Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (29)

29.

Кепела, доста поразтърсен от срещата си с Бекър, се вмъкна в първия бар, изпречил се насреща му. Глътна набързо две водки „Попов“, след това се запъти към оръжейния магазин „Бърт и Бейн“, намиращ се на самия бряг. Единствено те бяха отворени до среднощ и освен това продаваха оръжия от всякакъв калибър и вид, съществуващи на земята. В магазина имаше и щанд за направа на ключове. Само срещу седемдесет и пет цента — цена, малко по-висока от обикновено — можеше да се сдобиеш с дубликат.

Мина покрай щанда за лъкове и арбалети, щанда за облекла със защитна окраска, за армейски обуща, оказали се свръхпроизводство, както и покрай щандове витрини, в които бяха изложени най-различни пистолети и револвери. Зад тях на стената висяха пушки, от въздушни до полуавтоматични — заприличаха му на строени войници.

На ключа от Шилсхоул му беше изваден дубликат за не повече от две минути.

Вторият етап от плана му включваше и малко истинска детективска работа. На Кепела все повече му харесваше това, което върши. Предполагаше се, че истинският агент на ФБР трябва да се занимава с нещо подобно. Тя му беше съобщила телефонен номер, което или значеше, че не живее на яхтата, или че някак беше успяла да си прекара телефон там. Той спря до паркинга на Шилсхоул, взе биноклите си и влезе в близката телефонна кабина. Остави вратата отворена, за да не се задейства светлинната инсталация — иначе нямаше да може да вижда добре какво става на яхтата. Тя се отзова на третото позвъняване.

— Марлене?

— На телефона.

Харесваше акцента й.

— Обажда ти се… един твой приятел. Дали не бихме могли да се срещнем тази вечер? За кратко. Извинявам се, че ти се обаждам толкова късно.

— Не спях. Къде да се срещнем?

— Където се видяхме първия път… до бара. Примерно след двайсет минути?

Беше преценил, че ще й трябват двадесет минути, за да стигне до езерото Грийн и парка край него. Предположи, че за да се приготви, щяха да й трябват не по-малко от десетина минути.

— Може да закъснея с пет минути, но иначе съм съгласна. Ще се видим там.

— О, и… Марлене?

— Да?

— Надявам се, че ще ми донесеш нещичко.

— Ще опитам, Р… — за малко да го нарече Рой. — Не мога да ти обещая сто процента заради късния час. Довиждане.

Кепела подкара доджа си по пътя, виещ се нагоре, към каменните стъпала, които водеха към парка Голдън гардън. Той с мъка се заизкачва по тях, докато стигна до най-горното, после се разположи на студения камък и сложи един от биноклите пред очите си. Насочи го към пристанището и го фокусира така, че да вижда „Добрата дама“. Лекият ветрец облъхваше на топли вълни лицето му, твърде възможно беше топлината да се дължеше на двете чаши „Попов“. Яхтите изглеждаха така красиви на светлината на пристанищните лампи, мачтите им като че пробождаха нощното небе, докъде — това показваха белите светлинни на самия им връх. На повечето от яхтите беше тъмно и спокойно, на една от тях се вихреше парти, хората се надпреварваха да вдигат наздравици и извиваха тела. Гледката на партито му причини болка. Не беше ходил на истинско парти откога? От времето преди да остави пиенето. Да се откаже беше чисто негова идея — да покаже, че може да победи изкушенията, че може да се измъкне от злото — тази мисъл го накара да изпита още по-голяма болка. Защото отново беше започнал да пие. По дяволите, отново! И което беше най-лошо, харесваше му да пие. Съзнаваше, че пиенето за него е цяло бедствие. Почувства се обзет от чувство за вина. Усети как гърлото му се стяга, как стомахът му се присвива и в очите му нахлуват сълзи. Започна жалостиво да подсмърча. Вина. Болка. Сълзи. Съзнаваше, че пиенето ще го убие. Той направо се самоубиваше — дълго и бавно. Как беше възможно в него да съществуват сякаш двама души? Как беше възможно това — да осъзнава колко е вредно и пак да продължава да пие?

Не можеше да позволи обаче на чувството за вина да го погуби. Изтри бликналите сълзи и отново погледна през бинокъла. Видя я на кея, да подръпва дрехите си, да преминава през портата и да се запътва към паркинга.

Той забърза надолу по стълбите, вмъкна се в колата си и потегли надолу към Шилсхоул. Като стигна на пресечката с име Вайн Боут, се отклони и спря. След няколко минути покрай него премина Марлене със спортната си кола. Кепела изчака малко и подкара към паркинга на пристанището.

Дубликатът лесно отключи вратата към кей L. Кепела с преднамерено нехайна походка приближи „Добрата дама“, качи се на нея и се запъти право към кокпита. Не му беше дошло наум, че може да е заключено. И си беше. Включи фенерчето си и затърси ключ. Не откри нищо. Продължи да търси и тогава се сети, че в задната част също има каюта. Оказа се незаключена и той влезе вътре. Метнатите да съхнат бледосини бански от две части го накараха да се усмихне — каютата се оказа на Марлене.

Предположи, че Марлене тъкмо в този момент пристига пред грил бара „Грийн лейк“. Притихна, чувайки шум, и видя една двойка да напускат партито на кей М. И двамата се клатушкаха.

Той затършува из дрехите на Марлене, чувствайки се малко засрамен. Пипаше ги внимателно като да бяха от порцелан и щяха да се счупят. В най-долното чекмедже откри голям кожен паспорт, пъхнат в сгъваем портфейл. Отвори го и видя снимката, беше на Марлене. Написаната там фамилия беше Йенер.

Кепела й беше поискал пари. Холст ги държеше в хотела. Пътуването до центъра на града й отне петнадесет минути повече, отколкото беше предположила. Когато най-сетне се озова във фоайето на „Вашингтон плаза“ и докато чакаше Холст, откри, че нервно потропва с носа на италианската си кожена обувка по облицования с мрамор под. Беше си сложила същите шапка и шал, които да покрият лицето й. А на клепачите си беше положила силни сенки, за да прикрие синината под едното си око. Тежкият грим я караше да изглежда доста евтино.

Холст най-сетне се появи откъм асансьора с куфарче в ръка. Той я изгледа и се почувства като победител. Беше го постигнал. Беше я пречупил. Сега му беше изцяло в ръцете. Отведе я в полутъмен ъгъл, който нямаше как да се наблюдава от регистратурата, там седнаха на един от диваните, разположени пред фалшивата камина.

Почти не разговаряха. Той й каза само:

— Вземи куфара едва на тръгване. Не казвай нищо.

Тя му каза, че си иска обратно телевизора и го попита колко още ще продължава всичко това. Беше започнала да се уморява.

Непрекъснато мислеше за Джей. Неудържимото сексуално привличане, което усещаше по отношение на Джей и което възприемаше като спасително за себе си — беше смачкано от този гадняр. Имаше ли шанс някога отново да бъде с Джей?

Изправи се, взе куфарчето и излезе от хотела.

Фреди Подпалвача си носеше цялото оборудване в раницата. Кльощавото му тяло летеше по улицата като подгонено. Обичаше всичко да става бързо. Така и работеше, бързо, много бързо; беше способен да чуе и шум от падаща капка; можеше и бързо да бяга, много бързо. Специфичното му занимание го беше направило много бърз — като анимационните зайци Джак Рабит и Бъгс Бъни. Фреди обичаше Бъгс Бъни.

Провери адреса два пъти, за да не сбърка. Веднъж само беше объркал адреса, беше запалил погрешен апартамент и оня смотаняк беше отказал да му плати. Оттогава Фреди беше свикнал да проверява адресите по два пъти. Това беше. С помощта на отвертката лесно преодоля вратата на сутерена. Ехе! Колко бързо стана! Тръгна работата, тръгна! Страхотно!

Фреди предпочиташе разредителите за боя или за лак, ако трябваше да действа в сутерена. Така се затрудняваше работата на следователите после. Сутерените бяха предпочитаното място за съхранение на бои, стари дрехи и вещи, както и на разредители. И ако се използват подходящ възпламенител и подходящ хронометър, тогава ставаше дяволски трудно да се докаже, че мястото е било взривено. Разбира се, в този случай се налагаше да прояви още по-голяма изобретателност, тъй като оня жълт паток искаше да вдигне във въздуха и сутерена, и апартамента на втория етаж. Е, мъчно щеше да бъде, но не и невъзможно.

Фреди предпочиташе химията пред електрониката. Никакви електронни боклуци и тям подобни. Отначало лесно — лепваш ги някъде, обаче после — как да ги потулиш? И хронометърът? Все част от него щяха да намерят сред боклуците. Винаги носеше със себе си настенни хронометри, но рядко ги използваше. Предпочиташе възпламенителите, които изгаряха изцяло при взрива. Ето това му беше най-трудното — да направиш така, че да няма доказателства. Все това му беше повтарял неговият приятел Илмър от приюта за малолетни престъпници преди години; изгори всички доказателства, за да не оставиш следи, по които да те открият.

Фреди използваше прахан. Праханта беше за него като тамян — тъй като възприемаше нещата, които правеше, като истинско свещенодействане. Освен това използваше винаги една и съща марка — „Таканини“ от Япония. Най-добрата прахан на света. Можеше с часове да седи вкъщи и да я гледа как гори, не забравяйки да поглежда часовника си, за да засече времето, за което движещото се пламъче изминаваше определено разстояние. Нямаше насита на тази гледка. Много обичаше да гледа и как горят всякакви свещи. Използваше и два вида свещи и нещо, изобретено от самия него и наречено „Комина на Фреди“ — префасонирана кафеварка, която му позволяваше да остави запалена свещ без страх, че някой ще забележи горящия пламък. А в случаи като този — когато горенето трябваше да продължи цели три часа — щеше да използва и свещи, и прахан. Беше се запасил и от двете в големи количества.

За щастие откри това, което всеки подпалвач на негово място би искал да открие — специално място в сутерена за складиране на бои, разредители и всякакви други бояджийски препарати. За бога, помисли си той, мъкнах цели осем килограма разредител за боя и сега откривам, че можех и да не си правя труда — тука има толкова и даже повече. Трябваше да огледам мястото по-рано, обаче оня жълт паток настоя да не се показвам предварително. Влизаш и си излизаш завинаги, беше казал. Точно така щеше и да направи, да влезе и излезе — нямаше да се бави изобщо. Фреди наистина работеше много бързо. Напълни три картонени кофи от боя с разредител, намокри с него парцалите, които беше донесъл, и посипа с прахан цялото разстояние от кофите до камарата със стари мебели. Върху един от столовете също сложи кофа, пълна с разредител. Праханта свързваше намокрените парцали и кофата върху стола. Фреди отвори всички кутии с боя и ги нареди в кръг около трите отворени кофи с разредител в другия ъгъл. Заприличаха му на покрити каубойски каруци, наредени в кръг за предстоящо пренощуване. Използва литър разредител, за да подготви още една такава система — напоени парцали и прахан, и да я свърже с няколкото стари легла, складирани точно под дървения гредоред на тавана. Фреди обичаше гледката на дърво.

Преряза една от свещите си на такова ниво, че да се гарантира горенето й в продължение на два часа и четиридесет и пет минути, оставяйки й достатъчно фитил, който да може да възпламени праханта. Беше маркирал със специални скобки върху праханта петминутните интервали на горене. Постави и „Комина на Фреди“ и нагласи четвъртата скобка така, че да стъпи върху крайчеца на парцалите, които първо беше напоил с разредител. След което напусна сутерена и се запъти към апартамента на втория етаж.

Държеше в ръка отвертката готова, за да проникне там, но първо реши да натисне бравата. Вратата се отвори. Той се ухили. Обичаше нещата да стават лесно. Без шум и без суетене. Идва господин Чистача и не само ти почиства апартамента, но очиства и теб, ако имаш късмет да бъдеш там…

Сега го очакваше по-трудното — да нагласиш сутерена да се взриви беше лесно. Апартаментът беше опразнен. С чисти и гладки стени, под и таван — като бебешко дупе. Фреди пусна раницата си и тъкмо се готвеше да я изпразни, когато му дойде друга идея. Приближи се до механизма за газово отопление и отвори клапана. Това съоръжение винаги се стопанисваше от собственика на жилището и най-важното сега беше, че функционира. Това го накара отново да се ухили. Фреди рядко ползваше фенерчета — твърде рисковано беше, предпочиташе да изчака очите му да привикнат с тъмнината. Разходи се из всички стаи и провери дограмата на прозорците за теч на въздух. В единия имаше дупка и той я запълни с парцали. Фреди беше нещо като експерт по газовите инсталации. Знаеше съвършено точно колко време трябваше газта да тече, за да успее да запълни дадено пространство в достатъчно количество, за да го вдигне във въздуха. Това беше нещо, в което много добре се ориентираше, и не се нуждаеше от калкулатор, за да си направи сметките. Той само поразгледа наоколо и започна да запълва дупчиците в сивата пластмасова тръба, която свързваше регулатора със съответното устройство — в случая, с кухненската печка. Така запълни около петнадесет дупчици. Тънкото пластмасово покритие върху съединителите не само пестеше пари на газовата компания, но и улесняваше работата на Фреди. Ехе! Само петнадесет дупки. След няколко часа това място щеше да се изпълни с газ и щеше да бъде готово да се взриви всеки момент. Само му трябваше малко пламък и…

Фреди излезе от апартамента, затвори вратата и само за около две минути запълни с парцали и пролуката между долния ръб на вратата и прага. Беше напълно доволен. Всичко беше наред. После се върна отново в сутерена, погледна часовника си „Касио“ — той имаше монтирана лампичка, която се задействаше от горния десен бутон — и измести с една скобка напред времето за възпламеняване на първата купчина парцали. После запали свещта. Ако всичко беше наред, апартаментът на втория етаж щеше да се взриви малко след като избухне и заложената от него конструкция в сутерена, което за страничния наблюдател — дали изобщо щеше да има някакви странични наблюдатели в три часа посред нощ? — зачуди се той — би означавало просто, че огънят е започнал от сутерена и е обхванал и горните етажи. Юпиии! Чиста работа! Идеално! Фреди пъхна свещта в „Комина на Фреди“, седна и оправи ръкавите си, които беше навил нагоре, преди да започне работа. Имаше навик, след като свърши, да огледа всичко още веднъж, независимо че веднага му се искаше да се метне в колата и да я подкара с пълна газ.

Кепела си преписа всичко важно — номера на паспорта й, датата и мястото на раждане, имената й, страните, които беше посетила и през кои години. След което сложи молива в джоба си, извади фенерчето от устата си и се изкачи на палубата.

Така беше доволен от себе си, че реши да се отбие за едно питие, преди отново да се опита да се свърже с Марлене. Само едно питие. Избра първото що-годе прилично изглеждащо заведение. Наричаше се „Ъгълът на Оскар“. Вътре беше мрачно и задимено — тъкмо както на Рой Кепела му харесваше. И посетителите му бяха само мъже. В дъното имаше и включен телевизор, по който тъкмо сега даваха мача между „Сийхоукс“ и „Хюстън Ойлърс“. „Сийхоукс“ водеха в резултата.

Барманът, един от ония вечно усмихнати човешки екземпляри, попита Кепела дали не иска още едно питие. Кепела се включи в играта и каза:

— Ами, защо пък не?

Беше минал почти час, когато отново погледна часовника си.

„Ракетите“ свиреха страхотно; цялата тълпа се подрусваше, потропваше и пляскаше в ритъма на музиката. Джей се изви назад и се загледа в крехката блондинка, която беше изскочила на сцената от страната на бас барабаните на Джоко, след като Джими беше приключил със солото си на китара, изпълнено с извивки и звуци, подобни на издаваните от духов инструмент. Без да обръща внимание на подвикванията, Джей прекоси сцената, за да поздрави като ръководител на състава соло китариста Джими.

В този момент електрическата инсталация гръмна и заведението потъна в тъмнина.

Подобно нещо се случваше вече за трети път през седмицата. Няколко гласа изразиха недоволството си. А от състава тъкмо бяха запели в многогласен вокал, когато техниката спря. Само барабаните и духовите инструменти още известно време звучаха, преди и тези музиканти да разберат какво се е случило. Лампите от аварийното осветление една след друга се задействаха, а Джей се провикна:

— Изглежда сме стопили инсталацията. Само след минута отново ще бъдем с вас.

Голяма част от публиката избухна в смях — повечето от нервно напрежение, помисли си Джей. Хората не обичат да стоят на тъмно, освен ако не са решили да правят любов. Някой дойде отвън и се провикна:

— В целия район е тъмно. Голяма част от града също е на тъмно.

Ръкопляскания и смях.

Управителят, който беше застанал пред вратата, водеща към вътрешните помещения, забеляза, че много хора се насочват към изхода и като знаеше, че подобно раздвижване можеше да предизвика масово напускане, се провикна:

— Още по едно за всички! За сметка на заведението!

Барманът го изгледа смутен — управителят не се славеше с щедрост. Тълпата се устреми към двата бара. По заповед на управителя сервитьорките поставиха допълнителни свещи върху всяка маса и публиката изпадна в едно от ония настроения, характеризиращи се с израза „ще бъдем заедно до края, пък каквото ще да става“. Джей не беше от хората, които биха се поддали на паниката и не биха знаели какво да правят. Каза на Джоко да слезе от барабаните и да каже на Букс да извади акордеона, който използваха за някои песни. И сам се запъти зад кулисите, за да си вземе акустичната китара. Когато отново се върна на сцената, там го чакаше Джими, подготвил си и стол. Джей му подаде китарата и се извърна към мъжете с духовите инструменти, Букс и Джоко, и им каза:

— Продължаваме с „По пътя“.

Роб, бас китаристът, остави китарата си и се нареди до Джей — тъй като нямаше да има усилватели, щеше да се наложи и двамата да пеят. Джоко отброи на глас няколко такта и те засвириха и запяха.

Сега заведението беше изцяло в тяхна власт. Публиката избухна в ръкопляскания, впечатлена от желанието на състава да продължи с музиката. Само след секунди дансингът отново се изпълни с танцуващи. Джей хвърли поглед назад към Джоко, който му кимна в отговор, като цигарата между устните му подскочи. Кимването трябваше да означава следното: „Голяма работа си, Джей!“. Джими също му хвърли поглед, усмихна се и присъедини гласа си към тяхното пеене. „По-нататък по пътя ще ме придружиш…“ пееха те. Джими беше направил такъв аранжимент на основната мелодия, че беше превърнал песента в едно от онези парчета, от които те побиваха тръпки. Защото и думите си ги биваше.

Ето заради такива моменти всъщност живееше, помисли си Джей. И те нямаха нищо общо с мечтите му за големите пари и големия удар. А да си признае, много се плашеше от това как щяха да се развият нещата след този голям удар. Харесваше му публиката да се тълпи около тях, откликвайки на музиката им, харесваше му да кара хората да забравят всекидневните си грижи, харесваше му да вижда блесналите им лица. Харесваше му именно възможността да ги пренесе за три-четири часа в света на фантазиите и мечтите, където понятието за време изобщо не съществуваше, където имаше само музика и добро настроение. И хубави момичета.

Той отметна глава и се засмя посред песента. Ето за това живееше. За такива моменти. Ето това беше.