Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (22)

22.

Дойде при мене неочаквано…

Тези думи прозвучаха в съзнанието на Джей. Не за Марлене мислеше в този момент, а за набиращата скорост буря. Бяха на пет мили от брега и дяволската му буря започна съвсем неочаквано. Но едно нещастие не идваше само — щурвалът заяждаше. Марлене беше с дънки и бяла памучна фланелка с мъжко закопчаване с дълги ръкави, за да я пази от вятъра. Той изрева в нейната посока:

— Снеми кливера, щом насоча яхтата срещу вятъра.

Тя го погледна озадачена и също изкрещя:

— Защо?

Той протегна ръка към хоризонта пред тях и отвори уста, за да й обясни. В това време върху тях се изсипа дъжд. Струите ги жулеха с голяма сила. Ако имаше друг екипаж или даже ако беше сам, Джей щеше да продължи да плава, но не и с Марлене. Бурята, която ги беше връхлетяла, беше с такъв характер, че предполагаше много силен вятър и много силно вълнение — нещо съвсем неподходящо за аматьор. Той насочи „Добрата дама“ срещу вятъра. Платната се издуха навътре и бясно заплющяха. Джей видя как Марлене сне кливера. Справи се по-добре отколкото последния път и със скатаването му приключи бързо. Добра ученичка се оказа. Той все така държеше курс срещу вятъра, мокър до кости, когато Марлене с жестове и мимики му подсказа дали не трябва да се снеме и гротът. Джей потвърди с кимване. Марлене беше обхваната от ентусиазъм и усърдно се трудеше над грота. След като го сне наполовина, Джей подскочи и го удържа с ръце и тяло към мачтата, за да предотврати падането му върху кокпита. После се извърна, за да погледне Марлене. Измокрена до кости, тя беше развързала фала на грота и сега се мъчеше да скатае платното както висеше. Джей овърза откъм своята страна и се приближи до Марлене. Мократа фланелка беше прилепнала към бюста й, а мократа й коса — към лицето й. Кръстосаха погледи, в които се отразяваше оскъдната светлина, процеждаща се зад оловносивите облаци.

И си изгубиха ума. Може би в подобни взаимоотношения разумът изобщо нямаше място. Притиснаха се и се целунаха с цялата страст, на която бяха способни, а дъждът шибаше усмихващите им се лица. Той я взе в прегръдките си и я притисна с все сила към себе си. Тя се разсмя.

— Слез долу — нареди й той, едновременно с това побутвайки я към кокпита.

Дъждът се беше превърнал в порой. Джей завъртя лебедките, обслужващи двете котви и след това ги хвърли и двете зад борда. Отвори люка, откриващ трапа, водещ към главната каюткомпания, влезе вътре в нея и се извърна, за да затвори вратата след себе си. Вятърът клатеше яхтата, а дъждът беше замъглил филистрините^[1].

Докато се извръщаше към вътрешността, чу Марлене да му казва:

— Оставила съм една хавлия за теб там.

Той чу мократа й блуза да изплющява върху пода и рязко се извърна. Беше се придвижила в предната част и оставила отворена вратата като параван, зад който се събличаше с гръб към него. Той видя голото й рамо.

— Сега е твой ред — каза му тя, измъкна се иззад вратата и се приближи към него.

Беше се увила в яркочервена хавлия като с пелерина. Пристъпваше с малки крачки и така приличаше на гейша, чиято крачка се ограничаваше от тясното кимоно. Джей видя купчинката подгизнали нейни дрехи на пода. Беше съблякла всичко.

Гледаха се мълчаливо, а вятърът при всеки свой порив поклащаше яхтата. Марлене не помръдваше. Сантиметър по сантиметър Джей се доближаваше до нея. Той улови лицето й в ръцете си…

 

 

Марлене усети как тялото й се разтреперва, когато Джей се приближи до нея и въпреки че можеше да хвърли вината за това върху дъжда, намокрил тялото й, много добре съзнаваше, че не това е причината. Причината беше Джей. И целувката им горе на палубата. И дъждът. Сърцето й подскочи, щом усети ръцете му по лицето си. Интуитивно усети какво ще се случи, още докато слизаха долу. Искаше й се това да се случи, а чудото се състоеше в това, че наистина се беше случило.

В същото състояние на духа се намираше и Джей. Дъждовните капки барабаняха по палубата.

Тя разтвори устни и му позволи да я целуне. Целувките му бяха нежни и внимателни, сякаш се притесняваше да не счупи деликатно оформеното й лице. Тя самата не знаеше как се целува. Наистина не знаеше какво е истинска целувка. Тялото й обаче инстинктивно се нагоди към ситуацията, не след дълго тя се усети като замаяна и си помисли, че ще припадне. Усети ръцете му да се плъзгат надолу, по повърхността на хавлията — в съзнанието й изведнъж тази хавлия се превърна в страхотна преграда, разделяща ги един от друг. Прииска й се да усети допира на кожата му. Изоставяйки усилията си да придържа хавлията плътно до тялото си, тя разтвори ръце, за да го прегърне, и хавлията се свлече на пода. Джей прокара ръце по изпъкналите кости под шията й, описа кръгове около гърдите й, погали раменете й и плъзгайки ръцете си към гърба й, я притисна към себе си. Езиците им се преплетоха. Мократа му риза залепна за голото й тяло, но и през нея тя усещаше топлината му. И той трепереше.

Тя пъхна ръце под ризата му, плъзна ги нагоре и го притегли още по-силно към себе си. Неговите ръце, обратно, се плъзнаха надолу, уловиха хълбоците й и я притеглиха към себе си. Господи, помисли си тя, още малко и ще припадна. Виеше й се свят, коленете й се подгъваха. Усещаше как нещо я дави и се опита да се пребори с това чувство. Не сега! Моля те, Господи, не сега. Все така ли непрестанно трябва да плащам за греховете си? Такова ли е посланието ти към свещеническата дъщеря? Защо някои хора трябва постоянно да плащат? В очите й избиха сълзи, но тя се надяваше Джей да ги сметне за търколили се откъм косата й дъждовни капки. Позволи му да ме обича, молеше се тя мълчаливо. Позволи и на мен да го обичам. Сълзите й продължаваха да капят.

Джей беше разкопчал ризата си и я свали. Тъкмо се готвеше отново да я вземе в прегръдките си, когато забеляза какво се е случило.

— Моля да ме извиниш — изхленчи Марлене.

Не разбирайки истинския повод за сълзите й, той отвърна:

— Не, аз те моля да ме извиниш. — И опита усмивка. — Май доста се поувлякох.

Тя направи крачка към него, пъхна ръце зад колана му и го привлече върху себе си, докато се отпускаше на пода. Джей се притисна към голото й тяло и те отново се целунаха. Тя улови ръката му и я привлече върху себе си, под гърдите. Той лекичко я погали, после с връхчето на езика си облиза зърната й. Тя потрепери и въздъхна. Джей целуна отново устните й и тя се отзова незабавно. Възбудата, която беше обхванала цялото й тяло, беше така сладостна, че Марлене едва издържаше на напора на чувствата си. Усети как кръвта й се раздвижи, усети как долната част на корема й се облива с топлина и започва да пулсира. Такава сладост, помисли си Марлене, какво ли би могло да ме накара да изпитам още по-голяма сладост. „Господи!“, извика наум тя. Боже мой! В този момент Джей спусна ръка между бедрата й и тя изпъшка. Толкова странно беше това чувство — сякаш двамата се топяха. Прииска й се да стане част от него. Той нежно я галеше и доскоро топлите вълни, които усещаше да я заливат, се смениха от горещи, което я накара да се почувства сякаш всеки миг в нея нещо щеше да експлодира.

— Боже мой! — изхлипа тя в ухото му.

В отговор Джей моментално отдръпна ръката си, така внезапно и бързо, както бурята се беше разразила над тях. Марлене извърна глава настрани.

— Много съжалявам, Джей.

— Шшшт — прошепна той. — Не се притеснявай.

Той покри с падналата хавлия тялото й, отпусна се до нея и я погали в основата на шията.

Смесицата от телесните миризми на двамата й действаше възбуждащо. Прииска й се да се разтопи в прегръдките му.

— Не е заради теб — настоя да обясни Марлене. — Чудесно беше. Наистина го мисля. Никога не съм… досега… Всъщност това е истинската причина.

Тя извърна глава да го погледне. Синевата в очите му беше добила дълбочина. Лицето му беше придобило момчешки вид, а тъмната му влажна коса блестеше. Тя изпъна шия и нежно го целуна.

— Искам нещо да ти кажа — промълви тя и той кимна. — Досега не съм го споделяла с друг човек, но на теб трябва да ти кажа. Ще ме изслушаш ли?

— Цялото ми същество те слуша — прошепна Джей.

Марлене се запита какви ли мисли витаят в съзнанието му сега. Можеше ли да сподели с Джей Бекър нещо, което не беше доверявала на никого другиго? Съзнаваше много добре, че не само можеше, но и трябваше. Без да откъсва поглед от него и долавяйки искреността му, тя събра всички сили и заговори:

— Аз съм на двайсет и седем години — изрече и спря, притеснена, че напиращите сълзи ще й попречат да каже всичко. — Не съм целувала мъж от осем години насам. Даже не мога да си спомня какво е това… какво да правя…

— Целуваш чудесно.

— Получава се просто защото съм нервна и съм с изострени сетива — обясни тя и потърка с пръсти крайчеца на ухото си. — Когато бях на осемнайсет, се разболях. Тъкмо се бях записала да следвам. Учих само месец и един ден се събудих с гадене. Съквартирантката ми ме посъветва да си остана в леглото. Това продължи няколко седмици и тогава тя ме накара да отида на лекар. Лекарите ми направиха дузина тестове. Две седмици им трябваха, за да се произнесат за нещо, което не бях приемала за възможно. — Тя за миг замълча, после зашепна: — Бях бременна. — Извърна поглед настрани и заплака. Джей не каза нито дума, чакаше я да продължи. Не след дълго тя отново го погледна. — И до днес не ми се изясни как точно е станало. — Последва нов изблик на сълзи, но тя бързо се овладя. — Беше на едно събиране. Отидох там с един мой много добър приятел. Пих само пунш, но никой не ми каза, че в него е имало и водка. Никога преди това не бях опитвала водка. Изведнъж страшно ми се зави свят. — Отново замълча, мислейки си: Също като сега. — Помолих приятеля си да ме отведе в квартирата и той прие. На следващата сутрин съквартирантката ми ме попита защо съм се прибрала толкова късно. Почувствах се ужасно, но тогава изобщо не ми дойде наум, че всъщност сме си тръгнали доста по-рано. По-късно… когато се разбра, че съм бременна, осъзнах какво се е случило през тези губещи ми се часове.

И тя даде воля на сълзите си, стоновете й бяха заглушавани от тупкането на дъжда по палубата над тях.

— Иска ми се да го убия.

Марлене направи опит да се усмихне.

— Повярвай ми, и аз исках същото. — Поклати глава и мократа й коса се метна встрани. — Не, не е вярно. Никога не бих убила някого. — Погледна Джей в очите. — Беше много късно за аборт… освен това баща ми беше свещеник и… Излъгах го, че ще карам летен курс, останах със съквартирантката си в квартирата и родих детето. — От очите й отново потекоха сълзи. — Още преди раждането подписах, че го давам за осиновяване. — Последните думи изрече трепереща. — Изобщо не го видях. Не видях как изглежда собственото ми бебе. — Тя протегна ръце, обви ги около врата на Джей и се притисна до него. — Оттогава не съм се целувала с мъж — прошепна в ухото му. — Не си позволих дори да помисля за подобно нещо. Докато не те срещнах. В момента, в който те видях, на „Добрата дама“, си казах: Той ще бъде. Бях като хипнотизирана.

Усети Джей да я притиска по-силно към себе си. Чудеше се какво ли си мисли той в този момент. Успя ли да схване невинността й? Проумя ли тайната й? И най-вече — не развали ли тя всичко, след като му разказа за нея?

— Целуни ме — примоли се тя.

Той нежно я целуна, но не и с предишната страст.

— Какво има? — попита тя, плашейки се от отговора му.

— Не трябва — отвърна той. — Не и тук. Не сега. Трябва да подходим постепенно към това. На теб ти е нужно повече време.

— Не, Джей. Нужен си ми ти. Досега изобщо като че не ми е било нужно да се влюбвам в някого. Най-вече ме удивлява, че ми е толкова хубаво сега — колко, не мога да ти опиша с думи. Никога преди не съм се чувствала така. Никога! И никога не бих те измамила. Не очакваш ли точно това да ти кажа? Обещавам, никога няма да те излъжа… но се нуждая от теб, Джей. Нуждая се от твоята любов. Можеш ли да ме разбереш?

Тя го целуна и той отвърна на целувките й. После плъзна пръсти от основата на врата й надолу към гърдите й.

Целуваха се, докосваха се, галеха се. Джей пръв се отдръпна. Лицето на Марлене се сви от болка.

— Не трябва — каза Джей.

Последва мълчание. Гърдите й се издигаха и спускаха в такт с дълбокото й и тежко дишане. Зелените й очи изглеждаха леко замъглени.

— Защо не трябва?

— Не можем да се любим, Марлене. Не и тук. Не сега. Нито на теб, нито на мен ще ни хареса.

— Защо казваш това? Какво имаш предвид с това нито на теб, нито на мен?

— Какво имам предвид ли? Че заслужаваме нещо много по-добро от това…

— По-добро от това?

Той се разсмя.

— Под това нямам предвид това тук.

— Объркваш ме.

— Имам предвид, че е по-добре да изчакаме. Даже би било по-добре да дадем малко повече време на чувствата си. — За миг замълча. — А чувствата ми към теб са много силни, Марлене.

Тя привлече ръцете му към себе си.

 

 

Намираха се в същото магазинче за сладолед и бяха избрали същите столове, в които бяха седели няколко дни преди това. Беше започнало отново да вали.

— Не мога да си спомня да съм бил във водата при такава буря.

Изрече думите с особен ентусиазъм, очите й блестяха, а бузите бяха облени в червенина. С този си вид би могла да спечели титлата „Кралица на доброто здраве“, независимо че косата й беше твърде разрошена.

— Даже не си спомням да съм яла два сладоледа в една и съща седмица.

След тези думи тя се усмихна. Очите й, лицето й, усмивката й разпръскваха около нея топлина. Не си спомняше някога да се беше чувствала по-добре. Искаше й се постоянно да се усмихва, да се смее.

Тъмната коса на Джей се беше слегнала по главата му и така приличаше на малко момче. Очите му грееха в същия син цвят като якето му, метнато на стола. В момента изцяло се беше отдал на шоколадовия си сладолед.

Марлене продължаваше да извиква в съзнанието си следната картина — те двамата легнали върху хавлията в клатещата се яхта и прегръщащи се. Споменът за целувките му я изгаряше и сега. Тя потрепери, наведе се напред и прошепна:

— Радвам се, че заваля така.

И се изчерви. Тъничките косми на врата й щръкнаха още при първата топла вълна, която заля тялото й.

И той се изчерви.

— Аз също. Благодаря ти, че сподели тайната си с мен. Това беше един от най-нежните моменти в моя живот, Марлене. Никой не е споделял подобни неща с мен. Чувствам се поласкан.

— Няма да те принуждавам, Джей. Не трябва да се притесняваш за…

— Марлене…

— … това. Освен това нали скоро ще си заминавам, след регатата.

Тя се наведе и се протегна през масата — искаше й се да го целуне. Точно тук, точно сега. Искаше й се той отново да я докосва. Сега.

— Без значение какво ще се случи, винаги ще помня този ден — прошепна — … и теб.

— Не е само това, нали, Марлене?

Смайването от думите му промени и изражението й.

— Защо ми казваш това?

— Какво още таиш в себе си?

— Не мога да ти кажа.

— Не, Марлене. Можеш. Можеш всичко да ми кажеш. Помисли и ми повярвай.

Тя прокара пръсти през косата си.

— Не мога.

— Моля те.

— Наистина…

— Марлене! — прогърмя гласът на Холст.

Тя пребледня. На Джей му се стори, че Марлене всеки момент ще припадне.

Тя се извърна към вратата. Холст стоеше там, облечен както обикновено, с късо подстриганата си коса. Хладен и далечен. Той издаде брадичка напред и вирна глава. Знак, че Марлене трябваше да дойде при него. Тя погледна към Джей и раменете й потрепериха. Веждите й полетяха нагоре, а от устните й тихо се отрони:

— Трябва да тръгвам.

Джей кимна. Искаше му се да удари тази вирната брадичка. Вместо това със спокоен тон изрече:

— Благодаря ти.

— До утре — прошепна тя в отговор с тон на влюбена жена.

Изправи се със сладоледа в ръка.

Холст отвори вратата, за да я пропусне. Щом тя отмина, той се извърна към Джей, който продължаваше да гледа към тях. Двамата се спогледаха красноречиво — всичко, което биха могли да си кажат в този момент, бе изказано само с поглед.

Подвижната врата шумно се блъсна.