Клер Лоримър
Морийн (23)

Глава двадесет и втора
1798

Дикън се върна в Лондон чак след седмица. Морийн се поболя от безсъние и тревоги, които разкри единствено пред Клариса.

— Мятам се между отчаянието, че Жерар е мъртъв, и мъчителната мисъл, че е жив, но постъпи с мен по този начин! — сподели тя с Клари, докато двете седяха в малката градинка на Оркид Хаус.

— Мъчителната мисъл, че е жив? — повтори с недоумение Клариса и погледна тревожно бялото като платно лице на Морийн и огромните сенки под очите й.

— Зная, че ще си помислиш разни лоши неща за мене, но ще бъда напълно откровена, лельо Клари! — Морийн говореше тихо, но много твърдо. — Признавам си, че нямам твоето всеопрощаващо сърце. Не помниш ли как преди три години Жерар най-неочаквано ме напусна тъкмо когато любовта ни разцъфтяваше?

Клариса я погали по ръката, загрижена не само за здравето, но и за разсъдъка й. Макар и тих, треперещият глас на Морийн показваше, че тя всеки миг може да изпадне в истерия.

— Я си представи, че той е избягал и втория път? Че се е оказал твърде страхлив да понесе окончателната ни раздяла в имението? Ако това е истина, честна дума, бих предпочела да е мъртъв!

— Морийн, детето ми! Не бива да говориш така! — извика Клариса. — Не можеш да желаеш смъртта му, ако наистина го обичаш! Трябва да мислиш за щастието на Жерар, а не за своето!

— Знаех, че ще възразиш, лельо Клари — въздъхна Морийн. — Но аз съм такава. Понякога наистина съм отмъстителна и се презирам за това, но не мога да го превъзмогна!

— Готова си да осъдиш Жерар, преди още да знаеш какво се е случило! — укори я Клариса. — Това е нечестно! А и приказките ти, че се е възползвал от теб, без да те обича, също са лъжа, макар че мъжете наистина са непредсказуеми. Жерар не може да бъде обвиняван, ако след тази седмица, която прекарахте заедно, изведнъж е открил, че чувствата му са поотслабнали.

Лицето на Морийн пламна.

— Не е така! — възрази тя яростно. — С всеки изминал ден двамата откривахме, че мислим еднакво, че изричаме едни и същи думи, че искаме да споделяме всичко. Сигурна съм, че в края той ме обичаше дори повече, отколкото в началото!

— Защо тогава обиждаш и себе си, и него със своето недоверие? — попита Клариса с необичайна за нея острота. — И аз като тебе се страхувам за живота на Жерар, но не одобрявам гнева ти при мисълта, че може да те е напуснал.

Ала Клариса омекна на часа, когато момичето избухна в сълзи. В Бар Хаус Морийн се контролираше със свръхчовешка воля и криеше ожесточено мъката си от Джилбърт. На всичко отгоре започна да се притеснява не само за Жерар, но и за себе си. Не смееше да довери дори и на Клариса, че вероятно е бременна. Докато не го разбереше със сигурност, бе решила да пропъжда тези мисли от съзнанието си, въпреки че те постоянно я връхлитаха.

Напрежението поспадна след завръщането на Дикън. Той й разказа, че по всяка вероятност Жерар е паднал от коня си на моста, а след това се е озовал в ръцете на контрабандистите, които, изглежда, са го качили на своя кораб „Четирите бури“…

Все пак беше жив! Морийн не можеше да си намери място от радост. Дикън бе разговарял със съдържателя на кръчмата в Пивънси, който му съобщил, че на сутринта след изчезването на Жерар при него се отбили да хапнат четирима контрабандисти, които водели пленник в много тежко състояние. Човекът уверил Дикън, че пленникът, макар и в безсъзнание, бил жив.

Беше почти сигурно, че Жерар не си е отишъл по своя воля, а е отвлечен на борда на „Четирите бури“ към Средиземно море. На Морийн не оставаше нищо друго, освен да се моли и да живее с надеждата, че все още е жив и ще се върне някой ден. Всеки месец пращаше Дикън в Пивънси да разпитва приятелите си, дали са чували новини за кораба, който сякаш потъна вдън земя.

След април дойде май, а после и юни. Морийн вече бе сигурна, че носи в себе си детето на Жерар. Колебаеше се дали веднага да признае това на Джилбърт, или да го запази в тайна още известно време. Лъжата не й бе присъща. Струваше й се отвратително да живее ден след ден със съпруга си, който й бе по-мил от всякога, и да го държи в блажено неведение за позора, надвиснал над него. Единствена Роуз подозираше каква е истината за сутрешните „неразположения“ на господарката. Джилбърт ги отдаваше на честото будуване до среднощ и на прекалено тежките ястия, когато накрая Морийн реши да не отлага повече признанието си и се подготви за разговора с Джилбърт, той се разболя и тя не можа да му каже.

Лятото настъпи. Въпреки че се чувстваше добре, Морийн започна все по-бързо да се уморява, но влошеното здраве на Джилбърт й позволяваше да отклонява почти всички светски ангажименти. Според доктор Джон Уилис, кралския лекар, Джилбърт страдаше от тежко нарушение на храносмилането, което му причиняваше силните болки в корема. Поради смущения в кръвооросяването той почти не можеше да използва лявата си ръка. Пускането на кръв не подобри състоянието му. През цялото време Джилбърт настояваше Морийн да не се лишава от забавления и всеки път, когато я отпращаше под предлог, че така си почивал по-добре, тя изпитваше непоносими угризения на съвестта.

Прекараха в летаргично безделие топлите летни месеци. Към края на юли, през един непоносимо горещ следобед, двамата се разхождаха бавно из градината. Поседнаха в една от беседките и Джилбърт внезапно взе ръката й в своята.

— Винаги съм те обичал много, скъпа, но когато те помолих да ми станеш жена, дори не се надявах да отвърнеш на дълбоките ми чувства. Сега искам да ти кажа: ти ме правиш невероятно щастлив. Никога, никога през живота си не съм изпитвал такова блаженство. Ти си най-съвършената съпруга, мила моя.

С насълзени очи Морийн се наведе и леко го целуна по бузата. Никак не й се искаше да го разочарова, но съвестта й не позволяваше да отмине с мълчание тази незаслужена похвала.

— О, Джилбърт! Не мога да ти позволя да говориш така! За съжаление във всичко това няма капчица истина. Аз далеч не съм съвършена Аз… — тя бе готова да му признае всичко, но Джилбърт сложи пръст на устните й.

— Ш-ш-т! Не зная какво точно искаш да ми кажеш, но каквото и да е прегрешението ти, за мене то няма значение. Дори да си извършила най-грозно престъпление… — на устните му се появи лека усмивка, защото сам съзнаваше абсурдността на думите си — това не променя нещата! Аз най-добре зная как се чувствам и какво изпитвам и, уверявам те, цялото ми същество е изпълнено с доволство. Е, какво повече мога да искам?

Почти разплакана, Морийн кимна безмълвно. Да, нищо не би се променило, ако не усещаше как детето на Жерар се движи в утробата й.

— Ти си добър човек и прекрасен съпруг, Джилбърт — заговори тя с глух глас. — И аз те обичам, независимо какво говорят хората. — Това поне бе самата истина.

— Мисля, че отлично разбирам какво чувстваш към мене. Щях ли иначе да бъда толкова щастлив? — отвърна той съвсем логично. — Знаеш ли, скъпа, напоследък много мислих и стигнах до извода, че добрият Бог, който ме дари с хубав живот, е решил да запази най-прекрасното от него за края ми. Имам ли право да искам нещо повече от Създателя?

Джилбърт изохка и притисна ръка към гърдите си. Преди още Морийн да разбере, че му е прилошало, за неин огромен ужас тялото му се свлече напред и той зарови глава в скута й. Сърцето му бе спряло да бие.

Щом Дикън й съобщи тъжната вест, Клариса веднага се отправи към Бар Хаус. Сър Джон пое всички тягостни грижи около погребението. След като изслуша разказа на Морийн за последния разговор с Джилбърт, Клариса, както винаги земна и мъдра, успокои разкъсваната й от угризения душа.

— Нима не разбираш, мила, каква благодат е за добрия Джилбърт да напусне този свят в мига, когато е изпълнен с такава радост? Отишъл си е за секунди, без болка, без тежко и унизително боледуване. Сигурна съм, че се е представил пред Създателя като най-щастливия мъж на земята.

— Но колко ли щеше да ме мрази, ако бе останал жив? — възкликна Морийн. — О, лельо Клари, само след пет месеца ще родя детето на Жерар! Ако Джилбърт беше разбрал…

— Но той не разбра и никога няма да го научи. Помисли спокойно, скъпа! За целия свят детето в утробата ти ще бъде синът или дъщерята на Джилбърт. Представи си колко би се зарадвал приятелите му да смятат, че на тези години е успял да създаде наследник! Поздравленията биха му доставили огромно удоволствие.

Морийн вдигна към нея зачервените си очи.

— Нима вярваш на това, лельо Клари! — изплака тя. — Отлично щеше да знае, че съм си намерила любовник и детето не е негово.

— Мила моя, самата ти си ми казвала, че Джилбърт е дал съгласието си да имаш извънбрачна връзка, и то преди още тази мисъл да ти е минала през ума! Що се отнася до детето, смятам, че би го приел дори само заради това, че е твое. Опитай се за сетен път да отдадеш дължимото на Джилбърт, защото, ако е момче, детето ще носи името и титлата му, а онзи родственик, когото лордът толкова ненавиждаше, ще остане с пръст в устата. Представям си как милият Джилбърт би се подсмивал от удоволствие, ако можеше да види това.

Клариса изтръгна от Морийн обещание, че никой, дори и сър Джон, няма да научи истината за произхода на детето. Отстъпи само за Жерар, но при условие и той да даде дума и да се закълне в честта си, че ще пази тайната. Според нея двамата с Морийн трябвало да платят тази цена, за да запазят честта на Джилбърт.

Седмица след погребението на съпруга си Морийн все още бе заета да отговаря на стотиците съболезнователни писма, с които близки и познати отдаваха последна почит на Джилбърт. Най-неочаквано тя получи новини за Жерар.

Със зачервено от възбуда лице Дикън й съобщи, че „Четирите бури“ се е завърнал в Англия. Той лично разговарял с един човек от екипажа, Томас Спрей. Контрабандистът му казал, че Жерар с още седмина моряци бил мобилизиран на борда на британски военен кораб, и то не къде да е, а при самия контраадмирал Нелсън, на „Вангард“.

— Да знаете, виконтът е жив и здрав! Е, не съвсем, щото за жалост си бил загубил… как го викат… паметта… — каза Дикън. — Горкият човек не помнел дори името си, а момчетата му викали крал Джордж, щото им се сторило, че му приляга, а и мислели, че е англичанин.

Сега вече Морийн беше сигурна, че лесно ще го открие. В Адмиралтейството все щяха да знаят къде се намира Нелсън и Морийн можеше да изпрати вест. Тя заразпитва баща си за влиятелните му приятели във флотата и как може да се стигне до тях, без да разкрива причината за своя интерес. Оказа се, че сър Джон се познава лично с адмирал Питър Паркър и с най-голямо удоволствие даде на Морийн писмо до него, макар да нямаше никаква представа защо й е нужно то. Морийн измисли нещо за сина на своя приятелка, който се нуждаел от влиятелен покровител.

Без да съобщава подробности, Морийн довери на Ан Петигрю, че й е нужно да се свърже с виконт Жерар дьо Вал. Сър Питър щял с удоволствие да й помогне, но й било неудобно да се обърне към него от свое име. Не желаела адмиралът да си помисли, че тя проявява интерес към младия виконт.

— Разбирам, че искам прекалено много от тебе, Ан — каза Морийн, докато двете седяха сред розовите храсти в градината, — но не бих го направила, ако това наистина не беше важно за мене. Ще ми помогнеш ли в тази невинна измама?

Малко е да се каже, че молбата заинтригува Ан Петигрю. Тя неведнъж бе признавала открито слабостта си към Жерар дьо Вал, въпреки че всъщност не го бе виждала от дете. Сега веднага предположи, че Морийн се е увлякла по виконта, макар да беше твърде странно, че само седмица след погребението на лорд Бар Морийн има сили да се интересува от друг мъж. Ан не бе злобна по природа и тъй като напълно вярваше в неподправената скръб на Морийн, и през ум не й мина да я обвини в безразсъдство. С готовност й предложи помощта си.

Морийн проведе разговора с адмирал Паркър много ловко. В началото се престори, че самата тя проявява интерес към подвизите на контраадмирал Нелсън, а след това бегло спомена, че нейната приятелка Ан се вълнува от съдбата на мистър Джордж Кинг, съученик на брат й Джеймс. Когато разбра, че той наистина е на борда на „Вангард“, Морийн поясни, че Ан би искала да му изпрати писмо или поне да научи дали е добре…

Адмиралът се усмихна заговорнически, убеден, че другата млада дама се измъчва от любов. Развеселен от тази женска хитрост, той обеща да помогне, въпреки че за съжаление нямал известия от контраадмирал Нелсън. Но все пак щял да препрати писмото на мис Петигрю.

Ан бе преписала текста, даден й от Морийн. Писмото бе повече от сдържано:

„Скъпи Джордж,

Толкова време мина от последната ни среща, че се страхувам да не си ме забравил. Може би това, че брат ми Джеймс често говори за тебе и си спомня училищните ви години, ще ти помогне да опресниш паметта си.

Много други приятели също ме питат за тебе, в това число и моята скъпа приятелка лейди Бар. Тя ме помоли да ти припомня вашето толкова приятно посещение при нейния учител мистър Глоувър в имението му в Съсекс.

Много бих се радвала да науча нещо за тебе и се надявам, че ще ми пишеш на посочения по-горе адрес.

Твоя предана Ан Петигрю

П. П. Пропуснах да ти съобщя, че непрежалимият лорд Бар почина съвсем наскоро. Ако искаш да поднесеш съболезнованията си на лейди Бар, можеш да го направиш, докато е още в Бар Хаус или по-късно, когато ще се оттегли в Съсекс, за да остане насаме със скръбта си.“

Ан бе поставила върху восъка личния си печат, но дори и да се счупеше някъде по пътя, съдържанието на писмото бе съвсем безобидно и не би предизвикало никакви съмнения. Но то сигурно би събудило спомените на Жерар.

След като писмото бе изпратено, с помощта на баща си Морийн уреди всички формалности около смъртта на Джилбърт. После нареди на прислугата да подготвят Бар Хаус за заминаването й, опакова личните си вещи и се оттегли в имението в Съсекс.

Всички мислеха, че го прави заради траура. Морийн разкри, че е бременна само на адвоката си, защото, ако родеше син, щяха да настъпят промени в наследството. Единствена Клариса знаеше, че Морийн възнамерява да се върне в Лондон чак след раждането на детето, а то се очакваше някъде към края на декември. Сър Джон бе заминал за Ирландия, за да участва в потушаването на бунтовете, и отсъствието му даде възможност на Клариса да остане с Морийн в Съсекс.

Ан Петигрю пишеше редовно, за да съобщи, че все още няма отговор от Джордж Кинг. Но междувременно бе получила писмо от адмирал Паркър, който я уведомяваше, че според последните сведения контраадмирал Нелсън заредил провизии в Сиракуза към средата на юли и че писмото й било пратено на главнокомандващия лорд Сент Винсънт, който най-добре знаел къде се намира „Вангард“ в момента.

Морийн не можеше да направи нищо повече и се приготви да чака търпеливо. Обикновено прекарваше горещите августовски дни под сянката на червенолистния бук, където навремето обичаха да седят с Жерар. Дълго седеше неподвижна, вглъбена в себе си, сякаш със силата на волята си можеше да накара мислите си да прелетят океана и да достигнат до него. Знаеше с необяснима сигурност, че той не само е жив, но и мисли за нея също толкова много. Така тя успя да си възвърне душевното равновесие и да се съсредоточи върху наближаващото раждане на своето дете.