Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (24)

24.

Вятърът яростно виеше между щагите. Дъждът се изсипваше като из ведро върху палубата. Марлене беше отишла да напазарува, но най-много до два часа трябваше да се върне.

Снощното им изпълнение се беше оказало пълен провал. Тези, които ги бяха ангажирали, виняха лошото време. За Джей обаче вината беше в състава им. Нещо беше тръгнало не както трябва и свиренето им не се беше получило. Бяха започнали пред доста многобройна публика, а завършили пред десетина души, даже управителят си беше тръгнал по-рано. Понякога самият Джей не разбираше собственото си поведение — да пее съвсем лични неща на напълно непознати, да разтваря душата си пред тях, удовлетворен даже и само трима души да му ръкопляскаха след това. Е, имаше вечери, в които тълпата подивяваше, именно защото той успяваше да направлява настроението й, извеждайки на преден план ту думите, ту музиката или самия ритъм. Много често обаче изявата им се превръщаше по-скоро в четиричасово перчене, кълчене и неприлични жестове, на които тълпата обръщаше много по-голямо внимание и сподиряше с такива хули, каквито и най-големите отрепки не биха понесли. И когато публиката реагираше ентусиазирано тъкмо на музиката им, Джей невинаги се чувстваше удовлетворен. Част от него като че не принадлежеше на сцената. Музиката беше неблагодарна работа. Въпреки това, надяваше се той, все един ден и с помощта на няколко диджея нещата можеха и да се променят към по-добро. Критиците щяха да оценят дълбокия символизъм в стиховете му, други щяха да наблегнат на творческия дух, царящ в състава, и на професионализма им; и тълпите щяха да започнат да прииждат. Хората щяха да чуят музиката им и да й се насладят. Тогава това десетилетие на постоянно мъкнене на тежки инструменти, на непрекъснато бучене в ушите, на непрестанни усилия за примиряване на личните интереси на всеки от състава с интересите на самия състав, на просрочени сметки, на ниско заплащане и лоша храна щеше да си е струвало изтърпяването. Може би, може би.

Посвети половината сутрин на всичко що блести с метален блясък както той наричаше неръждаемото стоманено покритие върху всяка ключалка, брава и рамка на филистрин сред дървения интериор на „Добрата дама“. Даже и неръждаемата стомана можеше да се повреди в резултат на непрекъснатото съприкосновение с напоения със сол морски въздух, ако не се почистваше в течение на няколко дни. След като приключи работата си по метала, той се зае да чисти филистрините.

След час вече беше изчистил и стъклата на филистрините, Марлене още не се беше върнала. Прехвърляйки в съзнанието си какво трябва да направи, Джей отначало реши, че е нужно да измие подвижните седалки от винил, но след това, заслушвайки се как чука дъждът, реши да изведе яхтата в морето на пробно плаване. Не беше плавал сам с „Добрата дама“ в буря, но ако човек трябваше да опознае качествата на един плавателен съд, то това можеше да стане само в трудни условия. Включи двигателя, остави го да загрее и слезе долу да облече щормовата екипировка. След като се върна горе, той опъна тентата над командния мостик, отвърза въжетата и изведе „Добрата дама“ на заден ход от бухтата. Заобиколи масивния вълнолом и погледна колко е часът, отбелязвайки си, че разполага с цял час, преди да се върне Марлене. След като се отдалечи от вълнолома, той насочи яхтата срещу вятъра и я остави да се носи така, за да може да изтича отпред и да вдигне грота. Дъждът барабанеше по гуменото облекло и това накара Джей да се усмихне. Имаше нещо вълнуващо в това да плаваш, докато вали дъжд — също като карането на ски по време на снеговалеж. Гротът се вдигна с лекота и въпреки че дъждът беше доста силен, вятърът беше съвсем поносим и Джей реши да не свива част от платното. Пусна в ход лебедката и остави грота да се изопне. Досега не беше управлявал „Добрата дама“ сам и предизвикателството започваше все повече да му допада.

Прищявката му се оказа доста опасна. Силен порив на вятъра нахлу откъм наветрената страна и подхвърли шкота на грота към колонката на щурвала. Същият порив изду грота, придавайки му мощ, и рязко дръпна шкота му. При ответното подръпване в обратна посока шкотът засече и се заплете в колонката на щурвала. „Добрата дама“ рязко се наклони и се понесе към Саунд с решимостта на истинска състезателна яхта. Джей изгуби равновесие и за малко не падна зад борда. Господи, боже мой, възкликна той наум, нали би трябвало да се самокоригира и да се насочи срещу вятъра. Беше снабдена с всичко необходимо, за да се измъква от подобни ситуации. Щурвалът просто трябваше да се завърти и да й помогне да се качи срещу вятъра. А какво стана — сега цялото му внимание беше насочено към това да успее да запази равновесие, тъй като „Добрата дама“ силно се беше наклонила. Джей се протегна, за да се улови за релинга, опасващ командния мостик. Пръстите му сграбчиха дървото и той се изтегли към главната каюткомпания, откъдето щеше да се насочи към кокпита; тентата плющеше срещу вятъра, към този шум се прибавяше и барабаненето на дъждовните струи. Почувствал се изведнъж разтревожен, Джей хвърли поглед през рамо към бака. „Добрата дама“ се насочваше право към една скала, разположена на не повече от четвърт миля по-нататък. Нов порив на вятъра разклати яхтата, щом Джей се насочи към кокпита. Стъпи накриво, подхлъзна се и се стовари върху тясната палуба, опитвайки се, докато падаше, да се улови за нещо. За какво обаче? „Добрата дама“ се хвърли рязко напред и се наклони още повече. Кракът му потъна за миг във водата и течението го повлече извън борда. Той се плъзна към разпенената вода зад релинга, крещейки за помощ. В последната възможна секунда пръстите му се сключиха около един от леерите и той успя да се удържи за него, макар и влачен извън борда. Шапката от щормовата му екипировка хвръкна, но връзките й я удържаха около врата му. Бързо се напълни с вода и връвта се впи в шията му и започна да го души. Пръстите му изтръпнаха и хватката му се поохлаби. Усещайки това, той се хвана с две ръце за леера, после с всичка сила се набра нагоре и преди да се опита да се прехвърли на борда, погледна към бака. Яхтата всеки момент щеше да се разбие върху скалите. Прехвърли се върху кокпита, докопа се до грота и се опита да го освободи. Едва тогава забеляза, че механизмът на лебедката е засякъл и шкотът е безнадеждно омотан и заплетен в колонката на щурвала. Той дръпна щурвала, но не последва нищо. Заял беше. Рязко завъртя наляво, надясно, наляво — нищо. Не помръдваше изобщо. Острието на скалата беше само на около двеста и петдесет метра от носа и „Добрата дама“ неотклонно се стремеше натам. Джей нямаше избор. Бързо изтича напред, политна, за малко не падна отново извън борда, но успя и отвърза фала на грота от кнехта. Гротът политна надолу. Яхтата изправи снага и забави ход. Джей се върна назад и включи двигателя, после даде ръчката на трансмисията на заден ход и увеличи оборотите. Добрата дама още повече забави ход, зад нея водата клокочеше и се пенеше. Джей се спусна долу, бързо стигна до котвата и след няколко минути я хвърли през борда. После с едно движение даде стоп. След това вдигна ръце и развърза шапката, мушна я под навеса и се насочи по трапа към главната каюткомпания. Шумът от дъжда не беше намалял. Беше успял да спре яхтата на сто и петдесет метра от скалата — много близо беше. Твърде близо.

След пет минути, с отварачка в ръка, той отмести рафта от страната на левия борд в разположената близо до щурвала каюта на Марлене. От двете страни на каютата имаше подвижни рафтове, позволяващи достъп до кормилния кабел. Вече беше проверил дясната част на механизма — кабелите се разклоняваха и опасваха отляво и отдясно задната каюта, насочвайки се към мрежата от трансмисионни зъбчатки — и беше открил, че всичко там е в ред. Но след като насочи фенерчето отляво, веднага видя къде е повредата — някакъв правоъгълен пакет, загърнат в найлон, беше блокирал движението на най-голямата зъбчатка отпред. Той разкъса найлона и измъкна пакета. Беше видеокасета! Мигновено го хвана яд на този, който я беше поставил там. Беше възможно най-глупавото място да оставиш една видеокасета, ако някой питаше Джей. После изведнъж се усети, че касетата не просто беше оставена там, тя беше скрита. Освободи зъбчатката от найлоновите остатъци и върна рафта на мястото му. Сега вече щурвалът щеше да функционира съвсем нормално.

Върна се в Шилсхоул на двигател. Гротът се беше повредил, а той самият беше мокър до кости. След като „Добрата дама“ вече беше в безопасност, той слезе долу, за да се преоблече — докато измъкваше банските и фланелката си от сака в предната каюта, видеокасетата отново попадна в полезрението му и той не можа да устои на любопитството си. Както си беше с антищормовата екипировка, Джей се изкачи горе и свърза яхтата с електрическата мрежа на кея, отново слезе долу и проследи кой кабел отвеждаше към видеокасетофона. Пъхна една от двете видеокасети и я пусна, след което веднага започна да се преоблича.

 

 

Задимената стая се осветяваше само от фуниевидната лампа, надвиснала над масата. Неколцина мъже и една грозна китайка играеха покер. В долния ляв ъгъл се появи ръка, държаща вестник, който висна пред камерата така, че ясно се видя датата — четиринадесети август, преди две седмици. Джей съзнаваше, че би трябвало да се откаже да гледа касетата, това изобщо не му влизаше в задълженията. Въпреки това продължи да се взира в нея. Оказа се, че тъкмо ръката на Ибен Холст държи вестника — немецът също се беше появил в кадър. Той седна и заговори с един мъж с хлътнало назад лице и дрехи на мазни петна, заприлича му на един от известните комедийни актьори, но не можа в момента да си спомни името му. Намеси се и един китаец, но какво казваше, беше много трудно да се разбере. Представи мъжа на Холст като Рой… някакъв си. Джей продължи да гледа около минута, след това започна да превърта на бързи обороти, нетърпелив да види какво става по-нататък. Когато видя, че обстановката е сменена, отново пусна касетата да се върти с нормална скорост. Сега бяха само тримата — Рой, китаецът и Холст, в офиса на китаеца, мебелиран по-скоро като част от апартамент, предназначен за живеене, а не за работа. Господин Рой, както го наричаше китаецът, се разбра, че беше задлъжнял с единадесет хиляди. Холст веднага предложи да го свърже с някаква голяма клечка, която да му даде пари назаем. Колкото и да му се искаше на Джей да спре видеокасетата, любопитството му все още надделяваше. Продължаваше да гледа, а пулсът му се ускоряваше. Изобщо не разбираше какви са тези хора и за какво точно става дума, едно беше ясно — или Холст, или Марлене поради някаква причина бяха направили този запис и след това го бяха скрили на мястото, където той го беше намерил. Личеше си, че не е било заснето от професионалист — нямаше типичните характеристики на телевизионен запис, нито пък на запис, правен от тайните служби, каквито Джей беше гледал пак по телевизията. Нито имаше часовник, показващ времето в някой ъгъл на изображението, освен това звукът беше доста нечист. Спомни си за вестника, всъщност така Холст беше датирал записа — ето защо значи толкова дълго беше държал този вестник пред окото на камерата. Холст обаче не можеше да бъде агент на ФБР, това си беше ясно от пръв поглед. Немецът или се опитваше да се защити по някакъв начин, или пък смяташе с този запис да шантажира мъжа, наречен Рой. Джей отново започна да превърта на бързи обороти, готов да отпусне бутона, щом започне нова сцена. Докато беше гледал предната сцена, беше успял да свали мокрите си дрехи и беше започнал да се подсушава. Екранът примигна и започна нова сцена. Джей отпусна бутона и видеокасетата продължи с нормална скорост.

— Джей?

Той се завъртя на пети и едновременно с това уви хавлията около кръста си. Марлене беше застанала на първото стъпало на трапа — над нея навесът продължаваше да понася ударите на дъждовните струи — и на лицето й се беше изписала силна изненада.

Той натисна стоп бутона. Клик.

— Излязох да плавам, исках да изпробвам яхтата при буря. Рулевият механизъм засече. Аз паднах зад борда — за малко да загубя „Добрата дама“. — Той вдигна касетата. — Това се беше заклещило в рулевия механизъм. Затова така заяждаше в последно време. Много глупаво да се държат там касети, Марлене. Любопитен бях да видя какво има на тях.

— Какво имаше?

— Хайде стига! Намерих ги в твоята каюта.

— Какво?

Джей за момент сам не знаеше какво да каже.

— Можеш ли да ми кажеш какво става тук?

— Намерил си ги в моята каюта?

Той кимна.

— Зад рафта. Предната зъбчатка беше захапала найлоновата торбичка, в която бяха. — Сега вече Джей даде воля на гнева си. — А сега ми кажи какво става тук, Марлене.

С абсолютно сериозно изражение тя слезе по стъпалата, след което остави торбите на пода.

— Марлене?

— Какво има? — попита го тя, не можейки все още да повярва, че Холст би скрил видеокасети на борда на „Добрата дама“. И защо зад рафта? И защо беше постъпил така неразумно? И какви обяснения можеше да даде сега на Джей?

— Каква е тази касета? — попита той, размахвайки празната обвивка. — Какво, по дяволите, е това?

— Не зная.

Лицето му почервеня.

— Марлене, какво става тук? В какво си се замесила?

Той се приближи до нея и я взе в прегръдките си. Беше невъзможно Марлене да се е замесила в такава история като шантаж. Не и Марлене, неговата Марлене.

— Никога преди не съм виждала тези касети. Кълна ти се.

Той лекичко я разлюля.

— Кажи ми истината. Моля те, Марлене! Трябва да зная истината. Мога да ти помогна.

Тя го гледаше, неспособна да произнесе и звук.

Гневът отново го завладя, той я пусна и кресна:

— Кракът ми няма да стъпи повече тук, Марлене. Докато не ми изясниш всичко. Но искам да ми кажеш истината. Вчера се видя, че не е чак толкова трудно.

И той сграбчи мокрите си дрехи и тръшна вратата към предната каюта зад себе си. След минута отново се появи и излезе навън.

Марлене погледна към телевизора. От него се раздаваше свистящ звук, а синият екран се прорязваше от сиви проблясъци. Тя се насочи със скована походка към видеокасетофона и извади касетата от гнездото. Съзря хвърлената на пода обвивка, пъхна касетата и я опакова както сметна, че е най-добре. Изтича по трапа нагоре, под навеса и влезе в каютата си. И двата рафта бяха отместени. Зад кой ли Холст беше крил касетата? Избра дясната страна, напъха омотаната в найлон касета и върна и двата рафта по местата им. Нервно огледа миниатюрната каюта. Холст имаше свиреп нрав; ако беше сбъркала в избора си, съвсем ясно беше какво я очаква…

 

 

От джубокса се носеше „Неудържима мощ“. Зад Кепела една гола до кръста стройна негърка извиваше тяло, зад лентата на кръста й бяха напъхани доста еднодоларови банкноти. Кепела, който седеше с гръб към танцьорката, се беше загледал в примигващите светлинки на електронната машинка за игра на кегли на няколко метра от себе си, над която един съвсем млад негър се трудеше от известно време и вече беше натрупал четиристотин петдесет и осем хиляди точки. Беше останал вече само с две гюлета. Рой беше изцяло на течно гориво тази вечер и не изпускаше чашата с водка от ръката си. Пиеше я бавно и на малки глътки, също както познавач би отпивал глътка по глътка вино с отличен вкус. Това обаче беше житна водка. И му беше седмата на Рой Кепела.

Проклетият му свят, мислеше си Кепела. Няколко чашки, приятна топлина, изпълнила корема, не по-малко приятно вцепенение, започващо в основата на черепа и обхващащо и гръбначния стълб, все по-надолу и все по-надолу; всички наоколо му се струваха доволни и щастливи; той самият се чувстваше доволен и щастлив, без проблеми, без никакви притеснения. Беше повърнал веднъж — и какво толкова? Само му се освободи място за още няколко чашки. Даже и кой знае какви мисли не тормозеха мозъка му вече. Е, да, нечии образи успяваха все още да се задържат на повърхността в съзнанието му, без да го притесняват обаче. Вцепенението пълзеше нагоре и в скоро време съзнанието му напълно щеше да изключи за действителността.

Кепела поръча и плати осмата си водка. С петото си гюле негърът беше увеличил точките на шестстотин седемдесет и осем хиляди. За което получи право на две безплатни игри. Което му донесе още повече точки. Малкият задник на танцьорката бясно се въртеше, а гърдите й подскачаха. Кепела се извърна и за момент фокусира поглед върху нея. Хубав задник, помисли си той. Готин малък задник.

Съвсем лесно изля в гърлото си и осмата водка. Сега всичко му се струваше лесно — нали тайната му мисия вече беше на път да се осъществи. Приближи се до телефонния автомат, пусна монета от двайсет и пет цента и набра една цифра. Обадиха му се от централата и той им даде номера. След минута автоматът иззвъня. Той реагира веднага, но със забавените движения на доста напреднал с питиетата човек.

— Хайде — каза на слушалката, след като се оказа принуден да изчака десет секунди. После добави: — Първо обаждане — и прекъсна връзката.

Представи си Бранденбърг на другия край на линията — сигурно се хилеше или пък клатеше глава. Кепела хранеше доста малко уважение към бранденбърговците на този свят. Бяха твърде млади, за да придобият опит в каквото и да било, обаче това не им пречеше да си придават излишна важност и тежест.

Той се приближи до негъра пред електронната игра и го хлопна по гърба. Мъжът изпусна ръчката и гюлето излетя не в правилната посока. „Играта приключи“ — включи се светлинен индикатор. Негърът се извърна и заби юмрук в корема на Кепела, крещейки:

— Разкарай се, задник такъв. Провали ми играта.

После издърпа за ръката падналия Кепела и след като го изправи, отново с все сила го удари. И Кепела пак се стовари на пода. Двама мъже скочиха помежду им и сграбчиха негъра от двете страни. Кепела се изправи на колене и остана така. Негърът се разкрещя:

— Оставете ме! Пуснете ме! Тоя задник ме разби. Провали ми играта.

До Кепела се приближи един мъж с уверените движения на човек, от когото зависи всичко тук. Помогна на Кепела да стане и го съпроводи до изхода.

— Извинявай, приятел. Смятам, че е време вече да си тръгваш.

Отвори вратата и изведе Кепела навън. Кепела се огледа — намираше се на Първо авеню — най-западналата част на Сиатъл. Видя да се приближава автобус и даже без да се поинтересува за направлението му се затича към него, с мъка изкачи стъпалата и се запромъква напред. Като стигна шофьора, трескаво затърси из джобовете си и като не намери нищо, слезе. В обвивката на шофьорската си книжка си имаше пъхната една десетарка в случай на крайна нужда. Доколкото можеше да съобрази, трябваше да са му останали и два долара, но ако наистина ги имаше, значи не беше успял да открие къде ги е пъхнал.

Заклатушка се под дъжда. Когато не повече от десет пресечки го деляха от апартамента му, изведнъж се сети какво му беше казал Бранденбърг — че след като операцията започне, по-добре да се скрие някъде. Бранденбърг искаше да се вземат всички предпазни мерки — и след последната си среща с Джон Чу и самоанеца Кепела беше напълно склонен да го послуша.

Извърна се кръгом и олюлявайки се пое към квартирата на Роузи.

 

 

Роузи отвори вратата на апартамента си. Веднага разбра, че нещо не е наред.

— Къде бил, Рой?

Кепела й отвърна фъфлейки и с яд в гласа:

— Ще остана при теб известно време, ако нямаш нищо против.

— Ти пиян — информира го тя, естествено силно разочарована.

— Ти права — отвърна й той подигравателно. — Ще ми заемеш ли двайсетачка?

Тя отиде в банята и се върна, държейки в ръка две десетдоларови банкноти. Той напъха парите в джоба си и без да каже и дума, мина покрай нея. Роузи се подпря гърбом на стената, силно изплашена от поведението му. Предпочете да запази мълчание, докато той прекрачи навън и тръшна вратата след себе си.

След десетина минути Кепела се върна с хартиена кесия в ръка. И бутилка „Попов“. Отправи се право към кухнята, измъкна бутилката, развъртя капачката, заслушан в галещия ухото му звук от отчупването на долната ивица, и наля в две чаши, за себе си и Роузи, по няколко пръста течност. Приближи се до нея и пъхна чашата в ръката й.

— Лице ударено — каза тя, приемайки чашата с неохота.

— Имаш ли нещо против да остана при теб? Няма как да се прибера.

— Те бият теб?

— Имах бизнес среща. Нали ти казах…

— О, Рой — каза тя, остави чашата си и обви ръце около тялото му.

Докато го прегръщаше, той успя да погълне половината от водката в чашата си. После отхвърли глава назад и се захили към пожълтелия таван. Притиснала глава към тялото му, Роузи продължи:

— Да напускаме града, а, Рой? Имам спестени пари — сто десет. Качваме на автобуса и отиваме някъде. Утре сутрин взимам пари от банка.

И погледна нагоре към него.

Кепела поклати глава.

— Без автобусни екскурзии, сладурче.

— Никога не виждала такъв.

— Никога не си виждала истинския Рой Кепела. — Той я отблъсна. Получи се малко грубичко. — Роузи, искам да ти представя истинския Рой Кепела, който благодарение на невероятно стечение на обстоятелствата, се върна отново там, където вече беше. Възкръсна от гроба, така да се каже. — Той надигна чаша и довърши питието си. По-право е да се каже пак се загроби, помисли си той. — А ти какво? Защо не пиеш?

Тя продължаваше да го гледа втренчено.

— Ти пиян. Защо?

— Защо? — повтори той и си наля отново. — Не е ли ясно защо? Пиян съм, защото съм пил — изрече и от устата му се разнесе ироничен кикот. — Мислех, че си го разбрала.

— Аз мисля не харесва тебе пиян.

— Скъпа моя, ти просто си поредната в списъка от хора, които са ми казвали това. Сред тях, да си призная, има и доста известни. Така че не си единствената. Не си, не си единствената.

Тя скръсти ръце и стисна устни.

— Пий, Роузи.

— Не. Не искам пия с пиян.

— Гръмни се тогава.

Роузи свъси вежди, протегна ръка, грабна чашата и я опразни на един дъх. После я тръшна върху лавицата. Кепела веднага отново я напълни. Роузи я пресуши със същата скорост.

— Така искаш, Рой? — Отметна коравата си дълга коса на една страна. В очите й избиха сълзи. — Това тебе щастлив прави? Какво лошо тогава? Налей още. И още. Пия, повърна, после пак пия. Това искаш? Това правиш?

Кепела захвърли побеснял чашата в стената и тя се строши. Той падна на колене и зарови глава в дрехата на гърдите й.

Тя разроши косата му.

— Защо, Рой? Защо?

Той се отдръпна от нея, все още на колене. Тя загуби равновесие и се търкулна на пода. Самосъжалението му моментално се изпари и на негово място се настани изменчивият гняв на пияницата. Той напълни догоре чашата й и я изля в гърлото си.

— Щото така — каза. — Щото така!

Тя остана да лежи на пода и се разплака.

— Рой, какво направили те на тебе. Скъпи, сладък, Рой. Какво те направили?

Той грозно се захили; хиленето му постепенно премина в гръмък смях.

— Пастта на лъва — изрече той, вдигайки нависоко бутилката и вглеждайки се в нея. — Проклетата паст на лъва.