Клер Лоримър
Морийн (11)

Глава десета
1795

Морийн лежеше на леглото, вперила поглед в късчето синьо небе, изрязано от малкото прозорче. Ето че на петнадесет години за първи път се чувстваше истински нещастна.

Смъртта на майка й след неколкомесечното боледуване бе тежък удар за нея и тя така и не успя да преодолее ужасната празнота, която остана в живота й, но все пак тогава беше само на седем годинки и природната й жизнерадост се възстанови много бързо.

Морийн силно обичаше майка си и скъпоценният спомен за нея бе скътан дълбоко в сърцето й. Пазеше като реликва малък златен медальон, под чието капаче бе скрит образът на Летиша. Вдигна го пред очите си и се взря в бледото, спокойно лице, което й се усмихваше с блага обич.

„О, мамо, как си допуснала да ти сторят това!“ — горчиво си помисли тя.

Сър Джон, когото тя никога повече нямаше да нарече „чичо Джон“, бе говорил за голямата любов между него и майка й, но тихата и скромна до обезличаване Летиша за нищо на света не би могла да забрави принципите на своя морал и да се отдаде на женен мъж, който никога не е имал намерение да се ожени за нея.

С присъщата на децата жестокост тя осъждаше съблазнителя на майка си, защото според нейното мнение сър Джон беше точно такъв, и смяташе, че щедростта и обичта му към нея самата са закъснял израз на угризения за стореното зло. Колкото и да й бе неприятна тази истина, баща й беше безскрупулен човек. Освен посегателството върху майка й на съвестта му тежеше и незаконната връзка с бедната леля Клари, която винаги го защитаваше, макар че сигурно разбираше колко несправедливо е държанието му към нея.

Морийн постепенно осъзнаваше, че след като не е родена от законен брак и е „копеле“, изглежда, е по-незначителна дори от Роуз, момичето, което им прислужваше на масата. Всички посетители в дома очевидно бяха посветени в тайната на произхода й и сигурно непрекъснато я съжаляваха. Тя никога нямаше да прости това на сър Джон Дейнсфийлд.

Първото й, съвсем импулсивно решение бе да напусне Лондон на часа и да се скрие под топлото крило на семейството си в Съсекс. Те също знаеха истината за нея, но въпреки това я обичаха. За Дикън тя винаги щеше да бъде истинска принцеса, каквито и да бяха обстоятелствата около раждането й. Две неща я възпряха да не обърне веднага гръб на досегашния си живот. Първото беше мисълта за мъката, която ще причини на горката леля Клари, а второто, макар тя да не го признаваше открито пред себе си, беше страхът, че ако напусне Лондон, никога повече няма да види Жерар. При спомена за младия виконт по страните й се разля руменина. Не можеше да го пропъди от ума си дори за час. До мига, в който внезапно и неочаквано за самата нея детството остана зад гърба й и тя порасна изведнъж, никога не бе мислила сериозно за любовта. Сега момчето, което така смешно се бе проснало в краката й, когато слизаше непохватно от каретата, се превърна в млад мъж, чийто образ изпълваше мислите и сърцето й. Морийн разбираше, че обича Жерар дьо Вал.

Докато изживяваше първата реакция от неочакваното сътресение, предизвикано от баща й, Морийн осъзна с горчивина, че Жерар, наследник на потомствени благородници, никога не би поискал да се ожени за нея. Нещо повече, тя дори нямаше право да се надява той да отвърне на чувствата й.

Единственият спасителен лъч на надежда оставаше опитът на милия и великодушен лорд Бар да я измъкне от това положение с предложението си за женитба. Разбира се, абсурдността на идеята да се омъжи за човек, три пъти по-възрастен от нея, би я накарало да избухне в смях, ако не знаеше, че зад тази идея стои доброто му, състрадателно сърце.

— Аз обаче няма да проявя милост към нито един мъж! — продължи да мисли на глас Морийн. — Този, който иска да се ожени за мене, трябва първо да помоли за ръката ми и след това да докаже, че ме обича, иначе няма да го приема!

Колкото и да се опитваше да запази гордостта си, Морийн никога нямаше да върне загубеното си щастие. Беше безсилна да промени съдбата си и горката леля Клари напразно се опитваше да я утеши.

Ето и сега тя почука на вратата и със собствените си ръце й поднесе чаша горещ шоколад.

Внезапно желязната воля на Морийн се пропука и тя се разплака като малко дете. Клариса веднага я взе в прегръдките си.

— Добре, поплачи си, съкровище! Нека сълзите отмият огорчението ти. — Тя въздъхна и добави: — Сър Джон заслужава да бъде продаден в американските колонии заради начина, по който ти разкри истината. Такъв си е той, скъпа, макар да съм сигурна, че е бил воден от най-добри намерения. Сега е разстроен не по-малко от тебе.

Морийн се отдръпна и с гневно движение избърса сълзите си.

— Как можеш непрекъснато да го защитаваш, лельо Клари! Той е несправедлив към тебе, също както е бил към мама. Ще го мразя до края на живота си!

— Успокой се, детенце! Думата „омраза“ е грозна и човек трябва да я употребява само когато говори за враговете си, а сър Джон в никакъв случай не ти е враг. Напротив, той те обича и мисли много за твоето бъдеще.

— И какво е измислил?! Да ме омъжи за човек, който е дори по-възрастен от него. Такова ли ще е моето добро бъдеще? — отвърна Морийн, възмутена до дъното на душата си.

Клариса започна неспокойно да хапе долната си устна. Тя също не одобряваше намеренията на сър Джон да даде ръката на дъщеря си на лорд Бар, макар да разбираше предимствата на високото му обществено положение.

— Мисля, че още е рано да говорим за такива сериозни неща като брака, мила! — примирително каза тя, защото никога досега не се бе противопоставяла открито на желанията на сър Джон. — Имам да ти съобщя нещо много по-интересно. Канена си на прием!

— Прием ли? — бавно повтори Морийн с разширени от изненада очи. — Но къде? Кой ме е поканил и кога, лельо Клари? Ще има ли танци? Каква рокля да облека?

— Другата седмица моята приятелка баронеса Фон Еберхард дава официална вечеря — започна да обяснява Клариса. — Двете с нея решихме да бъдеш представена като нейна далечна роднина от Йоркшир, защото, разбира се, не можем да разкрием коя си, въпреки че е малко вероятно гостите да се заинтересуват от това. А и надали друг път ще срещнеш някой от тях, така че можеш да бъдеш напълно спокойна.

Клариса тактично се направи, че не забелязва как Морийн стисна зъби и изправи гордо глава.

— Този прием ще ти достави огромно удоволствие, мила моя. Разбира се, нямаме много време, но съм уговорила да ти ушият нова рокля и още отсега ще започна да те уча на всички изисквания на сложния етикет. Вечерята съвпада със сватбата на принца, затова и празникът ще е двоен. Почетен гост ще бъде един испански маркиз, придружен от дъщеря си. Ще има много млади господа, така че няма да скучаеш. Но, хайде, пий, шоколадът ти изстива! После ще се поразходим заедно. Утрото е прекрасно и ще е грехота да не се насладим на пролетното слънце. Чакам те долу!

Когато Клариса излезе, Морийн скочи от леглото и изтича до прозореца. Слънчевият ден беше наистина чудесен. Той сякаш я упрекваше, че прекара толкова време в леглото, отдадена на мъката си. Животът беше все така хубав и интересен. Ето че освен посрещането на новата принцеса в Уелс я очакваше и първият й прием, на който щеше да присъства като истинска дама.

Тя се преоблече, среса косата си и без да спира да си тананика, излезе на стълбищната площадка, но щом видя Клариса, която я гледаше отдолу, веднага млъкна и заслиза бавно и отпуснато, както подобава на момиче, чийто живот току-що е бил съсипан безвъзвратно.

 

 

По време на пътуването с каретата от Ричмънд до парка Сейнт Джеймс Морийн бе в чудесно разположение на духа. Пролетното утро блестеше, окъпано в слънчеви лъчи. На небето не се виждаше нито едно облаче. Разходката обещаваше да бъде много приятна.

Сър Джон им съобщи, че принцесата ще тръгне от Гринуич навреме, за да не закъснее за обеда в двореца Сейнт Джеймс, и ги предупреди специално да заемат местата си по-рано. Когато каретата навлезе в украсените с весели знамена и флагчета лондонски улици, Клариса започна да се бои, че няма да се доближат до двореца преди обяд, защото тълпата беше много гъста.

Все пак успяха да се доберат навреме до парка и да се присъединят към множеството хора, дошли да наблюдават бляскавата празнична процесия. По нареждане на Клариса кочияшът отиде да разпита къде се намира царственият кортеж. Когато се върна, той им каза, че принцесата се забавила в Гринуич, макар никой да не знаел каква е причината за закъснението. Сред тълпата вече се носел слух, че тя „не е точно това, което очакваме“.

Клариса го изгледа строго, заповяда му да се качи обратно на капрата и малко неуверено се усмихна на Морийн.

— Не бива да вземаме на сериозно подобни приказки, скъпа! По-скоро съм склонна да се доверя на съобщението в лондонския „Кроникъл“, според което Нейна Светлост има „зъби, бели като сняг, приятно лице и красиви ръце и рамене…“ и още, че „без колебание може да бъде наречена една много хубава жена“. Мисля, че принцът ще остане доволен от такава годеница.

Разбира се, щяха да получат по-подробно описание на принцесата още преди сватбата, защото на приема в двореца, даван в нейна чест, щеше да присъства и лорд Малмсбъри, близкият приятел на сър Джон. Клариса знаеше от любовника си, че лордът е взел дейно участие в подготовката на историческото събитие. Дори посетил Брунсвик, за да организира пътуването на принцесата до Англия и се изложил на огромен риск да бъде заловен от революционните армии, от които непрекъснато трябвало да се крие.

За техен късмет Клариса се бе сетила да вземе закуски, защото, когато чуха в далечината непрекъснато усилващите се приветствени възгласи, които възвестяваха приближаването на кортежа, вече минаваше два часът. Решена на всяка цена да не пропусне нищо, Морийн се изправи на пръсти точно навреме, за да види седемте каляски, управлявани от кочияши и лакеи със сребърни перуки и ливреи в яркочервено и синьо. За ескорт принцът бе изпратил войници от собствения си Десети хусарски полк, облечени с висящи oт едното им рамо разкошни куртки и високи кожени шапки. Тя протегна шия, за да зърне поне за миг принцесата, която пътуваше в най-великолепната, богато остъклена каляска, теглена от впряг сиви коне от прочутата уиндзорска порода.

Морийн видя пълна светлоруса жена с прекалено много руж и с бяла рокля, която никак не й отиваше, и в първия момент не позна в нейно лице принцесата, защото тя съвсем не отговаряше на описанието в „Кроникъл“, преразказано й от леля Клари.

Срещу нея, с лице към конете, седеше много по-царствената лейди Джърси, за която твърдяха, макар Клариса да сметна за уместно да спести това на Морийн, че е любовница на принца. Заедно с мисис Харкорт, изпратена в Брунсвик като официална придружителка на принцесата, тя бе назначена току-що за нейна придворна дама. Според Морийн изисканата, великолепно облечена аристократка приличаше повече на член на кралския дом от самата принцеса!

Щом кортежът се скри от погледа й, Морийн почувства необяснима тъга, която се засили още повече, когато чу една застанала наблизо старица да казва:

— Горкото девойче! Право да ви кажа, жал ми е за него! Представяш ли си да те омъжат за човек, на когото и очите не си виждал, ако ще да е и най-прекрасният принц!

На портретите го рисуваха строен и силен, но сър Джон им бе казал, че макар и само на тридесет и две години, принцът тежал сто и двадесет килограма. Морийн бе ужасена, защото се отвращаваше от дебелаците, с изключение на закръгления лорд Бар, който всъщност бе пълен, но в никакъв случай тлъст, пък и винаги се държеше с нея така мило, че я караше да се чувства като истинска принцеса.

Морийн бе принудена да обуздае желанието си да научи нещо повече за престолонаследника и неговата годеница до пристигането на сър Джон, който беше обещал да дойде на другия ден следобед. Тя остана вярна на решението си да не разговаря с него и затова в прехласнато мълчание изслуша разказа му за събитията в двореца.

— Опасявам се, че принцеса Каролина никак не допадна на Уелския принц — каза им той. — Според лорд Малмсбъри и най-доброжелателният наблюдател не би могъл да нарече принцесата изискана или да твърди, че е надарена с някакво особено чувство на такт. Поради интригите на лейди Джърси, която очевидно е искала да я уязви, никой не посрещнал принцесата в Гринуич освен персонала и пациентите на болницата, които се строили, за да я приветстват. Когато ги видяла, тя се пошегувала лекомислено и дори глупаво, а това по думите на Малмсбъри не било необичайно за нея. — „Какво, нима всички англичани са инвалиди без крак или ръка?“ — казала тя.

На лицето на Клариса бе изписано неодобрение. Морийн пък гореше от желание да разпита за още подробности, но успя да се сдържи. Освен студеното „Добър вечер, сър!“, което изискваха правилата за добро поведение, тя не бе проговорила на сър Джон нито дума.

— Просто е нелюбезно от страна на краля и кралицата да определят лейди Джърси за нейна придворна дама — продължаваше той. — Тя си пъха носа навсякъде, а както разбирам от Малмсбъри, в Гринуич била дотам непочтителна, че си позволила някаква неодобрителна забележка за облеклото на принцесата и дори принудила нещастната чужденка да свали хубавата си муселинена рокля с подходяща фуста от син сатен и на нейно място да облече бяла, която изобщо не й отивала.

— Така е, нали я видяхме! — намеси се Клариса. — Горката душица! Сигурно никак не й е приятно да пристигне в непозната страна и да бъде посрещната по такъв начин.

Сър Джон с безразличие повдигна рамене.

— Според това, което чувам, принцесата съвсем не била разстроена. През по-голямата част от пътуването насам тя разказвала със своя недотам мелодичен акцент историята за връзката си с някакъв мъж с по-ниско обществено положение от нейното, с когото била принудена да се раздели. Независимо от всичко Малмсбъри твърди, че била добродушна и се държала дружелюбно с околните. За жалост прислужниците не полагали достатъчно грижи за личната й чистота, а речта й била направо вулгарна и просташка. Вероятно от всичко това най-много страда самият принц.

— Но нима е възможно една принцеса да не бъде изискана! — изненада се Клариса. — В края на краищата тя е дъщеря на самия херцог на Брунсвик!

— Колкото и да е странно, така е! — отговори сър Джон. — Освен това твърдят, че антипатията към бъдещата му съпруга, която се породила у принца още в първия миг, не отстъпвала по сила на нейното отвращение от него. Според Малмсбъри принцът успял да си сръбне порядъчно още преди вечеря и на масата дълбоко оскърбил принцесата, като приел да пийне глътка пунш от чашата на лейди Джърси. Никога няма да отгатнеш, мила Клариса, каква била реакцията на принцесата! Тя грабнала лулата на един от съседите си и издухала кълбо дим към него.

Морийн не се сдържа и одобрително плесна с ръце. Прииска й се дори да възкликне: „Браво, принцесо!“, защото самата тя също не би търпяла такова обидно поведение от човек, за когото й предстои да се омъжи. Но навреме си спомни за решението си да не разговаря в присъствието на сър Джон и остави красноречивият й жест да говори вместо нея.

— Какво нещастие! — отбеляза Клариса. — След като принцът не е оказал подобаващо внимание на годеницата си, надявам се, че поне другите членове на кралското семейство са изпълнили задълженията си както трябва.

Сър Джон кимна.

— Кралят я посрещнал много топло, но кралицата явно показала, че не одобрява бъдещата съпруга на сина си, а сестрите му, принцесите, също били доста хладни. Тя почувствала това отношение и веднага настръхнала, готова за отбрана. Започнала да дърдори като жена от простолюдието, което никак не подхожда на една бъдеща кралица. Малмсбъри каза, че я съжалява, и аз споделям неговото мнение.

Морийн изпитваше съчувствие към току-що пристигналата принцеса. Спомняше си колко разочарована бе самата тя при вида на шишкавия Уелски принц и напълно споделяше колебанията на всяка жена, която трябва да се омъжи за такъв мъж. Пред очите й неволно изникна образът на Жерар — силен и строен, с чудесно телосложение, какъвто трябваше да бъде истинският мъж. За малко не попита сър Джон дали има новини от него, но и този път гордостта й я възпря и тя преглътна въпроса, който пареше на езика й.

— Значи все пак сте успели навреме да заемете местата си около Сейнт Джеймс и сте видели кортежа! — обърна се сър Джон и към двете. — Надявам се, че разходката е била приятна!

Морийн се наведе да подреди жълтите нарциси в тежката кристална ваза, като се престори, че не забелязва погледа на баща си. Клариса отговори от името на двете, че са прекарали един наистина чудесен ден. Сър Джон посрещна с неодобрение новината за приема, на който с нейна помощ бе поканена и Морийн.

— Това решение надали е най-удачното, мила ми Клариса! — каза той притеснено. — Ти, разбира се, не си знаела, но… — Сър Джон се поколеба и продължи още по-смутено: — Имам причина да не одобрявам посещението на Морийн у семейство Фон Еберхард… — Той млъкна, усетил върху себе си осъдителния поглед на момичето. Почувства се нещастен и излъган в надеждите си, че Морийн бързо ще се съвземе от удара, който той, по думите на Клариса, й бил нанесъл.

Всъщност Жерар дьо Вал отново се бе завърнал в Англия и макар Клариса да не знаеше това, баронесата бе организирала този прием по молба на маркиз Де Фаенца, който на всяка цена искаше да го сближи с дъщеря си.

Жерар се намираше в Англия едва от няколко седмици. Като адютант на граф Д’Артоа изпълняваше тайна мисия, свързана с набирането на войници и средства за продължаване на борбата срещу режима във Франция. За времето на краткия му престой маркизът се надяваше да уреди годежа му със своята дъщеря Мерседес.

От своя страна сър Джон също обеща да насърчи Жерар да ухажва младата жена и въпреки че досега виконтът не проявяваше кой знае каква настойчивост, все пак не се бе възпротивил открито на този план. Сър Джон бе разтревожен, че дъщеря му може да се поддаде на чара на безспорно красивия Жерар, защото Клариса потвърди подозренията му, че Морийн доста харесва младежа. От едно толкова впечатлително момиче на тази възраст като нищо можеше да се очаква да се влюби в него. Двамата с Клариса бяха решили, че ще е най-добре за всички, ако Жерар и Морийн не се виждат.

В този случай обаче той просто не виждаше изход от създалото се положение. Клариса, за да достави удоволствие на Морийн, бе положила толкова усилия да й издейства покана, че сега, няколко дни преди приема, само някаква мнима болест би могла да извини нейното отсъствие. Той реши, че е по-добре да рискува срещата между Жерар и Морийн да се състои, отколкото да засили непреклонната й враждебност към самия него. И без това студеното й мълчание го огорчаваше достатъчно много.

Гордостта му бе наранена не по-малко от нейната. Почувства се оскърбен от неприкритото отвращение, с което тя посрещна новината, че е негова дъщеря. В края на краищата той беше пер на Англия, радваше се на голяма популярност сред приятелите си, а ето че едно петнадесетгодишно хлапе, при това незаконородено, си позволяваше да се отвърне от такъв баща. Ако не обичаше толкова много малката лудетина, незабавно би я пратил обратно в Съсекс, както впрочем често се заричаше да направи. Та гневът й да се поохлади сред кокошките и кравите.

Тайно в себе си той се възхищаваше, защото ценеше гордостта у една жена, но бе твърдо решен да не й проговори, докато тя не го направи първа.

Към края на вечерта, когато и тримата бяха доста притеснени от това състояние на необявена война, сърцето му започна да се смекчава. След поредното дълго мълчание той изненадващо каза:

— Мислех си, че трябва да купя още един кон!

— Кон ли? — като ехо отвърна Клариса. — Но, Джон, ти никога не яздиш друг освен Рейвън и…

— Не за мене, мила, а за Морийн. Тук, в Лондон, има къде да се поязди и ми хрумна, че твоята конюшня може да побере още едно животно! — Той видя възторжения блясък в очите на Морийн, но продължи да се преструва, че говори само на Клариса. — И тъй като за съжаление ти не яздиш, скъпа моя, трябва да наемем лакей, който да я придружава по време на разходките. Чудех се дали не можем да придумаме голямото момче на фермера Сейл, май се казваше Дикън, да дойде в Лондон, за да помага на Хари и да бъде на разположение на Морийн. Какво ще кажеш, скъпа?

Клариса добре разбираше, че това е подкуп, но се съмняваше, че малката ще захапе примамката толкова лесно.

— Мисля, че идеята ти е чудесна, Джон, а съм сигурна, че тя се нрави и на Морийн. Така ли е, дете?

Сър Джон погледна настойчиво, твърдо решен този път да я накара да проговори.

— Е, още не си ни казала какво, мислиш ти!

Морийн се изправи, пое дълбоко дъх и заяви:

— Ако някой успее да накара Дикън да дойде в Лондон, аз съм сигурна, че той ще служи отлично на леля Клари!

След това тя направи реверанс пред сър Джон, целуна Клариса за лека нощ и с обяснението, че очите й се затварят за сън, се запъти към стаята си.

— По дяволите! Хитра е като невестулка! — избухна сър Джон, когато вратата се затвори след нея. — Не иска да ми проговори за нищо на света, а аз мислех, че почти съм успял да я подкупя.

Клариса не издържа и се разсмя. Прегърна го през раменете и попита:

— Наистина ли мислиш така? Все забравяш, че тя е твоя дъщеря, Джон, че харесваш в нея именно силата на духа й още от първия миг, в който си я зърнал. Забравяш, че сам ми призна това! Наистина ли искаш да я видиш паднала на колене?

Тя усети как раменете му се отпускат в прегръдката й и видя, че на лицето му се появява усмивка.

— По-добре да се беше родила момче, Клари. Жените трябва да се подчиняват и никак няма да й е лесно, ако не се научи на това.

— Когато една жена обича, тя го прави с радост! — отвърна Клариса и го погали по бузата.

Сър Джон улови ръката й и я целуна страстно.

— А за теб трудно ли е, сладка моя?

— Не, защото много те обичам! — тихо промълви тя. — Довери ми се, Джон, за тези неща аз съм по-умна от тебе! Не принуждавай Морийн да се омъжи за Джилбърт. Без съмнение той ще бъде добър към нея, но не можеш да я накараш да заобича мъж на неговата възраст. Остави нещата да се наредят сами, обич моя! Та тя е още почти дете!

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на сър Джон. Много му се щеше да достави удоволствие на Клариса, към която, може би поради напредващата си възраст се привързваше все повече и повече. Тя толкова рядко искаше нещо за себе си или за някой друг, че той с радост правеше всичко, за да задоволи желанията й веднага щом ги узнаеше. Но не бе способен да извърши нещо, което противоречеше на убежденията му. Беше напълно сигурен, че този брак ще бъде изключително изгоден за дъщеря му. Времето на любовта щеше да дойде, когато старият Джилбърт намереше вечен покой, и тогава Морийн, вече лейди Бар, лесно можеше да си избере какъвто съпруг пожелае. „Клариса е сантиментална и прекалено романтична като всички жени“ — помисли си той.

— Стига приказки за тази вечер! — наруши мълчанието сър Джон. — Цяла седмица не сме се виждали, скъпа, а детето отдавна е в леглото. Защо да не последваме примера му? Или… — той й намигна закачливо — може би в този дом има още една жена, която не е склонна да ми се подчини?

Вместо отговор тя взе свещта и го поведе за ръка нагоре по стълбите към спалнята си.