Клер Лоримър
Морийн (35)

Глава тридесет и четвърта

Морийн вървеше забързана по заснежените улици с лекарствата за Джеймс и с мисълта, че рядко бе изпадала в такова отчаяние. Годината постепенно се изнизваше. Само преди няколко дни Тамариск бе навършила седем години, а Морийн не хранеше и искрица надежда, че в скоро време ще види детето си.

Австрия бе претърпяла ужасни поражения при Улм и Аустерлиц и войските на Наполеон свободно и победоносно се приближаваха към Виена благодарение на позорния Пресбургски договор, подписан веднага след Коледа от император Франц II. Никой не можеше да проумее как армията на Наполеон, която до неотдавна беше на Ламанша, за по-малко от месец прекоси Франция и нахлу в Бавария. Говореше се, че по време на похода са взети петдесет хиляди пленници. А докато тази вест стигне до Виена, френските войски изминаха още триста и петдесет мили, разбиха австро-руската армия на седемдесет мили северно от града и го завладяха. При това французите бяха почти два пъти по-малобройни от противника. На всичко отгоре Наполеон се прояви като най-невеликодушния победител. Но хората бяха все още твърде ужасени и унизени от действията на френския император, за да мислят за отмъщение. Всички в града бяха като зашеметени.

Морийн беше заета повече с мисълта за Джеймс, отколкото за нахлуването на французите във Виена. Беше трогната от подкрепата, която й оказаха барон Щерн и жена му. Баронът, комуто Морийн разкри всичко, което бе разбрала по време на приема и след това, твърдеше, че вината е негова, тъй като е поканил Фон Готфрид. Използувайки връзките си и с помощта на британския посланик, той уреди формалностите по освобождаването на Морийн и Джеймс от отговорността за убийството на барона, а след това помогна и за изпращането на тялото му в Браунау, за да бъде погребан. Любезната и сърдечна съпруга на барон Щерн, Ана, всеки следобед идваше да бди край леглото на Джеймс, докато Морийн излизаше да подиша чист въздух.

Шокът от раняването бе преминал, но Джеймс все още имаше силни болки. Непрестанно го измъчваше мисълта, че може да загуби крака си. Двамата с Морийн бяха настоявали пред лекаря да не бърза с ампутацията. Но професор Шпигел обясни, че раната е твърде сериозна за каквото и да е лечение. Оросяването с кръв на долната част на крака не беше достатъчно и друг изход нямаше. Въпреки това се беше съгласил да изчака няколко дни с окончателното решение.

Джеймс се убеди в искреността на Морийн, че няма никаква вина за появата на барона в спалнята й. Но с разкаяние призна, че се бе върнал, разяждан от съмнения и ревност.

— Как си могъл, Джеймс! — по-скоро изумена, отколкото ядосана извика Морийн. — Знаеш много добре, че не познавам никого във Виена. Освен това, когато се оженихме, ти дадох дума, че с предишния ми живот е свършено. Как си могъл?

— Зная, зная! — извика Джеймс. — Но ти си толкова красива, Морийн, че всички мъже те желаят!

— Това не означава, че и аз ги желая — отговори тя. — Нека да бъдем съвсем честни един към друг, Джеймс, за да не изпадаме повече в такова ужасно положение заради твоята ужасна подозрителност! На света има само един човек, заради когото бих нарушила дадената дума. Знаеш много добре за кого говоря и не искам да те наранявам, споменавайки името му.

Морийн се приближи към прозореца и се загледа с невиждащ поглед в побелялата от сняг градина.

— Бъди справедлив и признай, че досега не съм те мамила! В деня, когато се оженихме, ти знаеше, че никога няма да бъда напълно твоя, въпреки че искрено бих искала това да е възможно. Веднага бих дала цялото си състояние на някой, който с магическа пръчка би могъл да заличи миналото ми и да ме накара да забравя за него, защото, вярвай ми, спомените не ми дават покой. А с недоверието си ти поддържаш тези спомени живи! Жерар е непрекъснато в мислите ти, а по този начин и в моите…

Морийн разбираше, че дори да съзнава правотата й, Джеймс трудно би могъл да унищожи в себе си разяждащия го червей на ревността. Тази ревност можеше да убие и двамата, след като постепенно и безвъзвратно бе разбила брака им. Цялата й обич бе изчезнала и тя прекарваше дългите часове край леглото му по-скоро от съжаление, отколкото от привързаност.

Страхът, че може да загуби крака си, бе опънал нервите на Джеймс. Изблици на гняв и раздразнителност се редуваха с молби за прошка и любов, а това се отразяваше тежко върху душевното състояние на Морийн. Още повече, че самата тя не можеше да се отърве от чувството си за вина и се терзаеше, че Джеймс пострада заради личното й отмъщение към барон фон Готфрид. Джеймс не проявяваше кой знае каква сила на духа в състоянието, в което се намираше. Постоянните му заплахи, че ще се застреля, ако отрежат крака му, я измъчваха почти толкова, колкото и емоционалната му зависимост от нея.

 

 

Морийн потрепери и ускори крачка. Засилилият се сняг проникваше във врата й и се топеше. Зимните дни бяха къси, скоро щеше да е съвсем тъмно. Желанието й да остане за малко сама надделя над общоприетите норми, които изискваха една дама никога да не се движи без придружител. Освободи слугата, който я съпроводи до аптеката. Би понесла единствено Дикън, но той още не се беше върнал от Франция, а това засилваше потиснатостта й. Нямаше и най-малка представа дали е стигнал до Компиен. Очакваше с нетърпение някакви новини за виконтесата. Но много повече очакваше да научи нещо за Жерар. Дали не са се срещнали в замъка Буланкур?

Улицата, която водеше към дома й, беше пуста. До една врата стоеше парцалив просяк и трепереше от студ. Тя пусна монета в протегнатата му ръка и продължи. Мина покрай забързани, увити в шалове жени. Все още облечен в остатъци от униформата си на австрийски войник пресече с патерици улицата. Морийн си спомни за Джеймс и сърцето й се сви от жал. Ако загуби крака си, тя ще трябва да стори всичко, за да смекчи страданията му. Ще го обича така, както той иска… „Може би — каза си тя — ще се науча да го обичам, както майка обича сакатото си дете…“

Навела глава срещу вятъра, Морийн беше толкова вглъбена в мислите си, че не забеляза идващия насреща й мъж. Тя направи крачка встрани, за да избегне бала слама, изхвърлена на тротоара и налетя върху минувача. Мъжът с униформа на офицер от френската армия я задържа за раменете, за да не падне. Морийн отстъпи и вдигна глава да поблагодари. Но думите замряха на устата й.

Човекът насреща беше Жерар дьо Вал.

— Жерар! — прошепна като в сън. — Не може да бъде — промълви тя и се олюля.

Ръцете му я обгърнаха и тя с радост чу гласа му да произнася името й. He, не! Това не е сън, това е чудо!… Морийн плачеше и се смееше едновременно, взряна в лицето му.

— О, Жерар! Жерар! Не мога да повярвам!

— Аз също! Скъпа Морийн! — По лицето му се стичаха сълзи. — Любов моя! Малка моя! Какво щастие! Колко си красива!

— От щастие! — Морийн радостно се засмя. — Щастието прави жените красиви! О, Жерар, ти си тук, наистина си тук!

— Да, и времето е доста студено, за да бъда привидение — засмя се Жерар. — Ела, любов моя, ела да намерим някое по-топло местенце, където ще можем да поговорим. Има ли наблизо кафене, ресторант или хотел?

— Само на две крачки оттук… Зад ъгъла… Кафенето на „Карлсплац“…

След няколко минути те вече седяха с преплетени ръце. Говореха и говореха с жадни погледи, впити един в друг. Чашките с кафе пред тях не бяха докоснати.

Морийн не каза нищо на Жерар за посещението си в Компиен, тъй като първо искаше да разбере дали той вече знае за болестта на майка си. Но докато й разказваше за приключенията си като капитан от френската армия, тя установи, че Жерар няма никакви вести от дома си. Изпратили го в Бавария през миналото лято. Точно когато Англия предложила на Русия един милион лири за всеки сто хиляди руски войници, изпратени на бойното поле. Русия бе приела и в съюз с Австрия беше тръгнала срещу Наполеон. Задачата на Жерар била да установи ударната мощ на противника. За нещастие се натъкнал на руски патрул и леко ранен в ръката, попаднал в плен. Като офицер се отнасяли добре с него, лекували ръката му… Чак след няколко месеца настъпващите французи го освободили. Участвал в битката при Улм на страната на Наполеон. Сега си взел отпуск и на път за дома минал през окупирана Виена…

— И те намирам тук! — завърши разказа си той. — Невероятно! Станала си още по-красива!

Морийн носеше наметка от тъмнозелено кадифе с бяла гарнитура по високата яка и реверите. Шапката й от същия плат беше украсена с розови пера, а изпод периферията се подаваха няколко къдрици. Жерар нежно докосна една от тях.

— Обичам те! Обичам те! — прошепна той, замаян от нейната близост и от радостта, че може да я докосва.

— И аз те обичам, Жерар! — отвърна тя съвсем тихо, като че се боеше някой да не ги чуе.

Но всички наоколо бяха погълнати от разговори за разгрома и неизвестното бъдеще. Никой не обръщаше внимание на двамата влюбени.

Морийн не намираше сили да каже на Жерар за майка му. Знаеше, че това ще й го отнеме, той незабавно щеше да тръгне за Компиен.

— Разкажи ми всичко за себе си, любов моя! — каза Жерар. — Още не мога да повярвам, че си жива. Какво чудо те спаси при корабокрушението? А Дикън? Какво стана с него?

Морийн накратко описа случилото се през онази съдбоносна година. Колко сигурна е била, че Жерар не ще повярва в гибелта й, как е страдала, като не дошъл на срещата им през март, какви мъки е изживяла!… Жерар се нахвърли да кори майка си, задето е скрила от него, че Морийн е жива, но тя го възпря.

— Не бива да я виниш! Направила е онова, което е сметнала за най-правилно. И като си мисля сега, тя наистина е избрала най-верния път. Ти все още си женен, а аз… Аз се омъжих за Джеймс Петигрю. Ако знаеше, че съм жива, може би щеше да оставиш клетата Фаустина. А аз…

— А ти нямаше въобще да се омъжваш за предания Джеймс! — довърши той вместо нея. — Щастлива ли си с него, Морийн? Зная, че той винаги те е обичал. Държи ли се добре с тебе? А нашето дете? Как е дъщеричката ни?

Споменаването на Джеймс извика у Морийн тревога, но после лицето й разцъфна в усмивка.

— Тамариск? Тамариск вече не е бебе, Жерар. Преди няколко дни навърши седем години! — Гласът й преливаше от нежност, когато му описа детето. С неприкрита гордост свали от врата си малък златен медальон и го отвори. Отвътре гледаше малкото личице на дъщеря им. Жерар се просълзи.

— Прилича на тебе, Морийн! Също като онова малко момиченце, което срещнах в Съсекс и в което се влюбих лудо още от първия миг.

Изведнъж се разсмяха, забравили за миг всички несгоди, потънали единствено в спомените си. Но смехът им не трая дълго. Жерар бързаше да научи какво е довело Морийн във Виена. Тя мъчително преглътна, не можеше повече да отлага лошите новини. Като подбираше внимателно думите си, Морийн му разказа за случилото се през последните няколко месеца. Жерар я слушаше, без да я прекъсва, а когато научи за неизлечимата болест на майка си, наведе глава и остана безмълвен. Вдигна към нея невярващи очи, когато тя стигна до играта на карти и признанието на наглия барон Фон Готфрид. При жестокия край на тази история изражението на лицето му се промени и в погледа му се мярна ужас.

— Заради мен си се изложила на такава опасност! — възкликна той. — Не мога да преживея това, Морийн! Особено сега, когато бедният Джеймс също страда!

— О, ако той ми имаше малко повече вяра! — тъжно каза Морийн. — Ако ми беше дал възможност да му обясня! Той е бил сигурен, че съм довела в стаята си любовник Тя изведнъж запалено започна да оправдава безумната ревност на Джеймс. — Той се ожени за мене, знаейки за многобройните ми любовници! Бях сигурна, че това няма значение за него! Но сгреших — каза тя с тъга. — А всъщност през цялото време съм обичала само теб, Жерар! Вярваш ли ми?

— О, любов моя! Какво право имам да те съдя, след като аз съм причината за тези твои постъпки? Трябваше подробно да проуча всичко около потъването на „Жан-Мари“, да не разчитам на разказа на онзи моряк!… Не мога да ти опиша страданията си, когато мислех, че си загинала. Никога, никога няма да забравя онази мрачна пролет преди шест години. Живеех само с парещите спомени за теб. После умря синът ми, а горката Фаустина в горчивата си мъка ме намрази. Не можех да остана повече в Компиен. Мисля, че постъпих в армията с надежда да намеря смъртта си. А ти, любов моя, си жива!

— И сега се срещаме само за да се разделим отново! — възкликна Морийн. — Съдбата е едновременно благосклонна и жестока към нас. Зная, че трябва да се прибереш в Компиен и ще моля Бога да стигнеш навреме!

— Ще тръгнеш с мен! — заяви твърдо Жерар. — Няма да те оставя! Никога повече! Не ме интересува какво ще се говори в обществото, какви клюки ще се изприказват! Вече няма да се разделяме!

Морийн затаи дъх. Само за миг в порив на безразсъдство, увлечена от пламенността на Жерар, тя беше готова да изостави всичко и да тръгне с любимия си. В следващия момент обаче пред очите й изникна Джеймс, впереният му в часовника поглед, напрегнатото му лице — целият в очакване на завръщането й.

— Не мога да изоставя Джеймс! — прошепна тя. — Не мога, Жерар. Почти сигурно е вече, че ще ампутират крака му и самата мисъл за това го отчайва до смърт. Ако сега го изоставя и тръгна с теб…

— Ако той наистина те обича, ще ти върне свободата! — каза разпалено Жерар. — Нима за него твоето щастие не е по-скъпо от собствения му живот?

— Не зная, Жерар. Зная само, че не мога да искам това от него. Не сега, когато е в такова тежко състояние. Сигурна съм, че като се успокоиш ще ме разбереш.

Настъпи мълчание. Жерар беше потънал в мисли. Измина много време, преди да промълви:

— А когато… Ако той умре, ще дойдеш ли при мен в Компиен?

— Знаеш, че ще дойда.

— А ако Джеймс остане жив? — Гласът му едва се долавяше.

— В такъв случай ще остана с него дотогава, докато той желае това — отвърна Морийн решително. — Но никога няма да се откажа от теб, Жерар. Сега, след като Австрия е окупирана, не зная кога ще можем да се върнем в Англия. Всичко ще зависи от състоянието на Джеймс. Мисля, че ще останем във Виена поне още няколко месеца. — В гласа й се прокрадна колебание. — А ако не мога да дойда в Компиен, ти би ли се върнал заради мен във Виена?

— Заклевам се в това! — бързо отвърна Жерар.

Той видя, че Морийн извади от малката кадифена торбичка, окачена на талията й, миниатюрен часовник и с тревога го погледна. Жерар отчаяно сграбчи ръцете й:

— Нима ще ме оставиш?

Морийн прехапа устни.

— Трябва да вървя, Жерар. Много закъснях и Джеймс сигурно ужасно се безпокои. Но по-късно вечерта сигурно ще успея да се измъкна… Роуз ще ми помогне. Къде си отседнал, Жерар? Имаш ли стая?

Той кимна. Сърцето му заби лудо.

— Ще бъда пред дома ти с карета в десет часа. Ако се наложи ще те чакам цяла нощ.

— За да си осигури няколко часа сън и да облекчи страданията си, Джеймс взема приспивателно. Докато спи, аз седя до него, но тази вечер ще дойда при теб, Жерар. Роуз ще ме замести. — Морийн се вгледа изпитателно в лицето му. После тихо продължи: — Ако Джеймс беше здрав, нямаше да го мамя. Щях да му призная, че сме се видели и че тръгвам с теб, нарушавайки брачния обет. Нямаше да се интересувам дали той ще ме намрази и как ще се отрази това на репутацията ми. Но докато той лежи тежко ранен заради мене, заради нас, не мога да си позволя да му разкрия истината. Разбираш ли ме, Жерар?

В погледа й се четеше любов и отчаяние.

— Как да не разбирам, скъпа! Ако не бях влюбен в теб отпреди, щях да се влюбя сега! Хайде, любов моя, ще те изпратя до дома ти…

Късно същата нощ Морийн лежеше в обятията на Жерар, с глава върху гърдите му и за пореден път се опияняваше от неговата близост. Неприятното чувство, че върши нещо нередно, промъквайки се през тъмните сенки край градинската врата като някаква слугиня, сега беше изчезнало. Заличил се бе и образът на Джеймс, който я молеше да държи ръката си върху горещото му чело. Далеч някъде беше и мисълта за малката им дъщеря, оставена сама, без родителите си. Целият свят за нея в този миг беше съсредоточен в човека, когото обичаше, чието докосване я караше да пламти от желание. Ароматът на тялото му, извивките на мускулите по ръцете и гърба му, дългите му стройни крака — всичко това й беше до болка познато, но Морийн го изследваше отново и отново, изпитваше неописуема наслада от мъжествената му красота. Тя съзнаваше, че Жерар също е прехласнат. Ръцете и устните му се плъзгаха по тялото й, целувките му пареха гърдите и бедрата й. Тя беше готова да го приеме, когато той бурно посегна към нея. Това не беше просто смирено отдаване и получаване на любов, а бушуваща страст, която се разгаряше, пламтеше и постепенно се превръщаше в изпепеляващ огън, който ги поглъщаше, подлудяваше ги и ги издигаше до шеметни висини, за да ги запокити с все сила малко след това, пречистени и изтощени, в прохладата на покоя. Продължаваха да лежат прегърнати, като си разменяха нежни целувки и си шепнеха любовни слова, почти забравили света около тях.

Големият площад „Карлсплац“ се простираше самотен и пуст отвъд прозореца на хотелската им стая. Снегът се стелеше безшумно и постепенно заличаваше останалите от предния ден следи от стъпки и карети. На другия край на площада стрелките на часовника върху голямата кула на „Карлскирхе“ неумолимо отмерваха времето. В здрача на предутринната тишина безмилостно прокънтяха пет удара. Морийн се бореше с мисълта за раздялата. Докато лежеше и галеше нежно бузата на Жерар, взряна в опияненото му от щастие лице, тя осъзна, че животът й е преминал като мъчителен низ от раздели. „Не мога да го понеса отново“ — помисли си тя, но някъде вътре в нея нечий глас й подсказваше, че няма друг избор.

— Закълни се, че ще се върнеш! — проплака тя, обзета от внезапен порив на отчаяние. — Ако знам, че ще се върнеш, съм готова да понеса всичко, което би могло да ме сполети. Обещай ми, Жерар, дай ми клетва, че няма да се спреш пред нищо, само и само да се върнеш при мен!

Той поривисто я притегли към себе си.

— Не се страхувай, любов моя, ще се върна! — тържествено обеща Жерар. Отмести нападалите по челото й къдрици и обсипа с целувки очите, страните и устните й. — Вече съм решил как да постъпя. Когато майка ми си отиде от този свят — каза кротко той, — ще отведа бедната Фаустина обратно в Неапол. При родителите си тя би се чувствала много по-щастлива, отколкото с мен. След това ще се завърна при моята единствена любов, при теб, Морийн! И само някой да посмее да ми каже, че си умряла! Ще те търся, докато те намеря, и трябва наистина да застана пред гроба ти, за да повярвам отново на такива думи!

Сълзи на щастие изпълниха очите й.

Но вече трябваше да се връща в Розенкьогел. Тъй като единствената причина за раздялата им беше да спести на Джеймс болката и обидата, щеше да е лудост да закъснява и да се налага да дава обяснения.

— Време е да вървя. Помогни ми, Жерар! Не се опитвай да ме задържаш — извика тя през сълзи, когато той отново я прегърна. — Май не съм толкова силна, колкото си мислех. Сега ти си този, който трябва да прояви твърдост за двама!

Когато половин час по-късно седяха със сплетени ръце в каретата, която с всяка изминала минута ги приближаваше към раздялата, Жерар също почувства напора на сълзите. Разказвайки му за Джеймс, Морийн беше успяла да пробуди у него състрадание, подобно на нейното, и странно, той не изпитваше нито омраза, нито ревност към мъжа й, макар че заради него трябваше да се раздели с любимата си. В училище Джеймс се беше държал като добър приятел, а това, че обичаше Морийн, не беше престъпление. Не го съдеше за дивата му ревност, защото и той самият смяташе, че няма по-страшно нещо от това, да си женен за жената, която обичаш и да знаеш, че сърцето й принадлежи на друг. Слава Богу, Жерар не беше преживял такава драма. Двамата с Морийн си принадлежаха и той беше убеден, че любовта им ще е жива до гроб. Тези мисли му донесоха известно облекчение и той намери сили да целуне студените устни на Морийн за сбогом.

Жерар задържа известно време каретата, докато не видя да светва прозорец някъде на горния етаж, което означаваше, че Морийн е стигнала невредима до спалнята си. Вече нищо не го задържаше. Той постоя още малко, за да види как цялата къща се облива от светлината на утрото и как над комините се проточват тънки струйки дим. Край него мина мъж в грубо наметало на път за работа. Жена отвори някакъв прозорец и изтупа метла. Денят започваше. Кочияшът леко се прокашля и се поразмърда на мястото си, като пляскаше с ръце, за да се сгрее. Жерар се наведе от прозореца на каретата и му даде знак да потегля. Той не се обърна назад и с болка в сърцето се опита да насочи мислите си към предстоящото пътуване. Напразно, защото разстоянието, което щеше да го отдели от жената, оставила завинаги образа си в сърцето му, го плашеше и отчайваше.