Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (28)

28.

Кепела се измъкна тихо от леглото. Роузи спеше и пуфтеше. Той отиде в кухнята, отвори бутилка „Попов“ и отпи две яки глътки направо от нея. Главата го цепеше и водката щеше да я оправи. След като имаше кого друг да обвинява, че отново е започнал да пие — в случая Холст — нямаше проблеми. Проблемите наставаха, когато започваше да се самообвинява — тогава много болеше. Дълбоко в душата си винаги беше знаел, че все някога отново ще се върне към алкохола, но тази сутрин не представляваше никаква трудност изобщо да отхвърли тази мисъл. Остави водката и се напъха в смачканите си панталони, после отвори гардероба за риза. Не успя да открие чиста и измъкна тази, която беше обличал преди два дни, надявайки се да е по-чиста от вчерашната. Топлината от изпитата водка бавно запълваше все по-голямо пространство в гърдите му. Пръстите му изтръпнаха, а главоболието му спадна. Той се ухили и шумно се оригна. С радост се беше освободил от измамата, която се налагаше да поддържа. Да се преструваш, че си пил, когато всъщност не си, изискваше огромно усилие. Да плакнеш устата си с водка за един бивш алкохолик беше същото като да набият проститутката само защото се е оказала травестит. Сега щеше да се познава, че е пил още по цвета на носа му.

 

 

— Ти си глупак.

— Дръж по-здраво, чуваш ли?

Джоко намести затворническата решетка и застина, докато Джей отбеляза мястото, където да пробие дупка.

— Трябваше да си останеш при мен.

— Това си е моят дом — отвърна със сериозен тон Джей. — Аз живея тук. Няма да ме уплашат. Тук са ми цветята, тук ми е гущерът Гери и изобщо никъде няма да се местя.

— И мислиш, че като си сложиш решетка, това ще те спаси?

— Когато съм тук и тази джаджа си е на мястото, никой няма да ме стигне. Чети на кутията. Всичко е изпробвано.

— А когато не си тук?

— Признавам, охранителната ми система не е идеална. Още няколко дни работа обаче и ще си запечатам апартамента така, че никой да не може да проникне в него.

— На твое място бих си купил пушка.

— Вече си имам пушка.

— Е, това е. Нали помниш навремето…

— Да, да, помня. Един изстрел в тавана и крадецът ти изчезна като дим. — И той извърна глава към Джоко, който отмести решетката. Джей протегна ръка към дрелката. — Проблемът е, че аз не съм на твоето място. И ще го убия. Знам, че мога да го направя. Просто така, ще се паникьосам и ще му пръсна главата.

— Ами нож? Ако тогава го нямаше ножът ми?

— Бях останал с впечатление, че ти го е избил от ръката.

— Изби го. Но пък именно това отвлече вниманието му. Не можеш да го отречеш.

Джей се ухили.

— Виж какво, приятелю, ти си много по-различен от мен. Ти си от хората, които могат да оцелеят в градската джунгла. Аз съм като растенията и животните. Ти удряш барабаните, за да си изкараш хляба. Аз пиша любовни песни. Оръжията и аз просто не се погаждаме.

— Добре, тогава няма да се отделям от теб. Ще съм ти нужен.

— Няма начин.

— Сериозно ти говоря.

Джей включи дрелката и проби дълбока дупка в дървото. После отстъпи назад и прецени работата си. Джоко вдигна стоманената решетка и Джей провери дали е спазил ъгъла. После взе една от металните панти, която трябваше да придържа решетката, и се залови да я закрепва към рамката на вратата с болтове.

— Това нещо ще спре всеки, който би поискал да влезе.

Джоко погледна към прозореца и небето зад него и отбеляза:

— Ако обаче се опита да влезе през вратата.

— Ей, ей, стига. Защото ще ме подлудиш. Ще ме накараш да се барикадирам отвсякъде.

— Или да се преместиш при мен.

Приключиха с решетката след двадесет минути. Джоко излезе навън и се засили срещу вратата. Тя не помръдна. Точно както пишеше и на кутията.

 

 

Джей въртеше педалите от петнадесет минути. Пресече моста Баяр, пое по шосе Баяр и се насочи към Шилсхоул. „Златоносната жила“ имаше петнадесет предавки. Лесно можеше да вдигне и до четиридесет и пет километра в час, освен това той беше майстор в лавирането между колите. Караше приведен ниско над велосипеда, за да подобри аеродинамичността си. Беше с каска и от време на време вдигаше глава, за да се ориентира по-добре в обстановката. Дали не трябва да намали, да спре или изобщо да слезе от колелото. Натисна задната спирачка и спря на червената светлина. Хората от Баяр му се струваха по-различни от хората в старите очертания на Сиатъл. Не можеше да обясни защо. Минувачите, прекосяващи шосето, му навяваха тъга. Светна зелено и от колата зад него се разнесе звук от натиснат клаксон. Той залегна над велосипеда и завъртя педалите.

 

 

Кепела пристигна в Шилсхоул малко преди единадесет часа, подмина го и паркира в Голдън гардън. Беше се запасил с два много мощни бинокъла. Прекоси парка и спря на мястото, откъдето имаше най-добра гледка към пристанището. Сложи единия бинокъл пред очите си и след като го фокусира, видя Марлене да чисти нещо като парапет в задната част на яхтата. Платноходка, нос, кърма^[1] — само това знаеше Кепела, иначе пет пари не даваше кое как се казва. Той извади една половинлитрова бутилка, отвъртя капачката и смали съдържанието й с два пръста. По дяволите, колко добре му дойде… хубаво е и отвътре да ти е топло в такъв горещ и задушен летен ден.

Кепела съзря младия, малко над тридесетте мъж да си отключва портата към дока. Не му беше дошло наум за ключ. Това малко щеше да усложни нещата. Проследи тъмнокосия мъж през бинокъла си и го видя да се приближава и да се качва на яхтата при Марлене. Тя вдигна глава да го погледне. Кепела оприличи мъжа на младия Кларк Гейбъл.

 

 

— Здравей — изрече Джей с най-любезния си възможен тон.

Тя се огледа наоколо, притиснала ръка към устата си. Очите й се бяха разширили от уплаха.

— Не ми бягай — продължи той. — Знам, че вчера беше тук. Защо не ми се обади?

— Трябва да си отидеш, Джей. Веднага трябва да се махнеш.

И тя отново се огледа, като в същото време нахлупи по-ниско шапката си и се уви по-здраво с шала.

Искаше да й каже за убиеца, който го беше изхвърлил през прозореца, но се изплаши да не би това да я накара да побегне и да се заключи в каютата.

— Не можем ли само да си поговорим?

— Не, не бива да се виждаме повече.

Думите сякаш сами се изплъзнаха от устата му:

— Влюбен съм в теб, Марлене. И мога да мисля само за теб.

Искаше му се да я целуне. Искаше му се да се върне при нея.

Тя преглътна нахлуващите сълзи.

— Не, Джей. Аз не те обичам. Не обичам теб. Виждам се с Ибен, Джей.

Тези думи й се сториха най-тежки за изговаряне.

— Какво значи виждам се?

Лицето му се обля в червенина.

— Имам връзка с него — излъга тя и извърна глава.

— Връзка? — откъсна се от устата му.

На гърлото му сякаш застана буца.

— Каква връзка? — продължи да пита, преглъщайки, за да преодолее сухотата в гърлото си.

Марлене не каза нищо. Джей се извърна и напусна по най-бързия възможен начин яхтата.

Тя избухна в сълзи. О, как й се искаше да го спре! Как й се искаше да му каже истината! Как й се искаше да се отърве от Холст и да остане с Джей.

— Джей! — извика тя.

Но той нямаше как да я чуе.

 

 

Кепела изтича до колата си, усещайки да му се завива все повече свят. Включи двигателя и потегли към Шилсхоул с намерението да разбере кои точно са в играта, а и да се опита да се сдобие с ключ за портата. Може би именно този млад мъж щеше да се окаже отговора на всичките му съмнения и въпроси. Той обаче караше велосипед, мощен велосипед и Кепела малко се смути как да постъпи в този случай. Бързо го настигна и го подмина. След няколко минути спря на бензиностанцията, намираща се на половината път към Баяр. Велосипедистът се появи много бързо. Кепела го остави да се отдалечи доста, след което отново се включи в трафика, намали скоростта, за да може да следва велосипеда на почетно разстояние. Впрочем останалите коли се движеха малко по-бързо и ги задминаваха. Така преминаха и моста Баяр.

След около двадесет минути Бекър плавно спря пред сграда, която в миналото трябва да е била фабрика, по-късно преустроена в блок за живеене. Вкара велосипеда вътре. Кепела отмина блока и тогава паркира. Изчака около минути и също влезе в сградата. Видя три пощенски кутии, на двете имаше имена, средната беше безименна. Чу скърцането на спиращия асансьор. Беше от стария тип, с плъзгащи се дървени врати, които приличаха на затворнически решетки. Спрял беше на третия етаж.

Кепела отново се вгледа в пощенските кутии. Като единствен обитател на третия етаж фигурираше Дж. Бекър. Кепела се огледа — мазилката беше олющена, стълбите бяха хлътнали, лампите мъждукаха и входната врата не се заключваше. Такива жилища в обявите фигурираха като евтини апартаменти под наем.

Телефонната будка навън му даде много повече информация, тъй като на нея беше лепнат постер, на който един колоездач беше заобиколен от чудновато облечени типове. Отдолу с тлъсти букви беше написано „Ракетите“. Явно това беше обичайно място за лепене на постери, защото под него имаше дебел пласт хартия. Кепела се зачете в изброените в един от горните ъгли ангажименти през август — свиреха доста често и в доста нашумели заведения. Същата вечер щяха да свирят в бар „При Чарли“, от девет до един. Значи можеше да дойде пак към десет часа, а засега просто щеше да поразгледа наоколо. Не му се искаше да се занимава и с това, като стане тъмно, затова тръгна да обикаля блока. В далечния му край откри аварийна стълба — стара и ръждясала, по която можеше да се стигне до третия етаж. Значи никакви проблеми. Съседната сграда не изглеждаше обитаема, така че нямаше да има свидетели на катеренето му по-късно тази вечер.

След като подкара, си помисли, че трябва да спре някъде, за да обядва. Избра един стриптийз бар на Първо авеню, поръча си сандвич със сирене, пържени картофи и една водка гимлет, която изпи веднага на един дъх. Стриптийзьорката, която забавляваше в момента посетителите, беше от неговата раса и с красиви крака. Гърдите й бяха невероятно големи и танцът й се състоеше в това — да прикове вниманието на всички към тях, затова ги подхвърляше, люлееше, тресеше. Докъм два и половина Кепела вече беше изпразнил пет гимлета, след което се запъти към блока на Роузи, паркира в пресечката и спа два часа в колата. Бяха само двамата — той и неговият додж. Приятно и уютно.

 

 

Фреди Подпалвача обичаше високите скорости. А това, че сякаш не можеше да стои на едно място, без да мърда, дразнеше Джон Чу. Даже и когато седеше, не преставаше да се клати и шава. Беше с много бяла кожа. За Чу белите хора бяха много тъпи. Нито история имаха. Нито култура. Само войни. Китайците бяха най-развитата нация на земята.

— Сто и шейсет. Много бързо караш, Фреди.

— Само така!

И погледът му се стрелна навън. Обичаше тази работа, да удря, да стреля, да намушква. Живееше само за това и едва дочакваше нова поръчка. Беше толкова слаб, че отстрани изглеждаше сякаш коремът му беше залепнал за гърба, а зъбите му бяха занемарени като на първобитните хора. Косата му, тъмна и сплъстена, постоянно влизаше в очите му. Не можеше да задържи погледа си върху Чу повече от един удар на сърцето, очите му играеха непрестанно.

— Трябва стане точно в три сутринта — пак напомни Чу, — Фреди, точно в три.

— Бяла свиня ли ще колим, жълт паток?

— Май така излиза, Фреди.

— И кой й е етажът на тая свиня?

— Трети, Фреди. Апартамент на втори празен.

— Вторият, така ли, не партера? По дяволите, търсим си белята. Ще ни надушат веднага, паток.

— Ами тогава и партер, и втори, а?

— Както ти решиш, жълт паток. Както ти решиш.

— Ще можеш?

— По дяволите. К’вото кажеш — мога да го наглася за след пет минути, мога и за след пет часа. Ако искаш и свинята да е вътре, ще ти струва повече.

— Тук само две хиляди.

— Покажи ми ги.

— Половина сега давам, друга половина — утре.

Кльощавият се захили. Чу прокара език по собствените си зъби, питайки се какво ли е да живееш със зъби като неговите — кафяви разкривени чукани, прилични на градски пейзаж на фона на вечерно небе. Фреди попита:

— К’ъв беше адресът?

 

 

— Това защо го правиш сега?

— Не си в ред, Джей, и няма защо да си го изкарваш на състава.

— Само си губим времето и си вгорчаваме живота тук. Някой изобщо да ни слуша? Погледни ги, толкова е претъпкано и всеки се налива и само гледа как да си уреди нещо за през нощта.

— Друго, друго измисли. Оправданията ти изобщо не са сериозни.

— Напротив, сериозни са!

— И аз ти говоря съвсем сериозно.

— Виж, аз също ти говоря съвсем сериозно.

— Слушай сега, Джей. Друга вечер тъкмо това би ти се струвало върховно, нали? Такава е истината. Заведението е пълно, мацките са страхотни, особено ония двете, които от десет минути само ни фиксират с погледи и се кискат. Ти просто си разстроен.

Не беше само това. Джей също си имаше своите мечти. Беше минал вече тридесетте, все още беше ерген и все така изкарваше само по петдесет долара на вечер. Продължаваше да упорства в музиката, без да се е отказал да се надява на големия удар. Беше изпуснал Лийт, бог знае защо; беше изоставил Линда; сега Марлене пък спеше с нациста.

Джоко беше прав. Заради Марлене беше такъв. Друга вечер би се радвал на такова стълпотворение. Сингълът на четиридесет и пет оборота, който бяха издали, все още не беше пробил сред големите радиостанции, но му бяха казали, че малките доста често го пускат — така че, кой знае, все някакъв шанс имаше. В повечето случаи беше пълен с оптимизъм. Вярваше в способностите си и в силата на постоянството. Можеш да постигнеш всичко, ако имаш желание да работиш за него достатъчно упорито и достатъчно дълго. Но понякога се случваше да го обземат съмнения. Както тази вечер. Като преодолееше моментната слабост, след това съвсем съзнателно прогонваше спомена за нея, опасявайки се да не й се поддаде завинаги. Знаеше, че границата между оптимизма и песимизма е много крехка; човек трябваше да се впише в реалния живот, но със своята собствена представа за това що е то реален живот, със собствените си цели и мечти, и не трябваше да позволи нещо да го отклони от тях.

Мъжът привлече вниманието му съвсем случайно. Същият, когото беше видял на видеокасетата на Холст — седеше на бара, пиеше чисто питие, а не коктейл, и доста често хвърляше поглед към самия него. Направо не можеше да повярва! Погледите им се срещнаха и Джей веднага се запъти към бара. В действителност мъжът изглеждаше по-мощен, иначе лицето му си беше същото хлътнало лице, а носът му — огромен, и се потеше. По дяволите, колко беше претъпкано. Джей, който не беше чак толкова висок, се надигна на пръсти. Мъжът си беше отишъл, чашата му беше празна. Джей се огледа и за миг мерна мъжа в гръб — бързо си проправяше път към предния изход.

— Ей! — извика Джей.

Няколко души се извърнаха да го погледнат. Хубавичко момиче му се усмихна и се изпречи пред него.

— Извинявай — смотолеви той и я заобиколи.

— Здрасти — отвърна му тя, без да се засегне.

Мъжът, когото преследваше, отвори вратата и изчезна. Джей разблъска хората, които го деляха от вратата, и успя да я подхване, още докато се затваряше. Нощта беше необикновено топла. Мъжът тичаше към паркинга.

— Ей — подвикна му отново Джей.

И се затича към него, въпреки че в главата му се въртеше следната мисъл: Какво правя? Какво ще му кажа?

Мъжът се спря до една таратайка, дръпна със сила вратата, вмъкна се вътре и веднага даде назад. Джей не успя да види номера на колата, тъй като мъжът не беше включил светлините. Като стигна края на паркинга, колата изви наляво, подмина част от редицата паркирани коли, отново изви наляво и пое в посока към заведението и към изхода, продължавайки да е със загасени светлини.

— Ей, ей — провикна се пак Джей.

Таратайката напусна паркинга и се вля в трафика. Когато светлините й се включиха, беше твърде далеч, за да успее Джей да разчете цифрите. И после изчезна.

Джей се спря на края на паркинга, опитвайки се да си поеме дъх.

Когато се върна в бара, групата му го чакаше на сцената. Той се провря през докосващите се едно до друго тела на посетителите и скочи върху нея. Неколцина изръкопляскаха, тъй като знаеха, че шоуто едва сега започва.

 

 

На петата песен страничните усилватели на микрофона му гръмнаха. Джей чуваше гласа си само отпред. Хвърли поглед на Джоко — той само сви рамене насред солото на ударни, над което се трудеше в момента, и продължи да удря барабаните. Такъв си беше Джоко — успяваше да върши няколко неща едновременно. Джей подхвана своя кавърверсия, доста отдалечаваща се от оригинала, на песента на Стиви Вон „Хаплива забележка“. Последният й стих гласеше „Оставихме любовта ни да тръгне зле“ и Джей го изпя с чувство. Тълпата започна да се поклаща бавно в такт с песента. Изведнъж вечерта като че ли започна да се получава. И то заради вокалиста. Всяка друга вечер гръмването на усилвателите би разстроило Джей. Но не и сега. Нещо тайнствено ставаше и той самият също беше намесен. Почувства се като човек, внезапно прекрачил в света на филм от Хичкок — първо си проправя път през тълпата, за да се приближи до един мъж; после мъжът изчезва, изхвърчавайки от паркинга; най-накрая Джей остава с празни ръце. Нямаше съмнение — нещо се мътеше. Останалите от групата откликнаха на внезапно обзелото го вдъхновение. Джей усещаше как ентусиазмът у останалите нараства със същите темпове, с които завладяваше и него. Така свиренето им ставаше страхотно — всеки усещаше и чуваше музиката на другия и най-вече на лидиращия, присъединяваше се към другите и така се получаваше звук сякаш свиреха двадесет души, цяла стена от звуци, преобразуваща се в увличащ ритъм, ясна и хубава мелодия и смайващи хармонии. Дансингът се изпълни с танцуващи. Усетили бяха какво става. Музиката се беше получила.

Първата част свърши. Джей отри потта на лицето си с ръкав и остави китарата си.

— Какво ще правим сега?

— Ще си донеса моя стереоусилвател. Мога ли да ти взема пикапа?

— Да. А може ли аз да не идвам? Струва ми се, че ще ми излезе късметът с червенокосата.

— Отивай тогава — каза Джей и Джоко се отдалечи. — Ей, Ромео! — Джоко се извърна. — Ключовете?

Нощното небе, осветено от вечерното осветление, този път не беше обсипано със звезди. По пътя Джей забеляза високо движещ се самолет. Хубаво беше. Пусна си касета със стари записи на Стиви Уондър.

 

 

Помощникът на Марк Голпин изпитваше голям респект от шефа си. Кой друг можеше да работи чак до единадесет часа? Капитана, както го наричаха, продължаваше да бъде отдаден на работата си по същия начин, както в първия ден на познанството си, и безкрайно лоялен към подчинените си.

Телексът беше пристигнал преди по-малко от час с гриф „Само за директора“. Голпин го вкара в компютъра си, за да го дешифрира. Заради навика си да скърца със зъби повечето от агентите, които не го познаваха твърде отблизо, го възприемаха като много нервен човек. Той поддържаше имиджа си на костелив орех, което всъщност отговаряше на истината. Помощникът му обаче го познаваше истински. Истинският Марк Голпин беше човек, който с гордост беше поставил цветна снимка на семейството си на централно място върху бюрото си, беше и Капитана, който предпочиташе вятър с петнадесет възела скорост през почивните дни, за да изпробва уменията си във ветроходството. Имаше златно сърце и точно сега беше обзет от грижи за Рой Кепела.

— Смятам да те посветя в това, Бристол — каза Голпин на мъжа пред себе си. — Но да си остане между нас.

— Да, сър.

— Имам причини да подозирам, че Рой Кепела е бил накаран да изнесе поверителна информация от Бюрото. Това може да има много неприятен ефект и ако се окаже вярно, всичко друго остава на заден план и този проблем става най-важният. Ясно?

— Да, сър.

— Да ти кажа още нещо, което да си остане между нас — Рой Кепела ми е много добър приятел. Но ако е тръгнал по лош път, нищо няма да ми попречи да го намразя. Какво ще се случи обаче, ще зависи от това колко бързо ще успеем да го открием. Ще се наложи доста извънредна работа. Твоята задача ще е да провериш дневника за работа на неговия компютър и да видиш каква информация е търсил в дните около отстраняването си. Освен това избери сред агентите онези, които умеят да си държат устата добре затворена, и ги накарай да претърсят целия град за него. Изпратих Паркър и Картър на неговия адрес, но от няколко дни не е стъпвал там. Останаха да го дебнат, но не вярвам изобщо да се върне. Затова проверете навсякъде, където се играе хазарт. Знам, знам — каза той в отговор на изненадата, изписала се на лицето на помощника му. — Може да не са ни известни всички подобни заведения, така че се разтърсете по-основно. Рой предпочита картите. Поразпитайте и в охранителните фирми и сред частните детективи. Може даже да се е хванал временно да работи при тях. Предния път, когато го отстранихме, точно така беше направил. Постарайте се да получите колкото се може повече сведения, за да го намерите. Щом го откриете, веднага ми се обадете. И запомни, прати да го следят най-новите агенти. Рой познава много добре всички от нашия филиал. И ще забележи когото и да било през три улици. А на нас само това ни трябва — да загрее, че го следим. Колкото по-бързо свършим тази работа, толкова по-рано ще се върнем към нормалните си задължения. Така че нека и това стане ясно на момчетата. Извънредните смени ще продължат, докато не открием Кепела. Кажи на Уолтърс да ми донесе разписанието на смените веднага щом като ги уточните. Разчитам да увелича работоспособността на хората си най-малко с двайсет и пет процента, а разписанието го искам до довечера.

Специален агент Бристол нито веднъж не прекъсна Голпин и грижливо си записа всички негови нареждания.

— Записа ли си всичко?

— Да, сър.

— И в по-лоши случаи от този на Кепела сме се оправяли. С него сме прекарали заедно повече от осем години — и зад бюрата, и на маса. Значи би трябвало добре да го познаваме и да го открием бързо. Ти ставаш главен координатор на операцията.

— Да, сър.

— Ако някой предложи блестяща идея, веднага я вкарвай в употреба. Всички предложения да минават през теб, а ти ще се отчиташ директно на мен.

— Знаем ли с кого се е свързал, сър?

— Не. От Вашингтон работят точно в тази насока. Това е всичко, което знаем. Така че, Бристол, действаме напълно самостоятелно и с пълна пара. Не искаме във Вашингтон да си мислят, че само си подпираме задниците, нали?

Бристол поклати глава.

— Не, сър, но ми се струва, че разполагаме с много малко първоначална информация, върху която да стъпим. — И той се зачете в бележките си, опитвайки се по този начин да покаже колко трудна задача му беше възложена. — Заведения за хазарт и така нататък. Ще претърсим всичко основно. След като не се е връщал в апартамента си обаче, може да се окаже, че е напуснал и града. Ще отделя няколко агенти да ровят в тази посока, но нали знаете колко време ще отнеме да се проверят всички вероятни маршрути по жп гари, автогари и летища. Може да отнеме не само дни, но и седмици…

— Не искам да чувам колко трудно ще бъде, Бристол. Искам резултати. Сега ако имаш въпроси, ще ти отговоря, иначе…

— Слушам — отсече Бристол, завъртя се на пети и излезе.

 

 

Рой Кепела погледна към часовника зад бара, усещайки внезапно притеснение. Беше удавил четиридесет минути в пиене. Плати за трите си питиета и забърза навън. Беше възнамерявал просто да успокои нервите си, като пийне нещо малко и набързо. Вместо това направо ги беше удавил в трите големи водки. Стигна до блока на Джей и видя прелитащия самолет. Изкачи аварийната стълба с много бавна крачка, но въпреки това, когато стигна най-горния етаж, вече се задъхваше. Лесно се справи с механизма на прозореца, използвайки джобното си ножче — мушна го между двете дървени прегради, натисна леко и отмести старомодното резе. Прозорецът се открехна на около половин метър и тогава изскърца, Кепела се промуши през отвора и скочи вътре.

Попадна на саксия и я смачка. Стаята приличаше на градина. Той натисна копчето на миниатюрното си джобно фенерче и с негова помощ си проправи път между повече от двадесетте саксии. В кухнята цареше бъркотия. На масата имаше три плика с писма, всичките адресирани до Джей Бекър. Разтършува се из чекмеджетата. Сякаш тук беше минала Армията на спасението — не можеше да се намери една вилица да си пасва с друга. Същото беше и с тенджерите и тиганите. Бекър явно предпочиташе спагети, риба и зърнени зародиши. В камерата си имаше замразени зеленчуци. И още литър и половина мляко. И опаковка с швейцарски ванилов сладолед с бадеми, наполовина изяден.

Евтиното бюро беше отрупано с книжа. Най-вече сметки. На розова хартия. Отчети, баланси. Имаше и сметки, издадени на името на „Ракетите“, както и няколко снимки на различни заведения, които Кепела беше видял на постера, но без дати върху тях. Откри и стара лула, която имаше миризмата на стар комин — явно отдавна не беше палена. След това откри и ключа, който търсеше — върху шкафа до вратата, и го сложи в джоба си. Изглежда през деня Бекър беше инсталирал затворническа решетка — доста дървени стружки бяха останали непочистени от пода. Запъти се в посока към дивана, пътьом съзирайки камара мръсни дрехи върху един стол. Отвън се разнесе звук от натиснат клаксон. Върху ниската масичка имаше скъсан и празен плик от чипс, до него празна бирена кутия. Диванът беше целият на петна. Зад него се намираше библиотеката, а зад нея — неоправеното легло, чаршафите бяха чисти. Стереоуредба, която изглеждаше много добре на външен вид, се мъдреше сред впечатляваща колекция от плочи. Не само голяма, но и стойностна. Снимката над леглото показваше мъж, облечен в трико, пресичащ финална линия върху велосипед. Беше Бекър, по-млад с около десетина години. Една дузина спортни трофеи се мъдреха върху библиотеката и събираха прах — и по ветроходство, и по колоездене.

Асансьорът изскърца и спря. Кепела чу как се отваря вратата му. Учуди се, че е пропуснал да чуе кога потегля нагоре. Сигурно беше станало тъкмо когато някой натисна клаксона долу. Той бързо се запъти към прозореца, но се спря и отново се втурна към леглото, като се свря в ъгъла. Освен през годините, които беше прекарал в Бюрото, никога не беше правил подобно нещо. Сърцето му блъскаше лудо. За бога, помисли си той, направо ще се пръсне.

Вратата се отвори. Лъч светлина от мъждукащата гола крушка в антрето проникна и сред растенията. Кепела не чу вратата да се затваря. Джей я беше оставил отворена. Това беше добър знак — значи нямаше намерение да се задържа дълго. Кепела сдържа дъха си, след това бавно издиша — опитваше се да се успокои. Бекър влезе в дневната, без да пали лампата, и се запъти право към Кепела. Протегна ръка да запали лампата на нощното шкафче, но се спря…

Кепела пръв нападна. Подскочи и събори Бекър на пода. Джей изрева с все сила и успя да докопа нападателя си. Удари го и той рухна тежко долу. Джей се изправи и се отпусна върху гърба му.

— Мръсно куче — изкрещя и го заудря.

Кепела се изви и замахна с крак в тъмното, успявайки да събори Бекър отново. Умът му отново щракаше като сметачна машинка. Бързо се изправи и хукна към вратата, като пътьом събори каквото имаше върху шкафа до вратата — тъй като точно там намери търсения ключ, с тази своя маневра искаше да заблуди Джей за истинската цел на присъствието си тук. Излезе на слабо осветената стълбищна площадка и се втурна надолу, преодолявайки по няколко стъпала наведнъж.

Джей нямаше намерение да го последва. Просто седеше и наблюдаваше мъжа да тича през вратата и да изчезва. Вратът му, там където го беше застигнал ритникът, още го болеше. Той вдигна ръка и започна да разтрива мястото. Със сигурност не беше оня китайски здравеняк. Нямаше неговото мускулесто тяло — напротив, даже беше твърде мек и отпуснат. Макар да не го беше видял много добре в тъмното, но за миг му беше заприличал на мъжа с хлътналото лице. Мъжът, когото беше видял в бара. Може пък да си беше въобразил тъкмо защото образът му така ярко се беше запечатал в съзнанието му? Дали наистина той беше човекът от видеокасетата? Включи всички източници на осветление в апартамента си и бързо огледа навсякъде. Нищо не липсваше. Внезапно го обзе страх и той побърза да си свърши работата, заради която беше дошъл. Ситуацията ставаше все по-сериозна. И той беше съвсем сам и изплашен.

Бързо разедини кабелите на стереоуредбата си и взе усилвателите под мишница. Запъти се към вратата и спря на прага, за да си поеме дъх — тогава и забеляза отворения прозорец. Сърцето му подскочи. Остави товара си на пода и се втурна към прозореца. Затвори го и дръпна резето. Сега забеляза и счупената саксия и смачканата папрат и усети как му става болно, болката беше по-голяма от тази, която чувстваше във врата. Направо щеше да полудее. Заключи вратата и два пъти я провери.

Взе усилвателите под мишница и влезе в асансьора.

Съставът го очакваше на сцената.