Холст се зачуди какво се беше объркало. Чу му беше докладвал, че е хвърлил Бекър през прозореца. И той му беше платил за това. Значи някой го лъжеше. Заради внезапното появяване на приятеля на Бекър Холст беше наредил на Чу да не се показва на улицата и в бара няколко дни. Знаеше, че китаецът няма криминално досие. Въпреки това обаче не беше излишно да се вземат и известни предохранителни мерки. Чу живееше отвъд Интернационалния квартал, над една аптека. Холст се беше погрижил да му създаде алиби навсякъде, където бяха свикнали да го виждат. А специално за Марлене беше решил да отиде да я види точно по времето, когато по телевизията излъчваха местните новини, за да предотврати възможността тя да узнае какво се е случило, ако случайно споменеха за Бекър. Чудеше се дали полицията вече е започнала разследване по случая. Сега реши да остави Бекър на спокойствие няколко дни, докато страстите се поохладят и ситуацията се изясни и докато, разбира се, не уточни до каква степен полицията е замесена. Чу беше единственият, когото щяха да търсят, така че той нямаше нужда да сменя хотела. Засега поне. За по-голяма безопасност Холст беше сменил взетата си под наем кола с друг модел и цвят. Така че не се чувстваше особено обезпокоен от новината.

— Кога точно дойде да те търси?

— Точно преди обяд.

— Сигурно е искал отново да го наемеш на работа.

На Марлене й се искаше да извика: Не искаше работа, а искаше мен. Вместо това попита:

— В колко часа трябва да се срещна с Кепела?

— В седем и трийсет, след малко повече от час.

— Тогава по-добре да се приготвям.

Точно когато Марлене се озова в ъгъла на каютата, той започна да пристъпва към нея. Спря точно пред нея и каза:

— Не си забравила уговорката ни, нали?

Марлене поклати глава. Холст вдигна ръка и я потупа по натъртеното на бузата, наблюдавайки със самодоволна усмивка менящото се изражение на лицето й. Тя притвори очи, а лицето й излъчваше само болка. Той процеди:

— Не, не мисля, че си забравила.

Дъждът й пречеше на видимостта. Сипеше се на едри капки, изобщо не приличаше на обичайното ръмене — „Сиатълската роса“, както го наричаха местните жители. Холст й беше взел под наем спортен модел кола. Докато чакаше на един светофар, тя огледа лицето си в огледалото за обратно виждане. С пудра и руж добре беше замаскирала белезите по лицето си. Зави наляво и веднага надясно към езерото Грийн.

Грил бар „Грийн лейк“ имаше дъбов барплот, който заедно със столчетата около него беше допълнително отделен от останалата част на залата с преграда. Беше обзаведен в стил арт деко, но доста оскъдно — шахматно разположени черни и бели плочки на пода, бели ленени покривки, плетени метални столове, няколко явно добре гледани растения, разхвърляни из залата, които смекчаваха строгостта на обстановката, вдъхвайки й живот.

Тя остави колата на паркинга срещу ресторанта. След като се озова под навеса над портала, свали чадъра си и го сви. Оберкелнерът, пъпчив младеж с благи очи, въведе Марлене вътре. Тя свали дъждобрана си и го прехвърли през ръката, с която носеше чадъра си. Беше облякла сако в екрю от сурова коприна, светлолилава блуза с плисета отпред, прихваната с тънък колан от кожа на алигатор, и пола, покриваща коленете и съответстваща по цвят на сакото. Беше навила косата си, отляво я беше отметнала назад. На устните си беше сложила червен гланц, зелените й очи блестяха. Гарденията, забодена точно над гърдите й, издаваше лек аромат.

Чувстваше сякаш в нея има двама души — Марлене, която Холст държеше в плен, и Марлене, която беше дошла тук да води преговори. Така усърдно се беше постарала да заглуши спомена за побоя, че сега не й беше трудно да изиграе ролята на професионална шпионка. Представяше си, че е наистина актриса — беше играла ролята на пленничка на Холст, сега играеше ролята на таен агент. За да спаси репутацията на баща си, трябваше да изпълни задачата си — нали за това именно беше дошла чак дотук. Способността й да бъде убедителна, добре да си върши работата именно щеше да спаси репутацията на баща й, а твърде е възможно и на цялата партия. Ако се провалеше, и баща й се проваляше. Имаше един-единствен човек на тази земя, за когото Марлене би направила абсолютно всичко само и само за да защити репутацията му, и това беше баща й. Нищо лошо не трябваше да му се случва. Това, че Холст притежаваше доказателство за нарушението на немските закони от баща й, за нея означаваше единствено, че той трябва на всяка цена да бъде спрян да го направи публично достояние. Според нея, за да го е направил, баща й трябва да е имал своите причини. Сега единственото, което имаше значение, беше да изпълни добре задачата си и да защити баща си.

Само допреди два месеца животът й протичаше в обичайните рамки, а сега всекидневно я дебнеха опасности и подозрения. И въпреки че след побоя се беше примирила с мисълта, че трябва да се подчинява на Холст, не изключваше възможността някога да си уреди сметките с него. Всеки път щом го видеше, измисляше нов начин да го засегне, което, разбира се, се връщаше като бумеранг върху нея. Раните й щяха да зараснат, но споменът за онази нощ щеше да я тормози до края на живота й. Беше й нанесъл такъв брутален побой и трябваше да бъде наказан — сам господ щеше да се погрижи за това или щеше да изпрати някого, който да го накаже. Да, непременно трябваше да бъде наказан.

Най-голяма вреда би нанесла, ако просто започнеше да саботира операцията, която той така настойчиво се стараеше да приведе в изпълнение. Нямаше да откаже да отиде в грил бар „Грийн лейк“, но щеше да провали сделката. Обаче тогава щеше да пострада баща й, а не Холст. Не, не. Трябваше да се намери друго разрешение. Засега просто щеше да си играе ролята и да си върши работата.

Тя веднага разпозна Кепела в мъжа с тъжния израз на лицето, сплеснатия нос и месестите устни. Питието му беше без цвят, водка или джин навярно, и по всичко изглеждаше, че не му е и първото. Очите му бяха кървясали, а когато не пиеше, постоянно си дъвчеше устната. Тя се спря пред масата му и острието на чадъра й чукна пода. Скоро всичко това ще свърши, мислеше си, и ще се върна при татко.

От чадъра й се посипа вода. Кепела надигна глава и я погледна в очите, по нищо не пролича, че е впечатлен от безупречния й вид.

— Марлене?

— Марлене Йоханингмайр. А вие сте Рой?

Той с мъка се изправи и й посочи стола срещу своя. Стиснаха си ръцете. Неговата се оказа топла и влажна. Тя седна, а той пое дъждобрана и чадъра й и ги остави на съседния стол.

— Вие… вие сте по-млада, отколкото си представях.

Една сервитьорка с лице, цялото на лунички, приближи и след минута отиде да приготвя поръчката — ром сънрайз. Едва след като се беше отдалечила на подобаващо разстояние, Марлене проговори:

— Разбрах, че притежавате нещо, което би могло да ме заинтересува — незабавно пристъпи към работа тя.

— Не сега, ако нямате нищо против? — предложи или по-скоро настоя Кепела, впил поглед в нея. Не тук. — За миг се поколеба дали да й зададе следващия въпрос: — По работа ли сте тук? — заинтересува се той.

Тя изви вежди. Искаше й се да приключи бързо, а не да си губи времето в глупави любезности.

— Да, по работа.

Точно така, работата преди всичко.

Той кимна. През цялото време не спираше с трескав поглед да обхожда залата.

— Добре.

Очите му й заприличаха на билярдни топки от електронна игра, безспирно лутащи се между препятствията. Даже й се стори, че чува и звука от ударите.

— Ще говорим ли за каквото сме дошли, господин Кепела? Разписанието ми е доста натоварено.

— Какво? — И той я стрелна с поглед. — Не! Не тук, госпожице Йоханингмар.

Не си направи труда да го поправи.

— А къде тогава?

— Няма ли да си изпиете питието?

— Не, благодаря. Предпочитам първо да си свърша работата.

Сервитьорката донесе поръчаното. Чашата веднага започна да се изпотява — също като Рой Кепела.

Следващото си изречение той произнесе доста тихо и не особено ясно.

— Отсреща, на паркинга, има телефонна кабина. — И той се извърна и с глава посочи към паркинга, където беше оставила колата си Марлене. — Ето там. Ще ви чакам там след минута.

После довърши водката си. Следобедът се беше оказал много дълъг за него.

Марлене кимна, всъщност промяната на първоначалния план я беше подразнила. Тя се изправи и той й подаде дъждобрана и чадъра.

Отвън разпъна чадъра и така излезе изпод навеса. Прекоси улицата, прескачайки водата, стичаща се покрай тротоара, и застана до телефонната кабина. Не беше точно кабина, а телефон, прикрит с малък навес.

Кепела беше нахлупил филцова шапка и сако от плат рибя кост. Беше успял да намокри панталоните си до коленете, докато стигне до нея. Извиси глас, опитвайки се да надвиши грохота на дъждовните капки, чукащи по чадъра й:

— Не искам да рискувам, Марлене. Изобщо в тоя бизнес е глупаво да се рискува. Затова ще говорим така да се каже на неутрална територия. — И той се наклони и запрелиства указателя на „Жълти страници“. После отстъпи назад. — Затворете си сега очите и посочете с пръст. Където посочите, там ще се срещнем.

— Какво?

Тя едва долавяше думите му сред грохота на дъжда.

— Посочете с пръст в книгата със затворени очи.

Тя направи каквото й беше казал.

— Дръжте сега пръста си така.

Тя отвори очи.

Кепела се наведе и прочете на глас:

— Мотел „Пъджит“. Там ще се видим и ще говорим. Знам къде е. Искате ли да ви откарам с моята кола?

Марлене като че беше изгубила способността си да съобразява.

— Както кажете, господин Кепела.

— Добре. Насам.

И той я поведе през улицата, настани първо нея в колата и подкара. Мотел „Пъджит“ беше само на десет минути път.

Когато стигнаха, я накара да го изчака в колата, а той се запъти към рецепцията. Получи стая номер дванадесет. Докато отваряше вратата към нейната седалка, й обясни постъпката си:

— По този начин нито вие, нито аз ще можем да напълним с жици това място.

Тя подпря чадъра си на овехтялата ракла, свали дъждобрана си и го метна на леглото.

— Добре, господин Кепела…

— Рой.

— Рой. Какво смятате да ми предложите? Както вече казах, много съм заета и бързам.

Той седна на единия от столовете и прокара пръсти през влажната си коса.

— Свалете си дрехите.

— Моля?

— Съблечете се, госпожице Йоханингмар. — Отново произнесе грешно фамилията й. — Съжалявам, но настоявам да се съблечете. Няма да ви кажа нищо, докато не се убедя, че не криете подслушвателна уредба в дрехите си.

— Да не сте си изгубил ума?

Само сексманиак й липсваше сега, помисли си тя. Не и още един като Ибен Холст.

Той изсумтя. Беше му станало студено.

— Права сте, обаче пак настоявам. Повече от двайсет години съм бил свидетел на подобни операции, госпожице Йоханингмар. Номерата, които се прилагат, са ми ясни и зная как да се справя с тях. Принуден съм да взема всички предпазни мерки. Затова свалете си сега дрехите или няма да има сделка.

Тя поклати глава. Беше дошла да сключи сделка и щеше да направи всичко възможно да я осъществи, но условието, което й беше поставил, я бе ужасило.

— Добре — съгласи се най-накрая тя и се запъти към банята.

— Не, госпожице Йоханингмар. Не там. Съжалявам, но трябва да мога да ви виждам — каза Кепела и потърка очи.

— Мислех, че искате да огледате само дрехите ми? — каза тя възмутена.

Кепела разхлаби вратовръзката си и разкопча ризата си.

— Зная, че има подслушвателни уредби, които могат да се залепят и за кожата, Марлене. Съжалявам, обаче или ще стане така както казвам, или няма да има сделка. — И той я изгледа от горе до долу. — Това важи и за мен, надявам се да ви подейства успокояващо. — Той свали ризата си. — Колкото по-бързо свършим тази работа, толкова по-бързо ще се заемем с истинската работа.

На Марлене й дойде до гуша.

— Добре, добре.

Беше бясна. Свали сакото, докато разкопчаваше блузата си, си мислеше: Ако ме нападне, ще го ритна в слабините. Чудеше се какво ли щеше да си помисли за белезите й. Извърна се с гръб към него и продължи да се съблича. Накрая остана само по бикини и сутиен. Беше с гръб към Кепела, но знаеше, че благодарение на огледалото той можеше да я огледа от всички страни. Дочу звук от свалянето на панталоните му, но с това не се приключи — той свали и бельото си. Господи, свали си и бельото!

— Всичко трябва да съблечете, Марлене, и да се завъртите.

— Но това е пълен абсурд…

— Може би, но не го правя, защото нещо ей така ме е прихванало. Нямам намерение да гния петдесет години в затвора заради вашата срамежливост. Сега се обърнете и си свалете бельото.

За да свали бикините си, тя седна на леглото.

— Какво се е случило с вас? — попита я той.

— Аз… ааа… паднах по стълбите.

Кепела изсумтя.

Марлене усети как я облива вълна на ярост — беше излъгала заради Ибен Холст. Прекалено голям компромис. И докъде щеше да стигне така? Как изобщо се беше съгласила на подобно нещо? Какво правеше тук? Лицето на баща й изпъкна пред нея толкова ясно, колкото сплеснатия нос на Кепела.

Кепела бърникаше из дрехите, които беше свалила от себе си, притискайки между пръстите си всеки тегел, претърсвайки всеки подгъв, застанал на един метър от нея — гол.

Марлене беше готова да се разплаче. Продължаваше да мисли за Холст, като се чудеше дали по някакъв начин не трябва да изясни на Кепела как стоят нещата между тях двамата. Кепела й връщаше една по една дрехите и тя трескаво се заоблича.

— Вие ме унизихте, господин Кепела.

— Ей, чуйте, мадам! Пак ви повтарям: Рой Кепела не иска да рискува. Разбрахте ли? Извинявам се. Това е единственото, което може да се направи в този случай. Нищо друго. Приемете го като част от нашата работа.

След няколко минути двамата бяха облечени и се гледаха един друг — тя седнала на леглото, а той — на тапицирания стол. Той издърпа ръкава на спортното си яке.

— От какво се интересувате?

— Моите клиенти се интересуват от най-различни стоки. Вие какво предлагате?

Гласът й беше неравен.

— Избройте ми тези най-различни стоки.

— Не е толкова просто — каза тя със снизходителен тон.

— Вижте какво. Ако искате информация за работата в базата на подводниците — имам я; ако искате да разберете всичко за сателитните връзки, базирани над Тихия океан, имам го.

— Ами за компютрите?

Кепела се усмихна. Бранденбърг се оказа прав.

— Какво за компютрите?

— Интересуваме се от някои части на „Крейс“. Резервни части. Трябват ни също паролите за достъп до „Зайкорпс“.

— Зная точно къде е списъкът с тези пароли. Зная и имената на няколко служители от пропуска и ми е даден допуск трета степен за ползване на техните материали. Ако това ви върши работа?

— И срещу каква сума мога да се сдобия с тази информация?

— Петнайсет хиляди долара.

Усмихна му се снизходително.

— По-скоро очаквах сума в рамките на пет хиляди.

— Петнайсет.

Холст й беше дал конкретни указания по отношение на парите — да предложи отначало малка сума само за част от предложената й информация. Само за да може после да провери истинността й. И да увеличава с малко на всеки етап от пазаренето.

— Какво ще кажете да ми продадете само един образец от резервните части, да кажем срещу три хиляди.

— Няма да стане. Това че искате да се доберете до готовите им части, си е ваша работа. Аз мога да ви осигуря информация направо за изобретенията им, някои данни по достъпа и връзка с хората на пропуска. Как ще успеете да я използвате, си е работа на вашите хора. — Изчака да чуе коментара й, но тъй като нищо не последва, продължи: — Марлене, нямам намерение да ви сътруднича прекалено дълго.

— Господин Кепела, знаете, че подобни сделки изискват време. Първо трябва да преценим качествата на вашата информация, едва след това можем и да бъдем упълномощени да ви платим по-голяма сума.

— А аз пак ще ви кажа — три-четири доставки най-много и съм вън от играта. Знам от опит, че така трябва да постъпя. Така че по-добре бързичко да ги прецените тези качества. Иначе съвсем ще изчезна.

Тя се замисли.

— Пет хиляди за точното местонахождение на един от складовете им — съдържание, охранителна система и разписание на смените на гардовете.

— Десет.

— Шест.

— Осем.

— Съгласна съм. — И се изправи. — Кога можете да се снабдите с информацията?

— Утре към обяд най-рано, може и вечерта. Как да се свържа с вас?

Тя даде телефонния номер на преносимия телефон на Холст, който се намираше на борда на „Добрата дама“.

— Ако не можете да ме откриете — добави тя, — потърсете Холст.

— Колкото по-малко хора се замесват в тази сделка, толкова по-добре.

— Да, но той вече е замесен.

— В каква степен?

Тя сви рамене, леко объркана.

— Нали той направи връзката между нас?

— Това трудно може да се нарече замесване.

Когато Кепела остави Марлене пред колата й на паркинга, слънцето вече залязваше. После подкара отново по шосето и малко по-нататък скри доджа си между колите на дошлите да гледат мача по софтбол.

Тя потегли след няколко минути и той я последва. Не му приличаше на човек, който би могъл да усети, че го преследват, но въпреки това караше на голяма дистанция зад нея — бяха на два светофара разстояние един от друг. Тя зави по шосе I-5, след това се насочи в южна посока, докато стигна Четиридесет и пета улица, после пое на запад, към Лийри, след което се насочи към Шилсхоул. Кепела още повече забави ход, тъй като неговата и нейната коли бяха единствените по пътя за пристанището. Тя зави и паркира, а той продължи и я подмина. По-нататък пътят се катереше нагоре и продължаваше към парка Голдън гардън.

Той спря и се извърна, наблюдавайки как стройната й фигура периодично се осветяваше от сноповете светлина, хвърляни от уличните лампи. Преброи пет дока след централната постройка. Тя се качи на четвъртата яхта отзад напред от лявата страна. След това забеляза колата долу, спряла от другата страна на улицата. Беше я забелязал още когато бяха излезли на Четиридесет и пета улица. Значи те също го бяха следили. Точно както предполагаше. Искаше да го видят. Когато беше сигурен, че са го видели, подкара в обратна посока. Не беше пил от няколко часа и главата го цепеше.

— Не бих казал, че съм замесен.

— Точно тази дума употреби той.

„Добрата дама“ се поклащаше от лекото вълнение. Разговаряха на немски.

— Прав е. Не ме замесвай, иначе може да заподозре нещо.

— Къде е телевизорът?

— Разглобих го. Ако информацията на Кепела се окаже добра, ще скрием чиповете вътре в него.

Това беше вярно само отчасти. Беше го разглобил и заради Марлене, която тъй като не четеше вестници, всяка вечер го пускаше, за да гледа новините. Холст смяташе скоро отново да се заеме с Бекър. И ако Бекър влезете в новините и Марлене разбереше, това можеше да провали цялата операция. Той и Марлене бяха сключили сделка за операцията. Неговата задача се състоеше в това да се държи настрана от директните преговори, като се заеме с всичко останало. А той точно това и правеше.

— Разкажи ми сега подробно.

— Вече всичко ти казах. Стори ми се пиян, страшно пиян. Как изобщо може да му се вярва на такъв човек?

— Личността му просто се разпада, Марлене. Като продава информация, той всъщност върши това, което са го предупреждавали никога да не прави. От тая гледна точка прецени поведението му. Аз също бих се пропил на негово място.

— Не му вярвам.

— Нали обаче ще прецениш истинността на материалите му?

— Разбира се. Но той материали няма да ни даде, само информация за склада, както ти казах.

— Информацията за склада вече я имам.

— Тогава защо му я поиска?

— Трябват ми паролите за достъп и чиповете. Информацията на Кепела ще ми помогне да се сдобия с тях. Просто ще трябва да ги откраднем. Вече съм уредил как да стане това. Информацията му за персонала на пропуска е със съмнителни качества. Тъй като я предлага в пакет с другата информация обаче, ще я купим и нея. Ще ни послужи като тест. Ще получим информация, с каквато вече разполагаме, така че ще можем да направим сравнение. Ще получим и съвсем нова информация. Оттук нататък, Марлене, играта става много фина. А и Кепела може още утре да промени решението си. Може даже да се обърне срещу нас — макар че сме добре защитени тук. Ти си неговата връзка. Така че трябва да се отнесеш с него много внимателно, но от позиция на силата. Съжалявам, че те е накарал да се съблечеш, но пък това ни доказва, че е истински професионалист. Той просто взема предохранителни мерки. Когато не взема или престане да взема, това трябва да ни безпокои. Трябва да наблюдаваш за най-малката промяна в поведението му, да запомняш всичко — до най-дребния жест или дума.

— Ами ако го заснемем?

— Така ще можем и да го накараме да продължи да работи за нас, но номерът с мотела, признавам, беше много умен ход от негова страна. Трябва да помисля как да му се противопоставя.

— Това ти доставя удоволствие, нали?

Личеше в погледа му.

— Да, голямо удоволствие.

Той я изгледа внимателно. Наум си каза: Марлене, не го разбираш, нали? Не си разбрала и защо избрахме точно теб — защото си единствено дете, защото майка ти е умряла и защото баща ти няма как да разбере къде си.

— Поемаме твърде малко рискове, Марлене. Само така човек може да се задържи дълго в този бизнес.

— В смисъл?

— Съвсем скоро операцията ще свърши.

Тя смени темата.

— Бих искала да върнеш телевизора.

— След няколко дни… Трябва да изтърпиш.

Преносимият телефон иззвъня. Холст каза бързо:

— Ако е Бекър, разбери къде се намира.

Тя го изгледа въпросително и вдигна слушалката.

— За теб е — осведоми го.

След като приключи разговора, той й каза:

— Била си проследена.

— От Кепела ли?

— Да.

— Съжалявам. Оглеждах се…

— Нищо. Това е добре. Щях да се притесня, ако не те беше проследил. Искал е да разбере кои са другите в играта. Ако му е останал някакъв приятел в Бюрото, а съм сигурен, че има такъв, ще отиде при него, за да те провери.

— Мен? Какво би могъл да разбере за мен?

— До утре на обяд ще е разбрал всичко за теб. Разбира се, всичко, което ние бихме искали да разбере.

— И какво е то? — попита тя отвратена.

— Че си работила за няколко големи компании, занимаващи се с електроника. Какво ти е образованието, семейството, обичайните факти.

— И какво друго?

— Че си ходила в Иран през седемдесет и седма, в Либия през седемдесет и девета, а миналата година си пътувала из Централна Америка.

— Но това не е вярно.

— Той обаче ще го сметне за вярно. Това е най-важното в случая.

Към следващата част или към съдържанието

Ридли Пиърсън Кръвта на Албатроса (26)

Метаданни

Данни

Кръвта на Албатроса

Информация

История

Сваляне / Връзки

26.

Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (26)