Клер Лоримър
Морийн (14)

Глава тринадесета
1795 — 1796

Жерар не се обади нито на следващия, нито на по-следващия ден. Лицето й стана бледо, под очите й се образуваха сенки — толкова силно бе желанието й да го види.

Клариса, която бе наясно, че мнимото неразположение съвсем не е истинската причина за тревогата й, се уплаши, че Морийн наистина ще се разболее. Роуз влизаше и излизаше със загрижено лице, но не можеше да помогне за господарката си, защото и тя не знаеше нищо за Жерар.

Затова, когато на третия ден камериерката й влетя в стаята, Морийн дори не вдигна глава.

— Мис Морийн! Имам новина за вас! Моля ви, господарке, вдигнете глава, защото наистина ви нося писмо от него!

Морийн скочи като ужилена и едва не изтръгна със сила плътния лист хартия от ръцете на девойката.

— Едно момче! Донесе го едно момче, мис! Виконтът заръчал да чака на вратата, докато изляза аз, и да не го предава на другиго!

— Благодаря ти, Роуз! — отвърна Морийн със щастлива усмивка. — Сега ме остави, искам да го прочета сама. Но никога няма да забравя добрината ти.

След като Роуз излезе от стаята, Морийн разчупи восъчния печат. Усети, че ръцете й треперят и затвори очи, за да се поуспокои и да може да прочете белия лист, изписан с красивия почерк на Жерар.

 

 

„Най-прекрасна моя, скъпа моя, сърцето ми се къса, докато пиша това първо писмо до тебе. Молих се на Бога да не ми се налага да казвам тези думи, но нямам избор. Повярвай ми, любов моя, те ми причиняват същата болка, каквато ще донесат и на тебе…“

 

 

Морийн приседна на края на леглото. Страхуваше се да продължи. „О, Боже! Какво?…“ Но знаеше, че трябва да прочете писмото докрай.

 

 

„Най-сетне имам вест от милата ми майчица. Изпитвам безкрайна радост, която, вярвам, ти също споделяш. Случи се истинско чудо, имам писмо, написано със собствената й ръка! Можеш да си представиш, какво изпитвам.“

 

 

Морийн почувства, че напрежението й започва да се уталожва. Слава Богу, не се бе случило нещастие! Бедата не беше толкова голяма. Навярно Жерар се кани да тръгне за Франция и няма да спази уговорката им да се срещнат, преди да потегли с войската. Но той още я обича и ще се върне при нея след битката! Беше й обещал това още преди да се разделят, а сега я наричаше „най-прекрасна“ и „скъпа“!…

 

 

„Не помня дали съм ти казвал, че майка ми е от италиански род. Цялото й семейство също като мене полагаше огромни усилия да попадне по следите й. Една от нейните братовчедки е омъжена за корсикански благородник, дон Емануел де Корте, близък с майката на Наполеон Бонапарт. След опожаряването и разграбването на нашия замък този джентълмен също дирил сведения за мама.

Няма сега да те отегчавам със сложните пътища и начини, чрез които се установи, че мама се намира в един френски затвор. Важно е, че освобождаването й беше издействано. Макар изтощена и болна, тя все пак е жива и се е върнала в разрушения ни дом. Дори са й признали правото на собственост върху замъка, но всичките ни земи отдавна са раздадени и не можем да предявим правата си над тях.

Мама жадува да ме види и аз тръгвам незабавно за Франция. Разбрах, че живее в замъка само с двама стари слуги, без никакви средства дори за най-дребните ежедневни нужди. О, майка ми не се оплаква, зная, че гордостта никога не би й позволила да признае колко лоши са нещата в действителност. Пише ми, че не иска от мене нищо, освен да не забравям обещанието си да отмъстя и да възстановя честта на своя баща, стига да успея да върна предишния блясък на замъка Буланкур.

Скъпа Морийн, ти си едва на петнадесет години и се съмнявам, че можеш да разбереш колко ме измъчва всичко това. Когато онази вечер ти стана моя, аз искрено вярвах и се надявах, че независимо от всички трудности един ден ще мога да се оженя за тебе, че нашата любов ще преодолее всички препятствия, които съдбата е издигнала пред нас. Заклевам се в живота си, че е така, моля те да ми повярваш. От мига, в който седнах до тебе на приема на баронесата, забравих всичко, дори и клетвата към милата ми майчица. Сега разбирам, че дълбоко в себе си съм я смятал за мъртва.“

 

 

По страните на Морийн се търкаляха сълзи и тя не можеше да чете по-нататък. Отиде до бюрото си, намери пипнешком една батистена кърпичка и избърса очите си. Бавно се върна до леглото и отново взе писмото. „Защо е тази тревога?“ — помисли си тя. Сърцето й бе свито, китките на ръцете й бяха изтръпнали.

 

 

„Стигам до най-мъчителната част на онова, което трябва да ти съобщя. Не мога да се оженя за тебе, Морийн. Аз съм единствен син на баща си и съм отговорен пред неговата памет и пред майка ми. Принуден съм да поставя честта и дълга над личното си щастие.

Обичам те сега и завинаги, но въпреки това, когато видиш следващия път сър Джон, той ще ти съобщи новината за моя годеж с Мерседес де Фаенца. Зная колко ще те нарани тази вест, но искам да я научиш първо от мене.

Умолявам те, ако можеш, да не мислиш с лошо чувство за мене. Не смея да се надявам, че ще продължиш да ме обичаш, но прося на колене пред тебе да не забравяш онова, което се случи между нас! И още нещо: заклевам те, моля те да ми обещаеш, че няма да се омъжиш за лорд Бар дори и ако не се видим никога вече.

Ще останеш в мислите ми като най-красивата, най-благородната и най-обичаната жена на този свят.

Обичам те!

Жерар, виконт Дьо Вал“

 

 

„Дори и ако не се видим никога вече“.

Думите се забиха в съзнанието й и тя продължи да ги повтаря, докато загубиха всякакъв смисъл.

Морийн просто не можеше да повярва. Та нали Жерар беше нейната любов, самият й живот? Не е възможно да я изостави по този начин, веднага! Горчиво обвиняваше виконтеса Дьо Вал. Една майка няма право да отнеме против волята му сина си от момичето, в което е влюбен…

„Не, не против волята му!“ — поправи се Морийн, докато сълзите съхнеха по лицето й. Той сам бе направил своя избор. В писмото се опитваше да й внуши, че спасяването на честта му неминуемо изисква да се сгоди за дъщерята на богатия благородник. Но това не беше вярно! Той просто се опитваше да се измъкне, да намери пари и да възвърне имотите на семейството си. Казано направо, Жерар се бе продал, за да постигне бързо целите си.

— О, Жерар! Това не е любов! — прошепна тя.

В своята неопитност и в голямата си мъка Морийн не намираше оправдание за Жерар. Тя не можеше да приеме аргументите му. За нея единственото, което имаше значение, бе тяхната любов, тя стоеше над привързаността му към майка му и над дълга му на благородник. Любовта й към Жерар пламна внезапно, изпепелявайки всичко останало. Морийн държа в ръцете си това безценно съкровище само един следобед и една вечер и сега не можеше да мисли за нищо друго, освен че то завинаги е загубено за нея.

Тя не плака. Внимателно и безкрайно бавно прочете писмото още веднъж и след това го изгори в камината. Когато в крилото за прислугата отекна звънецът на външната врата, Морийн не вдигна глава, знаеше, че той не известява за пристигането на Жерар. Не хранеше празни надежди. Той не й бе оставил и сламчица, за която да се хване.

Роуз почука на вратата.

— Цветя за вас, мис! — каза тя иззад украсената с панделки кошница, която внесе. — Имаше и лалета за мисис Мантън, но те не могат да се сравняват с тези прекрасни розови пъпки. Мис Морийн? Няма ли поне да ги погледнете? Изпраща ви ги лорд Бар.

Морийн дълго гледа прекрасните, неразцъфнали още бели рози, които приличаха на снежинки. Във всяка от тях тя виждаше олицетворение на своята любов. Бяха съвършени, истинско Божие чудо. За разлика от тях обаче любовта й никога няма да разцъфне гордо пред света. Тя бе обречена да умре.

„Само да се свърши час по-скоро! — помисли си тя. — Мили Боже, нека да умра в този миг!“

Звънецът извести за идването на нов посетител и Роуз изтича да отвори. Беше сър Джон.

— Негова светлост поръча да ви предам, че би бил много щастлив, ако го удостоите с компанията си. — Роуз внимателно повтори съобщението дума по дума.

Учтивото извинение бе на върха на езика й, но когато забеляза как се взира Роуз в купчинката пепел в камината, Морийн гордо изправи глава и отвърна:

— Кажи на сър Джон, че слизам веднага.

След това се облече официално, поприглади къдриците си и разтърка страните си, за да възвърне руменината им. Старателно затъкна една от новополучените рози в косата си и украси с друга деколтето си. Погледна се критично в огледалото, сякаш се виждаше с чужди очи. Момичето от отражението имаше стройна и елегантна фигура с тънка талия, подчертана от роклята в гръцки стил. От огледалото я гледаше не дете, а красива млада жена, облечена по последна мода.

След като се увери, че изглежда добре, Морийн излезе от стаята и бързо се спусна по стълбите.

— Скъпа Морийн! — посрещна я радостно леля Клари. — Как си? Виждаш ми се по-добре. Слава Богу, цветът на лицето ти се е възвърнал. Приличаш на истинска роза!

Морийн направи реверанс пред баща си и за първи път, откакто й призна, че е негова дъщеря, го заговори сама:

— Добър ден, татко!

Сър Джон не можа да скрие изненадата и радостта си. Най-сетне го нарече „татко“. За нищо на света не би искал да я нарани с новината, която носеше. Страхуваше се, че годежът на Жерар с малката Де Фаенца ще бъде тежък удар за Морийн след вниманието, което младият виконт бе проявил към нея на приема.

— Харесват ли ви тези рози, татко? — прекъсна мислите му Морийн. — Получих ги от лорд Бар. Той винаги е толкова мил към мене!

— Той е добър човек — побърза да каже сър Джон, учуден от нейната реакция. — Не е зле сериозно да обмислиш нещата, които ти казах онзи ден за Джилбърт!

— Наистина доста мислих върху думите ви — спокойно каза Морийн. — В началото, признавам, смятах, че лорд Бар е… като че ли малко старичък, за да стане мой съпруг, но след приема у баронеса Фон Еберхард започнах да разбирам колко е хубаво да бъдеш високопоставена дама, да имаш голяма къща, хубави дрехи и скъпи бижута. Доколкото зная, лорд Бар е много богат, нали?

Клариса направо загуби ума и дума. Никога не бе предполагала, че нейната малка Морийн е алчна за богатство или за дрънкулки, а ето че сега изглеждаше точно такава. Освен това Клариса не вярваше, че Морийн ще бъде щастлива в брака си с един толкова по-възрастен от нея мъж, колкото и сър Джон да я убеждаваше в неговите качества и предимства. Бащата на Морийн обаче остана очарован от думите й.

— Мило дете, нямаш представа колко съм щастлив от решението ти — каза той с огромно задоволство. — А пък Джилбърт направо ще умре от радост! Разбира се, той ще ти направи официално предложение веднага щом получи уверенията ми, че няма да бъде отблъснат. Не си длъжна да се съгласяваш още при първия му опит, дори смятам, че е по-тактично да изчакаш да направи втори път предложение. А след това, скъпа моя, ще помислим за сватбата и за твоята зестра. Ще получиш най-доброто, което мога да ти дам, не мисли, че ще идеш при Джилбърт като някоя просякиня.

Клариса не можеше да мълчи повече.

— Морийн е само на петнадесет години, Джон! Не е редно да се омъжва толкова млада!

— Пфу! — снизходително възкликна сър Джон. — Майка ми се е омъжила, преди да навърши четиринадесет! Аз, разбира се, нямам нищо против годежът да продължи дори година. Това е съвсем в реда на нещата. Ние не бързаме да я омъжим и естествено не искаме хората да останат с такова впечатление. Какво ще кажеш, Морийн?

— Ще сторя онова, което прецените за най-правилно, сър — отвърна Морийн с покорство, което учуди сър Джон и хвърли Клариса в истинска тревога. — Не съм забравила, татко, че вие ми обещахте кон, с който да се разхождам където пожелая. Казахте също, че ще доведете Дикън в Лондон. Ако получа това и ако мога да се занимавам с моята музика, ще бъда напълно доволна.

— Щом съм обещал, ще стане! — погали ръката й сър Джон, готов да отстъпи пред всяко нейно желание. — Още днес ще пиша на Сейл и незабавно ще потърся подходящ кон за тебе. Не настояваш да е много кротък, нали? — засмя се той, защото знаеше, че Морийн е отлична и безстрашна ездачка.

Едва когато стана да си ходи, той се сети за истинската цел на своето посещение.

— Младият Жерар се сгоди за дъщерята на Фаенца. Не са лоша двойка, нали Морийн? Сигурно ще ви е интересно да научите с Клари, че виконтесата най-после се намери. Бедната жена прекарала последните три години в затвора, но роднините й имали връзка с Бонапарт и успели да уредят пускането й на свобода. Жерар моментално се върна във Франция да помогне на майка си. Маркиз Де Фаенца дава на дъщеря си огромна зестра, която ще свърши добра работа на семейство Дьо Вал.

Морийн заби нокти в дланите си, но с нищичко не показа, че новината я е засегнала. Това не можа да заблуди Клариса, която я познаваше отлично. Когато сър Джон ги напусна, тя нежно придърпа Морийн до себе си на кушетката и каза:

— Мисля, че започвам да разбирам защо се съгласи да се омъжиш за лорд Бар. Много добре зная, че баща ти желае този брак, който наистина ще ти донесе много предимства, но още веднъж те моля да помислиш добре, преди официално да дадеш съгласието си. Досега по този въпрос не е казано нито дума извън стените на къщата, така че можеш да се откажеш, стига да искаш.

В отчаян опит да спре напиращите сълзи Морийн отговори нападателно:

— Защо мислиш, че ще поискам такова нещо, лельо Клари? Лорд Бар ще е чудесен съпруг. Ще ми даде толкова много… — Гласът й затрепери и секна, преди да довърши изречението.

Клариса веднага взе разтрепераното момиче в обятията си.

— Мила моя, ти въобще не го обичаш! Сърцето ти принадлежи на младия виконт и си решила да се омъжиш за лорд Бар само за да покажеш на света, че не даваш пет пари за Жерар дьо Вал.

Този път сълзите се затъркаляха по лицето на Морийн и мъката преля. Тя се разхлипа отчаяно на гърдите на Клариса.

— Хайде, хайде, не плачи, детето ми! Разбирам страданието ти и в никакъв случай не го омаловажавам… Но искам да ти кажа, че си още много млада. Вярвай ми, скоро ще забравиш виконта. Ще се появят други, също толкова красиви и очарователни мъже, които ще заемат мястото му. Не бива да затваряш сърцето си за любовта, защото сега си претърпяла разочарование. Дано баща ти ми прости, но умолявам те, не се омъжвай за лорд Бар! Изчакай, ще се влюбиш отново!…

Морийн вдигна обляното си в сълзи лице и погледна Клариса със сериозни очи.

— За мене няма да има „отново“, лельо Клари. Ще обичам Жерар, докато съм жива. И никога няма да подаря сърцето си на друг. Сега виждам колко жестока може да бъде любовта. Мислех, че Жерар ме обича, той самият ми го каза, а се оказа, че произходът и бедността ми са пречка към постигането на неговата цел!… Явно тези неща са по-важни за него от любовта му, а щом е така, аз самата вече не я желая! Ако изобщо неговото може да се нарече любов!

Клариса въздъхна. Инстинктът й и този път не я бе подвел. На приема у баронесата между двамата млади се бе случило тъкмо онова, от което толкова много се бе страхувала! Морийн винаги бе харесвала Жерар, а бедното момче също не е могло да устои, защото тя наистина беше прекрасна онази вечер.

„Слава Богу, че любовта им не можа да се задълбочи! — помисли си с благодарност Клариса. — Сега за нея ще е по-лесно да преживее това първо разочарование.“

— Реших, че ще се справя много по-добре в живота, ако стана съпруга на лорд Бар. Знаеш ли колко трудно преглътнах това, че трябваше да крия коя съм, за да получа достъп до дома на баронеса Фон Еберхард? Ако бях законна дъщеря на сър Джон, нямаше да се наложи да търпя подобни унижения, а щях да мога без затруднения да се омъжа и за Жерар, не е ли така? Не съм забравила, че не ни пуснаха на концерта в „Олмък Хол“, защото решиха, че не сме достойни за онези светски дами — ти като любовница, а аз като презряно копеле!

— Не говори така, Морийн, моля те! — прекъсна я Клариса, самата тя готова да се разплаче. — Нищо не може да се направи. Не сме в състояние да променим нито съдбите си, нито миналото си, така че е най-добре да се примирим с тях.

Морийн се изправи и гордо вдигна глава.

— Не съм съгласна с тебе, лельо Клари! Предпочитам да се боря докрай, отколкото да прекарам живота си с мисълта, че не съм достойна за някого си! И зная много добре какво трябва да сторя. Ето, вземам си поука от това, което направи Жерар. Ще сключа брак, който ще ме издигне в обществото. Както ми каза татко преди по-малко от седмица, щом стана лейди Бар, никой няма да смее и думичка да каже срещу мене. Винаги ще бъда в списъците на поканените тук и там. Права ли съм?

Клариса кимна с нещастен вид.

— Тогава не казвай нито дума против годежа ми — тихо продължи Морийн. — След като не мога да получа любов, ще я заменя с власт и богатство, защото съм твърдо решена да постигна в живота си поне едно от двете!

 

 

Дикън не вярваше, че може да има по-голямо щастие от това. Докато яздеше след новата си господарка по хълмовете на Съри в тази чудесна априлска утрин, той се любуваше на стройната изправена фигурка на Морийн в син костюм за езда, кацнала елегантно върху гърба на породистата си кобила Селест, доста по-буйна от неговия жребец. Морийн бе свалила шапката си, украсена със синкавобяло перо, и разветите й от вятъра коси приличаха на зрели жита, които се поклащат под напора на вятъра.

Караха в бесен галоп, както правеха винаги след като оставеха зад гърба си пътищата и конете нагазеха в полската трева. Дикън никога не проявяваше любопитство, но подозираше, че това диво препускане през хълмовете помага на Морийн да се освободи от бремето на ограниченията, които сковаваха живота й в Лондон.

Дикън обичаше да я гледа такава. Защото, когато я придружаваше например да избират платове за нейния чеиз, Морийн винаги беше бледа и тъжна, потънала в мислите си, за които той можеше само да се досеща. Много му се искаше да я утеши, но не знаеше как.

Веднъж по време на езда Морийн както обикновено го изчака да се изравни с нея и двамата се заприказваха не като господарка и слуга, а съвсем приятелски, както често правеха като деца. Тя му разказа за предстоящата си сватба с лорд Бар.

— Ще бъда толкова богата, че ще мога да имам всичко, което пожелая, Дикън. Ще разполагам със собствени пари и лорд Бар вече ми каза, че не възразява да пращам част от тях на майка ти и баща ти. Освен това се разбрахме, че ти ще дойдеш в новия ми дом с мене и щом икономът напусне, ще заемеш мястото му. Ще живееш в собствен апартамент над конюшните и ако решиш, можеш да доведеш жребчето на Коломб в Лондон. Той нищо никога не ми отказва. Кажи, не съм ли щастлива?

Дикън многократно беше виждал лорд Бар, тъй като той редовно посещаваше къщата в Ричмънд, а и двамата с Морийн често ходеха в разкошната му резиденция на „Пикадили“. Дикън намираше, че е много симпатичен господар. Макар да беше пер на областта, лорд Бар винаги се държеше любезно както с него, така и със своите слуги. Не се съмняваше, че лордът обожава Морийн. Безспорно той й оказваше огромна чест с предложението си за женитба, но въпреки това Дикън не можеше да се примири с огромната разлика в годините им. Чудеше се защо Морийн, която се бе превърнала в толкова красива и съвършена във всяко отношение млада жена, не си е избрала някой по-млад и по-привлекателен съпруг. Разбира се, не беше негова работа да й задава въпроси, защото макар тя да се държеше с него като с приятел, а не като с прислужник, Дикън по собствена воля поддържаше дистанцията, наложена от различното им обществено положение. Не искаше нищо друго, само да може да й служи.

Неговото идване в Лондон преди близо половин година беше голяма утеха за Морийн. След откровения разговор с леля Клари двете като че ли се бяха поотчуждили малко и Дикън беше идеалната компания за Морийн, която често оставаше сама. В него имаше нещо чисто, почтено, което й даваше чувство за сигурност. Той беше различен, поведението му се определяше не от капризите на обществото, а от такива вечни неща като смяната на сезоните, слънцето и дъжда. Докато имаше до себе си Дикън, Морийн никога нямаше да загуби вяра в добрината на хората и в силата на природата. Чувстваше се истински нещастна само когато мислите й се връщаха към Жерар. След обявяването на годежа й с лорд Бар събитията шеметно я завъртяха. Подготовката и покупките на всичко необходимо за чеиза отнемаха голяма част от времето й. Двете с леля Клари прекарваха часове наред при галантеристи, обущари, манифактуристи, шапкари, майстори на скъпи кожи. Спалнята за гости се напълни с рокли, наметки, костюми, панделки, кутии с чорапи и носни кърпи. Имаше дори и един костюм за къпане — да може да влезе в морето, ако речеха да заминат за Брайтълмстоун.

Когато й оставаше малко свободно време, лорд Бар я канеше в дома си, за да опознае — както с нежна загриженост бе казал той — къщата и многобройната прислуга.

Слугите му наистина нямаха чет. Въпреки че живееше сам, за домакинството му се грижеха икономка, личен камериер, специален прислужник, който поддържаше гардероба му, готвач, личен виночерпец, четирима пажове, пет прислужници, помощник в кухнята, носач и четирима лакеи, облечени в сребристозелени ливреи, толкова еднакви, че Морийн изобщо не можеше да ги различи един от друг. За градините и конете се грижеха още няколко души, които Морийн не успя да види, освен, разбира се, главния коняр Джордж, на когото представи Дикън.

Колкото до къщата, Морийн направо не вярваше, че някога ще може да запомни всички стаи. Спалните бяха толкова много, че нямаше смисъл да си прави труда да ги брои. На долния етаж имаше разкошен салон с йонийски колони от кафяв сиенски мрамор и две внушителни стълбища към горния етаж, също мраморни. По стените на просторния хол бяха окачени портрети на многобройните предци на лорд Бар, които показваха колко древна е историята на неговия род.

Под стълбището имаше безкрайни тъмни коридори, в които несъмнено би се изгубила без помощта на икономката. Икономката, помощникът й, главният камериер и най-старшият кочияш се хранеха в отделна трапезария, а не с останалите слуги и им сервираше специална прислужница. Всички други се хранеха в широката трапезария до самата кухня. Когато Морийн влезе там по време на обяд, почувства, че й се завива свят от рояка камериерки, лакеи, коняри, градинари и момчета в работни дрехи.

Морийн винаги заварваше оживление в кухнята. В пещите се печеха безброй пилета, на печката къкреха огромни тенджери, тигани цвъртяха и пушеха. Слугите сновяха нагоре-надолу със съсредоточени лица, които даваха да се разбере, че отлично знаят какво им е възложено да свършат. Помощникът на икономката управляваше с твърда ръка цялото това гъмжило.

Въпреки липсата на опит Морийн не се плашеше от установения в дома ред, напротив, гледаше на него като на предизвикателство, на което трябва да отговори. Щом лорд Бар, сър Джон и Клариса смятаха, че тя ще може да управлява едно толкова голямо домакинство, Морийн бе твърдо решена да се справи с тази задача. Тя направи списък с имената на всички слуги, запомни техните задължения, научи точното разположение на всяко помещение в къщата, как се стига до него, как е обзаведено.

Лорд Бар всячески й даваше да разбере, че единственото му желание е да й достави удоволствие. Един от вестибюлите щеше да бъде превърнат в музикален салон специално за нея. Годеникът й обеща, че стига тя да иска, хер Мелер може да продължи да идва редовно на уроците й по музика. Тя научи от лорда, че спалнята им ще бъде ремонтирана и основно променена като малка изненада за нея. Впрочем неговите „малки изненади“ нямаха край. Вчера например бе пристигнала карета, буквално натъпкана догоре с кутии от най-добрите парфюмеристи.

Морийн се опита да придума Клариса да се премести в къщата на лорд Бар след сватбата, но тя твърдо отказа. „Оркид Хаус е твой дом, така както е дом за мене и за сър Джон — бе казала тя. — Знай, че много ще ми липсваш, Морийн, и искрено се надявам, че ще ме посещаваш често!“

Подготовката за сватбената церемония също създаде известни трудности. По обясними причини не можеха да вземат булката от дома на баща й, а още по-малко от къщата в Ричмънд. Накрая все пак добросърдечната баронеса Фон Еберхард реши проблема, като предложи да играе ролята на домакиня на многолюдния прием, който щеше да се състои в дома на лорд Бар. Самата венчавка щеше да се извърши сред най-тесен кръг в параклиса на едно имение край Лондон, принадлежащо на близък приятел на лорд Бар. Веднага след церемонията младоженците и неколцината поканени щяха да се върнат с карета в Лондон. Така никой нямаше да разбере, че на сватбата не присъстват приятели и роднини на булката, още повече че познатите на семейство фон Еберхард бяха толкова многобройни, че спокойно можеха да минат и за нейни близки.

Това, че трябва да се омъжи „тайно“, не разтревожи особено Морийн. Тази страна на предстоящия й брак не я вълнуваше ни най-малко. Всъщност тя с радост би потънала в едногодишен сън, за да се събуди като възприета вече от всички лейди Бар. Но все пак младостта и женската й суетност си казаха думата. Морийн установи, че се вълнува от новите скъпи и изящни тоалети, за каквито по-рано дори не бе смяла да мечтае. Опитваше се да не мисли за това, че тези красиви дрехи са предназначени да радват очите на лорд Бар. Когато си позволеше — макар и много рядко — да мисли за бъдещето, си представяше единствено как някой ден ще срещне Жерар и облегнатата на ръката му красива Мерседес и как тя, Морийн, ще затъмни с красивите си рокли и бижута жената, която виконтът предпочете пред нея…

Но не беше писано това да се случи.

Два дни преди сватбата Морийн заяви на Клариса, че колкото и много неща да има за довършване в последния момент, иска да поязди на чист въздух. Надяваше се, че бясното препускане както винаги ще й помогне да се отърси от страховете, колебанията и самосъжалението си. Беше открила, че умората притъпява мъчителния копнеж, който терзаеше тялото и душата й.

Двамата с Дикън вече бяха тръгнали да се прибират, когато забелязаха един ездач, който се приближаваше с бясна скорост. Дикън беше възхитен от ловкостта, с която закова коня си непосредствено пред тях. Без да обръща внимание на момъка, ездачът възкликна задъхано:

— Морийн! Благодаря на небесата, че успях да те намеря!

Дикън погледна разтревожен господарката си. В първия миг тя пребледня като смъртник, а след това по лицето й се разля руменина. Той смътно си спомняше, че е виждал младия мъж, и се сети кой е още преди Морийн да изрече името му.

— Жерар! — немощно каза тя. — Какво те води насам?

Жерар скочи от коня и се приближи до стремето й.

— Отпрати слугата си! Трябва да поговоря с тебе насаме.

Дикън чу думите му и въпросително погледна Морийн. Тя му кимна и слезе от седлото с помощта на виконта, който подаде юздите на двата коня в ръцете на Дикън. След това хвана Морийн под ръка и бързо я поведе по пътеката.

В главата на Морийн цареше пълен хаос. С огромно усилие успяваше да скрие радостта, която разтърсваше цялото й същество.

Той я беше намерил! Може би е разбрал, че нищо не е по-важно от любовта?

— Какво те води насам? — попита повторно тя.

Вместо отговор той я прегърна и жадно я целуна по устата, причинявайки й сладостна болка.

— Не бива да се омъжваш! — извика той, когато най-после я пусна. — Днес научих за сватбата. Как можа, Морийн? Любов моя! Ти ми се закле да не го правиш! А е определена за вдругиден…

Възмущението, изписано по лицето на Жерар, й се видя толкова смешно, че тя едва се сдържа да не прихне. Думите му можеха да означават само едно: че я обича и е дошъл да я вземе! Тя мислено благодари на Бога, че не се е забавил още ден-два.

— Незабавно потърсих леля ти Клари. В началото не искаше да ми каже къде си, но успях да я убедя, че трябва да те видя не само заради себе си, но и заради тебе. Каза ми, че излизаш на езда в гората отвъд моста. Знаех си, че си дошла на „нашето място“ или поне се молех да е така. Но когато отминах полянката, едва не умрях от тревога, че няма да успея да те намеря… Морийн! Морийн!…

Той отново я взе в обятията си и обсипа с целувки лицето й.

Морийн плачеше и се смееше едновременно.

— А ти? Какво стана с твоята сватба? — попита тя, когато устните му най-сетне се отделиха от нейните.

Лицето на Жерар се изкриви в неопределена гримаса.

— Не съм се срещал с Де Фаенца. Още щом пристигнах, сър Джон ми каза, че е твърде зает с подготовката на твоята сватба, която щяла да се състои след два дни. Не можеш да си представиш, любов моя, колко ме нараниха думите му! Веднага реших, че не бива да допускаме това в никакъв случай! Ти ми беше обещала! Кажи ми сега! Кажи ми, че обичаш само мене! Умолявам те!

Тя веднага се покори и каза тихо:

— Обичам само тебе, Жерар! Когато научих, че ще се жениш за Мерседес де Фаенца, разбрах, че всичко между нас е свършено, и исках да умра. За какво да живея без тебе? Бракът ми с лорд Бар бе просто начин да се защитя и да не остана завинаги отхвърлена от тебе и от всички. Като лейди Бар щях да имам достъп до кръга на най-висшите аристократи в Англия, до кралския двор, ако поисках. Щях да тъна в богатство и разкош. Но след като ти отново си тук, всичко това вече няма никакво значение. Не давам пукната пара за титли, богатство и обществено положение! За мене си важен единствено ти.

— О, скъпа моя! — прошепна разкаяно Жерар. — Страхувам се, че не заслужавам такива всеотдайности! Но, заклевам се в честта си, никога няма да съжаляваш за това решение. Ще те обичам предано и вярно до сетния си дъх!

Той я взе в прегръдките си и се вгледа отблизо в очите й. В погледа му се четеше облекчение и радост. Не се бе надявал, че тя ще се съгласи толкова лесно, боеше се дори, че ще бъде отблъснат.

— Не мога да живея без тебе! — призна той и я целуна отново. — Ще бъдем толкова щастливи заедно, скъпа моя! По-щастливи дори от Клариса и сър Джон. Ще заживеем като тях, това решение изглежда много сполучливо. Ако ти си съгласна, разбира се. Ще ти купя малка къща някъде близо до Ричмънд, така че да не скучаеш, докато ме няма. Казах всичко на мама за тебе, обясних й защо те обичам толкова много. Тя ще разбере нашето положение. Ти и аз, Морийн…

— Не! — прекъсна го тя с леден и решителен тон.

— Но какво има, любима? Нима се съмняваш в чувствата ми? Това ли те тревожи? Мислиш, че не те обичам достатъчно?

— Не, Жерар! — отвърна тя, без да свали очи от лицето му. Говореше съвсем тихо, с много гордост и достойнство. — Не се съмнявам в любовта ти, а в смисъла, който влагаш в това понятие. Изглежда, го тълкуваме различно. Не желая и никога няма да пожелая да ти бъда любовница. Нито на тебе, нито на който и да е друг. Не, не ме прекъсвай! Не мога да те обвинявам за онова, което искаш от мене, но ти също не бива да ме осъждаш. Никога няма да приема мъж, който смята, че съм недостойна да бъда негова съпруга. Именно заради това лорд Бар стои много по-високо от тебе в моите очи. Той е готов да пренебрегне общественото мнение и да ми даде името си. Писмото ти и постъпките ти ме освобождават от даденото обещание. Ще се омъжа вдругиден.

Той посегна да я прегърне, но Морийн отблъсна ръцете му с леден поглед и каза толкова твърдо, че той не посмя да я докосне повече:

— Не се опитвай да ми показваш колко ме обичаш, Жерар. Първият ти урок ми бе достатъчен и не се нуждая от следващите. А сега ти казвам довиждане, защото двамата с Дикън трябва да се прибираме.

Той тръгна мълчаливо след нея по пътеката, докато не се върнаха на мястото, където Дикън пазеше конете. Жерар бе съкрушен, но не знаеше какво да направи. Обичаше Морийн, не можеше да понесе мисълта, че тя ще се омъжи за друг. Толкова се бе надявал, че ще успее да предотврати този брак, а ето, че тя прие предложението му като обида. Внезапно го обзе яд: нима е забравила произхода си!

Целият му гняв се изпари, когато Морийн и Дикън се скриха в далечината. Морийн дори не се обърна назад. Сега Жерар осъзна, че не биваше да й предлага нищо друго освен женитба. Но знаеше, че не може да се ожени за нея. Последният му престой в Компиен само затвърди решението му да търси богата съпруга. Майка му бе толкова състарена, че той едва повярва на очите си. Беше болна, с напрегнати до скъсване нерви. Не можа да се сдържи и избухна в ридания, щом го зърна. Преди това я бе виждал да плаче само на погребението на баща му.

Постепенно, стоплена от обичта и грижите му, тя започна да се съвзема от преживените мъки. Разказа му за лишенията и униженията, на които е била подложена в затвора. Въпреки че бе докарана до просешка тояга, самотна и с разклатено здраве, тя бе, запазила гордостта си и отказваше да приеме съжаление дори от собствения си син. Ужасните изпитания само бяха засилили вярата й в Бога и желанието й да види възстановено миналото величие на фамилията Дьо Вал. За нея това бе станало фикс-идея. Във вестта за подготвяната женитба с Мерседес де Фаенца тя видя знак, че щастливата им звезда отново изгрява. Познаваше рода Фаенца като аристократи, чието име бе не по-малко древно от това на Дьо Вал. Веднага попита Жерар мислил ли е какво ще прави със зестрата на Мерседес. Биха могли не само да възстановят замъка, но навярно да откупят и част от земите. „В днешно време парите са най-важното нещо — бе казала тя. — Ако човек ги има в достатъчно количество и ако знае къде да ги насочи, може да стори чудеса!“

Когато здравето и духът й се възстановиха донякъде, виконтесата забеляза, че винаги, когато спомене за годежа, Жерар някак притихва. Инстинктът й помогна да открие причината за неговата тъга. И когато го запита направо дали няма някоя жена, която да обича повече от бъдещата си съпруга, Жерар рухна и й разказа всичко за връзката си с Морийн.

— Никога няма да обичам друга! — заяви той. — Как ще понеса брака си с испанката, след като желая само нея, моята единствена любов?

— Времето ще те излекува — утеши го виконтесата с почти същите думи, които Клариса каза на Морийн. — След като си я обикнал, не се съмнявам, че наистина е толкова хубава и мила, колкото твърдиш. И все пак знаеш, че не можеш да се ожениш за нея. Ти си наследникът на рода Дьо Вал, твоят дълг е по-важен от любовта!

Жерар не искаше да оставя майка си отново сама, но тя все по-често го убеждаваше да се върне в Лондон. Страхуваше се, че въпреки многобройните любовни писма момичето може да се отегчи от дългото чакане и да даде ръката си на друг кандидат.

Накрая, макар и с нежелание, Жерар се остави да бъде убеден. Той пък се боеше, че ще изпита огромна болка, като види Морийн отново. Изтръпваше само при мисълта, че някой би могъл да спомене името й пред него, а сър Джон веднага щеше да започне с новините за дъщеря си. Когато обаче това стана и Жерар научи за предстоящата й женитба, реши на всяка цена да я спре. Наистина той бе длъжен заради майка си да се свърже с Мерседес де Фаенца, но трябваше да убеди Морийн, че въпреки това могат да бъдат щастливи, че ще я закриля и обича и като своя любовница… Тя не можеше да отхвърли предложението му, тя го обичаше… А сега бе твърде късно, Морийн бе завинаги загубена за него.

Жерар се качи на коня си с премрежени от сълзи очи и остави животното да върви накъдето поиска.