Клер Лоримър
Морийн (26)

Глава двадесет и пета
1798

Жерар бе загубил всякакво желание за живот. Безпокоеше се единствено за майка си. Решението да не види никога повече Морийн бе взето и вече му беше все едно какво ще стане с него. Само силно развитото му чувство за дълг и любовта към майка му го измъчваха.

Наскоро след пристигането си в Неапол той реши, че трябва незабавно да се върне във Франция, но лорд Нелсън го посъветва да напише писмо на майка си, с което да я успокои, и да остане на брега още няколко седмици, за да възстанови здравето си. Контраадмиралът използва цялото си влияние писмото да бъде изпратено незабавно и щом необходимостта да замине отпадна, Жерар, вместо да си почива, се отдаде на летаргията, която още повече го потисна.

В Неапол не само дворът, но и всички граждани празнуваха победата на англичаните. Армията на Наполеон бе успешно изолирана в Египет и тъй като към нея през Сирия напредваха големи турски сили, всички се надяваха, че френската мощ по море и по суша скоро ще бъде сломена. Лорд Нелсън и неговите войници бяха приветствани като истински герои.

Крал Фердинанд и съпругата му изпитваха искрена благодарност към човека, който след толкова много години най-сетне бе успял да нанесе удар на убийците на горката Мария-Антоанета, сестрата на кралицата. Жерар също получи покана да посети двореца, а британският посланик сър Уилиам Хамилтън му предложи да живее в легацията, където контраадмирал Нелсън бе най-желан гост.

Скоро Жерар разбра, че лорд Нелсън е влюбен в необикновено красивата съпруга на сър Уилиам. Тя бе наистина очарователна и виконтът разбираше защо сър Уилиам се е оженил за нея, макар преди това да му е била любовница. Жерар смяташе, че комплиментите, с които тя обсипваше лорд Нелсън, са преувеличени и неискрени, но адмиралът явно изпитваше голямо удоволствие от тях.

Младият виконт не одобряваше също така цветистите и доста грубовати изрази на лейди Хамилтън, но не можеше да отрече, че тя е съвършена домакиня. Непрекъснато организираше пищни приеми и скоро лорд Нелсън и Жерар попаднаха във водовъртежа на неаполитанския светски живот.

Именно чрез лейди Хамилтън Жерар се запозна с дона Фаустина Монте Джиачинто. Видя я за първи път през един горещ следобед, когато пътуваше с каретата, предоставена му от Хамилтънови, през прашните улици на града, за да присъства на празненството по случай рождения ден на кралица Мария-Каролина. Камбаните на църквите биеха непрестанно, а вечерта щеше да има фойерверки и официален бал.

По пътя го задмина великолепна карета с гербове на вратичките, теглена от четири еднакви сиви коня. Жерар хвърли поглед към двойката на средна възраст, седнала на седалката с лице към конете, но очите му се задържаха по-дълго върху момичето със светла кожа и златисторуси коси, което седеше срещу тях. Девойката го погледна свенливо, когато кочияшът му намали скоростта, за да направи път на по-бързия и по-представителен екипаж.

— Принц и принцеса Монте Джиачинто и дъщеря им Фаустина — отвърна кочияшът на въпроса на Жерар. — Принцесата е придворна дама на кралицата.

Когато същата вечер ги видя на бала, Жерар веднага ги позна. Те се връщаха от тронната зала. Принцът бе величествен в дворцовото си облекло — тесни златисти панталони и дълъг яркочервен жакет с хермелинова яка. На врата му висеше медальон със знака на заемания от него пост. Принцесата изглеждаше много по-млада от своите четиридесет години. Бе облечена в разкошна бяла бална рокля от прозирен плат, цялата извезана на бели рози. Брилянтената й диадема отразяваше светлините на стотиците свещи, които горяха в салоните.

Дъщеря им дона Фаустина вървеше между тях. Тя несъмнено беше млада и прелестна, но все пак Жерар нямаше желание да й бъде представен. Ала когато лейди Хамилтън случайно предложи да ги запознае, той не възрази. Дона Фаустина бе най-красивата от цялото съзвездие прекрасни жени и момичета, събрани тук, в Неапол, но единствено Морийн, неговата истинска любима, можеше да накара сърцето му да трепне.

Въпреки това Жерар се държа галантно, когато ги представиха един на друг. Щом разбра, че е бил на кораба на Нелсън по време на победната битка, принц Монте Джиачинто незабавно го покани да им гостува.

Три дни по-късно каретата на Жерар се носеше по една красива алея, обточена с два реда палми, чиито листа се поклащаха от бриза, идващ откъм сребристия Неаполски залив. В дъното на алеята се показа огромна порта, а зад нея се виждаше дворецът Монте Джиачинто, почти толкова внушителен и просторен, колкото двореца на самия крал.

Домакините посрещнаха любезно Жерар. Поканиха го в малка, но великолепно обзаведена библиотека, цялата потънала в цветя, където без излишна церемониалност бе поднесен чай. Дона Фаустина мълчеше и само от време на време срамежливо се усмихваше на Жерар. Зад нея се виждаше строгото лице на гувернантката й.

Не след дълго принцът и принцесата оставиха двамата млади да си поприказват, разбира се, под зоркото око на дуенята. По нервността и свенливостта на Фаустина Жерар правилно отгатна, че това е първият случай, в който тя е оставена сама да забавлява един млад мъж без помощта на родителите си. Той заговори повърхностно за какво ли не, надявайки се, че това ще я накара да се отпусне.

В тази обстановка момичето му приличаше досущ на фигурка от дрезденски порцелан. Носеше прозрачна рокля от бял муселин на волани, чиито вълни се спускаха чак до малките й стъпала. На ушите й висяха обици с капковидни перли, а на шията й имаше само кръстче, закачено на златна верижка. Миловидното й личице с широки скули беше мургавозлатисто, а огромните й тъмнокафяви очи, засенчени от невероятно дълги мигли, контрастираха с пепеляворусата й коса. Всъщност лицето й не можеше да бъде наречено красиво в класическия смисъл на думата, но чертите му бяха нежни и женствени.

Младото момиче събуди у Жерар мъжкото желание да я закриля и пази, което бе силно развито у него може би поради това, че още от малък бе принуден да се грижи за майка си.

Той помоли девойката да му разкаже нещо за себе си. Например какво прави през деня. Страните й се обагриха в нежнорозово, както ставаше винаги, когато срещнеше погледа му.

— Работя върху един много труден гоблен със сцена от Светото писание. Когато го завърша, ще го поднеса на преподобната майка игуменка в знак на благодарност за грижите й към мене, докато бях в манастира — обясни тя на почти безупречен френски.

— Много бих искал да го видя — каза любезно Жерар.

— Той е горе в стаята ми. Ако наистина желаете… и ако, разбира се, моята дуеня дона Торина разрешава, бих могла да ви заведа там.

— За мене ще е удоволствие — съгласи се той веднага.

Фаустина се приближи към възрастната жена. С издутата си черна рокля и с двойната брадичка, която се сливаше с колосаната й бяла яка, тя приличаше на тлъста жаба, свита в огромното кресло.

Дона Торина обичаше своята възпитаница, защото бе кротко дете и не й създаваше грижи. Освен това младият французин, който се усмихваше така чаровно, й се бе харесал. Тя кимна в знак на съгласие и ги последва по широкото мраморно стълбище към стаите на Фаустина. Влязоха в салон, изцяло обзаведен в бяло и златно — стените, мебелите, дори рояла. От всичко тук лъхаше чистота и непорочност.

Гувернантката се настани в далечния ъгъл на стаята, в който имаше кукленска къщичка и люлка — любими играчки, с които Фаустина все още не можеше да се раздели.

Девойката му показа едно изящно ръкоделие, опънато на гергеф от орехово дърво. Лъчите на горещото неаполитанско слънце проникваха през спуснатите щори на трите високи прозореца и осветяваха красиво само недовършения гоблен, докато останалата част от помещението тънеше в хладен сумрак.

Докато Жерар разглеждаше гоблена, Фаустина не откъсваше очи от лицето му, за да види реакцията. Накрая свенливо попита:

— Харесва ли ви? Опасявам се, че не съм избрала най-подходящия син цвят за дрехата на Божията майка…

— Чудесен е! — съвсем искрено отвърна Жерар, защото гобленът бе наистина изкусно изработен. Картината показваше ангела, който донася благата вест на Мария. Очевидно религията играеше важна роля в живота на младото момиче.

— Имате ли други занимания? — попита вежливо той.

— Играя си с моите животни. Елате да ви ги покажа!

Тя го поведе към другия край на стаята, където на сребърна стойка, привързан с верижка за крака, бе кацнал красив папагал със златиста глава и яркочервени пера. Той погледна подозрително Жерар със злобното си черно око. Фаустина се приближи до него без всякакъв страх и го целуна по клюна.

— Това е Макаро. Татко ми го донесе от Южна Америка. Нали е много красив?

В една ниша върху меки сиви възглавници се бяха изтегнали и дремеха две великолепни италиански хрътки. Когато усети приближаването на момичето, едната от тях се изправи, протегна тялото си, покрито с лъскава като коприна сива козина, и размаха приветствено дългата си опашка. Фаустина повдигна полите на роклята си и приклекна да ги погали.

— Те са брат и сестра. Нарекох ги Марио и Мариана.

Сърцето на Жерар трепна. Толкова отдавна не бе чувал някой да изговаря името на майка му! Милият й образ изникна пред очите му и той се закле в себе си, че скоро ще се върне вкъщи.

Фаустина го подръпна леко за ръкава, за да му покаже една току-що завършена картина, която изобразяваше вътрешността на някаква катедрала.

— Това е „Капела дел Тезоре“, тук, в Неапол — обясни тя. — Виждате ли дарохранителницата зад високия олтар? В една от тези златни чаши се съхранява кръвта на нашия покровител, загинал преди двеста години.

Тя се приближи до белия роял и след като получи насърчителен поглед от гувернантката си, предложи да му изсвири нещо. Колкото и да бе неучтиво, Жерар се видя принуден да отклони предложението. Сърцето му се сви при спомена за Морийн, която му свиреше в къщата на мистър Глоувър, където бяха толкова щастливи.

„Дали ме помни, или вече ме е забравила?“ — запита се тъжно той. Не, не може да го е забравила! Любовта им беше толкова дълбока и пламенна, че трудно би се изличила от мислите й…

Сълзите пареха на очите му. Той вдигна поглед и видя изненадата по лицето на момичето.

— Кажете, моля ви, кой от предметите в тази стая ви натъжи така и аз веднага ще наредя да го преместят — каза Фаустина с неочаквана проницателност.

Жерар се усмихна, въпреки че никак не му беше до смях. Обясни й, че да се премести роялът няма да е никак лесна работа. Фаустина се разсмя заедно с него и в миг от смущението й не остана и следа. Но веднага след това добави сериозно:

— Няма да ви питам защо мисълта за музика ви навява тъжни спомени, но много бих се радвала, ако ги забравите и се развеселите.

— Ще се опитам! — каза Жерар. И се зарече, че ще спази това обещание. Но можеше ли човек да си заповяда да бъде щастлив? — Не се ли радвате, че вече не сте в манастирското училище? — попита той. — Винаги съм мислил, че младите момичета, особено ако са красиви като вас, с радост се връщат отново в греховния външен свят, когато пораснат.

— Чувствах се щастлива там, но съм още по-щастлива, че съм си вече вкъщи. Всъщност цяло щастие е, че мога да се чувствам добре навсякъде. Всеки ден ме радва с нещо ново, а специално днес… — Тя млъкна и се изчерви силно. Не искаше той да разбере колко се радва на неговото посещение. Родителите й непрекъснато говореха за красивия френски виконт, който освен всичко друго имаше и ореола на герой. Тяхното одобрение засили интереса й към него. Дните се точеха едва-едва и тя мислеше само кога ли ще го види отново. А ето че сега той се намираше в стаята й.

Фаустина долавяше, че откакто се върна от манастира, родителите й се опитват да й намерят подходящ съпруг. Във висшето общество често се случваше младите момичета по принуда да се омъжат за много по-възрастни и непривлекателни мъже. Те нямаха право да избират сами. Любовта отстъпваше пред богатството и общественото положение.

Сега учестените удари на сърцето й изпреварваха мислите й. От начина, по който майка й и баща й бяха разговаряли за виконта, тя разбра, че гледат на него като на подходяща партия, въпреки че семейството му беше разорено. За тях парите бяха без значение, защото принц Монте Джиачинто бе достатъчно богат и можеше да осигури огромна зестра на дъщеря си.

— Надявам се, че ще ми разрешите да ви посетя отново, за да прекарам още един незабравим ден във вашата компания!

При тези му думи тя кимна, изчервена до уши, и смущението й накара Жерар да се почувства поласкан.

През следващите няколко седмици той прекарваше все повече време с нея. Подозираше, че принцеса Изабела, близка приятелка на лейди Хамилтън, стоеше в дъното на заговора, по силата на който той се оказваше поканен навсякъде, където ходеше и Фаустина. Разбира се, при тези излизания не я заплашваше никаква опасност, защото не правеше и една крачка без дуенята си. И все пак, ако Жерар не я държеше галантно настрана, неаполитанските благородници, които се славеха с горещата си кръв и умението си да ухажват дамите, лесно можеха да я накарат да си мисли за непозволени неща, дори само ако имаше възможност да дочуе нещо от разговорите им. Помислите й бяха по детски чисти и невинни и именно това караше Жерар да търси нейната компания. Неусетно той се самоназначи за неин телохранител и се държеше с нея като по-голям брат.

 

 

Жерар често мислеше за Морийн. През дългите нощи, когато откъм залива долитаха любовните песни на рибарите и ярката луна осветяваше планината Везувий, той лежеше с широко отворени очи и изпитваше болезнен копнеж да я държи в прегръдките си. Трескавото му съзнание си представяше сладостни картини. Виждаше как ръцете му галят златистата й плът, как телата им се притискат, тласкани от дивото желание да бъдат колкото се може по-близо едно до друго, да се слеят в едно цяло, докато сърцата им бият в лудешки синхрон.

Сутрин тези блянове му изглеждаха като бълнувания на болен от любов глупак, който, заслепен от гордост, не иска да си признае, че любимата му отдавна го е забравила или дори си е намерила друг. Той се стараеше да не мисли за това, защото рискуваше да полудее или да изпадне в пълно отчаяние. Страхуваше се, че няма да издържи да не я вижда, ако се върне в Англия или Франция, затова доброволно удължаваше заточението си в Неапол.

Може би стана по-добре, че лорд Нелсън не го повика при себе си. Контраадмиралът бързо възвърна борческия си дух и решен да използва победата над Франция, накара краля на Неапол да сключи съюз с Австрия. Почти насила принуди крал Фердинанд да изпрати тридесетхилядна армия срещу окупирания от французите Рим. Неаполските полкове не можеха да се сравняват с войските на Бонапарт и много скоро бяха принудени да отстъпят. Не след дълго стана ясно, че врагът ще нахлуе в самия Неапол. Лорд Нелсън, който бе виновник за поражението, имаше моралното задължение да спаси тези, чийто живот бе поставил в опасност. Евакуацията на града беше неизбежна.

Най-важното бе да спасят краля, кралицата, децата им, техните близки, придворните и колкото се може повече от неаполската аристокрация и британските граждани в Неапол, в това число, разбира се, сър Уилиам Хамилтън и съпругата му. Според плана на лорд Нелсън всички те трябваше да бъдат прехвърлени в Сицилия.

Бащата на Фаустина потърси помощ от Жерар. Самият той имал възможност да избяга, но не искал да остави двореца си в ръцете на завоевателите. Жена му щяла да остане с него, но Фаустина естествено трябвало да напусне Неапол.

По заобиколен начин той попита дали Жерар не би могъл да й предложи гостоприемство в своя дом във Франция и доста прозрачно намекна, че извънредните разходи не бива да го притесняват.

— Веднъж да спечелим войната — каза принцът, — сам ще дойда във Франция, за да прибера детето си. Моля ви, скъпи виконте, помислете върху предложението ми през следващите един-два дни, докато все още имаме възможност да избираме. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми помогнете да осигуря безопасността на Фаустина.

Жерар отлично разбра какво се очакваше от него. Това беше направо покана да поиска ръката на Фаустина. Той не бе забравил, че трябва да се ожени, за да възстанови богатството на семейството си. Още преди месеци бе чул, че Мерседес де Фаенца се е омъжила за някакъв англичанин, за него тя вече беше изгубена, а и много харесваше малката Фаустина. Той не мигна цяла нощ, измъчван от тези мисли, но обстоятелствата скоро му наложиха решение, което всъщност не беше негово.

Пристигнаха новини, които хвърлиха града в тревога. Армията на неаполитанския крал се бе разбягала и французите вече влизаха в предградията. Всички бяха обхванати от панически ужас и само за няколко часа не остана и следа от празничното настроение, което цареше доскоро в града. Лорд Нелсън заповяда всички да се качват на корабите без повече бавене. Жерар нямаше възможност да отлага и да обмисля какво да прави с Фаустина.

Когато бе въведен в двореца на принцовете Монте Джиачинто, завари девойката, обляна в сълзи. Току-що бе научила, че трябва да напусне родината и дома си. Сълзите й трогнаха Жерар. Без да се замисля, той хвана треперещата й ръка и я поднесе към устните си.

— Не се страхувайте! Аз ще се погрижа за вас, така че избършете сълзите си, моя малка Фаустина! С мене сте в пълна безопасност.

Тя вдигна към него разплаканите си тъмни очи. Когато осъзна смисъла на думите му, страхът в тях изчезна и те заблестяха от радост.

— Ако мога да бъда с вас, няма да тъгувам за тези, които напускам! — простичко отвърна момичето.

С тези думи тя по недвусмислен начин му призна любовта си. Жерар й бе предложил само защита, но тя придаде на думите му съвсем друго значение. Навярно би могъл да се измъкне от това злощастно положение, ако на часа бе обяснил, че не става дума за женитба. Но не го направи. Изведнъж се почувства така, сякаш някой друг вече бе взел решение вместо него.

— С височайшето позволение на вашите родители се осмелявам да поискам ръката ви… — Той побърза да целуне крайчеца на пръстите й, сякаш се страхуваше да не промени решението си. Щастието, което заискри в очите на Фаустина, го накара да продължи с мила усмивка: — Убеден съм, че ако вие, Фаустина, не ме отблъснете, те също няма да имат нищо против.

Да го отблъсне?! Ако дуенята й не стоеше наблизо, Фаустина с радост би се хвърлила в обятията му.

Обредът бе извършен от преподобния Едуард Бери, корабен свещеник на „Вангард“, по време на страхотна буря, която ги застигна, докато плаваха към Палермо. Фаустина бе прекалено изплашена от огромните вълни, за да се наслади на щастието си, а Жерар, който не бе суеверен, този път видя лошо знамение в разразилата се природна стихия. С огромно усилие на волята той пропъди мисълта, че гневът на вятъра и на морето е предизвикан от Морийн или от самия Бог като наказание за това, че е предал своята истинска любов.

За щастие нямаше време да се отдава на тези мрачни игри на въображението си. Фаустина се притискаше към него с такъв ужас, сякаш, ако се отдръпнеше дори за секунда, щеше да умре от страх. Докато нежно я люлееше в прегръдките си, Жерар си помисли, че тя всъщност е само едно изплашено петнадесетгодишно момиче. Отново го обзе желанието да я закриля. Повтаряше си, че тя го обича и има нужда от него, и се закле да й бъде добър съпруг. В този миг дори забрани на мислите си да летят към Морийн през разбушуваното море.

Когато най-сетне стъпиха на сушата невредими, двамата с Фаустина се настаниха в къщата на сър Уилиам, който получи първите новини от Англия. Наистина писмото не беше за него, а лейди Хамилтън. Писано от някаква нейна приятелка, то бе пълно с куп незначителни клюки и безразборни новини. По време на вечерята лейди Хамилтън преразказа някои от тях и Жерар разбра, че Джилбърт Бар е починал.

— Трябва да е било сърдечен удар — съобщи домакинята с веселия си пренебрежителен тон. — Ето че младата му женичка сега остава вдовица.

Чашата с вино се изплъзна от ръката на Жерар и падна в краката му. Той гледаше безмълвно как тъмночервената течност бавно попива в килима. Имаше чувството, че собствената му кръв изтича от вените, докато той стои неподвижен, безпомощен да направи каквото и да било.

От другата страна на масата Фаустина с невинна и щастлива усмивка не откъсваше от него пълните си с обожание очи.