Клер Лоримър
Морийн (36)

Глава тридесет и пета
1806

— Сигурна ли сте, че искате да останете в стаята, мадам? — попита професорът. — Гледката не е приятна дори и за хора, привикнали към това.

Решението да се отреже кракът на Джеймс бе взето окончателно и повече не можеше да се отлага. Сякаш в унисон с трагичното събитие небето навън бе покрито с тъмни облаци, обещаващи сняг. В стаята на Джеймс гореше силен огън и всички лампи светеха, за да може лекарят да вижда по-добре.

— Мъжът ми желае да остана близо до него — отвърна глухо Морийн. — Не се безпокойте за мен, професор Шпигел, няма да ви създавам никакви главоболия.

Професорът се обърна. В погледа му се четеше уважение. Беше чувал, че на бойното поле няма по-храбри войници от англичаните. Сега навярно щеше да стане свидетел на непоколебимостта на техните жени.

Морийн обясни на професора, че парите не са проблем. Ето защо той беше повикал като асистент един свой колега. Беше решено да не се използва упойка, чак след операцията щяха да дадат на Джеймс болкоуспокояващи средства. Затова двама слуги застанаха откъм главата му да го държат здраво в момента, когато се реже кракът. В болниците, където професор Шпигел се занимаваше с най-разнообразни случаи, пациентите, на които не можеше да се разчита да проявят кураж по време на тежкото изпитание, биваха здраво завързвани за операционната маса. Това улесняваше много работата, но мъж като Джеймс Петигрю би сметнал това за непоносима обида.

В действителност Джеймс не проявяваше кой знае каква смелост. Той каза истината, когато заяви, че по-скоро би умрял, отколкото да остане сакат. Но Морийн настойчиво го умоляваше да превъзмогне тези отчаяни мисли заради нея и в крайна сметка той се съгласи на операцията с тайната надежда, че няма да я преживее. Сега, когато моментът бе настъпил, той се вкопчи пребледнял в ръката на Морийн, търсейки опора в нейното спокойствие. Бе твърдо решен по време на операцията да не откъсва поглед от лицето й, като вярваше, че в него ще намери сили да понесе мъжествено болката.

— Ако останеш при мен, няма да те изложа! — обеща той рано сутринта. Не бе и помислил дори как щеше да се чувства тя, наблюдавайки тази кървава и жестока картина.

Професор Шпигел се славеше като отличен специалист, високо ценен от колегите си. Беше известен с това, че прави ампутации за по-малко от минута, докато на един неопитен хирург му бяха необходими 10 минути за същото нещо. Лекарите свалиха фраковете и навиха ръкавите на ризите си. Сложиха си чисти бели памучни престилки. Морийн извърна глава, когато видя единия от мъжете да подрежда на страничната маса трион, дълъг нож, игли, копринени конци, памук и тампони. Всичко вече бе готово и професор Шпигел погледна часовника си.

— Ако сме готови, можем да започваме — каза той.

В стаята бяха влезли още няколко слуги; един стоеше в долния край на масата, готов да поеме отрязания крайник, друг държеше кофа и парцали в очакване да попие кръвта по пода, за да не се подхлъзнат хирурзите в критичния момент, трети подаде на Джеймс чаша силно питие преди началото на изпитанието. Морийн стоеше до мъжа си и стискаше ръката му. Надяваше се, че окуражаващият израз на лицето й ще му влее сили. Спомни си болката, която тя самата бе изпитала при раждането на Тамариск, и сърцето й се сви от състрадание, защото въпреки че болката на Джеймс нямаше да бъде толкова продължителна, щеше да е многократно по-силна.

— Внимание! Не мърдайте! — нареди професорът.

Слугите хванаха здраво Джеймс, който се разтърси в конвулсии, когато ножът бързо и сигурно се заби в раздробеното му бедро. Пръстите му неистово се вкопчиха в ръката на Морийн и тя прехапа устни, когато през стиснатите му зъби се изтръгна страшен вик.

— Скоро всичко ще свърши! — прошепна тя. — Дръж се, Джеймс, още малко остава.

— Конци! — каза професор Шпигел на асистента си, който му подаде копринен конец. Хирургът умело завърза кръвоносните съдове, като остави дългите краища на конците да висят, за да могат да се изтеглят, когато раната зарасне. Чула смразяващия звук на стържещия по костта трион, Морийн безмълвно се помоли Джеймс да загуби съзнание. Стенанията му кънтяха в главата й. Със свободната си ръка тя постоянно попиваше избилите по лицето му капки пот. Устните му бяха посинели от болка. Най-после тя чу с облекчение гласа на лекаря.

— Готово, мадам!

Колегата му превързваше онова, което бе останало от крака на Джеймс. Професорът отиде към горния край на масата, погледна мъртвешки бледото лице на Джеймс и се усмихна окуражаващо на Морийн.

— Всичко мина добре, — успокои я той. — Съпругът ви е много силен човек, а и вие, мадам, проявихте голям кураж. Мисля, че можем да се поздравим — непосредствената опасност мина, но все пак ще пусна на мъжа ви кръв като предпазна мярка срещу инфекция. Оттам нататък всичко е въпрос на търпение, докато изчакаме раната да зарасне.

— Махнахте ли крака ми? — попита Джеймс с дрезгав глас. — Ужасно ме боли!

— Няма го! — отвърна меко професорът. — Нормално е дори и след ампутацията да продължавате да изпитвате болка. Ще ви дам успокоително и не след дълго ще се почувствате по-добре.

Когато всичко свърши и слугите почистиха стаята, Джеймс заспа. Морийн отведе двамата лекари долу в салона, където ги очакваха освежителни напитки. Тя самата не можа да поеме нищо, освен чаша горещо подсладено кафе. Лекарите обаче бяха в прекрасно настроение.

Морийн се върна в стаята и намери Джеймс замаян и блед като платно от загубата на кръв. Позна я, немощно повдигна ръка и хвана нейната.

— Не ме изоставяй! Имам нужда от теб!

— Не се страхувай, тук съм — отвърна Морийн.

Когато Джеймс затвори очи и потъна в полусън, мислите й неволно се насочиха към Жерар, който бе предпочел да пътува на кон, вместо да се възползва от удобството на каретата, а това го излагаше на многобройните опасни изненади на зимата. Успокояваше я мисълта, че Наполеон контролира всички територии, през които Жерар трябва да мине, че за разлика от Дикън той ще избегне среща с неприятеля. Но всяко пътуване носеше своите рискове: разбойници, убийци, наводнения. „Само ако можех да съм до него!“ — помисли си Морийн и спомените й я отнесоха назад към пътуването им от Компиен до френския бряг. С тъга на сърцето тя се опита да намери утеха в мисълта за клетвата на Жерар да се върне при нея веднага след погребението на майка си. Но в действителност можеше да се надява да го види най-рано след няколко месеца. „Може би така е по-добре!“ — каза си тя.

Джеймс щеше да има нужда от цялото й внимание и тя не можеше да го лиши от него. Беше й казал, че не иска да живее. Нейната задача бе да го убеди, че бъдещето ще бъде по-добро от настоящето. Но през следващите седмици твърдото й решение да се грижи за него бе подложено на тежко изпитание.

Четири дни след ампутацията Джеймс започна да се съвзема. Непрекъснато повтаряше, че вече не е пълноценен мъж и ще прояви разбиране, ако Морийн реши да го изостави. На петия ден професор Шпигел заяви, че Джеймс може да става от леглото. Отначало той отказваше да стори това, като се оправдаваше, че още не е достатъчно укрепнал. Морийн го заплаши, че ако продължава да упорства, ще го изложи пред слугите. В крайна сметка го вдигнаха от леглото и го настаниха за няколко часа в едно кресло край камината. На следния ден тя донесе чифт патерици и го насърчи да направи няколко колебливи стъпки из стаята. Колкото и кратко и изтощително да беше това движение, то оказа желания ободряващ ефект върху Джеймс. Той разбра, че ще оздравее напълно след време и дори ще може да се движи самостоятелно. Духът му укрепна и когато на десетия ден след операцията професорът извади конците, той бе малко по-ведър. Шпигел каза, че вече не се нуждае от грижите му. Джеймс бе напълно здрав.

Пристигнаха писма от бащата на Морийн, от Клариса и Тамариск. Джеймс получи новини от сестра си Ан. В писмото си сър Джон съобщаваше за политическите събития и за смъртта на лорд Нелсън, а в дългото и подробно писмо на Клариса се говореше главно за Тамариск:

„Тамариск става все по-красива с всеки изминал ден. Толкова ми напомня за теб, Морийн, когато те видях за първи път. Кога беше това! Баща ти и аз бяхме много щастливи да получим писмото ти, от което научихме, че с Джеймс вече сте подредили къщата във Виена. Вярвам, че и двамата сте добре. Тамариск все разпитва кога ще я вземете при вас. Но баща ти смята, че в момента обстановката не е подходяща за пътуване. Моля се във Виена да си в безопасност и се успокоявам с мисълта, че край тебе са скъпият Джеймс и Дикън.“

Морийн не даде писмото на Джеймс, а му прочете само пасажите, свързани с Тамариск. Знаеше, че думите на Клариса за закрилата, която той може да й осигури, ще му се отразят зле, независимо от привидното му спокойствие.

С възстановяването на здравето му се събудиха и физическите му желания. Морийн бе подготвена за това, тъй като нямаше причини Джеймс да не продължава да води пълноценен интимен живот. Тя вярваше, че е достатъчно силна, за да може да изиграе ролята на любяща съпруга, съзнавайки, че ако приеме нежностите му в леглото, това ще бъде от жизнено важно значение за него. Знаеше, че ако му откаже това внимание, той ще си помисли, че недъгът му я отвращава.

Но болезнената сцена, която се разигра същата нощ, не беше поради лошо изиграната от нея роля. Причината бе в неспособността на Джеймс да повярва, че е пълноценен мъж. Отново и отново той отчаяно се опитваше да докаже своята мъжественост. Морийн му шепнеше насърчителни слова в тъмнината, кълнеше се, че според професора с течение на времето Джеймс ще възстанови силите си, че загубата на крака по никакъв начин не може да се отрази върху мъжествеността му. Но неуспехът му бе пълен и той заплака от безсилие.

— Нека проявим търпение и да изчакаме — каза накрая Морийн, също измъчена и сломена от слабостта и отчаянието му. — Минали са само няколко месеца от операцията, Джеймс. Имаш нужда от още малко време, за да се оправиш напълно. След седмица-две ще се почувстваш по-добре, повярвай ми, скъпи, в това няма съмнение!

Но въпреки че през следващите месеци той продължи отчаяните си опити, вече се бе убедил, че никога повече няма да може да притежава Морийн.