Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (43)

43.

Трябваше му оръжие. Затова сложи двигателя на „Зодиак“, включи го и се насочи към „Добрата дама“. Докато стигна до яхтата, в главата му вече се беше оформил план, и той веднага започна да го изпълнява. Пет минути се суети около „Зодиак“, за да го повреди, както беше замислил — откачи батерията от двигателя и я хвърли през борда. Ако на лунната светлина Холст е успял да го види как се връща на яхтата, то тогава присъствието на „Зодиак“ щеше да го накара да мисли, че Джей все още е на борда й. Но при положение, че салът станеше напълно неизползваем, който и да дойдеше с лодката до яхтата, трябваше да се върне на брега пак с лодката — а това за Джей означаваше да има на разположение повече време. Включи светлините, за да създаде илюзия, че наистина се намира на яхтата. Обу си отново шортите, без да сваля обаче платнените си обувки. Изведнъж го парна мисълта, че това е краят. И сега щеше да отиде да го чака този край на брега. Ако някой се запътеше към яхтата, тогава можеше и да се опита да направи нещо, иначе щеше да чака Голпин. Каквото и да се случеше отсега нататък, обаче, реши, че не си струва да оставя компютрите на борда. Ако работата се объркаше, ако той се провалеше, трябваше поне да осигури и провала на Холст. Проби по две дупки във всяка от четирите кутии с компютрите и ги хвърли една след друга през борда, наблюдавайки ги, докато потънат. Тяхната съдба сподели и телевизорът — за всеки случай, ако в него беше скрито нещо важно. Надяваше се, че е постъпил правилно. Както и да е, вече го беше направил.

Харпуните се намираха при екипировката за подводно плуване. Извади най-големия от опаковката му и се плъзна във водата, молейки се това да не е последният път, когато вижда „Добрата дама“.

Къде беше Голпин?

Водата беше много студена. Той преплува разстоянието до брега за десетина минути и преседя още толкова, скрит зад едно дърво, когато видя рибарска лодка да се показва иззад издатината — в далечината размахващите се весла му заприличаха на криле. В отговор и той реши да предприеме ход. Ако бяха решили да си приберат стоката и разберяха, че я няма, Холст можеше да убие Марлене. Може би Джей напразно беше избързал. Хитростта му обаче явно сработи — те си мислеха, че е на яхтата. Сега елементът изненада работеше за него. Но не за дълго. Колко ли време щеше да им отнеме да стигнат с лодката дотам и обратно? Десет минути? Двадесет?

Той се приведе и се затича, прескачайки падналото дърво, по същия път към бараката. Предизвикателството само повиши адреналина му и ускори пулса му. Имаше харпун. Беше го използвал и преди. Единственото, което не му даваше мира в момента, беше дали да го използва и срещу човешко същество. Нямаше как да се цели в краката, те представляваха мишена с твърде малки размери — за това си мислеше Джей, докато тичаше към бараката, чудейки се в същото време кой от двамата беше останал да пази Марлене. Беше стигнал до второто сечище и внимателно запристъпва към бараката. Опъна въжето на харпуна максимално назад, закрепи го и приближи лице до страничния ръб на прозореца. Само на десетина крачки от Марлене самоанецът нервно крачеше из стаята. Това означаваше, че Холст беше в лодката и в момента сигурно вече се качваше на яхтата. Джей забеляза, че в стаята има отделен фенер. Само ако можеше да влезе и да строши фенера, щеше да има достатъчно време, за да я изведе…

Бекър завъртя дръжката на входната врата. Ръждясалите й панти изскърцаха. Той я остави отворена, прекрачи прага и зачака в разкрачен стоеж и изнесъл напред харпуна.

Самоанецът се втурна в предната стая, но при вида на Джей замръзна на място. Шавна с ръка и посегна към джоба си.

Джей видя издутината, образувала се в джоба му. Прицели се и натисна спусъка, освобождавайки стрелата. Стрелата със свистене излетя, като че разцепи въздуха и самоанецът изрева, тъй като се беше забила дълбоко в корема му. Той се люшна настрани и Джей видя върха на стрелата да се показва откъм гърба му. Самоанецът се свлече надолу и се строполи на пода, събаряйки близкия стол.

Джей се втурна към Марлене, прескачайки самоанеца, който беше изгубил съзнание, но все още дишаше. Тъкмо започна да реже въжето, с което беше овързана Марлене, и дочу шум от приближаващ хеликоптер. Най-накрая, помисли си той, най-накрая ни дойдоха на помощ.