Клер Лоримър
Морийн (32)

Глава тридесет и първа
1805

Сър Джон Дейнсфийлд успя да убеди Джеймс да приеме поста на шарже д’афер във Виена с аргумента, че след като не служи на страната си като войник, би могъл да й предложи услугите си като дипломат, колкото и незначителен да е постът му.

Малко вероятно бе войските на Наполеон да нахлуят в Англия и именно това накара Джеймс да приеме предложението. След като решението бе взето, ентусиазмът на Джеймс да замине за една чужда страна значително нарасна.

Ако и Морийн можеше да тръгне с него, той би потеглил за континента без всякакво колебание. Но тъй като това бе невъзможно, Джеймс изтръгна от нея безброй обещания. Дори я накара да се закълне над Библията, че ще го последва веднага щом пътуването стане безопасно. Морийн се съгласи, но при условие да пътува без Тамариск, стига, разбира се, милият Джеймс да не възразява.

Колкото и да искаше тя да е до него, Джеймс никога не би изложил живота й на риск. Нареди й да остане у дома, докато не станат ясни намеренията на Наполеон. Под „у дома“ той естествено разбираше Финчкокс, но за нея това означаваше Съсекс. Не бе ходила там от пролетта на 1800. Страхуваше се, че нараненото й сърце няма да понесе свързаните с Жерар спомени. Но сега изгаряше от желание да отиде там заедно с Тамариск.

Това пътуване така и не се осъществи. Само седем дни след заминаването на Джеймс Морийн получи писмо от виконтеса Дьо Вал, което я накара да промени плановете си. Тя извика веднага Дикън и заяви, че тръгват за Франция най-късно след два дни. И без да му се каже, Дикън знаеше, че виконтът е причина да предприемат това рисковано приключение. Но Морийн го уведоми, че сега поводът съвсем не е радостен.

— Виконтесата е тежко болна — каза му тя — и лекарите не смятат, че ще доживее до края на годината. Жерар все още е далеч от дома, някъде по бойните полета, и тя не може да му изпрати съобщение. В писмото си не споменава нищо за съпругата му… Казва само, че е сама и копнее да види мене и малката Тамариск…

Морийн избухна в сълзи. Досега не бе предполагала, че виконтесата се досеща чия дъщеря е Тамариск… Тя подаде писмото на верния Дикън, защото не смееше да се довери на гласа си.

 

 

„Преди да умра, искам да прегърна внучката си. След като Жерар не може да дойде при мене, това ще е единствената ми утеха. Ето защо, скъпа Морийн, те моля да ми доведеш Тамариск колкото се може по-скоро.

С любезното съдействие на канцлера на генерал Бонапарт успях да издействам за вас пропуски, които ще ви осигурят безпрепятствено пътуване през Франция. Можете да не се страхувате от нищо, стига да носите със себе си постоянно документите, които ви изпращам в това писмо.

Ще моля Бога всеки час нищо да не ти попречи да изпълниш последното желание на твоята любеща приятелка

Мариан, виконтеса Дьо Вал.“

 

 

Когато само седмица по-късно Морийн влезе в спалнята на виконтесата и видя изпитото лице на тази някога прочута с красотата си жена, Морийн разбра, че майката на Жерар си отива. Виконтесата лежеше без сили в голямото легло с балдахин, подкрепян от четири колони. Бе отслабнала толкова много, че приличаше на скелет с опъната по него кожа. Единствено очите й си бяха същите — огромни, тъмни и проницателни.

— Скъпо мое дете! — прошепна тя и я погледна с обич. — Бях сигурна, че ще дойдеш! Ти дойде тогава, пренебрегвайки опасностите на войната, та какво остава сега, когато имаш разрешение от самия Наполеон!

Морийн придърпа един стол, седна до леглото на виконтесата и взе ръката й в своите силни и топли длани, сякаш за да влее живот в тялото на болната.

— Щях да дойда много по-рано, ако знаех, че се нуждаете от мен — простичко каза тя. — Ще остана толкова, колкото желаете.

— Не си се променила, Морийн! Годините от последната ни среща не са оставили върху тебе никакъв отпечатък, мило дете!

— Може би. Но вече не съм дете! — поправи я Морийн. — Навърших двадесет и пет, а дъщеря ми скоро ще стане на седем.

При споменаването на Тамариск по лицето на виконтесата се изписа нетърпение.

— Надявам се, че ще ми я представиш веднага! Но първо бих искала да поговоря с тебе, скъпа. Колко си хубава! Като си помисля, че пристигна тук преоблечена като юноша! Сега ми е трудно да повярвам, че елегантната и красива жена, която виждам, е моята малка Морийн.

— Нося ви подарък, мадам. Този кашмирен шал, тъкан в Норич от фина вълна и коприна, ще ви топли, докато сте принудена да пазите леглото.

— Колко мило от твоя страна, скъпа! — поблагодари виконтесата, когато Морийн наметна шала върху крехките й рамене.

От полумрака в дъното на стаята изникна една монахиня, която се погрижи пациентката й да се настани по-удобно на възглавниците.

— Това е сестра Мария-Тереза — представи я виконтесата, — една от моите две безкрайно предани болногледачки.

Закръглената монахиня, облечена в широко бяло расо, се усмихна на Морийн:

— Мадам виконтесата очакваше пристигането ви с огромно нетърпение — тихо каза тя. — Заради нея и аз много се радвам, че вече сте тук.

Тя избърса челото на болната с кърпичка, натопена в лавандулова вода, усмихна се отново на Морийн и бързо излезе от стаята.

— Сега можем да поговорим насаме. Искам веднага да седнеш до мене, мила, и да ме увериш, че не си била нещастна през тези няколко години!…

Докато Тамариск си играеше безгрижно с Дикън и Роуз в градината на замъка Буланкур, Морийн и виконтесата бързо възстановиха предишното си близко приятелство. Морийн не скри от нея, че продължава да обича Жерар, но за да не я разстройва, не й каза каква болка й бе причинил той. Разказа й съвсем бегло за няколкогодишните си усилия да се пребори с мъката по него и за неудачния си брак. Виконтесата я гледаше с тъга и с изненада, граничеща с ужас.

— Значи не знаеш, че Жерар също запази верността си към спомена за теб?! Но, Морийн! Та той мислеше, че си загинала заедно с целия екипаж на „Жан-Мари“! Един моряк, който бил свидетел на гибелта на кораба, му разказал всичко и твърдял, че никой не се е спасил!… Самата аз не знаех, че си оцеляла до преди една година, когато маркиз Дьо Жеридон ме посети и ми разказа за твоето направо чудотворно спасение. Но тогава Жерар вече не беше тук…

Когато обърканият мозък на Морийн най-после разбра значението на тези думи, тя скочи на крака, притиснала ръка към пламналото си лице.

— Искате да кажете, че Жерар все още не знае, че съм жива?

Виконтесата само кимна.

Лицето на Морийн грееше от неизказано щастие. Тя падна на колене до леглото и притисна устни към слабата ръка, която лежеше върху завивката.

— Вие… вие ме направихте най-щастливата жена на света! — възкликна Морийн. — Аз мислех… Аз реших, че той… О, само ако знаех!

— Трябваше да му имаш повече доверие! — меко я упрекна виконтесата. — Трябваше да се вслушаш в сърцето си. Той никога не би те напуснал, без да ти обясни причините за това.

— Но аз научих, че е станал баща, и реших, че е намерил спокойствие в брака си!…

На лицето на болната се изписа безкрайна тъга.

— Детето, едно чудесно момченце, почина само няколко седмици след раждането. Дойде преждевременно и наистина нямаше никаква надежда да го спасят. Бедната малка Фаустина не можа да понесе това. Лекарите успяха да възстановят донякъде силите й, но тази трагедия засегна разума й. Месеци наред плачеше за родителите си и не позволяваше на Жерар да се доближи до нея. Ударът за него бе много силен. Загуби тебе, а малко след това трябваше да се прости и със сина си. Фаустина непрекъснато го обвиняваше за болката, която й бил причинил…

— Как е могла така жестоко да го обвинява! — избухна Морийн. — Тя би трябвало да знае, че след сватбата им ще се появят и деца!

— Боя се, че тя изобщо не бе подготвена да стане майка. Никой не й бе разкрил тайната на майчинството. Жерар се опита да й обясни някои неща. И двамата мислехме, че тя ще се справи по-лесно с бременността, ако не се страхува от раждането. И аз я успокоявах… Но Фаустина никога не бе изпитвала болка. Поради прекомерните грижи на родителите й тя не знаеше нищо за света извън стените на своя дом и на манастира. Не толкова болката, колкото страхът разбиха нервите й.

— А… какво стана с нея след това?

— Сега за нея се грижат сестрите от манастира „Сен Жермен“ в Компиен. Там тя се чувства сравнително добре и е щастлива. Превърнала се е в истинско дете. Посещавах я всяка неделя, но виждах, че се страхува да не би някой път да доведа и Жерар, за да я караме да се върне в замъка. Не исках да я тревожа и престанах да ходя… — Виконтесата погледна Морийн с примирението на човек, който знае участта си, и каза тихо, но много твърдо: — Аз умирам. Не зная колко още ще живея, но съм сигурна, че никога повече няма да стана от това легло. Писах на принц и принцеса Монте Джиачинто, че сега, когато Жерар не е тук, Фаустина ще остане без настойник. Посъветвах ги за нейно добро да я вземат при тях… Не зная кога ще се върне Жерар, ако е жив все още… — Тя стисна ръката на Морийн, за да й вдъхне кураж, макар сама да не бе сигурна в думите си. — Не вярвам, че е загинал! Ще поживея още малко, за да го видя. Моля се… Моля се този ден да дойде час по-скоро. Трябва да му поискам прошка… А и от тебе също, Морийн…

— Прошка ли? Не разбирам какво…

— Да, Морийн. Когато той миналата година си дойде в отпуск, аз вече знаех, че не си загинала, но не му казах. Бях чула за брака ти с някакъв английски благородник и смятах, че си започнала свой живот. А и той като че ли бе взел да се примирява с мисълта, че ще живее без тебе: Това ме накара да замълча. Бях сигурна, че ако разкрия истината на Жерар, той веднага ще тръгне за Англия да те търси, а това можеше да има фатални последствия… Дълго мислих… Сега разбирам, че Жерар имаше право да узнае истината. Той, а не аз трябваше да вземе решение. Прости ми този грях!

Морийн се поколеба само за секунда. В първия момент радостта й, че Жерар все още я обича и копнее за нея, бе помрачена от намесата на майка му. Но дълбоко в себе си разбираше, че виконтесата има право. Дори само споменът за Жерар разстройваше дълбоко брака й с Джеймс, а кой знае какво щеше да се случи, ако се беше появил самият той. Сигурно Джеймс щеше да го извика на дуел и един от двамата щеше да загине…

— Постъпили сте много мъдро, мадам! — тихичко каза тя и се наведе да целуне изсъхналата като пергамент кожа на лицето й. — Кой знае, може би на нас двамата не ни е писано да намерим щастието си…

— Неведоми са пътищата Господни! — отвърна виконтесата. — Поне сте прекарали няколко щастливи дни заедно… А и ти имаш малката си дъщеричка. Как изглежда тя? Прилича ли на тебе?

Морийн се усмихна доволно.

— Ще видите сама. Тамариск с нетърпение очаква да се запознае с вас и да ви поднесе почитанията си. — Морийн замълча, преглътна и пое дълбоко въздух. — Веднага след раждането тя много приличаше на Жерар и аз се надявах това да не се промени, но с всяка изминала година започва да се превръща в мое копие. Дикън, който ме познава от дете, твърди, че на нейните години съм изглеждала точно така. Колкото и да съжалявам, може би за Тамариск ще е по-добре да не прилича на Жерар.

— Самият той би искал детето да е наследило твоите черти — отвърна със слаба усмивка виконтесата. — На когото и да прилича, малката Тамариск е моя внучка и това ми е достатъчно, за да я обичам. Доведи ми я, след като си отдъхна малко.

Когато Тамариск направи реверанс и целуна крехката ръка на възрастната дама, виконтесата обърна светнали от радост очи към Морийн и прошепна тихо, така че малката да не чуе:

— Не можеш да си представиш каква огромна радост ми достави, скъпа. Съзирам нещо от Антоан в чертите на лицето й, в цвета на косицата й, в движенията на ръцете й. О, Морийн, най-после мога да умра спокойно! Бог ми изпрати своята благословия, за да облекчи страданието ми…

За първи път виконтесата признаваше, че туморът, който бавно разяждаше тялото й, й причинява непоносима болка. Въпреки че лекарят идваше редовно и й донасяше все нови и нови дози лауданум, имаше часове, в които нищо не помагаше.

Детето, което не разбираше колко болна е възрастната дама, тичаше из стаята и си играеше с красивите статуетки и скъпоценните украшения, без да спре нито за миг да бърбори щастливо. С радост се съгласи да изпее няколко песнички и дори да потанцува, като си тананикаше сама. След това подреди букетче цветя и го донесе на болната.

Дните неусетно се превърнаха в седмици и Морийн все по-трудно потискаше тревогата си за Джеймс. Бе напуснала Англия, без да го уведоми, че двете с Тамариск заминават, и то не на кратка почивка в Съсекс. Не й се искаше да го лъже, но знаеше какви мисли му се въртят в ума. Първо, щеше да се възпротиви срещу желанието й да види майката на Жерар, а след това щеше да реши, че тя нарочно го е насърчила да замине за Виена, за да може по-лесно да се измъкне да търси Жерар. Морийн знаеше на какво е способен Джеймс, когато някаква подобна нелепост се загнезди в съзнанието му. Той лесно можеше да занемари дори задълженията си на шарже д’афер. А нямаше никакво писмо от Англия и не знаеше дали той вече не очаква тя да отиде при него във Виена.

Никак не й се искаше да напуска виконтесата, без да има сериозна причина за това. А и съществуваше вероятност Жерар да се прибере у дома. Бяха изпратили писмо до командващия армията, която сега се насочваше на югоизток по брега на Рейн към Улм, с молба Жерар да получи отпуск по семейни причини. Но независимо от значителните връзки на семейство Дьо Вал, възстановени, откакто Жерар бе приел да служи под знамената на Бонапарт, досега не бяха получили отговор.

Понякога Тамариск питаше Морийн за Джеймс, искаше да знае кога ще идат при него в Австрия, но и тя не проявяваше особено нетърпение да заминат. По природа детето не бе капризно, а и неочаквано се привърза към виконтесата.

— Много искам тя да оздравее, мамо! — заяви един ден Тамариск. — Но тя ми каза, че Господ щял да я вземе при себе си. Не го обичам… — Очите на малката се напълниха със сълзи и Морийн я притисна до себе си.

— Виконтесата ще е много щастлива, когато отиде при Него… Скоро ние с тебе ще заминем за Виена и тогава тя ще трябва да остане сама.

Сълзите на Тамариск изсъхнаха така бързо, както се бяха появили.

— А тя няма ли свое малко момиченце, което да й прави компания? Или може би момченце?

Сърцето на Морийн заби лудо. Досега тя никога не бе споменавала името на Жерар пред дъщеря си и затова отговори след кратко колебание.

— Някога виконтесата е имала момченце, но то вече е пораснало. Сега синът й се бие на фронта.

— Разкажи ми за него! — замоли я Тамариск. — Тук ли е живял той? Значи дървеното конче е било негово? Той ли е нарисуван на портрета, който виси в салона? Кога ще се върне?

— Не зная — промълви със стегнато гърло Морийн, — но се надявам да е скоро…

Гласът й трепереше и тя реши да не поема риска да говори за Жерар пред детето. Тамариск беше интелигентна и чувствителна и лесно щеше да отгатне по промяната в гласа й колко се вълнува. Пък беше и бъбрива и като нищо можеше да разкаже това на Джеймс.

Морийн нямаше намерение да пази в тайна от Джеймс пътуването си до Франция. След като вече бе факт, тя се надяваше да го убеди лесно, че го е предприела, подтиквана единствено от човеколюбие, и следователно по никакъв начин не е накърнила чувствата на съпруга си. В края на краищата, ако не успееше, беше готова да понесе неговото недоволство. Не бе извършила престъпление и никой не можеше да я упрекне, че е посетила една възрастна дама, която бе пожелала да я види, преди да умре.

Морийн разбираше, че само твърдото решение на Мариан дьо Вал да види сина си я задържаше все още на прага към отвъдния свят.

През септември Жюл донесе вестта, че френската армия се изтегля от бреговете на океана. Морийн я посрещна със смесени чувства. От една страна, се радваше, че сънародниците й вече не са изправени пред заплахата от нахлуване, от друга страна, изпита ужас, защото вече нямаше причина да отлага заминаването си за Виена. Безпокойството й се предаде и на виконтесата. По-рано Морийн седеше кротко до болната с лице, озарено от мечти и блянове, докато сега непрестанно кръстосваше из стаята, а сенките под очите й говореха, че не е спала нощи наред.

— Скъпо дете — обърна се един следобед към нея виконтесата, когато забеляза, че Морийн е по-неспокойна от друг път. — Виждам, че си нещастна. Но не мога да ти помогна дори и със съвет, ако не ми кажеш каква е причината. Не искаш ли да ми се довериш?

Морийн бързо се приближи до леглото, коленичи и притисна бузата си към слабата напарфюмирана ръка. Отново я порази това, че костите й са тънки като на птичка.

— Няма решение за моя проблем, мадам! Много бих искала да остана тук, при вас, но колкото повече удължавам престоя си, толкова по-силно ме измъчва съвестта ми. Заклех се над Библията, че ще отида при съпруга си във Виена веднага щом мога да пътувам безопасно. Ако не го бях направила, той никога нямаше да приеме предлагания му пост. Но сега чувствам, че просто не мога да си тръгна от Компиен.

Виконтесата нежно погали златната й лъскава коса с другата си ръка и каза:

— Виждам, че нямаш нужда от съвета ми. От думите ти долавям, че вече си решила да се подчиниш на дълга си. Нека раздялата ни не те натъжава. Ти и малката Тамариск ми доставихте най-голямата радост на този свят. Тя е прекрасно, очарователно дете. Сега винаги когато поискам, ще мога да си я представям така живо, сякаш е при мене в тази стая. И, разбира се, ще си мисля за тебе. Обичам те като моя любима дъщеря. Възхищавам ти се и се прекланям пред храбростта ти. Обичам те заради неотслабващата ти любов към моя син. За мене е утеха да зная, че след като напусна този свят, ще оставя една жена, която без колебание би дала и живота си за него… Направи го, ако трябва, Морийн, но, моля те, не жертвай честта си! — Мариан повдигна очи към Мадоната над малкия олтар. — Ти не си католичка като мене, мила, но съм убедена, че и за тебе клетвата, дадена пред Бога, е свещена. Разбираш, нали, мила моя? Не бива никога да допускаш мисълта за Жерар да те накара да пренебрегнеш съпруга си, нито пък той да се разведе с Фаустина. Жерар не е силен като тебе и може да се случи така, че честта на Дьо Вал да бъде в твои ръце.

— Разбирам ви — отвърна Морийн, готова да избухне в сълзи. — Ще изпълня всичко, което ми поръчате, но не мога да престана да го обичам!

— Никога не бих поискала това от тебе! — тихо каза виконтесата.

Ситните капчици пот, които избиха по челото й, показваха, че започва нов пристъп на болка. Морийн хукна да търси сестра Мария-Тереза.

Въпреки че замъкът бе възстановен едва до половината, виконтесата имаше достатъчно пари, за да плаща на двете монахини и на още няколко прислужници. Голямата зестра на Фаустина значително бе подобрила положението на семейство Дьо Вал. Виконтесата можеше да има всичко, което се купува с пари, но не можеше да се радва нито на хубавата храна, която й носеха, нито на нововъведенията и подобренията в замъка, защото не излизаше от стаята си. Тя твърдеше, че разполага с достатъчно средства, но въпреки това, преди да напусне Компиен, Морийн остави на Жюл немалка сума, която да използва, ако се случи нещо непредвидено.

Старият слуга със сълзи на очи увери Морийн, че ще се грижи за виконтесата и ще пази имуществото й дори с цената на живота си. А ако младият виконт не я завари жива, той, Жюл, ще уреди с тези пари погребение, достойно за благородното име на семейството.

Когато най-сетне каретата излезе през широката порта от ковано желязо и Дикън подкара конете по алеята, лицето на малката Тамариск бе обляно в сълзи, но очите на Морийн бяха сухи. Болката и тъгата в сърцето й бяха толкова безгранични, че сълзите не можеха да помогнат срещу тях. Морийн знаеше, че няма никога вече да види Мариан дьо Вал.