Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (25)

25.

Късното следобедно слънце, затулено от мътни облаци, просветваше като котешко око, прихванато от лъча на фенерче. Холст с чаша в ръка наблюдаваше как Марлене се суети из кухнята.

— Опитвам се да уредя една среща за утре вечер. Става ли?

— Добре. Колкото по-бързо свърши всичко това, толкова по-добре.

— Заради Бекър ли говориш така?

Тя заклати глава. След заминаването на Джей не можеше да си намери място от нервно напрежение.

— Какво?

— Заплеснала си се по Бекър, нали?

— Не.

— Не правиш добре, като отблъскваш мъжете, Марлене.

— Не направих добре, като отблъснах теб ли?

Холст се загледа встрани, правейки се, че не е чул риторичния й въпрос.

— Добре работи. Признавам го.

— И е добър ветроходец.

Той погледна часовника си.

— Къде се губи сега? Да не би да си го пуснала по-рано?

— Не, днес не е идвал.

Холст сви рамене — за него нямаше особено значение.

— Готова ли си за следващите няколко седмици?

— Защо постоянно ми задаваш този въпрос? Ще се справя като професионалист — правя му предложение и после проучвам какво точно смята да ни продаде. Какво чак толкова трудно има? Затова ме взе със себе си, нали? Само едно ще ти кажа, колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.

— Сигурна ли си, че можеш да се справиш с проучването на материалите?

— Ако става дума за електронни схеми, отлично мога да се ориентирам. Нали затова съм тук?

— Кепела е труден човек. Непредсказуем.

— Ще се справя. Нали всъщност ще се договаряме като бизнесмени. А на мен работата ми досега е била да водя точно такива преговори.

— Просто исках да те предупредя. Бъди много предпазлива в думите си. Не бих искал да усети за какво всъщност става дума. А това ще го накара да онемее. Може да се окаже доста трудно. Даже може да се наложат няколко срещи.

Марлене, която през цялото това време беше наблюдавала през филистрина как една жена мие с маркуч съседната яхта, кимна.

— Провери ли го вече?

Холст отпи глътка кафе.

— Бекър ли?

— Да.

— Както всекиго другиго. Иначе би било чисто нехайство.

— Така си и мислех.

— Защо?

— Защото сега си друг, приличаш ми на мъж, който е разбрал, че змията, с която се надлъгва, не се е оказала отровна.

— Много особено сравнение.

— Точно така изглежда отстрани.

Холст отново сви рамене и видя през другия филистрин как катер на бреговата служба обиколи една яхта и изчезна от полезрението му.

— И какво откри за него?

— Оказа се напълно подходящ за нас. Фактически няма добър кредитен рейтинг. От няколко години се е установил в Сиатъл и свири по баровете. Добре стана, че го нае. Често пътува със състава си, така че ако нещо се случи с него, съмнявам се, че…

— Не.

— … на някого ще липсва.

— Не!

И тя стисна ръце.

— Внимавай, Марлене. Какво ти харесва и какво не, изобщо не ме интересува. Добре го запомни. Всъщност исках да кажа, че ако се наложи да го задържим някъде за известно време, никой няма да се втурне веднага да го търси. Ненавиждам насилието.

Той извърна глава, погледна я и въздъхна.

Марлене не повярва на нито една негова дума.

 

 

Изпиха всеки своето кафе в пълна тишина, той — седнал зад масата, а тя — изправена до малката метална мивка. Марлене се страхуваше, че Джей повече нямаше да се появи и много й се искаше да стовари вината за това на Холст, но в същото време не смееше да му каже какво точно се е случило. Съзнаваше как би реагирал.

— Тръгвам си — каза Холст, остави чашата и се изправи.

Тя го последва — нещо, което никога не правеше. Той се извърна към нея и попита:

— Какво има?

Неспособна да измисли какво да му отговори, тя просто вдигна рамене и залюля глава. Той се беше запътил към нейната каюта, не извън яхтата. Сърцето й подскочи. Искаше й се да го спре, но вместо това тя се спря. Стоеше и го слушаше как се разпорежда в каютата й. Пъхна пръсти в устата си и загриза нокти. После като обезумяла се втурна към кухнята и там се зае да си прави още кафе.

Холст влезе с бавна стъпка и почервеняло от гняв лице. Застана на първото стъпало и излая:

— Защо това е преместено?

В ръката си държеше видеокасетата.

— Преместено? — опита с колкото се може по-невинен тон Марлене. — Какво е това?

Умът на Холст беше като швейцарски часовник.

— Нали ми каза, че не е идвал днес. Той ли го направи?

Тя набързо прехвърли в ума си няколко възможни отговора.

— Не беше той… Аз бях. Аз я преместих.

Той се втурна по трапа надолу и я стисна за ръката.

— Видя ли той касетата? Кажи, видя ли я? Затова ли сега го няма?

— Не — отвърна тя с неубедителен тон. — Аз бях.

— Казвай!

И той започна да извива ръката й.

— Не!

— Казвай! — Сви ръката й зад гърба и я натисна надолу — тя се принуди да падне на колене. — Кажи ми още сега, Марлене. Иначе ще изпратя касетата с баща ти с утрешната поща.

— Изпрати я!

— Ти видя ли какво има на касетата?

— Защо си я скрил тук? И каква е тази глупост да я криеш в рулевия механизъм. Защо не си ми казал?

Тонът му стана по-спокоен.

— Трябва да ми кажеш, Марлене.

— Ти също не ми каза!

Прозвуча като потвърждение за участието на Джей.

— Какво знае той?

Тя поклати глава, а русата й коса прикриваше лицето й като завеса.

— Какво видя той? — промени въпроса си Холст и я сграбчи за раменете.

— Не зная. Откъде да знам? — изфъфли тя. — Не трябваше да я криеш тук.

— Къде е той? — попита и я разтърси.

— Нямам представа. Кълна ти се, не знам.

Холст я удари в лицето. Тя се вцепени, изплашена до смърт. Той се ухили, тюркоазните му очи пламнаха.

— Остави ме. Моля те, остави ме — примоли се Марлене.

— Къде е?

И Холст я удари отново. И отново.

— Остави го на мира! — опита се да каже тя, но нищо не се получи.

Той я удари като боксьор. Главата й се люшна и преди да успее да реагира по какъвто и да е начин, той напъха носната си кърпа в устата й и я избута към сандъка, където беше оставил видеокасетата. С едно движение измъкна лентата и я омота около главата и в косата на Марлене, после и около кръста й. Тя отново падна на колене, чувствайки се като замаяна.

— Отдавна чакам този момент — уведоми я Холст. — Сега най-накрая ще се разберем кой командва тук. Много е важно да си го изясним. — И я плесна през лицето. — Когато си готова да говориш, ще сключим сделка — ти ми казваш всичко, което знаеш, а аз ти обещавам с пръст да не пипна Бекър. Както виждаш, всичко се нарежда прекрасно. — Разкъса блузата й. — Повече няма да те удрям по лицето. Такова красиво лице имаш, Марлене. — Закима глава и продължи: — Ще се научиш да ми се подчиняваш. — Той се наведе, хвана я за брадичката и я принуди да кимне за потвърждение. — Добро момиче.

Тя се дръпна назад, лицето й цялото беше в кръв. Опита се да каже нещо, но не успя.

Холст сви ръката си в юмрук и се ухили.

 

 

Сутрешното слънце си беше отвоювало място сред облаците и надничаше оттам жълто-оранжево. Кепела седеше в една мизерна барака и нагъваше на едри залъци поничка с мед и отпиваше на едри глътки от кафето си, очаквайки Холст да заговори.

— Иска да разбере точно какво продаваш. Предложението я заинтересува, но иска да знае повече подробности.

— Коя е тази жена?

— Казах ти, казва се Марлене. Няма нужда да знаеш повече от това.

— Трябва да зная коя е или отказвам да се срещна с нея.

Холст се намръщи.

— Значи край на обсъжданията.

Кепела набързо промени мнението си.

— Добре… добре… може пък да я видя и тогава да реша.

— Твоя работа. Не искам изобщо да ти се меся. Колкото по-бързо приключа с посредническата роля, толкова по-добре.

Кепела си помисли: „Силно се съмнявам в това“.

— Много добре си знам работата.

Изречението беше прошепнато и придружено с усърдно озъртане да не би някой в бараката за понички да го чуе.

Холст не се забави с продължението:

— Само едно ще ти кажа — преди да приеме да се срещнете, тя иска да разбере с каква точно информация разполагаш. Доста разумно от нейна страна, не мислиш ли?

— Ами ти й кажи. Аз имам каквото имам.

И на устните му цъфна усмивката на нахалника, който действа от позицията на силата. Прииска му се да си беше пийнал поне една чашка „Попов“, преди да дойде тук.

Холст го изгледа с искрено любопитство, чудейки се защо този човек се държи като пълен параноик. Кепела беше променил мястото на срещата в последния възможен момент; не пропускаше подробно да огледа всеки без изключение влизащ или напускащ бараката, даже и тези, чиято очевидна причина да се отбият беше само за да се снабдят с понички. През цялото време шепнеше и говореше неясно и даже двусмислено. Холст имаше чувството, че пред него стои съвършено различен човек от онзи, с когото се беше сприятелил при Фу.

Кепела отново се обади:

— Виж какво, Холст, предполагам, че общо дължа двайсет хиляди, двайсет и пет стават с неплатените лихви. В общи черти смятам ги за реална цена за това, което предлагам, а тя все ще намери начин да го препродаде на тия, които истински се интересуват от подобна информация. Схващаш ли?

— Какво имаш предвид?

— Промених си намеренията. Това, което имам, би се сторило истинско богатство на ония, на които им трябва тази информация. А точно сега и на мен ми е нужно цяло богатство. Разбра ли сега?

— Какво говориш, Рой?

— Виж какво, Холст, макар да ми се правиш на глупак, какъвто не си, колкото повече се замислям, толкова по-ясна ми става картинката.

— Така ли? — изрече Холст с ирония, надвесен над кафето си.

Кепела усещаше, че точно такова поведение беше най-печелившото в случая. Трябваше да изглежда не само невеж, но и очебийно глупав. Сляп.

— Не знам кой си. Пък и не ме е грижа. Не знам коя е тая купувачка. Мисля си обаче, че играеш и с двама ни. Проверих я аз тая твоя фирма за спортни стоки…

И той нарочно остави думите си многозначително да увиснат във въздуха и се зае отново с поничката си.

— Какво трябва да значи това?

— Ами — че не изкарваш много пари от фирмата. Затуй мисля, че си уредил да вземеш процент и от купувачката, и от мен. Е, доста добра сделка. Щом искаш да спечелиш и от двама ни — твоя работа. Но не се опитвай да ме премяташ. Иначе веднага се отказвам. Няма да позволя тя да ми нарежда какво да правя. Има начин да й докажа, че информацията ми си я бива — ще й поискам най-добрата цена и ако нищо не стане, съм вън от играта. Знам как стават тия работи, нали разбираш? Тя само чака да се съглася на условията й, нали? Все другите да са по-алчни, все те да печелят, а? Вече не съм толкова глупав. Схващаш ли сега? Една или две такива сделки, за много пари, и си осигурявам нормален живот. После пак мога да продавам, но за по-скромни суми. Един-два големи удара и се оправям.

През цялото време се опитваше да звучи убедително.

След всяка изречена дума Холст се слисваше още повече. За момент даже си помисли, че Кепела напълно беше разгадал ходовете му. В края на речта обаче му се искаше да му каже просто „Рой, ти си пълен глупак“, но вместо това каза:

— Няма да й кажеш… нали, Рой? За процентите…

Кепела се ухили горд от себе си.

— Не, Ибен. Нищо няма да й кажа. Само й кажи колко искам, нали? Че не става дума за няколко долара — колкото да си платя пиенето, а за няколко пачки с долари. Идвам с голямата чанта и толкоз. И й кажи на тая купувачка да бъде така добра и да се навие да ми плати. Иначе веднага си намирам друг купувач. Така виждам сделката, Ибен, само така от нас става партньори. — Кепела хвана с две ръце поничката и си откъсна едно парченце. После смачка изцапаната салфетка и я пусна в пепелника. — Изобщо не искам да рискуваме. Разбра ли? Защото щом някой от нас опиташе подобно нещо, веднага ни надушваха. Мен обаче няма да хванат. Трябва да вземем всички предпазни мерки — и той се усмихна зло, — че даже и повече. Не ми се ще двайсет години да лежа заради чужди грешки. Това да ти е пределно ясно. Иначе и аз ще си намеря няколко като Брат на мира и ще ги пратя хубавичко да се разплатят с този, който ме подведе. Схващаш ли, Ибен? Ако аз изгоря, всички други също изгарят. И съвсем няма да го направя със законни средства, ако разбираш какво имам предвид.

Холст си помисли: Можеш да ми държиш такъв груб тон, Кепела, но ако на някого трябва да му счупят главата, то е най-вече твоята. За мен ти си като тинята в реката. Работодателят ми разполага с цяла армия, която да се справя с такива като теб. Ако провалиш сделката, Кепела, бившата ти жена ще стане и бивша вдовица преди Коледа, а на глас каза:

— Каквото кажеш, Рой. Каквото кажеш.

— Дяволски си прав, Ибен. Каквото казвам, това ще стане. Кажи й така и на купувачката. Каквото казвам, това ще стане. Да, господине. Топката е в мойто поле сега. И всички трябва да играят по мойте правила — бързай бавно и далеч ще стигнеш.

И той отново хвана с две ръце поничката си и откъсна парченце. Очите му бяха кървясали и ръцете му трепереха.

 

 

Холст знаеше как да пречупи жена като Марлене — като я накара да се страхува. Да се страхува за репутацията на баща си, за живота на приятеля си, както и за собственото си оцеляване. Основни инстинкти. Беше му отнело около четиридесет и пет минути. Тя се беше противила. Плакала. Но най-накрая се бе пречупила. Сега беше изцяло в неговата власт. И щеше да прави каквото й каже.

Нямаше начин да остави Бекър. Не, независимо какво й беше обещал, Бекър щеше да си получи каквото заслужава. А то беше — отстраняване. Холст излезе от бараката и подкара към Интернационалния квартал, за да вземе Джон Чу — Брат на мира. Чу беше много едър, така че като седна на предната седалка, колата се наклони надясно. Холст попита:

— Научи ли адреса?

Чу му подаде парченце хартия, откъснато от телефонен указател. Холст придвижи поглед по редовете, успявайки в същото време да не се качи на тротоара.

— Много е важно за мен, Чу, всичко да прилича на нещастен случай. Вариантът със самоубийството е най-подходящ. Той е съсипан, гаджето му го е напуснало — чудесно пасва. Никакво гърмене обаче. Един удар с нож — и толкова.

— Разбирам. Няма проблем.

— В краен случай може да изглежда и като грабеж. Имам предвид, ако нещо случайно се обърка.

— Имам опит за грабеж. Няма проблем.

Холст се извърна като ужилен.

— Нали ми каза, че нямаш криминално досие?

— Нямам — отвърна Чу и се ухили.

— Ще те чакам на мястото, където ще спра. Когато приключиш, искам да застанеш на ъгъла и да ми кимнеш за потвърждение. На връщане вземи автобус. По-късно ще се свържа с теб.

— Няма проблем.

След няколко минути Джон Чу излезе от колата и се запъти към апартамента на Бекър.

 

 

Джей чу шум от потеглянето на товарния асансьор — в началото, приличен на пукот, а след това на стържене. Той погледна към стенния часовник. Малко рано за редовното съботно посещение на Джоко. Освен това Джоко никога не използваше асансьора. Джей приседна на ръба на леглото, заслушан да чуе почукване на вратата си. Асансьорът спря и вратата му се отвори. Джей разтърка очи и пристегна връвта на панталоните от лекарска униформа, които използваше наместо пижама.

— Идвам — провикна се, изпреварвайки очакваното почукване.

Вратата се отвори с трясък, откъртвайки горната панта и увисвайки на долната. Кучият му син беше доста едър. Раменете му бяха с размера на голям гардероб, а вратът му беше дебел колкото главата. Китаец беше, с високи скули и тесни процепи на очите. И изрева:

— Давай парите, бял боклук.

— Ама какво те е прихванало?

— Парите, хайде — изрева отново и пристъпи право към Джей.

Джей отстъпи назад, премятайки се през глава и озовавайки се от другата страна на леглото — приземил се беше на краката си. Инстинктивно хвана завивката за краищата, вдигна я и я метна върху нападателя си. Чу прегази леглото и замахна към Джей, който се приведе и се затича към вратата. Но Чу вече беше слязъл от леглото и го улови за глезена. Бекър падна, успявайки да ритне мъжа със свободния си крак. Здравенякът отново проговори:

— Нищо лошо няма направя, ако даваш пари.

Джей успя да нанесе добър ритник по носа на китаеца, преди Чу да улови и другия му крак. Джей направи опит да изкрещи, но не успя хубаво да си поеме дъх. Той заби нокти в дебелия врат на Чу, дращейки го като котка, и направи опит да стигне очите му. Китаецът пусна краката на Джей и го удари с все сила по гърдите. Ударът подхвърли Джей назад и той се приземи тежко на пода. Чу скочи върху него и го притисна.

— Давай пари.

Джей замахна с крак назад и след това го ритна, но не в коляното, както беше намислил. Чу изпъшка и се олюля, но успя отново да улови единия му крак.

Страх обзе Джей. Мъжът можеше и да го убие. Както и да се съпротивляваше, този звяр щеше да го победи най-накрая.

— Помощ! — успя да изкрещи Джей, макар да знаеше, че апартаментът под него е празен. — Помогнете!

Чу се наведе и заби коляно в гърба на Джей, изкарвайки му дъха.

Джей усети гръдния си кош като смазан. Ударът го претърколи на гръб. Опита се отново да извика. Нищо не се получи. Гърбът го болеше. Задъхваше се. Проклетото му китайско копеле започна да го влачи. Няколко трески се забиха в гърба му. Нито можеше да помръдне, нито можеше да диша. Здравенякът продължаваше да го влачи — само ако можеше да произнесе и дума, би казал на този проклетник къде са му парите и да се маха.

Чу го издърпа нагоре и отново заби коляно в гърба му.

Джей започна да се задушава — изобщо не можеше да си поеме дъх. Отвори очи. Стаята се люлееше. Също като „Добрата дама“, когато беше на кея. „Добрата дама“! Видеокасетата и Холст! Затова ли трябваше да изтърпи този побой? Джей изведнъж усети у себе си приток на сили, също както се беше случвало да чувства прилив на енергия след четиридесеткилометрово каране върху „Златоносната жила“. Трябваше да оцелее. Ами ако този тип тук наистина не беше дошъл заради парите?

Той седна, дишането му беше накъсано, и нанесе десен прав точно в слабините на Чу. Ударът се оказа пълна изненада за китаеца. Той пусна крака на Джей, хвана се за удареното място и заотстъпва назад. Джей се закрепи на колене и се опита да се изправи. Чу сплете пръстите на двете си ръце и удари Бекър във врата, събаряйки го на пода. След това повтори удара.

Джей отново усети, че се задушава. Зави му се свят и му причерня пред очите. Лежеше на пода, а тялото му беше като вдървено. Успя да забележи как Чу отваря прозореца към задната улица. Ръцете му започнаха да изтръпват — усещанията му се възвръщаха. Чу го взе на ръце, вдигна го и го провеси през прозореца — с главата надолу.

Джей съзря паважа на разстояние три етажа по-надолу. На около метър под прозореца водосточна тръба опасваше сградата. Той протегна ръце и се опита да достигне тръбата. Почти я докосна… само още няколко ценни сантиметра…

Чу бутна Джей надолу.

В този момент Джоко влезе в апартамента.

— Ей! — изкрещя той и зае веднага поза на обгорял в улични боеве боец, с едно движение в ръката му блесна нож. — Ела тук, боклук — добави и размаха ножа.

Чу зае същата поза, глътвайки си корема, за да увеличи разстоянието между себе си и острието на ножа. После се приближи без страх към Джоко и се отпусна на пода, завъртайки се така, че успя да ритне Джоко по ръката. Ножът излетя. Чу скочи на крака и блъсна Джоко към една саксия с посадено дръвче в нея. После излетя през вратата и хукна надолу по стълбите.

Джоко се измъкна от листака и се втурна към прозореца, воден от нездравото чувство да разбере какво е останало от Джей Бекър. Джей висеше на водосточната тръба, здраво обвил пръстите и на двете си ръце около нея.

— Губя сили, мой човек — прошепна на Джоко. — Помогни ми.

Джоко се наведе през прозореца, но не успя да достигне приятеля си само с няколко сантиметра.

— Дръж се така.

Огледа се наоколо, търсейки с нещо да си помогне. Защо точно сега нищо не му идваше наум? А и нищо не виждаше. Какво можеше да свърши работа? Погледът му падна върху дебелия оранжев кабел, който Джей използваше за удължаване. На три скока се озова пред него и го дръпна, за да го развие по-бързо. Терариумът на Джей политна и се строши върху пода, а гущерчето Гери препусна като стрела към саксиите. Джоко разкачи кабела и го спусна към приятеля си, а Джей пусна едната си ръка, хвана го и направи клуп около другата. След което Джоко го издърпа обратно през прозореца.

Когато най-накрая Джей беше спасен, Джоко обяви:

— Донесъл съм ти понички.

 

 

Зад тях сградата, където се помещаваше Управлението за защита на гражданите, изглеждаше огромна. Над нея кръжаха чайки, издавайки характерния си звук.

— Направо не мога да повярвам — каза Джоко и отключи първо вратата отдясно — за Джей, след това заобиколи пикапа и също влезе, тръшвайки вратата след себе си. Включи двигателя. — Надути пуяци. Някой се опитва да те убие, а те нищо не можели да направят.

— Както и Флинт каза, не можем да искаме от тях да разследват призраци. Просто няма кого да разследват. Друго щеше да бъде, ако можехме да го разпознаем…

— Сигурен съм, че беше той.

— И аз си мислех същото. Обаче тъкмо така ги отказахме да се занимават със случая. Да покажем и двамата снимка на мъртъв от две години китаец! Какво очакваше да направят? Детектив Флинт даже се оказа много разбран човек.

— Сигурно. Обаче никога не съм харесвал ченгетата. Мислят се за голяма работа.

Джей си замълча.

— Мислиш ли, че Флинт нещо ще предприеме?

— Ще вкара случая в компютъра. Мисля, че това е всичко, което можем да очакваме.

— Трябваше да му кажеш за видеокасетата, която си открил.

— Не и преди да говоря с Марлене.

— Това е глупаво.

Джей смени темата.

— Ти направо ми спаси живота, знаеш ли?

Джоко се ухили и зави наляво, към Шилсхоул.

— Така е.

— Много съм ти задължен.

— Прав си, много си ми задлъжнял.

И двамата се ухилиха.

— Какво ти дължа?

— Трябва да си помисля.

 

 

Шилсхоул изглеждаше измамно тих. Един мъж поливаше с маркуч палубата на дванадесетметрова яхта на кей К. Джей и Джоко насочиха погледи иззад предното стъкло на пикапа към кей L. Към „Добрата дама“. Никаква следа от Марлене.

— Виж какво — обади се най-накрая Джей. — Отивам да видя дали е на яхтата.

— Няма начин.

— Мъжът има вид на нацист. Подстригва се съвсем късо, а физиономията му е от ония — чисти арийски. Не можеш да го сбъркаш с друг. Облича се както неофашистите — с черно кожено яке, впити дънки, такива работи. Натисни клаксона два пъти, ако се появи.

— Но това е глупаво. Ами ако е на яхтата?

— Не и по това време на деня. Макар че не можем да бъдем много сигурни къде е сега.

— Глупаво е. Аз ще отида. Никой не ме познава. Ще я огледам отвън.

— Изобщо не се сетих за подобна възможност. Имаш ли нещо против?

— Много по-разумно е. Ти не мърдай оттук. Веднага се връщам.

— Добре. Яхтата е третата отляво.

Джоко тръшна вратата, след като излезе. Джей му извика и му подаде ключа за защитната преградна порта на кей L, след това го проследи с поглед как се приближава до нея.

— Чук, чук — озвучи двойното си почукване по външната страна на „Добрата дама“ Джоко.

След минута Марлене се появи откъм кокпита, скрила очи зад огромни слънчеви очила, нахлупила ниско шапка и увила шията и брадичката си с шал. Така цялото й лице се скриваше, освен тъмните кръгове на очилата, изпъкващи между жълтеникавия цвят на сламената шапка и синята коприна на шала.

— Ти ли си Марлене? — попита я той.

— Да?

— Друг някой има ли тук? — беше новият му въпрос, придружен с въпросително повдигане на веждите.

— Кой сте вие?

— Сама ли си? — настоя да узнае той.

— Какво искате? И къде съм ви виждала по-рано?

— Аз съм Джоко.

— Барабанистът, нали?

— Точно така.

— Къде е той?

— На паркинга. В моя пикап. Иска да те види.

Тя поклати глава.

— Не. И му кажи повече да не идва, Джоко. Кажи му, че не мога, не искам да го виждам.

— Не мисля, че ще ме послуша.

Тя бавно — с мъка — извърна глава към паркинга и се загледа натам, макар че не можеше да го види. Улови се за едно от въжетата, опитвайки се да се успокои. Съзнанието й изведнъж беше извикало картината от побоя на Холст — той я удряше и тя скимтеше с парцал, натъпкан в устата й. Вдигна ръка и машинално докосна шала, прикриващ белезите, след това се разплака. Беше обещала на Холст да не се вижда повече с Джей и това беше част от сделката им. А той й беше обещал да го остави на мира. Щеше да направи всичко, каквото й кажеше Холст — не й се искаше да преживее нов побой.

Тя извърна глава към Джоко — той си беше отишъл.

Когато Джей се озова до „Добрата дама“, навсякъде вече беше здраво заключено. Той се качи на борда и заудря по вратата на главната каюткомпания. Отказа се и се прехвърли на вратата за задната кабина. Извика, макар и не толкова силно:

— Зная, че си вътре.

Никакъв отговор. Следващият половин час прекара в почукване по всички прозорци и врати. Отново никакъв отговор. Напусна яхтата бесен и докато вървеше към паркинга, хвърляйки поглед през рамо назад, ругаеше най-вече себе си. Господи, аз май наистина съм бил влюбен.