Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (21)

21.

Сутрешният дъжд мокреше сгради и улици, изпълваше с влага въздуха и изтикваше боклука, насъбрал се по водосточните тръби и в канавките. Роузи беше излязла по някаква работа. Кепела си сипа овесени ядки, добави захар, доля мляко и разбърка сместа. Би предпочел яйца и бекон, но тъй като се беше оплакал, че се чувства задръстен, му беше казано, че овесените ядки вършат чудеса.

Почукването на вратата го изненада. Твърде рано беше за посещение, но още преди да отвори вратата му беше ясно кои — или по-скоро за какво — го търсят. Те бяха. Беше пропуснал да им плати вчера. Кой друг би могъл да бъде? Съзнавайки, че това ще е първото му изпитание, той завъртя бравата. Чувствата, които изпитваше, не бяха по-различни от тези на момче, неизпълнило обещание пред останалите от тайфата, или на рицар, неудържал обет, даден пред рицарското братство, всеки в своето време с покорство свел глава да приеме дължимото наказание. И съответния ритуал.

— Брат на мира? Какво, по дяволите…

Широкоплещестият китаец беше застанал на прага, а до него — още един едър мъж. Кепела се опита да им затръшне вратата. Без никакви проблеми се справяше с ролята на виновен, тъй като половината от живота си беше прекарал да се преструва точно на такъв.

— Дойде време за гости, господин Рой. Постави наш приятел в лошо положение. — Брат на мира гълташе думите при говорене. — Ти закъсня, господин Рой. К’во става, забрави ли, к’во ли?

Брат на мира с истинско име Джон Чу блъсна Кепела и влезе вътре. Кепела заотстъпва заднешком. Другият мъж, по всяка вероятност жител на Самоа, с дебели кръгли ръце и кожа с цвят на обработена животинска кожа, го последва.

— Влизай, приятел. Закъснял съм само с един ден да си платя. Затуй си дошъл значи?

И Кепела нервно разтърка дясната си вежда, като в същото време си мислеше: Ето сега, лъвската паст се отваря и ме схрусква.

— Запознай Дони, господин Рой. Дони — мой приятел.

— Как си, Дони?

Дони кимна, протегна ръка право напред и силата на удара му отхвърли Кепела на метър, поваляйки го на пода. Заболя го ужасно.

— Какво, по…? — започна той.

— Ти закъсня, господин Рой. Много лошо. Сега ние с тебе има малък разговор. Ний идва уредим го. Нещо не обърка — обясни Чу.

Дони с бавна крачка се приближи към Кепела, надвеси се над него и го дръпна, за да се изправи. После го удари в стомаха. Кепела се преви и повърна върху износения килим. Овесени ядки и мляко. После се извърна и удари Дони в гръб, в областта на бъбреците. Самоанецът се преви наляво и едновременно отхвърли назад дясната си ръка. Тъкмо се готвеше да удари Кепела в лицето и Чу с един скок се озова между двамата.

— Сядай, господин Рой.

Кепела не помръдна.

Чу сложи ръце на раменете му и го натисна. Кепела политна към дивана.

— Така по-добре. Вадиш парите, господин Рой?

Кепела поклати глава. Само едно го притесняваше — Дони. Ако Дони беше свързан с най-главния… значи тогава не трябваше повече да се преструва. Самоанецът явно беше един от телохранителите му — вероятно най-жестокият.

— Слушай — подхвана Кепела и се почуди как да го назове, — Брат на мира…

— Мой име Джон Чу, господин Рой.

— Джон. Закъснях само с един ден. Отпусни ми още малко време, а? Хайде. Знам, че трябва да платя и по-голяма лихва. Няма проблем. Ще я платя. На кого обаче да се обадя? На господин Холст? Той ли те прати? С него ли трябва да се срещна?

Чу внимателно разгледа лицето му. Дони разтриваше с ръка кръста си отзад.

— Какво имаш, господин Рой? Искам хиляда петдесет. Моля, сам сметни.

Кепела започна трескаво да рови из стаята. После се прехвърли в кухненския бокс. Дони и Чу го следваха по петите — последваха го и в спалнята. Там миришеше на кисело. Леглото беше неоправено, а струпаните върху него накуп завивки не знаеха годините си. Кепела се мяташе неистово из апартамента, обръщайки наопаки и малкото подредени кътчета. Откри десет долара в джоба на чифт мръсни панталони.

— Всичко съм профукал — каза и се постара да изглежда много изплашен.

— Ами това?

И Чу размаха чековата му книжка.

— Де такъв късмет. Нищо няма там. На нула съм — всичко изтеглих.

Чу затвори с крак вратата на тясната стая. После даде знак с глава на Дони. Косата на Дони беше черна и мазна. Сивата фланелка, едва побрала едрото му тяло, не достигаше колана му, откривайки ивица тъмна самоанска кожа и обрасъл в косми пъп. Дони удари Кепела право в лицето и разкървави устната му.

— Какво направи парите? — попита Чу.

Кепела обгърна с поглед стаята, след това отново извърна глава към Чу. Знаеше какво ще последва. Знаеше и какво наказание го очаква. Събра остатъка от куража си и нападна Дони. Двамата си разменяха бавно удари, докато Дони се блъсна в раклата, а главата на Кепела го нацели в корема. Щом Дони политна напред, Кепела се дръпна рязко назад и замахна с крак, улучвайки челото на самоанеца. Мъжът се олюля и рухна на колене. Кепела се извърна и приложи една от хватките, на които го бяха научили преди доста години. Рязко изнесе десния си крак нагоре и нанесе ритник на напълно неподготвения за такъв удар Чу. Чу обаче беше тренирал бойни изкуства. Той майсторски избягна удара на Кепела, завъртайки се на пети, и на свой ред му нанесе ритник, улучвайки го в челюстта. Кепела загуби равновесие, люшна се към стената и политна върху пода. Дони залитна към него и го заудря в корема, докато Чу не се намеси да го спре.

— Какво направи парите? — попита отново Чу.

— Върнах си дълга на Фу.

Чу направи знак с глава. Дони нанесе с всичка сила удар в слабините на Кепела — той изрева.

— Това глупости, господин Рой. Ти плати Фу хиляда. Къде останали?

Кепела нямаше нужда вече да се преструва. Болката беше направила нещата съвсем реални, а истинската игра едва сега започваше.

— Хвърлих ги на кучетата. Наистина мислех, че от тях нещо ще излезе. Посъветваха ме да заложа на една хрътка от Орегон и аз взех, че си дадох всичките пари. Съвсем сигурен бях, че ще спечеля.

Чу поклати глава недоволно.

— Ти — всичко провалил, господин Рой. Мисля трябва поговоря с господин Холст — процеди през зъби, после се извърна към Дони: — Почисти.

Дони завлече Кепела в банята, блъсна главата му в мивката и я разцепи. После пусна водата и я остави известно време да тече върху Кепела, преди да го изправи и подпре на стената. В ръцете му Кепела беше като кукла.

 

 

Бяха паркирали до една кола близо до Кингдъм. Придържайки го от двете страни, те внесоха Кепела в каросерията на пикапа си и заключиха вратата. Освен Кепела там нямаше нищо друго, нямаше и прозорци, подът беше застлан. Дебела завеса разделяше товарната част от двете седалки отпред. Холст дръпна завесата и премина отзад. Протегна ръка нагоре и включи вътрешното осветление.

На Кепела още му се виеше свят. Попипа раната си и след това заоглежда ръката си, търсейки да открие кръв. Нищо.

— Не изглеждаш добре, Рой.

Изречените басово и с тежък немски акцент думи на Холст отекнаха в тясното пространство.

Джон Чу изсумтя. Дони потърка отново мястото, където го беше ударил Кепела.

— Що за ад ми устроихте, Ибен? Само един ден съм закъснял.

— Един ден е твърде много, Рой. Опитах се да те предупредя. Трябва да спазиш първите няколко плащания. Затова и накарах Джон да те посети. Хората, чрез които ти уредих заема, биха те подредили много по-зле. Ако аз бях на тяхно място, Рой, щеше да си в болница и щеше да ти излезе много по-скъпо. Ето, нали виждаш, аз само се опитвам да ти помогна.

— Много ти е особен начинът, по който ми помагаш.

— Ядосан си, Рой. Това ме наскърбява. Виждаш ли — обърна се той към Чу, — никога не се хващай да правиш бизнес с приятели. — После отново се извърна към Кепела. — Никога. Няма значение какво ти говорят. — Този път вдигна поглед към зеления таван на пикапа. — Нали обсъдихме ситуацията, Рой? Не ти ли стана ясно как точно стоят нещата? Разбира се, мога да те оставя изцяло в ръцете на съдружниците си, но те предупреждавам, че там важат съвсем други правила. С Джон и неговия приятел можеш да се разбереш, но с тях — едва ли. Трябваше да направиш първата вноска. Много са важни тези първи плащания. А сега се налага пак да ти се помага. Ще опитам да ти помогна, но мога и да отида при съдружниците си и да им кажа, че не си устоял на уговорката и че — как казвате вие, американците — си измивам ръцете. Ти ще ми кажеш какво предпочиташ, Рой. Чакай! — прекъсна Кепела, преди той да е успял даже да си отвори устата. — Не бързай да ми отговаряш, помисли си. Ако вземеш грешно решение, приятел, ще останеш ужасно сам. Ужасяващо сам.

Кепела констатира, че Холст беше произнесъл кратката си реч с леден и равен тон. С Холст винаги имаше усещането за непосредствена заплаха. Двамата се гледаха втренчено в едва осветеното задно помещение на пикапа. Отвън се дочуваше шумът на преминаващи покрай тях коли, на скърцащи гуми, долавяше се грохот на прелитащи самолети.

Кепела отново опипа главата си и внимателно огледа ръката си — също като момче, подхлъзнало се и паднало на детската площадка.

— Може да се спазарим.

Последната дума премина във вик, тъй като ръката му продължаваше да шари по главата и явно напипа болно място.

— И как ще се спазарим?

— Например, като ми отпуснеш още малко пари, за да си платя първата вноска. И всички ще са доволни.

Холст сякаш не повярва на ушите си и се огледа смаян наоколо.

— И защо очакваш да ти вярвам, Рой? Как ще ме убедиш?

— Какво друго може да се направи?

— Казах ти какви са възможностите, Рой. Трябва просто да те оставя и да си тръгна. И веднага да уведомя онези, чрез които ти уредих парите. И се хващаш директно с тях, или по-точно казано — те подхващат теб, и не ми се мисли какво ще става после.

— Трябва да има друг начин.

Холст се вгледа по-внимателно в него.

— Може би ако се издължиш? Ако събереш някак парите. Какво ще кажеш?

— Какво мога да кажа? Нищо нямам. Дължа на банката, на твоите хора. Напълно съм разорен, Ибен.

— Ами колата ти?

Кепела поклати глава.

— Колата ми е собственост на банката.

— Тази бракма?

— Все още струва нещо. Купих я на старо.

— Това ми е съвсем ясно.

Устните на Кепела се разтеглиха в нещо като усмивка. Поредният самолет ги заля с грохот. Като че и земята се разлюля.

Холст се обади:

— Трябва да има нещо, което да можеш да продадеш. Мисли, Рой, мисли.

Кепела кимна, след това още веднъж и още веднъж. Стисна здраво клепачи и продължи да клати глава. Надолу, нагоре. Надолу, нагоре. После изведнъж реши да смени посоката. Сега я люлееше. Наляво, надясно. Наляво, надясно.

— Колко искаш?

— Хиляда и осемдесет, Рой, до шест часа тази вечер. Утре вече стават две хиляди и десет.

— Ще ми дадеш ли няколко часа? Моля те, а? Няколко часа само?

Молбата му прозвуча много убедително. Извърна глава назад, за да погледне двамата биячи — те го наблюдаваха абсолютно безизразно, после отново напред, към Холст. И пак така — назад, напред. Назад, напред. Капчици пот се събраха във веждите му. Ръцете му трепереха.

— Моля те, само няколко часа, това е всичко… Даваш ли ми ги?

— Само не се опитвай да ми избягаш, чуваш ли ме, Рой! Ще направиш ужасна грешка, да го знаеш.

— Да ти избягам? Аз? Хайде стига, Ибен. Никога не бих направил нещо подобно.

Холст невъзмутимо кимна.

— Добре, Рой. Давам ти тези няколко часа. Знаеш къде съм. Ще те чакам да дойдеш точно в шест часа. Съвсем точно. Разбра ли ме какво ти казвам?

— Хиляда и осемдесет. Ще ти ги донеса. Точно в шест часа.

— Добре. Дотогава значи.

Холст даде знак с глава и Джон Чу дръпна плъзгащата се врата на пикапа.

Кепела се хвърли към изхода и излезе навън в дъжда. Ухаеше на свежест. Цялото тяло го болеше. Раната на главата му вече не кървеше. Чу и Дони също слязоха и се запътиха към съседната кола. Пикапът изръмжа и потегли. Веднага след него и другата кола. Кепела проследи отдалечаването им, единият автомобил неотклонно следван от другия. От лявата му страна Кингдъм се беше разпрострял върху хиляди квадратни метри бетонна площ, приличен на огромна летяща чиния, приземила се и взела властта в този град.

При тази мисъл Кепела бавно разтегли устни в широка усмивка. И двамата играем своята игра, изникна в съзнанието на Кепела, и нито един, предполага се, не знае какви са намеренията на другия. И двамата обаче знаем какво крием зад повърхността, какво всъщност целим. Ти знаеш, че съм готов да продавам. Преструвам се, че няма какво да продам. Много добре прозирам зад глупостите, които ми бърбориш, какво кроиш, нещастен германец такъв! Знам, че се мислиш за много умен — мислиш си как лесно ще извъртиш нещата и хоп, ще ме принудиш да ти издам секретите на ФБР. Е, прав си, разбира се.

Но всяко нещо с времето си. А сега да видим какво ще те убеди да направиш решителната крачка.

 

 

Кепела подмина няколко пресечки, крачейки под дъжда, и после зави надясно, насочвайки се към пресечката между Саут Джаксън и Трета улица. Надяваше се тази маневра да е имала ефект. Измокрен до кости, влезе в станция Амтрак — в този си вид приличаше на бездомник и просяк. Подгизналият му шлифер тежеше на раменете му и той се беше привел — отстрани приличаше на уморена, остаряла маймуна. Насочи се бавно към билетния център. Джон Чу беше измъкнал всичките му пари от ръцете още докато бяха в апартамента, така че сега не разполагаше с нищо в брой. Имаше обаче кредитна карта и ако се ограничеше до двайсет долара, никой нямаше да си прави труда да проверява депозита му — който отдавна беше изтеглен. Само ако се придвижваше на малки дистанции, щеше да стигне далеч. Разбира се, надяваше се, че дотам нямаше да се стигне. Но трябваше да се опита да представи нещата така, сякаш наистина иска да избяга.

С MasterCard всичко мина идеално. С билета в ръка той се запъти да погледне към таблото — влакът му потегляше след петнадесет минути. Направи двадесет или даже може би двадесет и пет крачки и едва тогава пред него се изпречи Джон Чу, сграбчи го за ръката, изтръгна билета му от нея и поклати глава.

— Голяма грешка, господин Рой.

Дони и Чу го помъкнаха към изхода. Между двамата приличаше на мокро овчарско куче, изритано пред входната врата от домакинята, след като го е открила разположено на дивана в дневната. Вътре в себе си, разбира се, Кепела ликуваше. Беше станало точно както се надяваше. Беше подходил хазартно и спечелил — вместо да разиграва преследвачите си две седмици например, беше свел играта само до един час. В тази ситуация хазартът се беше оказал необходимост. Освен това знаеше, че не би издържал дълго на физически тормоз. Вариантът, предложен от Бранденбърг, предполагаше не само един побой, но пък Холст го беше предупредил — някои от ония приятелчета можеха да го смажат от бой, а можеше и нещо по-лошо да му се случи. Немислимо, направо невъзможно разрешение на ситуацията. Не, единственото възможно решение беше да се престори, че иска да избяга, да се остави да бъде хванат, даже да изтърпи още един побой и да задейства операцията, истинското шоу най-накрая трябваше да започне. Всъщност изобщо не се чувстваше зле, ескортиран така, от двете страни, от здравеняци като Дони и Чу. Само се запита колко ли всъщност хора биха се чувствали добре, знаейки, че им предстои да изтърпят множество юмруци и ритници.

 

 

Сложиха Кепела да седне на единствения стол в стаята. Холст се надвеси над него и впи очи в неговите.

— Опитал си се да напуснеш града, Рой. Много глупаво от твоя страна. Много глупаво. И пак си имал късмет. Друг на мое място щеше да накара ония двамата да ти счупят краката. А така е много трудно да се избяга където и да било. — Лицето му се обля в червенина и той закрещя: — Трябваше да ги оставя да те убият!

Той изръмжа, запали си цигара и закрачи из стаята. Дони и Чу останаха мълчаливи до вратата. В помещението миришеше на гнило, на спарено, на секс.

— Отивах до Келсо, за да поискам пари назаем от един приятел.

— Рой, Рой, само недей да ме лъжеш, Рой. Защо се стремиш на всяка цена да си счупиш врата, преди да успея да ти помогна?

— Кълна се, ще ти намеря парите. Хиляда и осемдесет тази вечер до шест часа. Няма проблем, Ибен. Само ме пусни и…

— Затвори си устата! — изрева Холст и продължи да крачи.

Джон Чу се ухили злобно като куче, очакващо всеки миг да налапа мръвка.

— Кажи им да излязат.

— Защо да им казвам, Рой?

— Просто го направи, Холст. По дяволите, направи го! — Лицето на Кепела беше станало цялото на червени петна. Вените на шията му се издуваха и отпускаха в такт с учестения му пулс. — Направи го!

Холст кимна. Чу отвори вратата. Холст му каза:

— Чакай в коридора. Ще ти се обадя. Дони да излезе отвън.

Чу кимна и двамата излязоха.

— Е? — обърна се Холст към Кепела.

— Фу те излъга — каза Кепела, свеждайки глава и насочвайки поглед към пода.

— Продължавай.

— Каза ти, че не съм агент на ФБР. А аз съм.

— Какво? — направи се на силно изненадан Холст, но тонът му не беше много убедителен.

— Бивш агент.

— Какво?

Този път беше по-убедителен, помисли си Кепела.

— Отстранен от длъжност.

— Заел съм пари на агент на ФБР?

— Бивш…

— О, Рой. Не трябваше да ми казваш това. Поставяш ме в много…

— Чуй ме, Холст. Май не загряваш добре картинката. Само ме чуй.

Холст допуши цигарата и веднага си запали нова. С всяка измината минута се проявяваше като все по-добър актьор.

Кепела си помисли: Колко странно, и двамата играем, само аз обаче го знам. На глас изрече:

— Събрал съм някои неща, които биха стрували цяла купчина пари, ако попаднат в подходящи ръце.

Холст внимателно се вгледа в Кепела, но не спря да измерва с крачки стаята.

— Какво например?

— Информация. Такава информация, с каквато само агент на ФБР би могъл да се снабди. Важна информация.

— За кого?

— За тия, за които би била от полза.

— И кои са те?

— Мислех, че би могъл да знаеш.

— Аз ли, Рой? Защо би трябвало да знам подобно нещо?

Кепела усети как потта овлажнява дланите му.

— Искаш ли пиене, Рой?

И Холст извади неотваряна бутилка „Попов“ от гардероба.

— Не, благодаря ти все пак.

— Какво? — учуди се Холст. — Не искаш да пиеш ли? — И той впи изпълнен със съмнение поглед в Кепела. — Пий, Рой.

Подаде му бутилката и стограмова чаша.

Кепела улови чашата. После погледна към бутилката. Досега през цялото време се беше преструвал. Майсторски се беше представял за пияница, но не беше очаквал да му се случи подобно нещо. Какво друго му оставаше да направи, освен да продължи да играе ролята си на истински пияница. Много лесно можеше отново да се пропие, но ако откажеше, щеше да бъде съмнително.

Завъртя капачката. Познатият звук на отчупването й накара сърцето му да подскочи. Обзе го възбуда, едновременно му се искаше да се напляска и да закрещи от радост. Наля си два пръста водка, притвори очи и я изпи наведнъж. Възбудата беше заменена от чувство за вина. Двойна вина — защото сам се беше напъхал в такава ситуация и защото усещането как водката му пари гърлото, му беше харесало. Да, харесало му беше. Прииска му се още.

— Още веднъж — обади се Холст.

Кепела го послуша и гаврътна течността на един дъх. Почувства топлина да запълва празнината, която доскоро беше усещал в себе си. Господи, колко хубаво беше! Топлината се разля по цялото му тяло за секунди — по гръбначния му стълб, простирайки се от стъпалата чак до мозъка.

— Налей си още една — предложи Холст.

Кепела си наля и я изпи. Когато погледна нагоре към Холст, очите му бяха плувнали във влага. Захили се, също като млад войник, току-що убил за първи път.

— Хайде сега говори, Рой.

Холст приседна на крайчеца на леглото.

Кепела си наля още два пръста водка в чашата и ги изпи.

— Сметнах, че трябва да си подсигуря бъдещето… когато разбрах, че напускам Бюрото.

— По какъв начин?

— Прибрах някои важни документи. Информация. Ценна информация.

— Е, и?

— Ами… тези, които би заинтересувала, биха дали луди пари за нея. Ти като имаш контакти с разни важни клечки, сигурно ще намериш кой да купи такава информация. Ще им я продам и ще ти върна проклетия заем, Холст.

— От какъв род е тази информация? Трябва да знам за какво става дума, за да намеря купувач, нали така, Рой? — попита Холст, отвличайки вниманието на Кепела от бутилката „Попов“.

Горната половина на тялото си Кепела усещаше в отлично състояние. По ръцете му също беше плъзнала познатата топлина. Едновременно се чувстваше успокоен и способен да контролира ситуацията. Това си беше истинският Рой Кепела.

— От всякакъв род. Вмъкнах се във всички файлове и им записах съдържанието. И сега имам всичко — от биографичните справки до предстоящите проекти и разработки. В ръцете ми практически е целият Северозапад, нали разбираш? — изрече с гордост Кепела. — Повечето от техническите разработки на „Бойз“, отбранителните технологии на „Боинг“ и от други компании в Сиатъл, корабостроителниците, флотата и за каквото се сетиш.

— И къде е всичко това, Рой?

— О, сложил съм го на сигурно място. Да, да, господинчо! На сигурно място. Никой, освен Рой Кепела няма достъп до него. Хубавичко го запомни — никой. Не съм чак такъв голям идиот, нали разбираш?

Кепела фъфлеше и точно това го караше да изглежда като жалък идиот. След като привърши с речевата си изява, отново насочи вниманието си изцяло към бутилката. Пиеше му се.

— Налей си още, Рой — подтикна го Холст, разбирайки каква беше основната причина Кепела да спре да говори.

— Не, не, по-добре не.

— Нямам нищо против, Рой. Пиенето ти не ме притеснява.

— Ти искаш ли?

Холст за момент се замисли и реши да наруши правилата си.

— Добре.

Протегна се към шкафа, махна пликчето, покриващо една от чашите, и я поднесе към Кепела.

— Налей ми, но малко, Рой.

Кепела наля и в двете чаши. Чукнаха се. Кепела пресуши до дъно своята и отново се загледа в бутилката. Холст отпи глътка, след това и той изпи всичко наведнъж. После остави чашата си до тази на Кепела.

— Не мога да се разплатя с теб, Ибен. Нямам пукната пара.

— Така и предполагах. Бързо ще ти уредим нов заем, Рой. Какво ще кажеш? Например за още пет хиляди. Ще отидем заедно да се разплатиш с Фу и ще ти остане нещо, за да си платиш лихвите на мен и дори за харчене. Даже може да стигнат за няколко игри покер.

— Страшно ми харесва покерът, Ибен.

Думите му прозвучаха съвсем по детински, в него сега сякаш живееха трима души — този, за когото се представяше, онзи, който беше, преди да се съгласи на операцията, и сегашният пияница.

— Какво ще кажеш, Рой?

— Ще ти кажа, че е страхотно, Ибен. Защо пък не, наистина?

— Същите условия ли?

— Защо не?

— Пет хиляди ли?

— Туй, което притежавам, си струва доста повече от пет хиляди, двайсет може би. Само ми намери купувач, Ибен. И ще мога да се разплатя с ония задници преди края на седмицата. А на теб ти давам петнайсет процента.

— Добра сделка, Рой. Ще поразпитам, ще потърся. После как да те намеря?

Кепела едва удържа да не се разсмее.

— Нали знаеш къде живея.

— Няма да се опиташ да бягаш отново, нали, Рой? Защото следващия път ще ме принудиш да се отнеса доста по-грубо с теб.

Следващ път ли, се прииска на Кепела да попита. Защото в същия миг болката по цялото му тяло сякаш се беше възвърнала.

— Изобщо нямам такова намерение. Тук ще си остана. Само ми намери купувач.

— Е, ще се поогледам наоколо.

— Много лошо, че не са ти отворени прозорците.

— Защо?

— Защото много смърди. Сякаш някоя курва си е забравила гащите под леглото.

Холст се ухили.

Кепела обаче си мислеше друго. Защото, проклет нацист такъв, ако отвориш прозорците, мога да скоча долу и за един миг да ти проваля целия брилянтно изпипан план. Мразя тоя скапан живот.