Клер Лоримър
Морийн (1)

Пролог
1779

На тридесет и шест годишна възраст сър Джон Дейнсфийлд бе мъж в разцвета на силите си — висок, много силен физически, той притежаваше неизчерпаема енергия и превъзходен ум. Мъжествеността му не будеше съмнение, а податливостта му към женските прелести бе всеизвестна.

В късната вечер на 4 декември 1779 година той седеше сам в библиотеката на Уайфолд Хаус, разкошния му дом на площад „Пикадили“. Богатата вечеря, на която се бе насладил сам в просторната трапезария, задоволи апетита му, но не бе в състояние да утоли копнежа, който изгаряше тялото му. Само да махнеше с ръка и много дами от неговия кръг с готовност биха разтворили пред него вратите на будоарите си. Благодарение на богатството, титлата, аристократичното си поведение и неоспоримата си красота той рядко биваше лишен от женски ласки, от каквито впрочем се нуждаеше непрестанно. Но ето че точно тази вечер той се бе озовал в съвсем необичайното за него положение да търси компанията на една-единствена дама, и то тъкмо тази, която за негова огромна изненада досега упорито отблъскваше всичките му ухажвания.

Сър Джон допи втората си чаша бренди и с известно смущение установи, че то още повече разпалва кръвта в жилите му. Съвестта му се бореше с назряващото решеше да прелъсти момичето, приютено под неговия покрив. Та той можеше да го повика само с едно дръпване на звънеца!

Той неспокойно разтърка с пръсти орловия си нос и смръщи вежди, замислен над моралните си скрупули. На горния етаж спеше клетата му съпруга Друзила, а в другото крило двете му малки дъщери също отдавна бяха в креватчетата си. Както обикновено, и трите пак се чувстваха неразположени. Впрочем техните вечни кашлици и подсмърчания започваха неизменно всяка година още с първия полъх на зимата. Самият сър Джон се радваше на отлично здраве и се отвращаваше от болестите. Никога не бе обичал жена си, а напоследък все по-често откриваше, че не е доволен от брака си, независимо от финансовата изгода, която му бе донесъл. Дори изпитваше благодарност, че след трудното раждане на втората им дъщеря Селина по неизречено, но посрещнато с радост и от двамата съгласие на интимното им общуване бе сложен край.

Сега вече сър Джон можеше да прецени, че всъщност съпругата му бе изпълнявала винаги с огромно нежелание и дори с отвращение задълженията си в брачното ложе. Това естествено му позволяваше без угризения да намира плътска наслада другаде, но не можеше така лесно да залъже съвестта си, когато ставаше дума за младата жена, която желаеше в момента.

Летиша Ашуърт, дъщеря на пастор от Дербишир, бе доведена от съпругата му за гувернантка на по-голямата им дъщеря Прюдънс. Тогава той почти не бе обърнал внимание на кроткото русо момиче, облечено в скромна сива рокля с яка и маншети от колосана бяла дантела.

Миналото лято я бе срещнал само веднъж, и то случайно, да разхожда детето в градината. Тя бе направила реверанс със сведени очи и сплетени от смущение ръце, а на обичайните за всеки родител въпроси как върви възпитанието на детето, отговори толкова тихо, че той трябваше да напрегне слуха си, за да долови думите й. Единственото, което изпита тогава, бе леко раздразнение от сведените й мигли, от срамежливата й сдържаност и от държанието й на послушница, които — както му се стори — отговаряха напълно на представите на жена му за живот, подчинен на религията. Неговата природа търсеше жизненост, смях, разнообразие от цветове и макар да харесваше женствеността, тя го привличаше единствено ако бе съчетана със страст, чувственост и бурна веселост.

За първи път момичето бе привлякло вниманието му един следобед в края на лятото, когато той, завръщайки се неочаквано, я бе заварил сама пред тоалетната масичка на жена си. Бе сложила изящна фризирана напудрена перука и една от най-разкошните, почти необличани бални рокли на Друзила. Въртеше се пред огледалото, запленена от собствения си образ.

Той я гледа дълго, онемял от изненада. Метаморфозата на педантичната млада гувернантка му се стори забавна и събуди интереса му. Дантелите на роклята падаха на нежни вълни около закръглените, млечнобели момински рамене и се надигаха примамливо от нежната извивка на гърдите. Бродираният корсаж на роклята подчертаваше възбуждащо високия бюст и талията, толкова тъпичка, че би могъл да я обхване с пръсти.

Но не единствено фигурата й разпали у него толкова добре познатото желание. Зелените очи на Летиша искряха от възбуда. Наклонила предизвикателно нежното си личице, тя се любуваше на отражението си, докато ръцете й се плъзгаха по извивките на тялото й с неосъзната чувственост. Мисълта, че тя си представя как я докосват мъжки ръце, и желанието му той да направи това накараха дъха му да спре.

Внезапно момичето се обърна и го видя. По страните й се разля руменина, тя ахна от чувството на вина, че е заварена да върши нещо непозволено, и прехапа малкото си розово езиче.

Сър Джон, човек с широко сърце, побърза да разсее страховете й.

— Не се тревожи, мила! — каза той и пристъпи към нея. — Изобщо не мисля да споменавам на господарката за малката ти лудория. — Той знаеше не по-зле от момичето, че Друзила би го уволнила на часа, ако разбереше за случилото се. — Толкова си очарователна, че наистина съжалявам, задето не можеш да обличаш по-често такива дрехи.

Летиша сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Червенината постепенно изчезна от бузите й, докато тя шепнеше някакво несвързано извинение. Изглеждаше толкова отчаяна, че той реши да се оттегли, за да й даде възможност да възвърне самообладанието си и да остави на място чуждата премяна.

От този ден насетне момичето се изчервяваше всеки път, когато го срещнеше случайно из къщата или в градината. Със сведени очи то отговаряше едносрично на зададените му с шеговит тон въпроси, но това не можеше да заблуди сър Джон. Той бе виждал тлеещата жар на страстта у толкова много жени, та прекрасно разбираше, че е нужно само едно любовно докосване, за да се разпали у нея пожарът на страстта. Вече бе решил да бъде нейният първи любовник.

Той ни най-малко не се съмняваше, че Летиша усеща присъствието му не по-слабо, отколкото той нейното. Това, че го избягва, потвърждаваше страха й от него. С всеки изминал летен ден той я търсеше все по-често, намирайки най-различни претексти, за да я извивка при себе си. Тя пък правеше всичко възможно, за да избегне срещите и се стараеше винаги да бъде с малката си възпитаница или в компанията на жена му. Сър Джон беше сигурен, че тя нарочно търси придружител и макар това да затрудняваше плановете му неимоверно, самата мисъл, че тя се страхува да остане насаме с него, беше окуражителна. Той в никакъв случай не бе прекалено самонадеян, но успехите му сред жените още от юношеската му възраст му бяха показали силата на неговата привлекателност и той се държеше уверено като опитен ловец, който знае, че плячката няма да му се изплъзне.

Но ето че този път удари на камък. За девойката, възпитана в добродетелите, характерни за класата, от която произхождаше, целомъдрието стоеше на първо място. У нея бе дълбоко вкоренена представата, че всяка незаконна връзка с мъж би й попречила да сключи брак по-късно. Освен това и той не би желал да обезчести една девственица. Човек на честта, сър Джон се стараеше да бъде примерен съпруг и да отдава на болнавата си жена поне уважението, което й дължеше като майка на двете му дъщери, макар те да го бяха разочаровали толкова много. Винаги се бе опитвал да прикрива неудовлетворението си от факта, че тя не го дари със син. Живееше свой собствен живот извън семейството си, намирайки утеха в различни спортни игри и други начини да прекарва времето си приятно, което означаваше и други жени. Бе предоставил на съпругата си пълната възможност да превърне дома им в нещо като манастир — това, изглежда, й допадаше най-много. Ето защо той не искаше да се отдава на плътските си пориви под собствения си покрив.

През последните шест месеца обаче моралните му скрупули постепенно бяха отстъпили пред тайното желание да притежава момичето. Този вътрешен конфликт го потискаше все повече и повече. Без съмнение Летиша изпитваше същото, защото винаги, когато сър Джон я заговореше, ръцете й започваха да треперят, а когато се разминаваха и телата им се докосваха, страните й се покриваха с нежна руменина.

Най-сетне тази вечер той бе успял да победи колебанията си. Брендито, което изпи уж, за да притъпи остротата на желанието си, дори го разпали още повече. Той знаеше, че сега, когато децата отдавна са заспали, а жена му е прикована на легло от поредното си неразположение, Летиша не може да се възползва от защитата на тяхното присъствие Освен това слугите никога не се качваха горе, ако не бъдеха повикани.

Когато отвори без предупреждение вратата на стаята й в крилото, където се намираха помещенията на децата, той завари Летиша да седи на масата и да събира колонки от цифри.

След аскетичната, претъпкана с книги библиотека, наситена с мъжко присъствие, приятно затоплената от огъня в камината стая се стори на сър Джон приветлива и уютна.

Летиша се изправи сковано със сведени както винаги очи и пламнали бузи. Изчака сър Джон първи да наруши мълчанието, но той не проговори и тя се видя принудена да вдигне глава. Сър Джон стоеше на прага с изражението, което така я смущаваше, и внезапно кръвта нахлу с нова сила в главата й. Погледите им се срещнаха за миг, който сякаш трая цяла вечност. После той бавно затвори вратата и пристъпи напред.

Летиша толкова често бе виждала насън и наяве тази среща, че сега високата и внушителна фигура на мъжа й се стори нереална. Боеше се от него, но в същото време го желаеше. През последните месеци много пъти си бе давала сметка за своето положение в този дом и знаеше добре, че момичетата като нея, също както и по-низшестоящите прислужници, често са принудени да задоволяват прищевките на господаря. Майка й неведнъж я беше предупреждават за ужасните последици от това, но не бе споменала нито дума за непреодолимото желание, което се надигаше сега у нея, нито пък за възможността едно двадесетгодишно момиче да се влюби до уши.

Бурята, която бушуваше в сърцето и в тялото й през това дълго и горещо лято, докато сър Джон упорито търсеше начин да завоюва нейната благосклонност, бе не по-слаба от бурята, която разтърсваше душата му. Тя усещаше непрекъснато настойчивия му поглед, който жадно търсеше насърчение, но тя не можеше да отвърне, защото това би бил краят й. Строгото възпитание в пасторския дом я караше ясно да съзнава колко греховно е романтичното й увлечение по господаря на къщата Баща й без колебание би нарекъл сър Джон порочен, но Летиша инстинктивно чувстваше, че това не е така. Усетът й подсказваше, че в брака на сър Джон не е останала и следа от любов. Самата лейди Дейнсфийлд не криеше колко й е неприятен съпругът й и шумно въздишаше от облекчение всеки път, когато той напускаше къщата. Оплакваше се от противната миризма на лулата му, от небрежността му, от самото му мъжко присъствие, което оскверняваше благочестивия покой на дома, толкова старателно поддържан от нея.

Този строг, избран от лейди Дейнсфийлд живот, лишен от всякакъв цвят и усмивка, потискаше Летиша, макар на пръв поглед да приличаше на живота в бащиния й дом. Пасторът също държеше на строгата дисциплина и неотклонното спазване на Божието учение, но гальовният глас на майка й и нежността в очите й, когато поглеждаше влюбено баща й, смекчаваха суровата атмосфера. Летиша винаги бе усещала сърдечната топлота в отношенията между родителите си и дори често се бе чувствала изолирана от загадъчната магия, която ги обгръщаше. Тя жадуваше да дойде времето, когато ще се влюби в някой мъж, ще се омъжи за него и ще изпита с него силата на това тайнствено единение.

До деня, в който сър Джон я бе сварил облечена в балната рокля на лейди Дейнсфийлд, Летиша никога не се бе смятала за хубава или привлекателна. Точно тогава обаче тя бе започнала да открива у себе си нещо, което никак не подхождаше на скромното и послушно момиче, възпитавано с толкова настойчива мекота и такт от майка си. Сякаш на повърхността изплуваха най-съкровените й копнежи и чувства. Дори и да не бе съзряла промяната в огледалото, начинът, по който я бе погледнал сър Джон, говореше достатъчно красноречиво за това. Противно на уверенията на баща й, тя започваше да изпитва тревога, че не ще може да изживее живота си, като се уповава единствено на любовта към Бога.

Летиша бавно вдигна глава, за да срещне със зелените си очи властния му поглед, сякаш хипнотизирана от неговата близост. Той се поколеба. Преследването бе завършило. Кошутата нямаше къде да бяга. Но въпреки това не можеше да събере сили за последната, решителна стъпка. Момичето изглеждаше толкова невинно, уязвимо и беззащитно в своята младост.

Сър Джон протегна ръка и несръчно, но с безкрайна нежност я постави върху меката коприна на косите й.

— Летиша — проговори той с дрезгав от едва сдържания копнеж глас. — Знаеш, че дойдох заради тебе, нали?

Тя кимна.

— Самата ти искаше да дойда, прав ли съм? — продължаваше да настоява той.

Летиша затвори очи в моментно колебание.

— Да, сър, но дори и да е така…

Той извърна лице, за да избегне отчаянието, което се четеше в очите й, и внезапно се разгневи, не толкова на нея, колкото на собствената си слабост. „Точно сега ли намерих да се размеквам от милост към нея?“ — запита се ядно той.

— Името ми е Джон. Искам да се обръщаш така към мене!

— Да, разбира се, Джон — едва чуто промълви тя.

Свенливостта й го караше да я желае още по-силно. Той приседна на нейния стол, хвана я за ръцете и я притегли към себе си. През тънкия плат на роклята усети как тя цялата потрепери от докосването му.

— He искам да те принуждавам, мила моя. Свободна си да ми откажеш, ако такова е желанието ти. Не се страхувай, няма да взема нищо от тебе насила.

Изненадващо за самата нея, гласът й се възвърна.

— Не искам да ви отказвам, сър… Джон — побърза да се поправи тя. — Но се страхувам Не, не от вас, а просто защото това е нередно.

Той изпита радост от победата. Оказа се прав — привличаше я като мъж и само моралните й скрупули бяха пречката да не може да постигне онова, за което бе копнял толкова дълго.

— Нима страхът да не извършиш грях бе причината да ме избягваш толкова безсърдечно? — попита той полушеговито, но като видя, че няма да получи незабавен отговор, я придърпа към себе си и продължи строго: — Как не можа да разбереш колко много ме измъчва това твое поведение? Нито една усмивка, нито дори един насърчителен поглед на красивите ти очи! Наистина ли искаше да полудея?

Летиша дишаше учестено, сякаш усещаше с всяка своя фибра топлината на тялото му.

— Как можех да зная, че страдате толкова! — тихо отвърна тя. — Бях решила, че ако се виждаме по-рядко, и двамата постепенно ще забравим за греховните си помисли…

За нейна огромна изненада, когато чу думите й, сякаш извадени от текста на неделна проповед, сър Джон се усмихна развеселен.

— Греховни? — повтори той. — Да речем, че наистина са такива, щом ти така ги определяш. Но аз лично никога не съм могъл да си представя, че Бог ще заклейми като грях копнежа на един мъж и една жена да бъдат заедно.

— Самата аз вече не съм сигурна кое е грях и кое не! — изплака тя. — Дълбоко в мене съвестта ми нашепва, че не бива да го правим, но едновременно с това зная, че ви обичам!

Треперенето на тялото й се засили и той обезумя от страст. С мъка успяваше да запази контрол над гласа си.

— Значи ти си ме обичала, без да го показваш през всичкото това време?

Червенината отново изби по страните й.

— Но, сър, самият вие не показахте и с най-малък жест, че ме обичате. Наистина аз не можех да се надявам на такова нещо, вие сте женен и не сте свободен да дарите любовта си на друга…

— Ето че и ти търсиш любов, а не спасение от греха. Ако ти кажа, че те обичам, ще можеш ли по-лесно да избереш между „да“ и „не“?

Колебанието й не беше престорено. Тя го погледна със сериозни очи и каза бавно:

— Мисля, че ще мога… макар… грехът да си остава грях. Зная, че любовта е чувство, достатъчно силно да тласне някого да наруши една от Божиите заповеди…

— „Не прелюбодействай!“, така ли? Не, очарователна моя проповеднице, ти не си омъжена, така че грехът ще тегне единствено на моята душа. Отдавна вече не изпитвам никакви угризения и мисля, че ти много добре знаеш защо, Летиша.

Тя кимна в отговор.

— Не се тревожи сега за греховете ми! — тихо продължи той. — Не те, а мисълта за тебе ме измъчва. Защото колкото и да те обичам, ти разбираш, че не мога да се оженя за теб.

Очите й се разшириха от вълнение и в тях бликнаха сълзи на щастие и изненада.

— Дори и не подозирах, че ме обичате! — почти извика тя. — Как бих могла да се надявам на такава благосклонност от страна на мъж с вашето положение, с вашия опит и при това толкова по-възрастен от мене! Нима е възможно да ме обичате? Та вие познавате само гувернантката на децата си, дошла в дома ви от семейството на обикновен пастор. Не познавате характера и мислите ми, дори нямате представа за това, каква съм всъщност, за какво мечтая Наистина ли сте сигурен в чувствата си?

Простата логика на нейните разсъждения го накара да се почувства виновен за това, че се бе опитал да я измами. Далеч бе от намерението да се ангажира с обяснения в любов, но разбираше добре, че ако се отрече от думите си, ще я загуби завинаги. Сега, когато усещаше допира на тръпнещото й, гъвкаво младо тяло до бедрата си, чувстваше, че няма сили да се откаже от възможността, която тя му предоставяше в своята наивност.

— Държанието ти от момента, в който дойде в моя дом, ме изпълва с уважение и обич — каза меко той, като се помъчи да придаде на гласа си колкото се може по-убедително звучене. Това поне наистина беше вярно. — Сигурен съм, че ако те опозная, ще се влюбя още по-силно… Летиша, нима не виждаш колко страдам? Кълна се в Бога, че не мога без тебе. Смили се над мене и не ме отблъсквай!

Ръцете му се плъзнаха нагоре към неясната заобленост на гърдите й гърди и усетиха очертанията на втвърдяващите се остри зърна. Извън себе си от страст, той простена и притисна лице към тялото й. Дългите й уханни коси докосваха разгорещеното му лице, учестеният ритъм, в който гърдите й се надигаха и спускаха, показваше, че желанието й е не по-слабо от неговото.

Месеци наред той бе мечтал да я види гола А ето че сега трябваше само да разкопчае роклята й! Сърцето му биеше до пръсване и той изохка от сладостна болка, когото Летиша вдигна ръце нагоре, за да му помогне да се справи с копчетата, които го влудяваха. Роклята се свлече около глезените й и сър Джон започна трескаво да сваля бельото, като почти го разкъсваше. Летиша с готовност се опитваше да му помогне, без да се оплаква от несръчността му, която граничеше с грубост.

Когато и последната дреха бе захвърлена на пода, той остана така, впил очи в нея. Никоя жена досега не му се бе виждала толкова привлекателна. Тя напразно се мъчеше да се прикрие с малките си бели ръце. Съвършено оформените й гърди надничаха изпод дланите й, защитаващи голотата й в последен пристъп на свян. Пръстите му трепетно обгърнаха тънката й талия, погалиха изящните очертания на хълбоците й, плъзнаха се по стегнатия й корем надолу към триъгълника от нежни златни косъмчета и сграбчиха дългите й стройни бедра.

— Ти си самата Венера! — дрезгаво възкликна той, пусна я и започна, обезумял от нетърпение, да дърпа дрехите си. — Помогни ми!

Нямаше нужда да я подканя. Тя изгаряше от копнеж да почувства допира и топлината на плътта му. В сърцето й желанието се смесваше с любопитството към голотата на мъжкото тяло. Когато той застана пред нея, горд и уверен в своята мъжественост, Летиша надмогна и последните остатъци от моминския си свян. Посегна надолу, обхвана го с ръка, неспособна да се сдържа повече.

Сър Джон потисна импулса да я обладае грубо още в този миг. Дългогодишният му опит с жените го бе научил, че насладата е неизмеримо по-голяма, когото възбудата е еднаква и у двамата. Знаеше, че повечето жени отдават телата си на мъже, без сами да изпитват удоволствие от това. Но макар взаимността да не бе задължителна, дори самият факт, че се постигаше толкова рядко, разпалваше с нова сила възбудата му.

Той продължи да целува и гали Летиша, докато тихите й въздишки се превърнаха в стонове на наслада. Лежаха голи на дебелия килим пред камината сред разхвърляните наоколо дрехи. Той не искаше да я пренесе на ръце в някоя от спалните, боеше се, че прекъсването на играта ще й даде възможност да се замисли над онова, което става. Въпреки че не я вземаше против волята й, той не забравяше, че прелъстява едно невинно момиче. Но угризенията му скоро бяха пометени от вълната на непреодолима страст. У Летиша се надигаше бушуваща нужда да утоли плътта си, потискана и пренебрегвана през целия й живот. Желанието избликна с неподозирана сила и тя разкъсваше една по една веригите на всички внушавани й досега условности.

Скоро сър Джон усети, че не може да се владее повече, и когато проникна в нея с вик на неизразима наслада, Летиша за миг потръпна от болка, но след това се вкопчи в него и го притисна още по-плътно между разтворените си бедра с жадно нетърпение, по-силно дори от неговото желание да я притежава.

Вплетените тела пред камината се оросиха от пот. Като някакво малко зверче Летиша започна да ближе с език блестящата му влажна кожа. Развълнуван от този малък жест на обич и преданост, сър Джон целуна полуразтворените й устни. Пламенните му признания в любов извикаха на лицето й щастлива усмивка.

— И аз те обичам с цялото си сърце, Джон, любими! Не мога да почувствам вина за това, което сторих! Кажи ми, кажи ми, че не сме извършили грях!

Той побърза да затвори очи, за да скрие обзелото го смущение. Да, тя не вършеше грях. Грешникът беше той. Летиша бе невинно дете и той нямаше никакво право безскрупулно да превръща една девственица в своя любовница. А това беше неизбежният изход от тази любовна нощ. Трябваше да плати цената — вече никога нямаше да може да се раздели с нея, неотвратимо щеше да я пожелава отново и отново. Тя бе направила едва първата крачка, всяка тяхна следваща среща щеше да й разкрива нови удоволствия, щеше да разбужда все повече вродената й чувственост Тази разкошна първа нощ носеше със себе си обещания за други, изпълнени с неизмерима сладост. И докато тя можеше само да се досеща за това, той го знаеше със сигурност. Знаеше, че няма да може да й се насити скоро.

Той спря настойчивите й въпроси с целувки и отново я увери, че изпитва любов и уважение към нея. Всъщност сам не смееше да мисли за нейното бъдеще…

 

 

До Коледа лейди Дейнсфийлд не преставаше да се оплаква пред Летиша от това, че съпругът й прекарва все повече време вкъщи. Той непрекъснато й пречеше, но тя не можеше да се преструва, че не забелязва присъствието му, тъй като гръмогласният му смях смущаваше реда и покоя в детската стая, а малката Прюдънс бе очевидно превъзбудена от буйните игри с баща си.

— Да се надяваме, че скоро ще престане да се прави на любящ родител! — простена веднъж Друзила. — От целия този шум главата ужасно ме боли.

Тези забележки изпълваха Летиша с угризения и с чувство за вина. Тя бе единствената причина сър Джон да предпочита удоволствията на дома си пред хазарта и шумните кръчми. След онази първа нощ, в която бяха почувствали нужда един от друг, нищо не можеше да спре надигащите се талази на взаимното им привличане. Нямаше скрито ъгълче в къщата, където да не се бяха целували тайно, докосвайки се с изпепеляваща страст. Почти всяка нощ той идваше в спалнята й и двамата се отдаваха дълги часове на забравата на любовта. Вместо да се помъчи да го възпре, както й диктуваха чувството за дълг и моралът, Летиша търсеше тези срещи не по-малко настойчиво и не по-рядко от него.

На няколко пъти тя напразно се опита да изрази нежеланието си да продължава да живее по този начин в къщата, където бе принудена непрекъснато да се среща с жестоко мамената съпруга. Но сър Джон отхвърляше всичките й възражения с един-единствен аргумент: че Друзила не го обича. А това, че Летиша получаваше насладата, която по право принадлежеше на законната му съпруга, той оправдаваше с твърдението, че за Друзила мъжкото тяло е точно толкова отвратително, колкото е привлекателно за Летиша.

Може би младата гувернантка щеше да се противопостави по-лесно, ако сър Джон се бе оказал безсърдечен или груб, но той проявяваше завидно търпение към непрекъснато мърморещата си болна жена и вечно подсмърчащите си дъщери. Прюдънс идваше при него само когато видеше някакво лакомство в ръката му, и бързаше да се освободи от прегръдката му, без да го остави да я погали или поглези.

 

 

Въпреки че той беше все така нежен към Летиша и все така жадуваше ласките й тя бе започнала да се съмнява, че я обича толкова, колкото тя него. Една негова дума — и тя с радост би пожертвала живота си, би напуснала дома му, за да стане негова любовница, би признала пред всеки безчестието си. Бе готова да приеме отлъчването от семейството си и унищожаването на всяка надежда да си намери някога съпруг.

Той обаче бе подчертавал многократно, че любовната им връзка го задоволява напълно такава, каквато е, и дори се огорчаваш, че тя не мисли така. Летиша стана мълчалива, защото скриваше дълбоко в себе си страховете и угризенията си. Постепенно стигна до решението да сложи край на тези отношения. Ще предупреди господарката си, че напуска, и ще се спаси от изкушението.

Всеки път обаче нейната решимост се оказваше безсилна пред нуждата й от него. Достатъчно бе да срещне погледа му от другия край на стаята и сърцето й започваше да бие лудо. Тя с право се опасяваше, че никога няма да успее да го напусне.

Декември отмина бързо и първият месец от новата година донесе небивал студ. Но Летиша имаше и друга тревога. През февруари тя вече знаеше със сигурност, че е бременна.

Ако бе разбрала това само преди месец веднага би споделила затруднението си със сър Джон. Но през януари тя започна да разбира, че той охладнява към нея. Понякога не се прибираше дни наред в Уайфолд Хаус, дори замина на лов за цели две седмици. Любеха се все по-рядко и лишеното й от ласки тяло се бунтуваше, разкъсвано от остра болка. Когато най-сетне той се завърна, Летиша установи, че почти не е мислил за нея. Продължаваше наистина да идва както обикновено в спалнята й, но ласките му бяха някак вяли, тръгваше си много преди да дойде утрото. Веднъж Летиша намери в джоба на халата му дамска копринена кърпичка и разбра, се е появила друга. Това откритие я нарани ужасно.

И така, беше бременна и той не я обичаше вече! Въпреки това се затвори в крепостта на своята гордост и не сподели тревогите си с никого. Разполагаше със съвсем малко пари и нямаше познати в Лондон. Знаеше; че ще трябва да издържа сама детето, което носеше в себе си, но не си правеше илюзии, че някой би я наел като гувернантка. А тя не умееше да прави нищо друго.

Случайно научи от една прислужница, че в Съсекс имало колкото щеш сезонна работа, търсели берачи на плодове и на хмел, имало работа и в птицефермите. Там наемали и прислуга за новите резиденции, строени от благородниците в Брайтълмстоун, новия моден град около резиденцията на Уелския принц. Работната ръка не достигала и никой не задавал много въпроси…

Летиша преброи жалките си спестявания, събра багажа си в един куфар и тайно напусна Уайфолд Хаус, незабелязана от никого.

След седем месеца, болна, гладуваща и самотна, тя бе приютена от семейството на един милостив съсекски фермер. Там роди заченатото в грях незаконно дете на сър Джон Дейнсфийлд. Напук на всичко, момиченцето се бе вкопчило в искрицата живот и оцеля въпреки тежкото раждане.

Летиша го нарече Морийн.