Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (36)

36.

Лекарят отброи бавно до десет, на шестата цифра жената със светлокестенявата коса вече беше изцяло под негов контрол.

— Кажете ми името си.

— Шарън Джонсън — отвърна с ясна дикция тя.

— Професия?

— Специален агент на ЦРУ, понастоящем прикрепен към американското посолство в Бон, Западна Германия, кодово наименование „Горещ вятър“.

— Удобно ли ви е, Шарън?

— Да — отвърна тя и се усмихна.

Той я върна към нощта, когато агент Робърт Сакс беше умрял в Регенсберг. Тя смръщи вежди и заговори, припомняйки си на глас последните мигове от живота му.

— Той извади снимка от вътрешния си джоб и я стисна в юмрука си. Опитах се да я измъкна, но той я стисна още по-здраво. Тогава просто обърнах юмрука и видях снимката. Беше направена в офис и на нея имаше няколко мъже. Лицето на единия от тях беше обградено с кръгче. Предположих, че това беше човекът, за когото ми беше говорил — двойният агент.

— Искам да се спрем на този момент малко повече, Шарън. Искам да си припомниш първия миг, в който видя лицето на мъжа на снимката. Искам от теб да изчистиш съзнанието си от всички други мисли… — Той регулира дебита на течността, вливаща се в ръката й, завъртайки леко клапана върху пластмасовата тръбичка. — Тази частица от секундата, когато за пръв път си видяла лицето. Само лицето. Виждаш само лицето. — Замълча за миг. — Виждаш ли го сега? Виждаш ли мъжа на снимката?

— Да — отвърна тя, гласът й като че идваше някъде отдалеч.

Лекарят се извърна към художника, вдигна вежди и попита:

— Готов ли сте?

Художникът потвърди с кимване на главата.

След това лекарят каза на Шарън:

— Искам да си отвориш очите, когато ти кажа. Искам да сравниш лицето в съзнанието ти с това, което ще видиш, и да ми кажеш точно по какво се различават. — Отново за миг замълча. — Ще го направиш ли за мен?

— Да.

— Много добре тогава.

Лекарят смени местоположението си така, че художникът и Шарън да могат безпрепятствено да се виждат.

— Отвори си очите.

След петнадесет минути портретът беше окончателно коригиран и готов. Лекарят пет пъти й зададе един и същи въпрос — дали е сигурна, че нарисуваното лице е на човека от снимката. При петия път тя даде следния отговор:

— Мъжете на снимката бяха снимани от далечно разстояние. Образите им не бяха много ясни. Мъжът на рисунката много си прилича с мъжа от снимката. Много прилича.

Отговорите й ставаха все по-дълги и по-дълги — хипнотизаторът я губеше. Внимателно я изведе от хипнотичното състояние и я изпрати да си почива.

Веднага след това директорът Максуел се срещна съвсем за кратко с лекаря и остана видимо удовлетворен от резултата. След което покани Шарън в просторния си кабинет, издигащ се над короните на дърветата.

— Мисля, че си се справила, Шарън. Как се чувстваш сега? — каза той.

— Добре, сър. Надявам се, че се получи.

— Ще изпратим всичко в Сиатъл, за да задвижат там нещата бързо. Искам лично да ти благодаря за усилията, които положи, независимо от всички трудности, през които се наложи да преминеш. Съзнавам, че сигурно ти се иска час по-скоро да забравиш последните няколко седмици. Не вярвам, че би ти се наложило отново да преживееш подобна операция. При нас това не се случва често, уверявам те. Да благодарим на Бога за теб. Искам обаче да знаеш, че ти направи неоценима услуга на ЦРУ и страната си със своята самопожертвувателност и чувство за дълг. В знак на благодарност съм натоварен да те удостоя с повишаване с две степени наведнъж, което с удоволствие ще направя още днес следобед. Повишението ти е напълно заслужено. Още веднъж, благодаря ти.

Той се изправи и тя също. Стиснаха си ръцете и тя тръгна да излиза от кабинета му с чувство на благодарност, че най-сетне всичко свърши. На прага се извърна и каза:

— Извинете ме, сър…

— Да, Шарън?

— Ами, възможно ли е да бъда информирана, когато хванат онзи човек. Чувствам се така обвързана с този случай, че, струва ми се, ще спя по-спокойно, ако знам какъв е резултатът — независимо добър или лош.

— Мисля, че може да се уреди.

Тя кимна, като в същото време си мислеше какво ли трябва да е минало през главата на Максуел. С какви ли мисли си ляга всяка нощ? Докато затваряше вратата, си каза, че е по-добре никога да не го узнава.