Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (7)

7.

Шарън Джонсън си намери убежище. Свещеникът я настани в малка стаичка в каменната сграда зад църквата. Доста брезентови походни легла бяха складирани в катакомбите преди години като част от плана за гражданска защита. Свещеникът беше приготвил едно за нея, осигурил беше завивки, даже й беше донесъл и четка за зъби. Тя прекара два дни и две нощи на това място, беше много изплашена и най-вече се чудеше как да се добере до паспорта си. Зашифрован в паспорта й беше един телефонен номер: на този, който щеше да я преведе през тайния канал. Свещеникът й носеше и храна — топли супички, сирене, хляб, ябълки, червено вино. Втората вечер, докато играеха на карти, малко си и поговориха. Близо до нея беше преминала смъртта и даже чисто религиозната загриженост трудно можеше да заличи ужасния спомен. Страхът, изписан на лицето на Брайън, се просмукваше в нея също толкова настойчиво, с каквато упоритост мухълът завладяваше влажните стени на каменната сграда.

Високият мъж с пълните устни се върна на следващата сутрин, да търси отново братовчедка си. Разпита обстойно свещеника, но така и не научи нищо.

На втората сутрин тя се поразходи из улиците, увила лице в един шал. Беше облякла маслиненозелена пола и бяла памучна блуза, дадени й от свещеника с твърдението, че ги е взел назаем от приятели. Тя знаеше със сигурност, че ги е купил, защото беше пропуснал да махне етикетите им.

Много й се искаше да може да си върне собствените дрехи, но по-важно от всичко беше да си възвърне паспорта и парите. Парите и багажът й обаче бяха останали в хотелската й стая. Разбираше, че някой или неколцина сигурно бяха оставени да следят за нея — ясно беше, че не можеше току-така да влезе в хотела и просто да се качи в стаята си.

Кафенето срещу хотел „Регенсбург“ й се стори подходящо място да събере мислите си и да си състави план. Сервитьорката, едрогърда блондинка с дебели бедра и големи ръце, й поднесе чаша силно кафе, за което Шарън заплати с една от петте западногермански марки, които свещеникът й беше дал в заем. Сложи си две лъжички захар в еспресото, разбърка го и го изпи. Петте маси на кафенето почти се допираха една до друга, а и приличаха по-скоро на по-големи табли. Цветните завеси на прозорците от оловно стъкло бяха стегнати с панделки от двете страни на рамките им, в този вид й заприличаха на гирлянди от цветя. Няколко клиенти само се завъртяха и си излязоха. Други останаха. След час вече всички столове бяха запълнени и шумът беше станал неимоверен.

Шарън видя три от камериерките на хотела, несъблекли униформите си, на тротоара точно срещу кафенето. Една от тях, привлекателно червенокосо девойче, прекоси павираната улица и застана точно пред кафенето, очевидно чакаше някого. Шарън излезе навън и я доближи. Заговори я на английски.

— Ей, ало!

— Да? — беше нервният отговор на момичето, което притеснено беше свело глава.

Имаше красиви сиви очи, малки гърди и фини ръце.

— Много се извинявам, че така ви притеснявам, но… не работите ли като камериерка в хотела?

— В хотел „Регенсбург“, да. — Направи го да звучи много красиво.

— Чудя се… — Шарън за миг се поколеба. — Искам да ви помоля за услуга. Ще ви платя, естествено.

— Да? — В тона имаше нотки на любопитство.

— Аз съм гостенка на хотел „Регенсбург“ — по-точно бях гостенка. Стая триста двайсет и първа. Имахме страхотен скандал с мъжа ми, нали разбирате. — Добре играеше ролята си, изви вежди и на лицето й се изписа болка. — Заради друга жена.

На лицето на камериерката се изписа симпатия.

Шарън продължи:

— Аз избягах, нали разбирате. Обаче всичките ни вещи останаха в стаята. Съпругът ми е напуснал града, заминал за Бон. С нея. — Тя се намръщи. — Сигурна съм обаче, че е оставил някого във фоайето да следи за мен. Може би и пред стаята, макар да се съмнявам да е стигнал чак дотам.

— Искате си вещите ли?

— Да, непременно. Ще ми ги донесете ли?

— Не мога. Не е разрешено.

— Ще ви платя трийсет щатски долара или равностойността им в марки. Приберете нещата ми, портмонето ми е в дамската ми чанта в стаята. — Тя за миг погледна хотела и отново извърна очи към момичето. — В него има страшно много пари. Налага се да ви се доверя. Моля ви и да платите хотелската сметка. Обяснете на рецепцията, че сте намерила парите, оставени в стаята. Дължа за три нощувки. И нищо друго. Пиколото може да пренесе чантите и да ги изнесе пред портала. Аз ще чакам там с такси. Просто не знам как другояче да постъпя.

— Ето и колата ми.

Миниатюрният автомобил спря до тях. Колелата му бяха малки и вътре имаше място само за двама души. Камериерката отвори вратата и без да влиза, заговори на немски. Шофьорката, също толкова млада като нея, я изслуша, след това кимна. Колата потегли, камериерката се извърна към Шарън и каза:

— Ще направя всичко.

Близо час по-късно, небето с цвят на мръсен сняг все повече прихлупваше града, Шарън се обади по телефона. Жена от другата страна на линията й съобщи друг телефонен номер и веднага затвори. Шарън набра съобщения й телефонен номер поне дузина пъти. Отсреща никой не вдигна. Реши да пътува с влак.

Гарата, побрала се под гигантски полупрозрачен зелен покрив, беше почти празна. Тя с бърза крачка се приближи до гишето за билети и, плащайки с кредитна карта, предоставена й от ЦРУ, си поръча еднопосочен билет за Бон — влакът заминаваше след седемдесет минути.

Забеляза двамата мъже, когато се извърна. Те я гледаха втренчено. Нито един от двамата не й беше познат, но изглежда тя на тях им се стори доста позната. Зачуди се как да постъпи, наученото по време на специалната подготовка като че се беше изпарило, а на негово място се настани паниката. Какво възнамеряваха да направят? Какво биха могли да й направят?

Да те убият, беше мигновената реакция на второто й аз. Също като Брайън.

Те бавно и безцеремонно се приближаваха. Професионални убийци, помисли си тя. Вдигна двете чанти, стиснала здраво под мишница дамската си чанта и билета в ръка. Бързо се придвижи до вратата с надпис DAMEN. Токчетата й потропваха върху каменния под. Двамата безшумно я следваха, като равномерно скъсяваха разстоянието.

Тя блъсна вратата и се озова в малка стая с две мивки и огледало на стената отдясно. Вътрешната врата я отведе в тоалетната. Осъзна, че вътре няма никой. Даже и чистачката я нямаше, сигурно беше в почивка. Беше оставила обаче чифт обувки и блуза. Дали ще посмеят? Пусна чантите на пода и се насочи към дървения шкаф, върху който беше метната блузата. Във второто чекмедже откри плетена от ракита кошничка, съдържаща принадлежности за шиене — и неголяма ножица, която взе.

Чу външната врата да се отваря, пантите й проскърцаха. Тя скочи срещу нея, подхлъзна се и падна на колене, докосвайки вратата с ръце. Вратата се отвори. Шарън забеляза острие на кама, стърчащо от дясната ръка на мъжа. Той спря устрема си, усетил присъствието й. Преди мъжът да успее да се извърне, тя вдигна ножицата над главата си и я заби в гърба му. И двамата в един глас нададоха вик, който се блъсна в покритите с плочки стени и се върна многократно усилен. Ръката на преследвача й отпусна камата и тя издрънча на пода. Шарън я вдигна и отстъпи назад, почуквайки кокалчетата на ръцете си едни в други, чудейки се какво да прави по-нататък.

Мъжът не беше мъртъв. Даже не беше и в безсъзнание, само беше изпаднал в шок. Беше паднал на гръб — лежеше върху ножиците — с прободен бял дроб, ръцете и краката му шаваха — така й заприлича на костенурка, паднала върху корубата си. Преследвачът й мърдаше устни и се опитваше нещо да каже, но звук не излезе.

Тя се пресегна покрай него и улови чантата с по-ценните вещи, дамската си чантичка през цялото време не беше сваляла от рамото. Чу изскърцването на външната врата отново. Дали не идваше и…? Стисна здраво камата, притаи се отдясно на вътрешната врата и изпъна въоръжената си ръка. Вратата се отвори. Подаде се мъжки крак, обут в панталон. Тя заби до дъно острието в бедрото на мъжа. Той изкрещя — крясъкът му се блъсна в стените и се върна усилен — и се стовари върху другия мъж.

Шарън блъсна вратата и напусна тичешком гарата. Беше започнало да вали.