Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огнени жени (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mavreen aka Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Niky
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Клер Лоримър. Морийн

ИК „Ирис“, София, 1994

ISBN: 954-445-012-7

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и седма
1807

По време на траура Морийн се усамоти във Финчкокс, за да може да се съвземе от преживяното. Тя искрено скърбеше за съпруга си. Единствено Клариса знаеше, че Джеймс бе направил последната година от брака им непоносима поради вечното си самосъжаление. Ако бе успял да надвие унинието си, духът и здравето му биха могли да се закрепят, физическият му недъг се оказа твърде тежко бреме не само за самия него, но и за Морийн. Ан непрекъснато й повтаряше, че никоя друга съпруга не би била по-всеотдайна, по-грижовна и по-любяща. Но Морийн съзнаваше, че последното определение не беше вярно. Тя никога не бе обичала мъжа си. Знаеше, че още дълго време няма да може да заличи от паметта си очите на Джеймс, изпълнени с очакване на нещо, което тя никога не би могла да му даде. Навярно у нея завинаги щеше да остане неопределено чувство на вина за смъртта му.

С характерната за децата променливост на чувствата Тамариск насочи любовта си към дядо си, сър Джон, който след смъртта на Джеймс посещаваше често Финчкокс. Като подрусваше малката върху коленете си, заровил брада в надиплената й муселинена якичка, той шеговито се оплака:

— Защо Господ ме е наказал да бъда заобиколен само от глупави жени?

Тамариск дръпна бакенбардите му и отвърна през смях:

— Защото ни обичаш и не можеш без нас, дядо.

Той продължи да се шегува:

— Исках майка ти да ни роди силно и храбро момченце като младия господар Лейд. Сега край нас щеше да има един юнак, който да пришпорва понито си като истински ездач.

Тамариск дръпна ръкава на избелелия му кафяв костюм, с който той почти не се разделяше:

— А знаеш ли, че аз скачам по-високо от Хари, дядо? Ела да пояздим заедно и ще ти покажа, че съм смела като момче.

Като се преструваше, че не вярва, сър Джон се преоблече в костюма си за езда и придружи Морийн и развълнуваното момиченце до малката алея за надбягване, направена специално за детето под вещото ръководство на Дикън.

— Тя наистина е твоя дъщеря! — каза сър Джон на Морийн, докато наблюдаваха как Тамариск безстрашно пришпорва понито и го кара да скача високо.

Морийн знаеше, че е разочаровала баща си, като не го е дарила с внуци по време на краткия си брак с Джеймс, въпреки че той никога не бе споменавал и дума за това. Тя пък от своя страна беше доволна, че нямаше деца от втория си мъж, и ужасно й се искаше да забрави потискащите години, прекарани с Джеймс. Кълнеше се никога повече да не мисли за брак, защото сега си даваше сметка, че това изисква от нея много повече, отколкото тя е в състояние да даде. В сърцето й нямаше любов за друг мъж, освен за Жерар. И Джилбърт и Джеймс преди сватбата твърдяха, че не настояват и тя да ги обича, но после всеки от тях по свой начин я бе накарал да се чувства виновна, защото не е могла да му посвети сърцето си.

Морийн обаче не остана дълго време без поклонници. На двадесет и седем години тя бе много по-красива, отколкото на седемнадесет. Всичко преживяно се бе отпечатало върху лицето й и сега по него се четяха едновременно тъга, воля и решителност. В живия й поглед все още имаше огън и страст, в леките трапчинки около устата трепкаше закачливост, но всичко това се проявяваше все по-рядко и мъжете, които я заглеждаха, изпитваха желание да проникнат до дълбоката й същност, скрита зад външната маска; да се доберат до неразгадаемите дебри на характера на тази очарователна жена. Имаха амбицията да пречупят гордия й дух, да я подчинят на волята си.

През лятото на 1807 година репутацията на някогашната „диамантена лейди Бар“ коренно се промени. Докато преди сватбата си с Джеймс Морийн бе известна с това, че приема в леглото си много мъже, без да изпитва обич към нито един от тях, сега вече се знаеше, че е приятелски настроена към мнозина, но не допусна никого до леглото си.

Баронеса Фон Еберхард нае къща в Брайтълмстоун и покани Морийн и Тамариск да прекарат там целия август. Престарелият барон се бе оттеглил от всякакви обществени прояви и остана в Лондон, така че Лиза бе щастлива в компанията на Морийн. Сър Джон отведе Клариса в Шотландия, където бе поканен на лов за яребици. Така Морийн, Тамариск и Лиза бяха свободни да се забавляват, както намерят за добре. Винаги веселата и общителна Лиза имаше много приятели в двора, повечето от които сега бяха в Брайтълмстоун в очакване на празненствата по случай рождения ден на принца. Скоро всички научиха за присъствието на Морийн и започнаха да я одумват. Бе се откъснала от обществото в продължение на няколко години и сега познатите й се питаха какъв ще бъде животът й оттук нататък. Дали ще да остане вярна на паметта на починалия си съпруг? Изглежда, Джеймс доста й е повлиял и след сватбата е успял да овладее необуздания й нрав. Чудеха се дали Морийн ще запази новоизградения си образ, или ще се върне към предишните си навици и отново ще скандализира обществото с високопоставените си и разнообразни по сан любовници. Никой не вярваше, че приятелството с баронесата ще възпре Морийн от лудориите й.

Но въпреки че в големия дом често идваха мъже, откъм помещенията за слугите не се носеха никакви клюки. Сред постоянните гости беше и Джон Уилиамс Уорд. Три години по-млад от Морийн, той вече бе член на Парламента. Беше малко стеснителен и странен, но се отличаваше с ум и образованост. Още след първия един час, прекаран в компанията на Морийн Джон Уорд се почувства запленен от красотата й и от бързината на ума й. След две седмици той вече се отбиваше всеки ден, а не след дълго й се обясни в любов. И на двамата им беше приятно да са заедно, но интересът на Морийн бе чисто платонически. Тя любезно и внимателно му даде да разбере, че от смъртта на Джеймс не е изминала и година и че изобщо няма намерение да се омъжва отново, като при това остави у него впечатлението, че е обичала мъжа си безгранично и никога не би го заменила с друг.

Въпреки това Уорд не се предаде и продължи да я посещава. След като преодоля стеснителността си, той се оказа забавен, но понякога и твърде язвителен събеседник. Обичаше да клюкарства, особено по отношение на кралското семейство. Спомена й, че принцът „страда от копнеж“ по неотзивчивата хладна лейди Хертфорд, така че когато я представиха на въпросната дама по време на гостуването на семейство Хертфорд в резиденцията на принца, Морийн бе силно заинтригувана.

По-късно Морийн сподели с Лиза, че Изабел Хертфорд е красива и силна жена. Макар да наближаваше петдесетте, поведението й бе надменно и сурово. Тя продължаваше упорито да отхвърля ухажванията на принца очевидно с единствената цел да разпали още повече и без това силната му страст към нея.

— Е, не чак толкова силна — отбеляза закачливо и многозначително баронесата. — Но принцът наистина винаги се е увличал по по-възрастни жени. Знаеш ли, че лейди Хертфорд отдавна е станала баба?

От последното посещение на Морийн резиденцията много се бе променила. Бе направена китайска галерия, в която бяха изложени красиви гоблени. Принцът лично я разведе навсякъде, като с гордост й показваше ориенталските порцелани и мебели, бамбуковите канапета и лакираните скринове, оръжията и антикварните ценности, плоскодънните лодки и пагодите от слонова кост, фенерите и униформите — всичко това пренесено тук от Карлтън Хаус. Заведе Морийн навън да й покаже новите обори и манежа, построени по индийски образец. Под огромния централен купол имаше конюшня за петдесет и четири коня, както и жилищни помещения за конярите. Той обясни на Морийн, че работата е позамряла поради невъзможността да получат достатъчно големи греди за купола, което се дължало на френската блокада на континенталните пристанища.

— Освен това — добави той унило, — търговците от Брайтълмстоун си искат парите, а аз не съм в състояние да им платя. Но все пак се надявам догодина да го завършим.

Доволен, че в нейно лице е открил ентусиазиран слушател, принцът й показа проектите на Хъмфри Рептън за индийски павилион, които той намираше чудесни.

Промени имаше навсякъде из Брайтъмстоун. Морийн, баронесата и Тамариск се разхождаха всеки следобед на чист въздух и се възхищаваха на многото нови къщи. Понякога при разходките ги придружаваше племенникът на барона, хубав и забавен мъж към четиридесетте на име Томас Крийви, който, подобно на Джон Уорд, бе член на Парламента и чест гост в резиденцията. Той също бе увлечен по Морийн и двамата се надпреварваха да й изпращат цветя и да правят на доста закръглената вече Лиза комплименти, опитвайки се да я спечелят за съюзник.

Баронесата и Морийн весело се смееха на напразните усилия на ухажорите. Лиза бе много романтична и любовните интриги винаги й доставяха огромно удоволствие. Тя обичаше Морийн и съвсем не приемаше като трагедия факта, че още преди да навърши тридесет години младата жена бе овдовяла два пъти. Лиза бе прекалено добронамерена, за да ревнува от красотата на Морийн, която привличаше мъжете като магнит. Бе дори разочарована, че Морийн не насърчава поне малко поклонниците си, а запазва чисто приятелски отношения с двамата мъже.

— Нито един от тях ли не ти харесва, скъпа? — запита Лиза, когато пристигна поредната кошница с цветя.

— Харесвам и двамата — отвърна през смях Морийн. — Джон е по-сериозният и разбира се, по-интелигентният. А Томас е забавен. Не си ли забелязала, че когато сме с него, се смеем много повече, отколкото когато сме с Джон?

Но на шествието, с което започнаха празненствата по случай кралския рожден ден, Томас бе в свитата на принца и двете жени с детето се озоваха само в компанията на Джон Уорд. Тамариск бе силно развълнувана и крещеше, за да надвика камбанния звън, топовните салюти и градския оркестър, който свиреше с все сила.

Дълъг низ от карети се виеше покрай пътя на Уайт Хок Хил. Оттам гостите щяха да наблюдават шествието. Лиза предвидливо бе наредила на слугите да вземат суха храна.

Уелският принц се открояваше в украсената си с галони хусарска униформа, пристегната в талията с колан, на който искреше диамантена тока. Пълното му лице грееше в усмивка. Астраганената му шапка бе дръзко накривена на една страна.

След като шествието свърши, се прибраха вкъщи. Тамариск получи специална награда — разрешение да наблюдава как Роуз помага на майка й да се облече за бала. Когато тази дълга процедура най-после приключи, детето затаи дъх от възхищение. Морийн изглеждаше като приказна фея в бялата си сатенена рокля с тежка златиста бродерия, която проблясваше в светлината на свещите върху тоалетката. Дългият й шлейф бе обточен с изумруденозелено кадифе.

Морийн се усмихна на Тамариск, завъртя се пред нея и каза:

— Не знам как ще се справя с реверанса пред Негово кралско височество. Винаги съм изпитвала ужас, че в тържествени моменти като този ще се спъна, а красивата ми диадема ще се търкулне в краката на принца!

— О, мамо! Това наистина би било ужасно! — възкликна Тамариск. — Но няма да се случи, не и на моята красива и умна мамичка! Сигурна съм, че ти ще си най-красивата дама на бала!

— Благодаря ти, миличко. Дано да си права! Сега върви и пожелай на баронесата лека нощ, а после — право в леглото! Вече е късно и утре, ако си изморена и недоспала, няма да можеш да чуеш онова, което ще имам да ти приказвам.

На бала присъстваха над петстотин знатни гости, които седяха край огромната, отрупана с цветя маса и се наслаждаваха на приказните деликатеси. Уелският принц изглеждаше великолепно в костюма си на тъмнозелени и тъмночервени райета. Сребристата му жилетка беше богато извезана с цветна коприна и скъпоценни камъни. Почетни гости на празненството бяха членовете на френската кралска фамилия, които живееха в изгнание. По-маловажните гости бяха настанени в далечния край на масата, а други като Морийн и баронесата, бяха насочени към масата в градината.

— Знам, че не е редно да мисля за това сега — каза тихо Морийн на кавалера си, — но в такива момента винаги си спомням, че има хора, които живеят в мизерия.

— Ах, да, бедните! — съгласи се Джон Уорд не без състрадание в гласа. — Откакто въведоха хлебните закони, хиляди хора гладуват.

— Страдат дребните собственици и ратаите във фермите, докато едрите земевладелци благоденстват — продължи Морийн.

— Не забравяйте многобройните нещастници на север и в централните райони. Там дори жените и децата работят в мините, леярните и новите фабрики срещу мизерна надница, а понякога и при ужасни условия — напомни Джон.

Морийн каза меко:

— Радвам се, че и вие проявявате състрадание към тези хора.

— Всичко, от което се интересувате, интересува и мен! — отвърна сериозно той.

Когато угощението най-после приключи, дамите се оттеглиха да оправят тоалетите си преди началото на танците в балната зала. Баронесата се усмихна заговорнически на Морийн:

— Младият Джон Уорд е лудо влюбен! Мисля, че още тази вечер ще ти направи предложение, Морийн. Смяташ ли, че би могла да го приемеш?

Морийн поклати глава:

— Никога! — каза твърдо тя. — Никога няма да се омъжа отново, баронесо!

Лиза сви закръглените си рамене.

— Може би за теб наистина така ще е по-добре. Ти не се нуждаеш от съпруг, който да те издържа, а обожатели никога няма да ти липсват!

Томас Крийви не бе единственият съперник на Джон Уорд при танците. Тези, които бяха дошли на бала без дама и можеха да си позволят да реят поглед из залата, се надпреварваха да канят Морийн. Тя танцуваше с всеки поред, без да взема на сериозно нито един от тях.

Баронесата също имаше много кавалери. Топлината от хилядите свещи правеше обстановката неприятно душна и въпреки че непрестанно си вееше с ветрилото от слонова кост, пълничката Лиза обилно се потеше. Всеки път, когато преминаваше край Морийн в ръцете на някой млад хусар, тя й махваше весело за поздрав.

Когато Морийн се мушна изтощена в леглото си и дръпна завесите, беше четири часът сутринта. Стори й се, че в стаята не достига въздух, затова стана и отвори широко прозореца. Откъм морето подухваше хладен и свеж бриз. Беше пълнолуние и Морийн стоеше, загледана в огромното сребристо небесно тяло, а мислите й се връщаха отново към Жерар. Вече почти не се надяваше, че е жив. Последното посещение на Дикън в Компиен се оказа безрезултатно. Жюл, който сега живеел в една къщичка в имението, не бил чувал нищо за младия си господар.

Но когато уморено се върна в леглото, Морийн усети с облекчение, че някъде дълбоко в нея се таи увереност: Жерар е жив и може би дори в този миг също гледа луната и си мисли за нея! Внезапно долови леки стъпки на площадката пред стаята си. Видя как дръжката бавно се завъртя и вратата се отвори с проскърцване. Бързо си спомни за малкия пистолет в чекмеджето на нощното шкафче. След случая с барон Фон Готфрид тя не се разделяше с него. Но когато посегна да го вземе, една малка бяла фигурка се приближи в тъмнината към леглото й и тя с радост разпозна Тамариск. Детето крадешком се покатери на леглото и протегна ръчичка към лицето на майка си.

— Мамо, будна ли си? — прошепна то.

Морийн се усмихна в тъмното.

— Спя дълбоко и сънувам, че Тамариск е дошла на нощно посещение!

Чу доволния смях на дъщеря си и малкото топло телце се плъзна в леглото до нея.

— Не мога да заспя и се чувствам самотна! — обясни Тамариск.

— Как успя да се измъкнеш и да слезеш долу? — попита Морийн. Детската стая се намираше на горния етаж и до нея беше стаята на гувернантката.

— Мис Пейн спи. Тя хърка като змея от приказките, мамо! Изобщо не ме усети, макар че минах на пръсти точно до главата й! — Тамариск напипа ръката на майка си и се затресе в приглушен смях.

— Мис Пейн много ще се разсърди, ако разбере — отвърна Морийн.

— Но ти няма да й кажеш, нали? — Детето замълча за миг, а после помоли: — Мамо, разкажи ми нещо за себе си, когато си била малко момиченце като мен.

— За Дикън и за фермата ли? — попита Морийн, тъй като Тамариск винаги бе обичала фермата Оулет и семейство Сейл.

Тамариск поклати глава.

— Не, мамо! Разкажи ми за младия французин, който е яздил бялата кобила на име Коломб, за благородника, когото си обичала като момиче, но който е заминал и никога вече не се е върнал.

Сърцето на Морийн лудо заби.

— Няма кой знае какво за разказване! — отвърна тя сподавено, понеже заседналата на гърлото й буца не й позволяваше да говори.

— О, не, мамо, има! — настоя Тамариск. — Дикън каза, че имал красиви тъмни къдрици и кафяви очи като кестени. Дикън каза също, че яздел великолепно. Роуз пък каза, че той бил най-красивият млад мъж, когото някога е виждала. Как искам да съм била родена, за да съм го видяла и аз! … Дикън каза, че си щяла да се омъжиш за него, когато се върнел в Англия, но тъй като останал да се бие във войната, ти си приела предложението на татко.

— Вярно е! Така станах лейди Бар и затова твоето име е Тамариск Бар.

— Дикън ми разказа още, че си отишла във Франция по време на революцията, за да го намериш. Зная, че името на този благородник е Жерар. Зная още, че си проявила голяма смелост, когато си спасила Дикън от вълците.

— Тоя Дикън май много се е разприказвал! — престори се на сърдита Морийн, но в същото време изпита странна радост да чуе името на Жерар от устата на дъщеря му.

— Приказваме си с него, докато яздим! Мога ли да ти разкрия една тайна, мамо?

— Когато споделиш нещо с някого, то престава да бъде тайна!

— Да, но ако ти го кажа само на тебе, това всъщност не е истинско издаване! — със странна детска логика възрази Тамариск. — Обещах на виконтесата да не казвам на никого за подаръка, който получих от нея, но съм убедена, че мога да направя изключение за тебе. Тя те обичаше толкова много!

— И аз я обичах! — тихо каза Морийн.

— Ако искаш да знаеш, тя е майката на Жерар! — уведоми я Тамариск. — Разказа ми много истории за това, което е правил като малък. Виж, мамо, виж какво ми подари!

Тамариск притисна нещо към дланта й. Морийн се изправи, запали свещта и видя в ръката си малък златен медальон с форма на сърце. Още преди да отвори капачето, знаеше, че ще види вътре миниатюра с образа на Жерар.

— Виждаш ли колко красив е бил като дете! — извика възторжено Тамариск, която надничаше през рамото й. — Според мене е много по-хубав от малкия Томас!

— Тамариск, как може да притежаваш това нещо от толкова време и да не ми кажеш! — прошепна Морийн.

— Исках да ти го покажа, но не бях сигурна дали виконтесата няма да се разсърди! — обясни малката. — Снощи лежах будна до късно и след като размислих добре, реших, че няма да има нищо против. Сбъркала ли съм, мамо?

— Не, миличко! — каза Морийн и духна свещта, за да скрие от детето сълзите си. — Трябва винаги да го пазиш добре, защото според мене виконтесата ти е подарила най-голямата си скъпоценност.

— Зная, мамо… — със сънен глас отговори Тамариск. — Ти самата пазиш толкова грижливо медальона, в който съм нарисувана аз…

Морийн нежно отстрани златните къдрици от челото на спящото дете. Спомни си с болезнена яснота как за миг й се бе сторило, че пред нея се открехва вратата на рая, когато онази зимна вечер във Виена срещна Жерар и му показа лика на тяхното дете.