Клер Лоримър
Морийн (43)

Глава четиридесет и втора
1809

— Знаех, че ще се върнеш! — каза Гидиън Морис с усмивка.

Не бяха изминали и два дни от пристигането й, когато той се промъкна безшумно през френския прозорец. Нямаше и следа от дрехите на лондонско конте. Носеше панталон и бяла риза с жабо, така както го бе видяла при първата им среща. Морийн отново бе поразена от приликата му с Жерар.

— Бях твърдо решена да не идвам! — отвърна тя, засегната от безграничната му самоувереност.

— Повтори го още веднъж! — каза той и я целуна така пламенно, че тя веднага разбра какво ще последва.

— Не. Не искам…

Той запуши устата й с целувка и както преди с лекота я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята й.

— Няма да позволя… Забранявам ти…

Той не обърна никакво внимание на протестите й. Улови в една ръка безпомощните й юмручета, а с другата започна грубо да я разсъблича, без ни най-малко да се тревожи от това, че съсипва роклята й. Когато тя застана гола пред него, той се отдръпна и каза:

— Виж, ако сега ми заповядаш да те оставя, ще се подчиня безропотно.

Морийн се призна за победена и без преструвки протегна ръце към него. Паднаха на леглото и се отдадоха на копнежа си един за друг. След това той я притегли към себе си и я прегърна здраво. В мекия поглед на блестящите му кафяви очи трептеше нежност.

— Чакам те да дойдеш, откакто слугата ти и хубавичката му жена пристигнаха във фермата. Знаех, че ще ги последваш.

— Бях забравила способността ти да ме шпионираш! — каза остро Морийн, но смехът му стопи високомерието й.

— Не се преструвайте на възмутена, милейди! — Той я целуна по голото рамо. — Ако бях хрисим, никога нямаше да ме харесаш! Не друго, а дързостта ми те привлича!

— Така е — призна тя, но веднага след това добави лукаво: — Не бих и помислила да легна с онова женствено конте с начервени бузи и златни панталони, което съвсем наскоро видях да ухажва лейди Естър Инграм.

В очите му проблесна палава искрица.

— Ето че и ти си ме шпионирала! — нападна я той. — Един-единствен път придружих тази невъобразимо скучна жена в операта, значи си ме видяла там! Но защо не съм те забелязал?

— Защото аз не пожелах — усмихна се Морийн. — Впрочем видях те и още веднъж…

Тя реши, че моментът е подходящ да му признае, че е видяла, когато предаваше пакета на мисис Фрай. Щом разбра, че тя знае, Гидиън й разказа цялата история.

От него тя научи неща, които Елизабет не знаеше. В мига, когато бръкнал в чантичката й, той познал в нейно лице една от дъщерите на семейство Гърни и я запомнил добре. Когато по-късно научил за брака й със сър Джоузеф Фрай и за преместването й от Норич в Лондон, се постарал да намери адреса й. Искал не само да се отплати за сторената някога добрина, но и да я подпомогне в опитите й да направи нещо за бедните. Очевидно бе избрал този начин да се бори срещу несправедливостта.

— Това не извинява безчестния живот, който водиш! — укори го Морийн. — Просто не смея да си представя какво ще си помисли бедната Елизабет, ако можеше да ни види сега. Сигурно ще припадне от ужас!

Морийн трябваше да признае пред себе си, че я вълнува не само приликата му с Жерар. Харесваше й неговата безразсъдна смелост. И колкото повече й разказваше за приключенията си, толкова по-силно я привличаше.

Гидиън добре разбираше това.

— Иска ми се да те взема със себе си — каза той една нощ. — Жалко, че си жена и не можеш да дойдеш с мене утре вечер. Вдругиден са конните състезания в Люис и сега пътищата са пълни с хора, които бързат да пристигнат навреме за голямото събитие.

— Мога да се преоблека като мъж — каза Морийн, като си спомни, че никой не я бе познал с дрехите на юноша при пътуването до Компиен. — Под наметалото няма да личи, че съм жена! — каза тя ентусиазирано. — Нека да дойда с тебе, Гидиън, моля те! Обещавам, че няма да ти преча!

Гидиън не бе във възторг от това настояване.

— Не биваше да събуждам любопитството ти — отвърна той намръщено. — Колкото и да е ловък човек, колкото и да разчита на бързината на коня си, винаги има опасност. Възможно е да стрелят по нас или още по-лошо — да ни заловят. А това, мила ми Морийн, означава бесилка! Не ми се иска да увиснеш на ешафода в Тайбърн.

— Няма да видиш как ще умра без време, защото ти ще бъдеш първи — дръзко отвърна тя. След това се надигна и го погледна сериозно, както никога досега. — Не мисли, че се страхувам от смъртта. И казвам това не от лекомислено кокетство. Някога, много отдавна, мислех, че животът може да бъде хубав. Но сега единственият мъж, когото съм обичала, е мъртъв и аз не живея, а просто вегетирам… Понякога това може да бъде изключително досадно. Готова съм да рискувам живота си.

В лицето на Гидиън нямаше и следа от насмешка.

— Не бива да говориш така за смъртта! — укори я той. — Колкото до мъжа, в когото си била влюбена, ще ти кажа само едно: никой на този свят не заслужава да погубваш заради него живота си. А ти правиш точно това, Морийн, ден след ден! Той не го заслужава! Помисли само: той не е бил готов да се жертва за тебе, защото, ако беше така, отдавна да сте се оженили. Не, не ме интересува миналото ти! — остро каза той, защото видя, че Морийн иска да възрази. — То си е само твое. Осъждам обаче това, че споменът за този човек продължава да те гнети. Въпреки че той сам се е лишил от всякакви права над тебе. Та той те е изоставил! Ако аз знаех, че ме обичаш, никога не бих го сторил!

— Дори и да си прав, че съм го обичала повече, отколкото той мене, не мога да го забравя. Не вярвам, че някога ще бъда щастлива без него.

— Не мисли за бъдещето! — рязко я прекъсна той. — Ти живееш днес. За тебе животът трябва да е само тази нощ. Ти живееш сега, докато те целувам, докато те докосвам и прегръщам, а не преди или след една минута. Тялото ти живее сега, моя хубава Морийн! Освободи сърцето си и му позволи да намери покой!

В думите му имаше мъдрост, но тя не можеше да се съгласи с всичко в тях. Така и не успя да му обясни, че не е господарка на сърцето си. Въпреки това го убеди да я вземе със себе си на следващата вечер. Гидиън настоя сам да избере за нея кон, защото трябваше да е бърз и издръжлив. Беше се уверил, че е отлична ездачка и знае да борави с пистолет.

Докато внимателно планираха всички подробности, възбудата й нарастваше все повече. Уговориха се да си подготви панталон, наметка и шапка и да ги увие в някакъв вързоп, тъй като трябваше да потегли от имението посред бял ден. Щеше да каже на слугите, че иска да направи дълга разходка до фермата Оулет и най-вероятно ще остане за вечеря там, така че да не се притесняват, ако не се върне преди мръкване. След като обясни по този начин отсъствието си, няма да има нищо по-лесно от това да се срещне с Гидиън при старата мелница, на около миля от имението, където ще се преоблече и ще се качи на доведения от него кон.

— Наистина ли си сигурна, че желаеш да участваш в това рисковано начинание? — попита я той, преди да си тръгне. — Опасността е голяма и никак не ми се ще да те излагам на нея!

— И това го казва човекът, който само до преди малко ме убеждаваше да живея с днешния ден, без да се замислям за вчера или за утре? — подразни го тя с блеснали от вълнение очи.

— Няма да си простя, ако ти се случи нещо! — Гласът му преливаше от нежност и стаена тревога. — Никога не съм харесвал някого, колкото тебе, Морийн… — Той млъкна, не можеше да намери точните думи. — Досега не съм казвал на жена, че я обичам. Дори не зная дали това е любов. Когато майка ми умря, се заклех да не се привързвам към никого. Но сега чувствам, че не бих могъл да понеса раздялата с тебе. Когато не сме заедно, мисля за тебе ден и нощ…

Морийн сложи ръка на устните му, но той я отмести и продължи:

— Не можеш да ме спреш да ти кажа колко те обичам! Зная, че сърцето ти принадлежи другиму, а и да не беше така, нима един човек извън закона може да се надява да отвърнеш на чувствата му? И все пак онова, което се случи между нас след първата ни среща, бе неочаквано и за двама ни. Ние си приличаме толкова много! И ти като мене си готова да се пребориш с всичко, което стои на пътя към целта ти. Не съм ли прав, Морийн?

Тя кимна, обзета от необяснимо безпокойство.

— Ние сме родени един за друг. Убеден съм, че само пред мене си позволяваш да се разкриеш такава, каквато си: необуздана, упорита, пламенна. Пред мене не е нужно да се преструваш. Можеш да си играеш на светска дама, така както аз изпълнявам ролята на празноглаво конте. Можеш да заблуждаваш другите, че си хрисима и порядъчна, но под тази маска ти си истински първична като мене!

Морийн го разбираше, но дълбоко у нея хладната логика на разсъдъка й подсказваше, че приликата между двама души не означава задължително и наличието на любов, това най-непредсказуемо от всички чувства.

Гидиън бе научил много неща за характера й, но сам бе разкрил твърде малко за себе си. Тя виждаше, че е по-силен от нея. Колкото и да я харесваше, колкото и високо да я ценеше, никога нямаше да допусне да бъде разиграван, да стане роб на волята й. Никога не би успяла чрез ласкателства да постигне своето, ако той сам не й позволи. Привличаше я и Морийн дори малко се плашеше от това, защото просто нямаше сили да го отблъсне. Но и не беше влюбена в него.

Твърдостта на волята му пролича и когато яхнаха конете на уреченото място. От първия миг й даде да разбере, че заповядва той, а тя трябва да се подчинява безпрекословно.

Гидиън й показа чистокръвната кобила на име Амабел, която бе довел за нея. Морийн прокара ръка по гърба на животното. Косъмът бе гладък и сух. Макар и не много едра, Амабел имаше съвършени пропорции.

— Не се подлъгвай по това, че е дребничка! — предупреди я Гидиън, като видя, че Морийн я сравнява неволно с неговия огромен черен кон. — Лети като стрела. Баща й е италиански жребец. Сама ще се убедиш, че се подчинява на волята на ездача с чувствителността на цигулка в ръцете на музикант.

Когато Морийн се преоблече и той й помогна да се качи на седлото, веднага разбра, че думите му не са празни хвалби. Амабел танцуваше като балерина и реагираше мигновено и на най-лекия натиск с коляно.

Слънцето грееше ярко на кристално чистото небе. Потеглиха към Файрл Бийкън и щом прехвърлиха хребета, оставиха конете да препускат на воля. Въздухът бе наситен с аромата на изсушената от слънцето трева и на мащерка. Много рядко срещаха някой овчар. Чуваха само песента на чучулигите и собственото си дишане.

— Толкова е диво и хубаво! — възхити се Морийн, когато конете преминаха в тръс. — Просто се чудя как издържам в Лондон!

— „Колко много хора в този голям град, не ни е до смях, направо е ад!“ — цитира Гидиън някакво глупаво стихче.

Тя му разказа за Рейвън, коня на баща й, който много приличал на неговия жребец.

— Черният кон трудно се забелязва през нощта! — каза той с усмивка, — но червеникавокафявият е подходящ, защото такива коне се срещат често и обикновено жертвите на обира не могат да дадат точно описание пред властите.

Изминаха десет мили без да бързат, и когато наближиха малкото селце Фалмър, вързаха конете за ствола на една калина. След това се скриха зад гъстите крайпътни храсти.

Гидиън легна по гръб и я придърпа върху себе си. В очите му искреше смях.

— Ако сложиш шапката и плаща, сигурно ще заприличаш на мъж. Но сега въпреки панталоните все още си най-привлекателната жена, която познавам! — Той я целуна продължително и добави шеговито: — Е, не се ли боиш от това, което се каним да направим?

— Ни най-малко! — енергично поклати глава тя. — Дори се чувствам приятно възбудена. Нали няма да проливаме кръв?

— Твърдо ти обещавам да не стрелям, освен ако те не започнат първи!

До ушите им долетя далечен шум, който наруши хармонията на тихите горски звуци. По прашната кафява лента на шосето се зададе карета на път от Люис за Брайтълмстоун. Тя приближаваше бързо и скоро можеха да видят как подскача по издълбаните от тежките каруци коловози.

Морийн го погледна въпросително, но Гидиън не помръдна. Покритата със сивкав прах карета отмина. Ясно чуха скърцането на ресорите, запъхтяното дишане на четирите коня и насърчителните подвиквания на кочияша.

— Не искам да спрем първата карета, а последната! — обясни й Гидиън. — Надбягванията сигурно са свършили и всички ще тръгнат да се прибират. Ако нападнем първата, рискуваме някой да им се притече на помощ още преди да сме си свършили работата.

Едва изрече тези думи и се зададоха още две коли. След това минаха ездачи, открити и закрити карети, двуколки и обикновени селски каруци. Някои летяха с пълна скорост, а други се движеха бавно като на разходка.

— Преди Уелският принц да превърне Брайтълмстоун в моден курорт за аристократите, по този път не минаваше жива душа. Време е вече да се погрижат за настилката. Пътниците в тези карети сигурно се тръскат като чували с картофи!

— В тази жега направо са се превърнали в картофена салата! — добави Морийн със смях.

Най-после потокът от пътници започна да намалява. Гидиън скочи на крака и помогна на Морийн да се изправи. Той се загърна в плаща си, нахлупи ниско шапката и издърпа копринената кърпа върху лицето си. Накара и Морийн да последва примера му.

— Каквото и да се случи, ще мълчиш! — предупреди я Гидиън. — Ще говоря само аз. Когато ти дам знак, препусни с всички сили и не спирай за нищо на света! Аз ще яздя след тебе.

Той измъкна пистолетите от кобурите на седлото и ги провери внимателно. След това качи Морийн на седлото и сам с лекота се метна на гърба на жребеца.

От високо Морийн добре виждаше самотната карета, която пъплеше по пътя, теглена от четири коня. До вратичката й яздеше придружител. Гидиън върна пистолетите на мястото им и се ухили широко.

— Ще я нападнем! Очевидно в нея пътува някой знатен благородник. Ако не е загубил всичките си пари на състезанията, можем да се надяваме на богата плячка.

Малко преди каретата да се изравни с тях, Гидиън заби шпори в корема на коня си и излезе на пътя. Със затаен дъх Морийн го последва. Кочияшът ги забеляза в последния момент и задърпа с всички сили юздите, за да задържи конете. Каретата спря, като се люшна застрашително. Ездачът, който яздеше до нея, слезе от коня, без да пуска поводите му. Пистолетите на Гидиън бяха насочени право в пребледнялото му лице.

Когато прахта започна да се сляга, една ръка дръпна кожените завеси и на прозореца се показа зачервеното бузесто лице на възрастен джентълмен.

— Какво става, дявол да го вземе? — извика той.

— Бъдете така добър да отворите вратата и да излезете навън! — заповяда Гидиън с дрезгав заплашителен глас. — Вие двамата да не сте посмели да мръднете, защото ще стрелям!

Лицето и плешивото теме на джентълмена, чиято перука бе паднала при спирането, се зачервиха още по-силно от гняв.

— Ах ти, мизерни негоднико! — извика той към Гидиън. — Да идеш в ада дано! Няма да получиш нито пени!

Гидиън се приближи още малко и го предупреди:

— Приятелят държи слугите ви под прицел, а тук имам два куршума за вас! Излизайте без повече приказки!

— Безсрамен крадец! — с пяна на уста изкрещя мъжът, но все пак отвори вратичката и излезе навън. Зад него се показа лицето на отрупана с бижута възпълна дама, която изпищя и се отдръпна назад, като видя пистолетите и маската на Гидиън.

— Портфейла ви, сър! Давайте парите и скъпоценностите! — заповяда Гидиън.

Представителният господин се опита да развърже кесията, която висеше на колана му, но треперещите му пръсти отказваха да му се подчинят. Гидиън се наведе, дръпна връвта и на прашния път се изсипа дъжд от новички, току-що сечени златни монети.

Гидиън направи знак на Морийн да слезе от коня и да ги събере, а той измъкна часовника и пръстените на мъжа. От страх жертвата му за малко не получи удар. Без да му обръща внимание, Гидиън се зае с дамата. Почти в истерия, тя сама свали перлената си огърлица и я набута в ръцете му.

— Вземете я, струва цяло състояние! Вземете всичко, но ми пощадете живота!

Морийн бе отново на седлото и Гидиън отпусна пистолетите.

— Карай, нещастнико! — подвикна той на кочияша, докато наблюдаваше как пълният джентълмен се шмугна в каретата като подплашена катеричка.

— Дяволите да ви вземат! — изкрещя той отвътре в последен опит да окаже някаква, уви, закъсняла съпротива, но двамата вече бяха обърнали конете. Прескочиха храстите и изчезнаха в гъстата гора.

Препускаха бясно, докато не стигнаха края й и пред тях не се ширна равнината. Пътят остана далеч назад. Гидиън забави ход, смъкна маската си и се разсмя при вида на зачервеното от възбуда лице на Морийн.

— Ето че вече си разбойник! — Той слезе от коня и я свали от гърба на Амабел. — Този път беше лесно, макар невинаги да е така! Спомням си например, че веднъж спрях една много красива и много упорита млада дама, която не искаше да се раздели с никое от бижутата си въпреки насочения към нея пистолет!

Тя се разсмя и попита, задъхана от ездата:

— Няма ли да разгледаме плячката? Обзалагам се, че в претъпканата чанта на седлото ти има цяло богатство!

— За мене най-голямото богатство на света е ето тук! — отговори той, повдигна с ръка брадичката й и я целуна по устата.

Доволни от приключението, те бавно яздеха към имението. От реката край старата мелница се издигаха призрачни изпарения, а тънкият сърп на луната отдавна грееше на небето.

— Трябва да върна конете в конюшнята — каза той, докато Морийн се преобличаше, — но ще дойда по-късно.

Гидиън дори не я попита дали желае това, защото беше сигурен в отговора.

Морийн не подозираше каква суматоха ще завари в имението. Не знаеше, че през деня Роуз бе родила момче. Щом детето се появило на бял свят, Дикън препуснал към имението, за да й съобщи радостната вест. Когато разбрал от слугите, че е тръгнала за Оулет, решил, че са се разминали по пътя и веднага потеглил обратно. Тя обаче не се била появявала във фермата и Дикън се уплашил, че й се е случило нещо лошо. Поверил Роуз на грижите на майка си и сестрите си, а той заедно с братята си и двама ратаи тръгнал да я търси.

По една щастлива случайност те не бяха забелязали Морийн и Гидиън, но когато тя наближи имението, Дикън излезе да я посрещне с пребледняло от притеснение лице. Видът й само засили тревогата му — косата й бе разрошена, батистената й рокля беше измачкана и дебел слой прах покриваше обувките и лицето й.

— Къде беше? — нетърпеливо извика той. В гласа му се долавяха облекчение и безпокойство. — Знайш, че не бива да излизаш сама! Изкара ми акъла!

— Мили Дикън, няма защо да се тревожиш! — отвърна малко гузно Морийн. — Всичко е наред! Тук съм, цяла и невредима!

— Да, ама е вече девет! — каза Дикън, който просто не знаеше къде да дене ръцете си от радост. — Тя, готвачката де, ми каза, че си тръгнала още по пладне!

Морийн разбра, че не й остава нищо друго, освен да признае истината. Не можеше да каже, че е излязла на езда с познат джентълмен, тъй като Дикън съвсем естествено щеше да попита защо той не я е изпратил до имението. Пък и тя се прибра пеша, облечена в неподходящи за езда дрехи. Освен това Морийн никак не искаше да лъже точно него.

Тя го помоли да я придружи в библиотеката и му разказа всичко, което се бе случило след последната й среща с Гидиън Морис. Призна му за връзката им, от която се бе опитала да избяга в Лондон, и за това, как, безсилна да го забрави, отново се бе върнала в Съсекс. Дикън мълчеше, но изражението му бе достатъчно красноречиво.

— Зная, че всичко това звучи невероятно, дори отблъскващо — опита се да се защити Морийн, — но може би ще ме разбереш по-добре, ако ти докажа, че Гидиън Морис всъщност не е лош човек. Знаеш ли, чрез мисис Фрай той раздава всичко на бедните. Моля те, не ме гледай така осъдително!

Той мълча дълго и накрая каза с глух и напрегнат глас:

— Не знам какво си си наумила и не ми влиза в работата!

— Разбери ме, Дикън! — умолително каза тя, разтревожена от мрачния му поглед. Дикън я бе обичал през целия си живот и винаги проявяваше дълбоко уважение към нея, а ето че сега тя бе на път да го загуби. — Разбери, че днес бях щастлива. Не съм се чувствала така от… от последната ми среща с виконта във Виена, но дори и тогава радостта ми бе помрачена от мисълта за неизбежната раздяла. Чуй ме, Дикън, днес аз усетих, че наистина съм жива. Това беше едно неописуемо вълнуващо приключение. Нито за миг не се изложих на опасност, кълна ти се! Гид… мистър Морис никога не би допуснал това.

Дикън усети, че омеква въпреки нежеланието си. Сам забелязваше блясъка в очите на Морийн и светналото й от възбуда лице. От много години насам не я бе виждал толкова доволна, а за него това бе най-важното. Ако този разбойник наистина беше джентълмен и се грижеше за сигурността й…

— То каква ли полза да ти приказвам, че не бива да се забъркваш с таквиз разбойници… — Той не можа да се сдържи и на лицето му се изписа лека усмивка. Морийн най-сетне въздъхна с облекчение.

— Хич бива ли толкоз да се тревожиш! — намигна му тя заговорнически. — Тези „таквиз разбойници“ понякога са достатъчно храбри, за да се грижат за мене не по-лошо от вас, господарю Дикън!

Едва сега тя се сети да попита Дикън защо е дошъл да я търси в имението. Когато чу новината, настоя да отворят бутилка шампанско и да отпразнуват раждането на бебето.

— За сина ти! Да порасне силен и добър като баща си — вдигна тост Морийн.

Гидиън, който дойде по-късно през нощта, остана много доволен, че Морийн вече не настоява да се виждат само тайно.

— Най-сетне ще мога да те посещавам официално — каза той. — Никак не ми е приятно да се вмъквам в чуждите къщи като някой разбойник!

Той обаче не можа да разбере защо Морийн държи толкова много на мнението на слугата си и се наложи тя да му разкаже за живота си във фермата.

— Малко дами на твое място биха останали верни на приятелите си от детинство! — одобрително я погледна той и внезапно се разсмя. — Ако Дикън няма нищо против, мисля, че можем да направим на сина му чудесен подарък. Сред днешната плячка има един много хубав златен часовник. Какво ще кажеш, Морийн? Малкият едва ли някога ще се срещне с бившия му собственик, а и мисля, че ще му се радва много повече от него!

Морийн прекара в Съсекс още цял месец и на три пъти придружи Гидиън при обирите. Можеше да остане и още, но се уплаши от любовта му и от все по-силното си влечение към него. Подозираше, че той всеки момент ще поиска ръката й, а за нищо на света не можеше да допусне това… В този си вид връзката им я задоволяваше напълно. Гидиън бе приятен компаньон и чудесен любовник. Любеха се често и страстно, но сякаш по негласно споразумение никой от двамата не говореше за чувства. Той обаче не успяваше да скрие все по-силната си обич към нея и очевидно искаше да я обвърже. Морийн се страхуваше точно от това, защото знаеше, че може да се отдаде изцяло само на един мъж — Жерар дьо Вал.

— Връщам се в Лондон! — най-неочаквано заяви тя един ден.

За миг на лицето му се изписа тревога, но той веднага възвърна обичайното си насмешливо изражение.

— Защо не? Лятото вече свършва. Мисля, че това е отлична идея! Кажи ми кога тръгваш, за да мога да си приготвя багажа. Идвам с тебе!

Морийн отвори уста да възрази, но не каза нищо, обезоръжена от дързостта му.

„Трябваше да зная — помисли си тя, — че няма толкова лесно да се отърва от Гидиън Морис.“