Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огнени жени (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mavreen aka Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Niky
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Клер Лоримър. Морийн

ИК „Ирис“, София, 1994

ISBN: 954-445-012-7

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и четвърта
1812

Морийн и Дикън бяха само на три мили от река Березина, която бележеше границата между Прусия и Русия, когато за малко не ги сполетя непоправимо нещастие. Добре, че бяха постоянно нащрек, не знаеха кога могат да бъдат нападнати.

Съдържателят на странноприемницата, в която бяха отседнали предната нощ, ги предупреди, че се излагат на голяма опасност, ако приближат до границата.

— Пълно е с ранени и дезертьори, които се връщат от фронта — уведоми той красивата дама, която, както разбра, била французойка от Компиен. — Миналата седмица прииждаха на тълпи и просеха храна. Ама откъде!? Когато лани през юни император Наполеон мина оттук с войските, остана храна, колкото да не умрем от глад. Каква армия само беше това! Казваха, че наброявала повече от четиристотин и четиридесет хиляди войници, да не говорим за конете…

Морийн беше научила още преди да тръгнат, че в края на май Наполеон разположил щаба си в древната столица на Латвия Вилнюс, който бил третият по големина град в Руската империя. В друга странноприемница преди няколко вечери им казаха, че най-изненадващо руската армия се въздържала да влиза в бой с френските нашественици и се изтегляла през степта на изток от Смоленск. Очевидци разказвали, че градът бил подложен на тежък артилерийски обстрел от французите и старинната му част била обхваната от страхотен пожар, който, разпалван от вятъра, погълнал една след друга дървените къщи, докато цели улици се превърнали в чудовищни ревящи клади. Русите за първи път влизали в сражение, което траяло ден и половина, и дали много жертви…

— Но ако французите са излезли победители при Смоленск, защо тогава войниците дезертират така масово? — попита Морийн.

Съдържателят сви рамене.

— Мъжете се намират далече от дома. Изминали са дълъг път, докато стъпят на руска земя… А и само една трета от тях са французи. За другите това не е „тяхна“ война. В сърцата си мнозина са против руската кампания. Та съвсем доскоро повечето от тях са воювали срещу Наполеон.

— Мислите ли, че Великата армия може скоро да започне отстъпление? — позволи си да попита Морийн, защото виждаше, че човекът е достатъчно интелигентен.

— Това никой не може да каже, мадам! Но съм сигурен в едно: пътят към Москва не е място за вас! По него скитат банди от гладни, отчаяни мъже, които без колебание ще ви оберат, а може и да ви убият. Истинско безумие е да се пъхате в устата на лъва!

Но нищо не можеше да спре Морийн и по-късно тя разказа на Дикън една история, която знаеше от Гидиън. Сега й хрумна, че по същия начин биха могли да се спасят и те.

— И кво ще трябва да сторим, та да отървем кожите? — попита с усмивка Дикън, който седеше на капрата. Новата му подплатена шуба бе внимателно сгъната на седалката до него, защото денят беше топъл.

— Спри конете и ще ти покажа — подвикна Морийн през прозорчето.

Щом каретата спря, тя изскочи на пътя, без да се страхува, че ще изцапа зеления си, украсен с боброви кожи костюм. Седна на стъпалото, захвърли настрана шапката и маншона си и постави чантичката на скута си. Извади от нея кутийка руж и ръчно огледалце в красив обков.

— Какво правиш? — извика учудено Дикън, който беше слязъл от капрата, за да държи конете.

— Заразявам се сама от чума! — отвърна тя. — Или от друга също толкова страшна болест…

Докато правеше грозни петна по лицето и ръцете си, Морийн разказа на Дикън как през миналия век една дама хитро заблудила по този начин някакъв разбойник по пътя от Лондон към Лестър.

— Престорила се, че е болна от тежка заразна болест. Разбойникът прозрял измамата едва когато я видял здрава и читава след една седмица да се разхожда в Лестър. И така, спрат ли ни, не прави опит да стреляш и си стой спокойно!

Първоначалното недоверие на Дикън към този маскарад постепенно се изпари, когато Морийн отпусна огледалото. Изглеждаше наистина страшна, алените петна изпъкваха на бялата й кожа като белези на някаква смъртоносна шарка.

— Като нищо ще ни оставят да чакаме извън портите на Вилно, ако излезе, че таз червена боя не се мие лесно! — засмя се той и зае мястото си на капрата.

Усмивката бързо се стопи на устните му, когато пътят им беше препречен от група войници с вид на разбойници, целите в дрипи, които насочиха мускетите си към него и го принудиха да спре каретата. Когато мъжете се втурнаха да отворят вратичката, той дори не посмя да погледне назад.

От вътрешността на каретата се чуха приглушени стенания, Дикън бавно обърна глава и едва се сдържа да не прихне, когато видя ужасените физиономии на мъжете. Започнаха да бръщолевят нещо на непознат за него език и се дръпнаха назад, явно смутени от спектакъла, който се разиграваше в каретата.

Един дезертьор с тъмна кожа и грозно лице направи знак на Дикън да слезе от капрата и той безропотно се подчини. Когато обаче го мушна грубо с дулото на мускета и му посочи вратичката на каретата, Дикън с добре изигран ужас само посочи безжизненото тяло на болната, проснато на седалката.

Със знаци те му показаха, че искат да извади от каретата парите, бижутата и часовника й. Дикън падна на колене и умолително изви очи към тях, като сочеше с пръст лицето си, сякаш искаше да им каже, че и по него всеки миг могат да избият отвратителните червени петна.

Разбойниците бързо разбраха, че и слугата също може да ги зарази с ужасната болест, и се отдръпнаха назад. Колкото и да му се искаше да скочи на капрата и да изплющи с камшика, Дикън си наложи да остане неподвижен, докато мъжете се съвещаваха на почетно разстояние от него. Мургавият никак не искаше да се откаже от плячката, но станалите предпочетоха да не рискуват. Те вече бяха виждали в частите си такива ужасни инфекции, които покосяваха и най-силните мъже. Бяха напуснали армията, за да не бъдат убити, а не за да заменят бързата смърт от куршума на врага с мъчителната агония на неизвестната болест.

— Бая прашно беше — призна Дикън, когато най-после успяха да продължат пътя си и Морийн го поздрави за чудесното изпълнение. — Хич не ми се ще да рискувам втори път!

Стигнаха Вилно без повече премеждия, въпреки че по пътя срещнаха много дезертьори и ранени. Морийн нае стая в най-големия хотел под името мадам Дьо Вал и се залови да събира сведения за дислокацията на Великата армия.

Щастието скоро й се усмихна. Един френски капитан, който се хранеше на съседната маса, с радост отвърна на опитите на Морийн да се сближи с него. Много скоро той се почувства замаян не толкова от виното, колкото от красотата на Морийн и от откровеното възхищение в погледа й. С кокетна усмивка тя продължи да се удивлява от неговата храброст, сила и очарование и по този начин успя да измъкне ценни сведения.

Капитан Луи дьо Русо бе участвал под командването на маршал Мюра в битките при Смоленск и Бородино и бе видял с очите си как френската армия разруши Смоленск на петнадесети август.

— Побиваха ни тръпки, докато чакахме да се вдигнем в атака — каза той на зяпналата от възхита Морийн. — Но си мисля, че за руските войници и за мирните жители трябва да е било още по-страшно. Влязохме в града на седемнадесети, но намерихме само опустошения и развалини. Всички смятахме, че тази победа над неприятеля слага край на войната. Но императорът, който пристигна на осемнадесети август, реши, че трябва да продължим преследването…

Той й разказа как бяха застигнали русите при Бородино.

— Тогава императорът страдаше от бъбреци, може би това беше причината да не успеем да разгромим окончателно врага. Моят командир, Мюра, нееднократно настояваше за подкрепления, но те все не идваха, а давахме огромни жертви… Кавалерията бе изтребена почти до крак от руските оръдия пред Бородино. — Офицерът изведнъж се сети, че тези описания могат да разстроят крехкото създание насреща му, и взе да се извинява: — Моля да ми простите! Ужасите на битката са крайно неподходящи за ушите на една дама! Важното е, че на осми септември руснаците отново започнаха да отстъпват.

Морийн не се надяваше, че капитанът може да познава Жерар, но въпреки това го попита. Той поклати отрицателно глава, а когато разбра, че е тръгнала да търси съпруга си, направо се слиса.

— Забравете това, мадам! Пътищата са опасни и една дама не би трябвало да пътува дори с придружител. Освен това нямах възможност да ви кажа, че нашите завзеха Москва. Тя била в пламъци и самият император бил принуден да напусне Кремъл и да се оттегли в двореца на Петър Велики извън града. Но все пак преговорите за мир с царя продължават. Няма смисъл да отивате по-нататък, защото е твърде възможно съпругът ви да е поел обратния път с победните ни войски.

— А вие не бихте ли се съгласили да ме придружите до Москва? — попита Морийн, но капитанът тъжно поклати глава.

— Връщам се в Париж, за да занеса важни документи за примирието. Повярвайте ми, госпожо, забравете Москва! Дори в мирно време, дори и с моята помощ, пак щеше да е трудно за вас да пътувате през Русия. Та вие нямате документи!

— Какви документи? — престори се на наивна Морийн. — Моля, обяснете ми, драги капитане, защо ще са ми нужни документи?

Без да показва раздразнението си от глупостта й, той измъкна от кесията си пропуск, който удостоверяваше, че приносителят е пратеник на императора, и задължаваше всички да оказват на него и слугата му съдействие по пътя до Париж и обратно до Москва.

— Само с такъв документ можете да изминете без опасност пътя до Москва през Смоленск и Бородино…

Морийн вдигна рамене и като докосна уж случайно ръката му, се съгласи с него.

— В крайна сметка защо да рискувам живота си? Всъщност аз предприех това пътуване повече за развлечение, бях чувала, че руските аристократи наистина умеят да се забавляват, а освен това в Москва живеят и роднини на семейството ми.

Тя едва сдържа усмивката си, когато той ококори очи пред нейното лекомислие.

— Сигурно е така в мирно време, но сега русите са настръхнали и враждебни. Не смея да помисля какво ще се случи на красива дама като вас, ако попадне в ръцете на мужиците! В Русия омразата към богатите е страшна!

— В такъв случай ще се възползвам от съвета ви и ще се върна у дома — отвърна Морийн. Тя се прозя, извини се, че е уморена, и намери Дикън, който спеше свит на кълбо върху мекото сено в конюшнята.

— Дикън! Има работа за тебе! — прошепна тя и го разтърси.

Разказа му за документа, който единствено можеше да им осигури безпрепятствено пътуване през Русия. Когато разбра, че капитанът има такъв пропуск, Дикън се усмихна широко.

— Знам какво да сторя! Щом ни трябва таз хартийка, ще я откраднем и толкоз!

— Не го убивай! — предупреди го Морийн. — Той е мило момче и искаше само да ми помогне. Освен документа трябва да вземеш и униформата му, защото съм решила оттук нататък да стана капитан от френската армия, а ти ще бъдеш моят слуга. Това означава, че са ни нужни и дрехите на ординареца му. Можеш ли да вземеш всичко, без да се изложиш на опасност?

— Аз си знам работата, не бери грижа. Не ми се вярва да е чак толкоз трудно… Нали капитанът е пил, казваш, а и слугата не ми се видя много стока…

Дикън лесно се справи със задачата и взе от заспалите французи каквото му трябваше. По-трудно бе да решат какво да правят с двамата овързани нещастници. Дикън искаше да ги вземат със себе си в каретата, за да ги оставят някъде по пътя, без много да се церемонят с тях, но Морийн се страхуваше за живота им.

— Е, да, ама не можем да ги оставим във Вилно — възрази съвсем на място Дикън, — защото след няколко часа ще яхнат конете и ще се втурнат след нас.

Така те ги натовариха в каретата и на третия ден след като излязоха от Вилно, ги отвързаха. Морийн върна на смаяния капитан Дьо Русо сабята му, та да не са съвсем беззащитни, докато вървят пеша към латвийската столица.

Капитанът гледаше Морийн с кисела физиономия и трепереше от гняв и унижение. Успя да забележи обаче, че макар и големичка, униформата й стои много добре.

— Няма да стигнете далече, предрешени така! — промърмори той, докато Дикън го развързваше, а Морийн стоеше зад него с насочен пистолет, за да не му хрумне някоя безразсъдна идея. — Униформата и документите, които удостоверяват, че сте офицер от френската армия, не могат да скрият нито фигурата, нито женския ви глас.

— Зная това и без да ми го казвате! — спокойно отвърна Морийн, която изведнъж съжали, че Гидиън Морис не може да види тази сцена. Вече бе решила да превърже с бинт долната част на лицето си. Ще се престори, че е ранена в челюстта и не може да говори. Ако се наложи да дава някакви обяснения, ще го направи с перо и мастило. — Сбогом, мой храбри капитане! Приемете още веднъж най-искрените ми извинения!

Дикън бе успял да развърже и слугата. Двамата с Морийн се метнаха на разпрегнатите коне и се отдалечиха в галоп. Когато най-сетне решиха, че вече няма опасност и могат да забавят ход, Дикън се обърна към нея и се ухили:

— Униформата ти е таман по мярка! То, капитанчето, не беше мъж планина. Ама с тез ботуши няма да стигнеш далече. Виждат ми се нещо големички.

— Това се казва късмет! — смееше се щастливо Морийн. — Когато вчера заговорих бедния капитан Дьо Русо, съвсем не предполагах, че днес ще пътувам, преоблечена като него.

— Абе кой ще гледа кои сме, нали си имаме документи! — присъедини се към смеха й Дикън.

— Напред към Москва! — извика Морийн с блеснали от възбуда очи.

Доброто им настроение обаче скоро се изпари. С всеки изминал ден времето ставаше все по-лошо. Дъждът ги мокреше до кости през наметалата, конете затъваха до колене в калта, скоро с мъка различаваха шосето. Бежанците, които срещаха по пътя си, сред тях много жени и умиращи от глад деца, бяха покъртителна гледка.

В полуразрушения Смоленск положението бе малко по-добро. Там научиха, че царят отхвърлил предложението за примирие. Според руснаците големият пожар, унищожил три четвърти от Москва, бил запален нарочно от френските войски. Опустошението на столицата бе възвърнало воинския им дух и сега за мир не можеше да става и дума. Главните части на царската армия се бяха придвижили на югозапад от Москва, към Калуга, и заплашваха да отрежат Наполеон от Смоленск и Вилно. От турския фронт бързаха да се присъединят към руските части близо четиридесет хиляди души. Французите не можеха да разчитат на никакви свежи сили. Числеността на частите им бе значително намаляла не само поради дадените убити и ранени, но и поради необходимостта да оставят гарнизони в стратегически важни точки по дългия петстотин мили път до германската граница. Зимата наближаваше. Загубата на още две хиляди и петстотин души, съсечени от руската кавалерия при Винково, накара Наполеон да напусне Москва и да отстъпи към Смоленск.

Вместо да поведе войниците си по обратния път, където ги чакаха само опустошени ниви и села, императорът избра по-южен маршрут, който щеше да му позволи да разруши военните съоръжения на руската армия, за да й попречи да съсредоточи силите си. Едва след това щеше да се готви за презимуване в Смоленск и Минск.

И така, на деветнадесети октомври императорът напусна Москва.

Морийн посрещна тази вест със смесени чувства. Ето че армията се изтегляше. Но тя все още не знаеше дали Жерар е жив, или е паднал сред многобройните жертви.

— Да спрем някъде и да обмислим положението! — предложи тя на Дикън. Морийн виждаше, че той е не по-малко изтощен от нея, а и конете се нуждаеха от почивка.

Въпреки ураганния огън на френската артилерия при битката през август в града все още имаше няколко оцелели сгради. Не след дълго двамата намериха странноприемница. Наложи се да останат там по-дълго, защото нямаше коне за смяна, а и Морийн трябваше да измие от себе си калта и да приведе в ред униформата си.

Доколкото бе възможно, избягваха да говорят с другите гости. Съдържателят руснак не криеше враждебността си, но бе доволен, че му плащат в злато и не задаваше въпроси. В отговор на писменото й запитване той й съобщи, че французите се оттеглят към Смоленск.

— Ако е така, наистина ще е най-добре да изчакаме тук! — сподели Морийн с Дикън, когато останаха сами в стаята й.

Пътуването им бе траяло повече от три месеца. Беше средата на октомври и макар че времето се влошаваше все повече, още не бе валял сняг. Морийн се чувстваше уморена и отчаяна. Армията на Бонапарт бе само на триста километра от тях, но кой знае дали Жерар не лежеше някъде мъртъв след сраженията при Смоленск, Бородино и Москва? А дори и да бе оцелял там, можеше да е паднал при последната битка край Винково…

Дикън се опита да я окуражи.

— Толкоз пъти си ми разправяла как със сърцето си усещаш, че виконтът е жив. Забрави ли? Ако сега ти говори, че е мъртъв, защо не потеглим на часа за Англия!

— Прав си, Дикън — съгласи се тя. — Няма да се върна назад, докато не го намеря. Колко хубаво би било да открием някой, който го познава или поне го е виждал!

— Най-добре да изчакаме тук. В странноприемницата сме на сигурно място. Ако се запилеем по пътищата, сто на сто ще се натъкнем на руски войници и тогава документите на капитанчето хич няма да ни помогнат.

— Ще останем още ден-два — съгласи се Морийн. — Дотогава би трябвало да се разбере със сигурност дали френската армия наистина се оттегля към Смоленск.

Стараеше се да не мисли за това, че Жерар може да е мъртъв. Но не й бе лесно, защото колкото пъти погледнеше през прозореца, виждаше пострадалите в битките войници, мнозина от тях с патерици и със сгърчени от болка лица. Съзнаваше, че е нелепо, но упорито се взираше във всеки от тях с надеждата да открие Жерар.

 

 

Съсипан и изтощен, Жерар напредваше с частта си към Тула. Плановете за завземането на града, в чието съставяне бе участвал и той, пропаднаха. Ожесточената битка за Малоярославец, който седем пъти преминава от едни ръце в други, преди да бъде завзет от корпуса на Йожен Боерне, и фактът, че на двадесет и пети октомври самият Наполеон едва не бе пленен от някакъв татарски разезд, накараха императора да промени решението си и да се отклони на запад. Той търсеше маршрут, който не би дал възможност за такива внезапни кавалерийски нападения.

На двадесет и шести октомври те отново потеглиха за Смоленск.

— Униформите не са предназначим за този студ! — оплака се Жерар на Николай.

Непрекъснато ги нападаха казаци и партизани, решени на всяка цена да отмъстят на нашествениците, а ариергардът под командването на маршал Даву, който ги следваше на три дни път, сам бе въвлечен в тежка битка малко преди Вязма.

Увит в шинела си, Жерар яздеше непосредствено зад каретата на Наполеон. На четвърти ноември, когато до Смоленск оставаха само петдесетина мили, заваля сняг. Само след две нощи зимата встъпи в правата си. Виелицата бе толкова страшна, че императорът бе принуден да изостави каретата и да тръгне пеша, докато адютантите и членовете на щаба му напразно се опитваха да му проправят път през дълбоките преспи, които бяха затрупали шосето.

Снегът валеше на едри парцали и Жерар не можеше да види нито небето, нито дори офицера пред себе си. Николай го застигна и каза:

— Ако до няколко часа не намерим подслон, войниците ще измръзнат.

Жерар потрепери и разтърка раменете си в напразен опит да се стопли. Николай се усмихна безрадостно.

— Това е отмъщението на Русия. Никога не съм виждал такъв силен снеговалеж в началото на зимата.

Успяха да се скрият от виелицата сред някаква гора, където престояха осемнадесет часа. Едва на девети ноември се добраха до Смоленск, но няколкото оцелели сгради не можеха да подслонят толкова много хора. Бе разпоредено в тях да настанят първо ранените. Въпреки студа войниците останаха на палатки. Когато и последните колони влязоха в града, съсипани от суровото време, стана ясно, че армията не може да се задържи дълго тук. Руснаците не ги атакуваха, но се движеха плътно зад тях. Хранителните запаси се изчерпваха застрашително бързо, а единственият начин да се намери нещо за ядене и пиене бе да се жертват част от спечелените в Москва трофеи.

— Добре поне, че в Смоленск има достатъчно водка! — весело подвикна Николай и сложи няколко бутилки на масата в палатката на Жерар.

Студът буквално ги пронизваше до кости и Жерар с благодарност пое една живителна глътка алкохол. След това седна и се залови с поставената му задача — да изчисли по списъците с колко души разполага императорът в момента.

Лицето му ставаше все по-мрачно. От четиристотинте хиляди, които бяха пресекли границата, бяха останали само петдесет хиляди.

Вече не можеха да се заблуждават, че става дума просто за тактическо отстъпление.

— Има опасност да ни обкръжат! — заключи Жерар, след като дълго разглежда окъсаната карта, с която не се разделяше никога.

— За да напуснем Русия, ще трябва да прекосим река Березина. Ако руснаците стигнат там преди нас…

— Хората роптаят. Особено тези от ариергарда, които пострадаха по-лошо и от нас. Не ги обвинявам. При гледката на толкова много трупове сред развалините и при Бородино и моят стомах взе да се обръща, макар да съм участвал в не една кампания и да не се стряскам лесно.

— Мнозина са принудени да захвърлят плячката и дори личните си вещи, за да не изостанат от другарите си. Загубиха всичко, спечелено с цената на толкова кръвопролитни битки и хиляди километри марш…

— Ами на пленниците леко ли им е? — каза Николай. — Да не говорим за онези, които са попаднали случайно в лагера… Сега си спомням, че имах една необичайна среща в града, за която исках да ви разкажа, Ваша светлост…

— Първо се настани удобно, Николай — уморено го покани Жерар. — Когато тръгнем утре, ще имаш нужда от краката си.

Той наля чаша водка на слугата си и се сгуши в шинела, като безуспешно се опитваше да се стопли. Платнището на палатката, на което се бе облегнал, бе леденостудено.

— Странна работа. Отидох в Смоленск да търся нещо за ядене. Отбих се в една странноприемница да питам съдържателя за малко сланина или нещо друго. Гледам, идва един млад офицер с бинтовано лице и му подава бележка. Явно капитанчето бе тежко ранено в лицето и не можеше да говори. Нямаше да му обърна повече внимание, ако не бях забелязал ръката, която подаде бележката. Личеше си, че е малка и префинена като на благородник, а и носеше пръстен…

— И какво толкова странно има в това, Николай? — търпеливо попита Жерар, който вече бе свикнал с обичая на руснаците безкрайно да проточват всяка история, макар че в този късен нощен час умираше за сън и не успяваше да следи многословния разказ.

— Не беше кой знае колко скъп, но съм готов да се закълна, че беше същият като вашия! Виждал съм го толкова пъти, че в никакъв случай не мога да сбъркам. Попитах капитанчето откъде го има, ама нали не може да приказва? Чудя се дали не е ваш роднина.

— Сигурно си се заблудил! — отегчено въздъхна Жерар. — Нямам вече роднини, а пръстен като този, който ми описа, подарих на англичанката, която обичах… — Той въздъхна тежко при спомена. — Често се питам какво ли прави тя сега. Сигурно отдавна ме е забравила. За последен път я видях във Виена преди седем години. Съжалявам, че не мога да ти покажа лицето й. Ако го видиш, ще разбереш защо никога няма да я забравя.

Николай, който вече добре знаеше, че спомените за голямата му любов винаги дълбоко разстройват Жерар, побърза да смени темата.

— Императорът е издал нова заповед. Армията да се раздели на четири части, които да се изтеглят от Смоленск през интервал от по един ден.

Авангардът потегляше утре. Жерар, като офицер от императорската гвардия, щеше да тръгне заедно с императора с втората група, а ариергардът под командването на маршал Ней щеше да напусне града последен.

— Значи тръгваме вдруги ден, макар да ми се струва, че ще е вече късно. — Жерар отдавна смяташе, че императорът прекалено дълго отлага решението си да напусне Москва.

Въпреки заледените пътища и огромните преспи, затрупали ниските, но стръмни хълмове, през първия ден гвардията измина шестнадесет мили. Императорът обаче не знаеше, че успоредно с него се движи и армията на Кутузов. На петнадесети ноември само две мили деляха противниците. На следващия ден атаката на казаците внесе смут в редовете на французите, преди още Кутузов да издаде заповед за общо нападение.

Руският генерал Милорадович успя да се вклини между основните сили и ариергарда на Ней, като по този начин принуди французите да се отклонят на север към замръзналия Днепър. Войниците прекосиха леда, като пълзяха на ръце и колене. Строят напълно се разпадна. Мнозина, които освен от измръзванията страдаха и от халюцинации, бяха изпаднали в делириум. Привиждаха им се обилни трапези и топли огньове. Войниците се избиваха помежду си за парче конско месо. Бежанци със сълзи на очи молеха за защита срещу своеволията на казаците и партизаните.

Морийн и Дикън яздеха след последните части на ариергарда.