Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огнени жени (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mavreen aka Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Niky
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Клер Лоримър. Морийн

ИК „Ирис“, София, 1994

ISBN: 954-445-012-7

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и осма
1799

Когато Жерар се качи в спалнята, завари Фаустина потънала в сълзи. Щом го видя, тя се хвърли в прегръдките му и го притисна към себе си.

— Уплаших се, че нещо ти се е случило, Жерар! — изплака тя. — Толкова се боях за тебе! Луиз ми каза, че в гората имало вълци и наскоро някакъв младеж на име Дикън бил нападнат и жестоко изпохапан от тях. Помислих си да не би и ти… — Риданията заглушиха думите и.

Жерар прехапа устни и се опита да се освободи от ръцете й. Фаустина все се страхуваше от нещо — на кораба се бе уплашила от бурята, а след това и от прегръдките му през първата брачна нощ. Родителите й и монахините в манастира я бяха отгледали като цвете в саксия и познанията й за живота бяха като на шестгодишно дете. В началото той с радост изпълняваше ролята на неин защитник, но постепенно изискванията й към него ставаха все по-настойчиви и уморителни. Тя непрекъснато го питаше как да постъпи, какво да направи, да го направи ли изобщо, а след това никога не забравяше да попита доволен ли е от стореното, или не е доволен.

Нейното обожание му тежеше не по-малко от пълната й зависимост от него. Несъзнателно започна да я избягва. Ако чуеше гласа й да го вика тихо от стаята или от терасата, докато се намираше в градината, той бързаше да се скрие в най-близката сянка, така че да остане незабелязан. Срамуваше се от поведението си, но не можеше да се въздържи.

Жерар се чувстваше по същия начин и в брачното им ложе, когато тя се притискаше към него и със срамежлив глас го подканваше да изпълни съпружеските си задължения.

— Зная, че обичаш това, Жерар. Радвам се, че мога да ти доставя удоволствие… Вече не се страхувам. Толкова съм щастлива, че се нуждаеш от мене…

Жерар обаче никак не бе щастлив. Тя лежеше безчувствено в прегръдките му и се оставяше да бъде галена и целувана. Всеки път, когато близостта на младото й тяло разпалваше кръвта му и го караше да потърси нещо повече от това, го обземаше чувство на вина и на някакво необяснимо унижение. Интимното им общуване бе някак непълноценно и след като се откъснеше от нея, той бързо се обръщаше на другата страна, изпълнен с омраза към самия себе си. Тогава го връхлиташе силен копнеж по Морийн.

Винаги когато се любеше с Фаустина, му се струваше, че извършва предателство спрямо нея, спрямо себе си и спрямо Морийн. Питаше се дали Фаустина не усеща, че за мъж на неговите години той се държи прекалено студено. Едва ли, защото тя не знаеше нищо за тайните на плътта, не познаваше нито своето тяло, нито плътските желания изобщо. Освен това в нейните очи той бе непогрешим и тя сигурно смяташе редките му посещения в спалнята й за напълно достатъчни, както приемаше и привързаността му към нея за достатъчно силна. Нейната абсолютна неосведоменост го караше да се чувства още по-виновен. Жерар вече разбираше, че женитбата им е грешка, а тя всеки ден го уверяваше колко е щастлива от брака си с него. Непрекъснато го молеше да й каже как да му достави още по-голямо удоволствие. Той лесно успяваше да поддържа измамното й чувство за щастие — една одобрителна забележка за новата й рокля или прическа я караше да засияе от радост. За себе си не можеше да каже, че е щастлив, макар че нямаше от какво да се оплаче. Докато бяха в Палермо, ги канеха навсякъде, защото всички обичаха малката му сладка женичка. Мъжете я харесваха заради нейната женственост и свенливо очарование, а дамите — защото бе винаги усмихната и намираше добра дума за всекиго. Единствена тя не каза нищо лошо по адрес на лейди Хамилтън, която почти не криеше връзката си с лорд Нелсън.

Две неща накараха Жерар да се забави в Палермо. Първото бе, че сега контраадмиралът не само ръководеше сложните военноморски операции в Средиземно море, но се занимаваше и с администрацията. Тъй като не разполагаше с истински щаб, той често ангажираше голяма част от свободното време на Жерар с чисто секретарска работа. Жерар от своя страна се чувстваше толкова задължен на Нелсън за няколкото месеца, които бе прекарал на кораба му като неканен гост, че не можеше нищо да му откаже. Освен това скоро узнаха вестта, че в Неапол е започнала партизанска война срещу френските окупатори и наложения от тях републикански режим. Нелсън веднага изпрати своя приятел Трубридж с няколко кораба да блокира Неаполския залив. Към края на февруари френската армия в Италия започна да отстъпва. Освобождението на Неаполитанското кралство изглеждаше съвсем близко. Ако това станеше, Фаустина щеше да поиска, преди да замине с Жерар за Франция, да се върне в Неапол, за да се увери, че родителите й са живи и здрави.

Въпреки че към края на април французите се бяха изтеглили от Неапол, крал Фердинанд и кралицата сякаш не бързаха да се завърнат в столицата си. В Палермо животът на двора бе също така приятен и изпълнен със забавления, както и в Неапол. Докато Жерар се колебаеше как да постъпи, лорд Нелсън научи, че една френска ескадра е излязла от Брест, а лорд Сент Винсънт го предупреди за възможността тя да атакува Малта и Александрия. Контраадмиралът потегли с всички налични кораби към Мартимо с надежда да пресрещне французите там.

Жерар с радост щеше да тръгне с него, но Фаустина изпадна в истерия, щом й спомена за това. Бе ужасена, че може да му се случи нещо, а и се страхуваше да остане сама в Палермо. Раздразнен от реакцията й, Жерар реши, че е крайно време да замине за Франция и да направи опит, доколкото е възможно, да се върне към предишния си живот и позабравените си амбиции. Нали именно заради тях досега бе пожертвал толкова много! Нямаше право да отлага връщането си както заради Фаустина, така и заради майка си.

Сега той благославяше съдбата за това щастливо решение, благодарение на което пристигна в замъка точно когато и Морийн беше там. Ако се бе забавил още един месец, тя щеше да се върне в Англия!… Ех, ако не беше Фаустина…

Едва сега той си спомни за нея и каза твърдо, докато внимателно, но настойчиво отблъскваше ръцете й:

— Няма от какво да се страхуваш, скъпа! Не ни заплашва нищо. Просто си преуморена и изнервена. Имам да говоря за много неща с майка ми и мисля, че ще е по-добре, ако си легнеш и си отпочинеш хубаво. Пътуването те е изтощило.

Забравила сълзите си, Фаустина му се усмихна с обич:

— Както кажеш, мили. Ще направя така, както ти искаш. Наистина се чувствам уморена и ако това ще ти достави удоволствие, веднага ще позвъня на Луиз и ще наредя да ме съблече. Нали няма да се бавиш много при майка си и ще можем да си поговорим по-късно? О, Жерар, знаеш, че винаги, когато не си до мене, се чувствам самотна.

Жерар овладя нетърпението си да слезе долу и остана с нея, докато не се появи Луиз. След това бързо излезе и изтича надолу по стълбите към будоара на майка си. Виконтесата беше сама и го чакаше. Без да губи време, той се приближи с бързи крачки и поднесе ръката й към устните си.

— Мамо, зная, че думите ми ще те разтревожат. Повярвай ми, много бих искал завръщането ми да ти достави радост, но сега всичко се обърка. Не мога да се откажа от нея! Не мога!

Със скръбни очи Мариан дьо Вал докосна приведената глава на сина си.

— Нямам право да ти казвам как да нареждаш живота си, Жерар. Ти си вече мъж и трябва да постъпваш така, както ти диктува съвестта. Но пак повтарям: ти не си свободен, за да се ожениш за нея, а ако я направиш своя любовница, ще принизиш несправедливо обичта й към тебе!

Жерар си пое дълбоко дъх и каза:

— Морийн не мисли като тебе, мамо. Тя не иска нищо друго, освен да бъдем заедно.

— Съвсем естествено е да твърди това сега, Жерар. Но мислил ли си за бъдещето? Какво ще й предложиш, освен любовта си? Дори не можеш да дадеш името си на вашите деца… А какво ще стане с бедната Фаустина? Вярвам, не си забравил, че тя чака дете.

Изуменото изражение на Жерар направи отговора излишен. Не знаеше нищо, но Луиз явно е забелязала състоянието на Фаустина и е побързала да съобщи новината на виконтесата, докато Жерар е бил в гората при Морийн.

— Не може да бъде! — възкликна той, но още докато изричаше тези думи разбра, че в това няма нищо изненадващо. Ето какво било обяснението за честите неразположения на Фаустина напоследък… — Тя знае ли, че е бременна? Не ми е казала нито дума!

— Не зная, Жерар. Фаустина е толкова млада и неопитна. Някой от нас е длъжен да й го съобщи. Луиз каза, че няма никакво съмнение.

— Боже Господи! — извика Жерар. — Трябваше да замина от Неапол сам, но повярвай ми, толкова ми беше жал за нея! Разбира се… Разбира се, че не мога да изоставя жена си, ако носи в утробата си дете, но ми е невъзможно да живея без Морийн! Мамо! Само преди половин час й обещах, че всичко ще бъде наред. Обичам я! Имам нужда от нея!

— Аз също те обичам и не мога без тебе, Жерар — прозвуча гласът на Морийн, която бе влязла незабелязано в стаята точно навреме, за да чуе последните му думи. Лицето й бе силно пребледняло под слънчевия загар, в големите й очи блестяха сълзи. — Именно защото те обичам, зная, че трябва да си отида, да замина някъде далеч оттук и да не те видя никога вече!

Жерар се завтече към нея и я прегърна така, сякаш бяха сами.

— Не мога да те пусна, Морийн! Наистина не мога! Не искай това от мене!

— Нямам избор, Жерар. А ако си сложиш ръка на сърцето, и ти ще признаеш, че е така. Ако изоставиш съпругата и детето си, скоро ще започнеш да се обвиняваш и ще ме намразиш. Не можем да живеем в измама, защото никога няма да успеем да скрием чувствата си един към друг. Но дори и това да стане, ти винаги ще се разкъсваш между дълга си към Фаустина и желанието си да бъдеш с мене…

— Морийн е права! — тихо се намеси виконтесата. — Нейното решение ме убеждава за сетен път колко дълбока е обичта й към тебе. Ти трябва да се покажеш достоен за нея, сине!

Жерар местеше погледа си ту към едната, ту към другата. И макар да видя сълзи в очите и на двете, разбра, че решението им е непоклатимо. Почувства, че сърцето му спира. Виконтесата бавно отиде до вратата.

— Не зная дали няма да ви бъде по-лесно, ако Морийн замине още сега. Но разбирам, че не можете да се разделите така бързо. Жерар, искам да ми обещаеш, че ще изпратиш Морийн до брега на океана, но няма да се бавиш повече от четири дни. Аз ще се опитам да извиня отсъствието ти. Ще кажа на Фаустина, че си бил извикан в Париж по неотложна работа. Така поне ще можете да бъдете заедно още малко, а и ще се погрижиш Морийн да се качи безпрепятствено на някой кораб за Англия. Не виждам смисъл да наскърбяваме Фаустина, като й кажем истината. По-добре ще е тя никога да не научи за съществуването на Морийн.

Морийн и Жерар се спогледаха и после обърнаха очи към виконтесата. Предложението й прозвуча като отмяна на смъртна присъда.

— Виждаш, че за доброто на всички ни ще бъда принудена да излъжа. — Всъщност виконтесата се страхуваше, че ако Морийн замине веднага, Жерар за нищо на света не би успял да скрие от Фаустина отчаянието си, а признаеше ли всичко пред нея, надеждата за щастлив брак между тях щеше да рухне. — Искам да ми обещаете и двамата, че Жерар ще се върне точно след четири дни, при това сам!

Морийн се хвърли на колене в краката й и покри с горещи целувки на благодарност изящната бяла ръка.

— Давам ви думата си, мадам!

— Аз също, мамо! — обади се с неузнаваем глас Жерар.

— Тогава Бог да е с вас! По-добре ще е да тръгнете веднага. Ще наредя на Жюл да приготвят с Дикън конете. Морийн, никога не съм обичала сбогуванията. Мисля, че се разбрахме отлично и думите са излишни. Обещавам да се грижа за Жерар така, както би го направила ти. — После се обърна към сина си. — Отивам да съобщя на Фаустина, че се налага да заминеш. Това ще ти позволи да си вземеш съвсем набързо довиждане с нея. — С тези думи виконтесата излезе, преди някой от двамата да може да й благодари.

Без да промълви нито дума, Жерар взе Морийн в прегръдките си и с устни пое една по една сълзите от лицето й.

— Бог ни дари по-рано една седмица истинско щастие — прошепна тя, — а ето че сега благодарение на майка ти имаме възможност да бъдем заедно цели четири дни. Това е само миг от един човешки живот, Жерар, но ние сме длъжни да изживеем пълноценно всяка секунда.

— Няма да те оставя сама нито за миг през деня и през нощта! — закле се той. — Морийн, любов моя, ако знаеше само…

Тя бързо постави ръка на устните му.

— Нека да не говорим за това, което не можем да имаме! Помисли за всички нещастници на този свят, които дори един-единствен път в живота си не са изпитали радостта на споделената близост. Ние поне знаем какво е истинска любов и ти обещавам, че каквито и разстояния да ни делят, аз няма да допусна тя да избледнее. Няма да престана да те обичам!

— Аз също! — възкликна Жерар.

Той изгаряше от нетърпение час по-скоро да се махнат от къщата, която само след няколко дни щеше да се превърне в затвор за него. Искаше да бъдат само двамата с Морийн, да я държи в ръцете си и да я люби така, както го бе правил толкова пъти във въображението си. Думите бяха недостатъчни, за да изразят чувствата му. След като решението бе взето и наистина им оставаха само няколко дни, мисълта, че губят ценни минути, го измъчваше непоносимо.

Жерар изпитваше огромна благодарност към майка си. Ако не им бе дала тази отсрочка, той никога повече не би могъл дори и насила да легне с Фаустина! Защо, защо се ожени за нея! Когато реши да го стори, му се струваше, че това няма значение, защото, след като не можеше да има Морийн, животът му бе загубил всякакъв смисъл. Толкова мъже доживяваха до дълбоки старини, Морийн можеше да остане съпруга на лорд Бар още десетки години… Сега, когато се връщаше назад в мислите си, този доброволен отказ от свободата му се струваше проява на необяснима лудост. Не можеше да каже и защо с такава фанатична убеденост бе решил, че Морийн отдавна го е забравила и е щастлива без него.

Той извърна мрачното си лице, за да скрие от нея мъката в очите си.

— Няма какво толкова да се приготвяме за пътуването! — каза Жерар. — Да не губим време, любов моя!

„Да не губим време!“ Тази фраза се въртеше в главата на Морийн, докато събираше дрехите си. Колко измамно бе времето! Спомни си как непоносимо бавно се влачеха часовете, когато не знаеше дали той е жив или мъртъв, и как безмилостно препускаха, когато беше с него! Седмицата, която прекараха заедно в имението, сякаш принадлежеше на друг свят, на нечий чужд живот. Но сега, докато се намираше в прегръдките на Жерар, й се струваше, че това се е случило едва вчера.

Опита се да си представи как Жерар се сбогува с жена си в спалнята. Там нямаше място за нея и тя дори не искаше да види съперницата си. Луиз вече й бе разказала подробно за младата неаполитанка, въпреки нежеланието на Морийн да слуша бъбренето й. Излизаше, че тази Фаустина е почти дете. По думите на Луиз била хубава, безпомощна и зависела изцяло от мъжа си. Била отгледана като нежно парниково цвете, никога досега не се била сблъсквала с трудностите и несгодите на живота. Нескритото й обожание към Жерар било наистина очарователно и в простодушието си тя изобщо не се опитвала да го скрие…

Тук Морийн не бе издържала да слуша повече. Отпрати Луиз да си гледа работата, наплиска набързо зачервеното си лице и се опита да приглади разрошените си къдрици.

Сега, кокато се приготвяше да напусне завинаги замъка Буланкур, за първи път в главата й нахлуха горчиви мисли, които я накараха да стисне зъби и да присвие очи. Вярно беше, че не се бяха обвързвали с клетва за вечна вярност. Тя много добре знаеше, че Жерар трябва да се ожени. Но ако бе взел Мерседес де Фаенца, това не би я измъчвало толкова, колкото мисълта за сегашното му предателство. „Никога не съм преставал да те обичам!“ — бе й казал той, а после бе поискат ръката на шестнадесетгодишната Фаустина! Макар да не е знаел, че Морийн е вече вдовица, той все пак трябваше да си даде сметка, че след брака си завинаги ще стане недостижим за нея.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя отиде до прозореца и се загледа към запуснатата градина. Дивите рози сякаш се бореха за надмощие с огненочервените камелии и кошничките, опирайки се на стъблата на бръшляна. И те като крехката Фаустина се вкопчваха в растението, което им позволяваше да оцелеят. Оковите, с които Жерар бе привързан към Фаустина, бяха изковани именно от нейната безпомощност. Морийн бе силна и знаеше, че ако пожелае, и сега може да убеди Жерар да напусне не само съпругата си, която чакаше дете, но дори и майка си. Единствена тя държеше ключа към сърцето му. Страстната й любов лесно можеше да надвие крехкостта на Фаустина. Но дори и това да станеше, Морийн нямаше да излезе победителка. Жерар живееше твърде много с мисълта за миналото. Чувството му за дълг и чест винаги надделяваше над всичко друго. Страстта можеше временно да го заглуши, но след като тя поохладнееше, той щеше да възвърне здравия си разум и съвестта щеше да започне да го измъчва. В този миг на просветление Морийн ясно виждаше, че неговите угризения ще са кръстът, на който ще бъде разпъната любовта им. Те щяха да разяждат общото им щастие… Дори и майка му бе почувствала това интуитивно.

Морийн сложи и последните си вещи в куфара и се спусна тичешком надолу към будоара на виконтесата. Завари я седнала до прозореца. Тя се обърна при шума от отварянето на вратата и с непозната за Морийн сърдечност протегна ръце към нея. Морийн без колебание се хвърли в хладната й уханна прегръдка.

— Сърцето ми се къса за тебе, дете! — каза Мариан дьо Вал. — Зная, че обичаш Жерар. Безброй пъти ми доказа колко е силна обичта ти! Сега искам да го направиш още веднъж и повярвай ми, зная дори по-добре от тебе какво ще ти струва това! Ти си по-силна и по-мъдра от него.

— Не се чувствам никак силна — отвърна Морийн с разтреперан глас. — Не знаех, че да се лишиш от нещо е много по-трудно, отколкото да дадеш всичко на някого!

— Това е една от истините в този живот! — каза виконтесата, докато леко галеше с ръка косата на Морийн. — Аз също трябва да направя жертва. Признавам, че те обикнах много през тези няколко седмици, които прекарахме заедно, детето ми. В началото се възхищавах от твоята храброст и от твърдостта ти, но след като те опознах, се привързах към тебе толкова, че наистина се надявах Жерар да се върне невредим, за да се ожените. Не бих могла да мечтая за по-добра снаха. И аз тъгувам, че това се оказа невъзможно. Напълно разбирам защо синът ми те обича толкова много.

— Само ако можех да бъда сигурна, че той наистина ще бъде щастлив! — извика Морийн. — Вие познавате съпругата му, мадам, кажете ми ще може ли тя да му осигури щастие?

Лицето на възрастната жена не трепна и запази безстрастното си изражение. Нямаше смисъл да споделя с Морийн страховете си, че безцветната и кротка Фаустина никога не би могла да разбуди истинска страст в сърцето на Жерар. Тя несъмнено щеше с готовност да му се подчинява във всичко, така че можеше да изпълни ролята на негова съпруга не по-зле от всяка друга. Нещо повече, богатството на принцовете Монте Джиачинто щеше да осигури бъдещето на децата им и на рода Дьо Вал.

— Твърде рано е да изказвам преценка за момичето! — отвърна виконтесата. — Тя е красива, чаровна и без съмнение е много влюбена в Жерар. Сигурна съм, че този брак ще му донесе щастие, дори и ако той не намери в него любов.

Същата нощ, когато двамата с Морийн останаха сами в белосаната стая на една малка странноприемница в покрайнините на Мондидие, Жерар отчаяно й заяви, че не вижда никаква надежда за бъдещия си живот.

Бяха яздили повече от четири часа, следвани от Дикън, докато не се спусна мракът. Решиха, че е време да отдъхнат. Дикън, който все още не беше се възстановил напълно, пък и Жерар бяха уморени, а странноприемницата изглеждаше чиста. Морийн имаше още сили, но усещаше как я притиска дълбоко униние. Тя стоеше безмълвна, докато Жерар поръча стая и се върна след малко да й съобщи, че стаята е простичка, но все пак спретната и удобна.

Когато останаха сами, той я взе в прегръдките си и я целуна жадно. В момента за него не съществуваше нищо друго освен настоящето. Тя знаеше, че е истинска лудост да пропилеят тези няколко последни часа в терзания за бъдещето, което никога нямаше да изживеят заедно, или в безплодни съжаления за миналото. Въпреки това с натежало сърце остана напълно неподвижна, докато Жерар сваляше дрехите й. Желанието му да я има бе огромно и тя го разбираше. Затова се опита да пропъди тъгата, която изпълваше душата й. Гледката на силното му голо тяло, което така добре помнеше и толкова много желаеше, само увеличи отчаянието й. Тя почти го мразеше заради страстта, която събуждаше у нея, и то в момент, когато би искала да го обича по-малко, за да не сломи сърцето си.

Ръцете му обхванаха гърдите й и нежно започнаха да галят зърната им. Очарован от промените в тялото й, настъпили след раждането, той тихо прошепна:

— Ти си още по-красива отпреди, любов моя!

Ръцете му се спуснаха надолу, обхванаха кръста й, плъзнаха се по очертанията на бедрата й и силно я притиснаха към него. Морийн неволно разпери дланите си на гърба му, наслаждавайки се на стегнатите му мускули и на живителната топлина, излъчвана от тялото му. Тя едва не извика, когато зъбите му се впиха в меката белота на рамото й. Той приемаше като нещо сигурно готовността на тялото й да откликне на неговото желание и Морийн възнегодува срещу тази надменна самонадеяност, още повече че тя беше основателна. Никога не би могла да отблъсне Жерар. В ръцете му тялото й сякаш бе лишено от собствена воля. То му принадлежеше и се подчиняваше вече не на нея, а на него. В душата й се водеше битка между любов и омерзение.

Вплетените им едно в друго тела се отпуснаха на пода. Морийн чувстваше, че съзнанието я напуска, че мислите й сякаш са отделени от тялото й. Припомни си тази последна мъчителна година, през която бе останала вярна на Жерар. След него никой не бе я докосвал дори с пръст, а той беше спал с другата… Какво бе казала виконтесата? Млада, красива, очарователна… Той я бе прегръщал, и то със същата страст, с която сега искаше да вземе нея.

— Не! — извика тя. — Недей, Жерар! Не искам. Не искам, моля те!

Но той бе глух за всичко, освен за зова на дивата страст, която красивото й тяло разпалваше у него. В сънищата си никога не бе изпитвал подобна наслада. Знаеше, че никоя друга жена не би могла да възпламени чувствата му с такава неподозирана сила. Тя бе не само неговата любов, но и нещо много повече — тя бе въплъщение на самата любовна страст.

— Моя си! — извика той и я облада.

Морийн усети как съпротивата й се превръща в изгаряща нужда да му принадлежи. Те се сляха в един буен водовъртеж, който обсипа със златни пръски телата им. Той ги вдигна и ги отнесе, въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато скоростта му достигна своя праг… След това дойдоха покоят и онова чувство на нежна отмала, от което в очите на Морийн бликнаха сълзи.

— Толкова те обичам! — прошепна тя. — Само ако можех да бъда сигурна, че ще си щастлив…

Не по-малко развълнуван от нея, Жерар отговори съвсем искрено:

— За мене няма истинско щастие без тебе, любов моя! Ти си моят живот. Ти си единственото, което желая. Обичам те повече от всичко на този свят!

Думите му отвориха старата й рана и същевременно й подействаха като чудотворен балсам. Морийн протегна ръка и отмахна от челото му влажните черни къдрици.

— Страхувам се, Жерар! Обещах на майка ти, че ще се разделим след четири дни, но мисля, че няма да имам достатъчно сили да го сторя… Не искам да се разделям с тебе. Не искам!

В стаята цареше пълен мрак. Той стана, взе я на ръце и я занесе в леглото. Зави я с пухената завивка и легна до нея. В тъмнината бузата му се допря до обляното й в сълзи лице и мъката, която стягаше сърцето й, обхвана и него. Не можеше да не мисли за бъдещето, неговият призрак витаеше в стаята и прогонваше безпощадно спокойствието.

Той долови слабостта на Морийн и се опита да бъде силен и заради нея. Имаше само един начин да бъдат заедно. Морийн трябваше да стане негова любовница. Ала той никога не би я подложил на такова унижение. Никога!… Боже, колко далечно му се виждаше времето, когато като неопитен юноша лекомислено й бе направил подобно предложение.

В момент на слабост като този Морийн вероятно би се съгласила да бъде за него не повече от онова, което беше Клариса за сър Джон Дейнсфийлд. Но Жерар познаваше любимата си по-добре, отколкото се познаваше тя самата. Морийн нямаше да се задоволи да притежава само част от него, нямаше да се примири детето й от него да е винаги на второ място след детето на Фаустина. Малкото, което можеше да предложи на Морийн, в никакъв случай не беше достатъчно. Искаше да й даде всичко — любов, деца, всеки ден, всеки миг, целия си живот.

Понечи да сподели с нея тези мисли, но Морийн отгатна какво се крие зад краткото му мълчание и сложи ръка на устните му:

— Зная, че е невъзможно да живеем заедно — тихо каза тя. — Съжалявам, че се показах толкова слаба. Обещавам ти никога да не се случва повече.

— Не се обвинявай! — отчаяно извика той. — Аз провалих живота ни! Не трябваше да се женя за Фаустина! Бях длъжен да изчакам. Само ако…

Морийн не му позволи да продължи. Съжалението, колкото и искрено да беше, нямаше да върне нещата назад. А след като Фаустина вече беше бременна, бракът не можеше да бъде разтрогнат, дори ако и двете страни поискат това.

— Не бива да се тревожиш за мене! — каза тя в опит да го утеши. — Аз съм толкова богата, че нищо няма да ми липсва. Освен това имам нещо от тебе и то завинаги ще остане мое. Имам Тамариск. Казват, че момичетата приличат на бащите си. Да се надяваме, че когато порасне, това наистина ще проличи. Ще бъда щастлива с нея, уверявам те!

Заговориха за детето и Жерар каза колко много иска да види първородната си дъщеря, зачената от тяхната любов. Тази мисъл го накара да заговори трескаво и безкрайно сериозно:

— Заклехме се пред майка ми, че след четири дни ти ще се завърнеш в Англия, а аз вкъщи… Но не сме обещавали нищо за бъдещето, Морийн! Нека сега дадем клетва пред себе си да прекарваме по една седмица всяка година в имението в Съсекс. Така ще мога да виждам дъщеря ни и да наблюдавам как расте, а и двамата ще имаме за какво да мечтаем през останалото време от годината, колкото и тежко да е то. Кажи ми какво мислиш, любима? Дали е възможно? О, Господи! Тази мисъл прави всичко друго да изглежда по-поносимо!

Когато осъзна напълно предложението му, Морийн усети как напрежението напуска тялото й. За нея не би било трудно да спази тази уговорка. Винаги можеха да ходят в имението както първия път, само с Роуз и Дикън. Ако Жерар оставеше за една седмица семейството си и заминеше за Англия, никой нямаше да разбере, че е отишъл да се срещне с нея! Мисълта за тази една-едничка седмица ще е като светъл лъч сред сивотата и тягостното ежедневие.

— Жерар! Мили мой! — прошепна тя. — Мислиш ли, че ще можеш? Аз съм свободна, но ти?

— Никой и нищо не може да ни спре. Ще си изберем една дата, нека да е през март, като възпоменание за това, колко щастливи бяхме през онази пролет. Съгласна ли си, малка катеричке? Нека бъде последната седмица на март! Всяка година, до края на живота ни.

— Всяка година — повтори Морийн и притвори очи, когато устните му се впиха в нейните. — Всяка година, любов моя единствена, до края на живота ни.

Чувството на облекчение при този план накара Морийн да се поотпусне. Тя му се отдаде със страст, каквато той дори не бе подозирал у нея. И двамата смятаха, че през онази пролет в Съсекс са постигнали съвършена хармония в любовта си. Сега обаче непрекъснато откриваха нови начини да я изразят, като всеки се опитваше да достави възможно най-голямо удоволствие на другия. Телата им изгаряха в пламъка на върховна чувствена наслада, сърцата им бяха преизпълнени с любов и нежност. Те се отпускаха в кратък сън, от който ги разбуждаше вълната на страстта, надигнала се отново у тях…

С бледо и изпито лице и със сенки под очите, но с щастлива усмивка на устните Морийн лежеше, отпуснала глава на рамото на Жерар, и гледаше как първите лъчи на слънцето струят през прозореца.

— Как ще съберем сили да яздим цял ден! — прошепна тя, докато Жерар галеше ръката й. — Опитай се да поспиш малко, любов моя!

Той я целуна леко и въздъхна.

— Надали някога мъж и жена са се обичали толкова силно като нас, Жерар. Дали хората знаят какво изпитват двама души, когато са така дълбоко влюбени? — продължи тя и отвърна на целувката му.

Той се усмихна в полумрака и почувства, че в този миг я обича повече отвсякога.

— Колко те обичам, Морийн! — възкликна той. — Не мога да живея без тебе! Да, зная, че се налага да се разделим, но няма да бъде така цял живот. Дните ми ще минават в това, да търся образа ти във всяко цвете, да долавям гласа ти в песента на всяка птица, да съзирам силуета ти във всяка сянка. Ще жадувам настъпването на нощта, за да затворя очи и да те видя в сънищата си. Единствено така ще мога да остана жив до следващата ни среща!…

Думите му я накараха да се просълзи.

— Трябва да се опиташ да бъдеш щастлив заради мене! — горещо настоя тя. — Твоето страдание е и мое, Жерар! Ще се измъчвам, ако зная, че тъгуваш всеки ден. Океанът и разстоянието не ще ни позволят да държим ръцете си, но ще бъдем заедно поне в мислите и спомените си. Трябва да се научим да се задоволяваме и с това!

Той я притегли към себе си.

— То никога няма да ми бъде достатъчно. Искам да си близо до мене, защото ти си най-хубавата жена на света. Твоята сила дори ме плаши, защото съм безпомощен пред нея. Какво е дългът към семейството ми пред нуждата да съм с тебе по цял ден и по цяла нощ? Стига да можех, щях да наруша дадената пред майка ми клетва и да дойда в Англия с тебе. Готов съм да се бия за теб, да работя каквото и да е, да крада, ако е нужно, за да преживяваме. Способен съм дори да извърша убийство… А излезе, че всъщност единственото, на което съм способен, е да те изоставя! Не мога да го понеса!

— Недей, Жерар! — помоли го тя шепнешком. Едва се сдържаше да не се разплаче, като гледаше как сълзите се търкалят по страните му. Отчаяно търсеше някакви успокоителни думи. — Ще бъда твоя завинаги. Заклевам се, че никога няма да се любя с друг мъж, че каквото и да се случи, ще дойда при тебе в мига, в който ме повикаш. Жерар, тази нощ ти ме направи своя и аз ти принадлежа така, сякаш си сложил халка на пръста ми. Законният брак не би ме привързал към тебе по-силно от любовта ми. Дори и ако зная, че няма да те видя никога вече, пак ще продължавам да те обичам. Но ние ще се виждаме всяка година, така както си обещахме, нали, Жерар? Нищо няма да ме спре да спазя тази уговорка, стига ти да си свободен да го направиш. Забрави всички съмнения, защото се заклевам пред Бога, че само смъртта би могла да ми попречи да те чакам през март всяка година до края на живота си…

Той отпусна глава и сълзите му намокриха топлите й гърди. Нуждата от сън се оказа по-силна от него.

— Аз също давам клетва пред Бога! — каза той и заспа.

Морийн обаче остана будна. Докато го люлееше в прегръдките си така, както бе люляла малката си дъщеря, тя се замисли за бъдещето. Беше успяла да заблуди Жерар, че е силна, но знаеше, че ги чакат много непредвидени трудности. С наближаването на раздялата страданието им щеше да става все по-непоносимо. Бе длъжна да намери сили и да изпълни решението си да го остави.

Мариан дьо Вал, която обичаше Жерар не по-малко от нея, бе потвърдила пред Морийн онова, което й подсказваше и собствената й съвест: за Жерар няма да има щастие, ако напусне Фаустина и детето. Чувството за дълг бе дълбоко вкоренено у него още от най-ранно детство и бе укрепвало през годините. Тя можеше да остави всичко заради него и щеше да изпитва гордост от саможертвата си, но той би изпитал единствено срам.

Тази увереност и утехата, че не се разделят завинаги, подкрепяха Морийн, когато дойде време да си кажат сбогом. Застанала на изжулената до блясък палуба на малкото рибарско корабче „Жан-Мари“, което плаваше с опънати платна към Англия, тя се радваше, че поне Дикън е до нея. Макар че фигурата на Жерар отдавна бе изчезнала от погледа й, тя не пожела да се прибере в каютата си. Устните й още тръпнеха от последната му целувка. На лявата й ръка блестеше пръстен с печат, на който бе гравиран гербът на Дьо Вал.

„Ти си моята съпруга пред Бога!“ Последните му думи още звучаха в ушите й и заглушаваха воя на вятъра в корабните въжета.

Дикън непрестанно я подканяше да слязат долу, където мъжете пиеха горещ чай, обилно подсилен с ром. Така и така не виждаха нищо друго освен звездите на тъмното небе. Но Морийн не помръдваше. И Дикън остана при нея. Той преживяваше загубата й като своя и се опитваше да поеме част от мъката й върху себе си…

Първото гюлле, изстреляно от английски военен кораб, което уцели кърмата, запрати и двамата в ледените води на Ламанша. Последваха още осем изстрела, които до един попаднаха в целта. Корабът на контрабандистите избухна в пламъци. Повърхността на океана бе покрита с дървени отломки и сандъци с нелегална стока, сред които плаваха осакатените тела на мъртвите или тежко ранените моряци.

При падането Морийн изгуби съзнание, но Дикън, също замаян, успяваше някак да държи тялото й над водата. Той усещаше, че отмалява, и със сетни сили се вкопчи в парче от мачтата, което плаваше наблизо. Горящият корпус на „Жан-Мари“ потъваше бързо. Не можеха да очакват помощ отникъде. С огромни усилия той издърпа някакво въже и привърза тялото на Морийн към мачтата така, че главата й да е над водата. След това намери още няколко дъски и бурета, които се поклащаха над вълните, и въпреки студа и изтощението си успя да скалъпи нещо като груб сал. С мъка изтегли Морийн върху него и се строполи в безсъзнание до нея. Нямаше време да помисли, че се бяха спасили като по чудо, нито пък че оттук нататък ги очакват нови опасности.

Морийн, която първа дойде на себе си, пое нещата в свои ръце. Тя успя да приспособи едно импровизирано платно от плаващите във водата останки. През цялото време си налагаше да не гледа осакатените тела, откъснатите крайници и лицата на мъртъвците, които ги съпровождаха по пътя им. С премръзнали ръце издърпа от водата някакво буренце и когато го отвори, установи, че е пълно с бренди. Постави ръката си като фуния пред посинелите устни на Дикън и успя да налее малко от животворната течност в устата му. Дикън се задави, закашля се и започна да се свестява. Морийн също отпи и усети как топлинката се разлива по цялото й тяло, въпреки че зъбите й продължаваха да тракат от студ. С облекчение видя, че Дикън отваря очи.

— Какво ще правим сега? — спокойно попита тя, макар че не можеше да скрие треперенето на гласа си.

— Течението ни отблъсква от френския бряг — отвърна той. — Няма как да се борим с него. Дано само тоя сал ни отнесе към Англия. Пък, ако е рекъл Господ, може да ни прибере някой кораб…

Докато трепереше в просмуканите си със солена вода дрехи, Морийн осъзна, че нямат реална надежда за спасение. Единствената й утеха бе, че поне Жерар е в безопасност. Беше й обещал, че веднага след като корабът отплава, ще спре по пътя в най-близката странноприемница, за да си отспи. Слава Богу, той нямаше да разбере, че корабът им е потопен. Дикън бе сигурен, че „Жан-Мари“ е атакуван от английски патрулен кораб, а това означаваше, че англичаните няма да съобщят за унищожаването му. Докато във френското пристанище разберат, че корабът е изчезнал, Жерар отдавна щеше да е в Компиен и нямаше да научи за това.

Но Морийн грешеше. Жерар почувства, че няма сили да понесе гледката на чезнещия в мрака кораб, който отнасяше Морийн. Седна в най-близката кръчма, разкъсван от мъка. Разбираше, че ако иска да остане жив, трябва някак да забрави, да заличи от съзнанието си спомена за раздялата с нея. Пиеше коняка си бавно, на тежки глътки, безсилен да стане и да си тръгне. И когато в ранните часове на утрото в кръчмата нахлу един моряк с вестта, че „Жан-Мари“ е бил вдигнат във въздуха от англичаните, той все още беше там. Изправи се със залитане и сграбчи човека за яката:

— Откъде знаеш това? Кой ти наговори тези глупости?

Морякът гневно отблъсна ръката му, но се въздържа да го изругае, стреснат от властната нотка в гласа на Жерар.

— Не е лъжа, господине! Бяхме на не повече от километър, като се случи! С очите си видях всичко! Тези кучи синове май се бяха насочили към нас, но „Жан-Мари“ се оказа по-близо. Единственото ни спасение беше в бягството и ударихме към пристанището. Добре, че вятърът биеше в гърба ни, инак нямаше да се преборим с отлива!

— А оцелелите? — извика с прегракнал глас Жерар. — Не спряхте ли да приберете оцелелите?

— По-спокойно, човече! — каза морякът, когато Жерар застрашително политна напред. — Щяха да ни пратят на оня свят, както направиха с „Жан-Мари“, ако се бяхме забавили дори минутка… Пък и за какво да спираме? Осем залпа, ви казвам! Корабът пламна като самия пъкъл. Сигурен съм, че никой не е оцелял!

Когато със замъгленото си съзнание Жерар най-после схвана значението на тези думи, краката му се подкосиха и той бавно се строполи на пода.

„Жан-Мари“ бе потопен. Всички на борда бяха загинали. Морийн, неговата хубава Морийн беше мъртва.