Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (11)

11.

Усещането, че е попаднал в опасен водовъртеж, от който няма измъкване, тревожеше сериозно Рой Кепела. Може би не се беше оказал подходящ за операцията. Е, беше си получил своя дял от приключения на млади години, макар не чак толкова много и в по-голямата си част не толкова опасни. Службата започна за него истински, когато се премести в Архива. Господи, почувства се изцяло като в свои води и хвърли маса енергия, за да го реорганизира, преустрои, като не пропусна да се превърне в отличен експерт — такъв, че не можеше да остане незабелязан и невъзнаграден. Беше наблюдавал как не биваха допускани до вътрешния кръг от избрани и доверени служители хора на неговата възраст. Това нямаше да се случи с Рой Кепела, не, сър. Стани незаменим и няма начин да не те забележат. Затова с такъв хъс се беше заел с работата, предложена му от Бранденбърг: този път щяха на всяка цена да го забележат, даже можеха и да му окачат медал.

Фриц Вилхелм. Бюрото беше по петите му от няколко години. Вилхелм се занимаваше с трафик на крадени технологии за какво ли не — от компютърни части до самонасочващи се ракети. Разполагаха с доказателства. Но така и не бяха заловили Вилхелм. Още не. Голям шанс да го хванат имаха единствено в Монреал, обаче от телевизията по някакъв начин бяха разбрали за това и нито един от няколкото организирани от ФБР капани не успя да се опази от камерите. Принудиха се да се откажат и Вилхелм се измъкна. Водещият на новините същата вечер разби на пух и прах ФБР, което предизвика напрежение във Вашингтон. Но директорът на Бюрото остана непоколебим — харесва ли ви, или не, но момчетата няма да участват в подобни телевизионни екшъни.

Кепела не преставаше да се успокоява, че постъпва правилно, заради бъдещата си кариера. Какво щеше да стане с него обаче, ако Вилхелм не се покажеше от скривалището си? Ами ако по някаква причина операцията се разпаднеше? Какво тогава?

Кепела излезе от апартамента си в шест без петнадесет. Караше много бавно, съзнанието му беше заето много повече с Вилхелм и Бранденбърг, отколкото с пътната обстановка. Затова и не забеляза навреме полицейската кола. Ченгето изви и спря точно след подвижния мост. Беше изловил Кепела да кара със седемдесет и две мили в час.

 

 

Фу Вон предлагаше малки хапки печена патица с напитките. Кепела излапа набързо няколко.

Холст изчака във взетата си под наем кола двадесетина минути, за да направи засичането с Кепела да изглежда съвсем случайно. Брат на мира го пропусна през вратата.

Кепела вече беше загубил сто осемдесет и три долара, преди Холст да се включи в играта. Седяха един срещу друг. Кепела изглеждаше ужасно. Спеше едва по два-три часа на нощ, ако изобщо успяваше да заспи. Под очите му се бяха образували торбички. Косата му беше мазна и несресана. На лицето му, въпреки петната мръсотия, ясно личеше обзелото го безпокойство. Съвсем се беше занемарил. Изглеждаше и тъжен.

Поднесоха кокаин на играчите. Кепела не се докосна до него.

Холст извади чифт десетдоларови банкноти и заложи едната. Между Кепела и Холст седеше един китаец, когото всички наричаха Ним, и си чистеше зъбите, след като беше похапнал от патешките хапки. И алкохоличката Патси беше там, както винаги. Фу щеше да раздава картите; докато ги разбъркваше, не престана да се усмихва, а като дишаше през устата, имаше навик да просъсква.

— Как си, Ибен? — попита Ним, демонстрирайки почистените си зъби.

— Добре — отвърна Холст. — А ти?

Ним кимна и му смигна едновременно. После се обърна към Кепела.

— Как са ти номерата, Рой?

— Всичко падна в канала. В последно време все ми върви като на куче. — Сви рамене. — Обаче какво ми пука!

— Обаче какво му пука на всеки от нас! — обади се Патси с характерния си баритон, придобит с много уиски и много цигари. — Да ударим един покер, а, момчета? — Патси беше от Бронкс и по говора й не личеше, че е китайка, единствено външният й вид я издаваше. Беше без един преден зъб отдясно и перуката й вечно беше сложена накриво. Сега се бе килнала наляво и висеше. Тя отпи яка глътка от тъмноватото си питие и метна две карти към Фу. — Здравата ме заби.

Няколко минути по-късно Кепела броеше жетоните си — общата загуба вече беше двеста и петдесет. След като ги подреди отново в купчинка, Фу поиска да поговорят насаме.

Масите в ресторантската част бяха празни — нямаше хора, които да се хранят. Една от сервитьорките се беше заела с програмиране на мелодиите в джубокса, другата чистеше пепелниците. Кепела и Фу седнаха на бара.

Фу поде:

— Господин Рой, голяма радост, че идваш тук да играеш. Но бизнес е бизнес. Все на кредит не може. Време мислиш как ми ги върнеш. Това е.

Кепела се втренчи в китаеца. Какъв подлец.

— Мислех, че имахме договорка по този въпрос.

— Имахме, господин Рой. Дължа много на теб. Но бизнес е бизнес. Вече всичко в брой. Утре сядаме и говорим какво аз дължа, добре? И теглим чертата. Съгласен, господин Рой? Какво има кажеш?

— Нямам пари в брой, Фу. А ми се иска да продължа с играта.

Фу сви рамене.

— Нямам против, господин Рой. Пари в брой само. Бизнес е бизнес. Питай господин Холст. Той все печели. Може да помогне.

— Но аз едва го познавам — подхвърли Кепела, изражението му беше същото като на Джорджи, когато подхвърляше остатъците от патешките хапки на уличните котки.

— Той добър. Може помогне.

И Фу сви рамене.

Пулсът на Кепела се ускори. Възможно ли беше това да е контактът, който от толкова дълго време се надяваше да осъществят с него? Стомахът му се сви.

Веднага щом се върнаха в стаята, минавайки покрай Брат на мира, Кепела каза:

— Ибен — никога не го бе наричал с малкото му име, — имам да ти казвам нещо на ухото. Ще дойдеш ли с мен на бара?

— Идвам — отвърна Холст, без да задава допълнителни въпроси.

Кепела усети възбудата му да нараства.

Холст водеше с четиридесет и един долара. Изправи се и излезе от стаята. Патси изруга и Фу я скастри на китайски. Тя му изръмжа в отговор и се сви на стола си.

Барманът Джорджи, който беше изключително нисък на ръст, се беше напъхал в невероятно ярка дреха. Кепела му поръча както обикновено, което означаваше чаша с вода и лимоново резенче — околните трябваше да си мислят, че е водка. Платил му беше добре, за да му пълни чашата вместо с „Попов“, с вода. Щеше да му плати и повече, ако потрябваше, за да не казва на никого. Джорджи мълчеше. И сервираше на господин Рой това, за което му бе платил така щедро.

Кепела попита Холст:

— Знаеш ли с колко съм вътре?

— Не, Рой. Нямам представа. Защо?

— Девет бона.

Холст едва се удържа да не се засмее.

— Голяма сума.

— Не само голяма, ами цяло състояние. Фу преди малко ме направи на нищо заради тях.

— Не разбирам.

— Излизам от играта, ако нямам пари в брой. Имам чувството, че утре ще стане още по-лошо. Иска да се видим специално и да си поговорим. — Кепела крадешком погледна Холст, чудеше се какво ли си мислеше за всичко това този мъж. — Бих могъл да си ги възвърна само за една нощ, ако ми провърви. Сам го знаеш. Като си помислих само ти колко пари взе от мен, всъщност, за бога, защо не ти кажа направо, Ибен? Ще можеш ли да ми заемеш стотачка-две, нали разбираш, да ме подпомогнеш малко. Веднъж само да ми провърви, Ибен, и ще се разплатим. Може даже да стане още тази нощ. Усещам го, приятелю. Още тази нощ! Ще спечеля още тази нощ! — Усмихна се и гаврътна питието си, мръщейки се, сякаш беше водка.

— Добре.

Кепела подскочи.

— Наистина ли? Без майтап?

Холст му стисна ръката.

— Ей! Велик си! Тази нощ смятам да спечеля, вярвай, че така ще бъде, Ибен.

— Да го полеем.

— Добре. За моя сметка. Каквото с мое, е и твое.

— Колко искаш, Рой?

— В какви граници да се простирам?

— Ти ми кажи. В какви граници да се простирам, Рой?

— Пет стотачки?

— Голяма сума. Да не си купуваш кола?

— Ей! За каква кола говориш?

Холст предпочете за кратко да замълчи.

— Голяма сума става. Като прибавиш и нея към другата, стават все едно две коли. Какво ще правиш, ако загубиш и тия пари?

Искаше да изнерви Кепела.

Бившият агент се чувстваше като рибар, който беше чакал цял ден поплавъкът да мръдне и той наистина беше помръднал. Затова продължи:

— Един път да ми тръгне играта, Ибен. Само един път и мога и да купя бардака на Фу. Имай ми вяра. Ще ми провърви — усещам го!

Холст погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам — каза, извади чековата си книжка и надраска чек за пет хиляди долара. Подаде го на Джорджи. — Изплати чека на Рой. — После продължи на китайски: — И кажи на Фу, че този тук планира да му купи бара до залез-слънце. — Зад него Брат на мира се разсмя с цяло гърло. Холст потупа Кепела по рамото окуражително. — Всичко е уредено, Рой.

— За бога, Ибен. Не знаех, че говориш китайски.

Холст му смигна.

— Само няколко думи, Рой. Пожелавам ти късмет.

Остави четвърт долар върху барплота и си излезе, без да каже нито дума.

Брат на мира, както си стоеше, се захили на отсрещната стена.

Кепела загуби петте хиляди долара до последния цент в рамките само на час. Така го бяха планирали. Когато се върна в бара, видя, че там го чакаше Роузи, малката китайка, с която беше прекарал няколко нощи.

Поръча й питие.

— Какво те води насам?

— Ти — отвърна му тя без заобикалки. — Мисля за теб, Рой Кепела.

Не обичаше подобен род разговори. Но предполагаше, че Холст е платил на момичето и затова се опитваше косвено да не го разочарова. Беше си трудна работа обаче. Столът изведнъж му се стори неудобен.

— Само добри неща, предполагам — реагира предпазливо Кепела.

— Ти много самотен. Аз много самотна. Ние харесва.

След като приключи, започна да пие от чашата си на ситни глътки.

По-ясно и кратко не може да се каже, помисли си Кепела.

— Нищо против не мога да кажа.

— Едно и също. И за двама.

— Е, да, но ти си красива и млада. А аз съм стар и — как да кажа по-точно — съвсем загубен.

— Несъгласна. Мисля, ти готин.

И след тези думи тя се изчерви.

Червенината по лицето й изненада Кепела. Добре изиграно, наистина. Добре де, възможно ли беше човек да се изчерви нарочно?

— Ние сме приятели, Роузи. Така ми харесва.

— Ние говорим. Ти и аз говорим. Харесвам, ти и аз говорим. — Тя се огледа наоколо. — Ще возиш мене, Рой?

Кепела потисна усмивката си.

— Докъде?

Тя отново го погледна.

— Просто така. Не знам.

— Защо не?

— Не знам защо не.

— Такъв е изразът. Добре, Роузи. Да отидем някъде, откъдето има хубава гледка. Да погледаме града на вечерно осветление.

— Сега тръгваме?

— Не си довършила питието си.

— Не ми пука. Сега тръгваме.

И тя протегна ръка и хвана неговата.

След като се настаниха в колата, тя каза:

— Разбираш защо харесвам теб?

— Много съм любопитен.

— Знаеш защо?

— Защото разговаряме. Нали така каза?

— Не, не казвам така. Защото ти различен.

— Амин.

— Ти не като млади мъже. Опитват да приличат на други — не са. Артисти, певци, други. А ти само Рой. Готин Рой. Харесвам теб, Рой.

— Радвам се да го чуя, Роузи. И аз те харесвам — каза й той, като в същото време си мислеше: Това е един от най-странните разговори, които съм водил през живота си. — Сега, къде да отидем? От Голдън гардън чудесно се вижда Пъджит Саунд. От Кешуъркс пък се вижда добре езерото…

— Води твоя къща, Рой. Искам видя твоя къща.

Кепела тежко преглътна. Значи ти също си в играта, Роузи. Разочарованието изопна лицето му.

— Готово, Роузи.

— Ти сърдиш защо аз предлагам това?

— Не, Роузи. Не ти се сърдя. Предложението ти е направо страхотно. От къщата ми може и да успеем да видим някой покрив.

— Ти майтап си правиш с Роузи.

Той изви и спря на светофара.

— Така е навярно, Роузи. Извинявай.

Тя се засмя с облекчение.

— Някой покрив… смешно, Рой. Много смешно.

 

 

Роузи седна на дивана, отмествайки метнатата върху него мръсна риза. Кепела се запъти към кухнята, взе бутилка „Попов“ — „Папа“, както го наричаше — любимото си питие допреди няколко години — отвъртя капачката и я попита дали иска по едно. Тя каза „да“. Уверен, че няма как да го види, той пое глътка водка, завъртя я из устната си кухина и я изплю — ни капчица не премина в гърлото му. Такъв номер прилагаше не за първи път. Беше достатъчно, за да замирише дъхът му на водка — така беше направил и при случката с колата. Номерът му мина сто процента. Наля си вода, а за нея — водка. Измамата засега действаше, всеки път обаче, когато жабуреше така устата си, едва се удържаше да не нагълта водката. Защо пък не? Не се беше срещал с Бранденбърг от няколко седмици и това вече си оказваше влияние. Засега обаче не се беше изкушил да глътне водката. Не можеше. Върна се в дневната с чаши в ръка и за миг пресуши своята, просто за да ликвидира доказателството. Загледа се над Роузи, продължавайки да се чуди дали Холст наистина й е платил.

Разбира се, че й беше платил, каза си наум. Защо иначе сладка курва с тяло като нейното би си губила времето с такъв дърт пръч като него? Не му се искаше да е вярно. Роузи му харесваше.

Тя протегна ръка и я сложи на гърдите му. Миришеше на хубаво, като на добре поливано цвете. Притисна се към него.

Не му се искаше това да продължава. Прекалено много я харесваше. Нали бяха приятели! Тя се зае с копчетата му. Изобщо не приличаше на курва както се мъчеше с тях, помисли си той. Веднъж-дваж на година Кепела посещаваше публичен дом, един и същ, този на Рено. Две хиляди долара биха се оказали достатъчни, за да разсеят ежедневната скука. Една проститутка би стенала, би се гърчила, една проститутка би знаела как да продължи удоволствието и да го накара да се чувства млад. Изобщо проститутките си разбираха от работата и я вършеха както трябва. По няколко пъти. Много бързо го бяха накарали да разбере, че сексът и любовта не са едно и също нещо. Твърде късно беше го разбрал обаче.

Роузи прокара ръка по белезникавата му и обрасла в растителност гръд. Усети топлината на ръцете й. Тя се наведе и целуна зърното му. Хареса му, страшно много му хареса. Почувства се съвсем объркан. Харесваше Роузи. Дали беше част от играта, или не? Ако не беше, веднага трябваше да я отпрати. Да не я въвлича изобщо.

Целуна черната й коса, протегна ръце и я притисна към себе си. Беше толкова дребничка, че както я прегръщаше, можеше с пръстите на ръцете си да докосне собствените си рамене. Тя изхихика и го целуна по устата, имаше вкус на сладка канела. Отново изхихика, леко изви тяло и посегна с ръце зад гърба си. Чу се звук от дърпане на цип и с малка помощ роклята й бе свалена. Показаха се гърдите й. Красиви бяха. Притежаваше твърдите вирнати гърди на млада жена. Тя придърпа главата му между тях и бавно се отпусна върху дивана.

— Мога остана цяла нощ при теб? — попита.

Той не й отговори. Нямаше нужда.

 

 

Ибен Холст беше се настанил във „Вашингтон плаза“, съседен на величествения „Олимпик“. В „Плаза“ стаите бяха малки, но с комфортно обзавеждане, с немного надеждни асансьори и водни радиатори, които прогонваха студа на сиатълските вечери, както и огромна зала за закуска досами неговата стая. И всичко това за тридесет и три долара на денонощие. Беше имал намерение да се настани на „Добрата дама“ с Марлене. След като обаче беше изкарал протяжно пътуване с танкер до Сиатъл, му беше противно дори да си помисли, че ще прекара и пет минути повече не на твърда земя. През всичките десет дни на борда беше повръщал. Затова му беше потрябвал ветроходец. Някой, който да отведе „Добрата дама“ в канадски води, но в никакъв случай не той самият.

Свърза телефонния кабел с преносимия си компютър марка „Хюлет Пакард“ и набра конфигурация, която почти мигновено сработи и го изведе в CompuServe. Секунди по-късно вече беше свързан със системата на електронна поща. Без бавене остави съобщение на номер 52-765-00012-9 за Моряка.

Удобството на обслужването чрез електронна поща се състоеше в това, че тя беше изцяло защитена, недостъпна за някого, който не знаеше съответната парола. Нямаше нужда съобщението да се кодира, нямаше защо човек да се страхува, че информацията би попаднала в чужди ръце. Въпреки това Холст си служеше със завоалиран език, за да не би ако някой хакер случайно се натъкне на посланията му, да реши, че е необходимо веднага да се обърне към властите.

Съобщението му гласеше следното:

За Моряка: Целта установена. Мястото охранявано. Необходима биографична справка за Джеси Клайд Бекър. Около 30 години. Всичко съгласно плана и по разписание. Стартът даден. Фаза две започва утре. Отлични перспективи. Моля спешно съвет за Бекър.

Албатрос

Не харесваше кодовото си название. Беше чел още като млад „Стиха на древния моряк“. Появата на албатроса беше донесла късмет, но кръвта на албатроса беше донесла нещастие. Ибен Холст изобщо нямаше нужда от лош късмет.

Излезе от съобщението, изписа довиждане и чрез CompuServe се изключи от електронната поща. Време за връзка: седем минути и петдесет и четири секунди.

Отмести компютъра.

Надписът върху бар „При Беджи“ гласеше „ЧИСТО ГОЛИ МАЦКИ“. Беше го забелязал преди два-три дни. Предната нощ беше паркирал от другата страна на улицата, дал бе на един мъж десетарка и оня му беше снесъл името.

Първо авеню, гъмжащо от пияници и проститутки, сводници, самотници и всякакви перверзни типове, вреше и кипеше. „При Беджи“ се тресеше в синхрон с увиващите се около пилоните танцьорки — мазни и лъщящи, ухилени и разкрачени, извиващи се нагоре, надолу, напред, правещи най-доброто, на което са способни, за да измъкнат още по един, понякога и по два долара от беззъбите посетители, седящи като приковани и с ококорени очи на столовете, които си бяха избрали преди пет часа и от които нямаше да се отлепят, докато не затворят заведението. Едно от момичетата се реши на дързост и за миг показа гениталиите си на един клиент с каубойска шапка, който вече беше й подхвърлил три двадесетачки. Просто дръпна широката лента, прикриваща миниатюрния й окосмен триъгълник и леко разтвори крака почти пред лицето на баровеца. Челото му мигновено се покри с пот, но преди още да се опомни какво му се беше случило, гледката изчезна; той даже не беше сигурен дали не му се беше сторило, че е видял наяве нежнорозовото съкровище, или всичко беше плод на илюзия, създадена от експлозивната комбинация от силата на желанието му и силата на изпития алкохол.

Луис Мандес, наполовина испанец, наполовина черен, с доста арогантен вид се беше настанил в ъгъла, от двете му страни беше виснало по едно момиче, а около раменете му беше метната кожа от чинчила. И на двете си уши имаше обеци — на лявото даже две — на устните си беше мацнал червило, а разкопчаната му риза разкриваше обилна черна растителност, стигаща чак до пъпа му, в който беше монтиран сапфир. Уличният псевдоним на Луис Мендес беше Царят на плъховете, даден му от скитник, който в добрите години на живота си беше работил като преподавател в университета в Бъркли.

Холст се запъти към Плъха и застана пред него, като го гледаше в очите. Беше отново с черното си кожено яке, сини джинси и кожени обувки като на спринтовите бегачи. От устата му стърчеше неизменната клечка за зъби, а очите му бяха скрити зад тъмни очила.

— Видя ли й катеричката, пигмей такъв?

Плъха наричаше така всички белокожи — пигмеи. Двете негърки се ухилиха. Холст харесваше негърките. Тази отдясно на Плъха се загледа в издутината между бедрата му и облиза устни. Беше облечена с изненадващо семпла и елегантна червена рокля, препасана с широк черен колан. Бюстът й така опъваше дрехата, че всеки момент щеше да прелее — такова чувство имаше Холст. Лицето й беше с остри черти, косата й изправена; начервила беше устните си в същия цвят като на роклята, а на клепачите си беше сложила сини сенки. Проститутката отляво беше с кожа като смляно кафе и дръпнати очи. Лявата й гърда почти цялата се беше показала извън блузата й с вестникарска щампа, лъскавото й черно зърно му заприлича на трето око. Изглеждаше твърде отнесена, за да му обърне внимание. Беше се загледала някъде покрай него. Третото й око подскочи нагоре, после надолу, когато Плъха смени позата си.

Холст каза:

— Да разбирам ли, че предлагаш нова услуга — осигуряване на придружителки?

Плъха се захили. Зъбите му бяха безупречни — струваха си трите хиляди долара, които беше дал за тях.

— Жените вършат услугите, пигмей такъв. Мъжете правят бизнес.

Момичетата се изхилиха. Онази отдясно все така фиксираше чатала му, от това му ставаше все по-топло.

— Е, какъв бизнес предлагаш? — продължи Плъха.

— Бих искал да говоря с теб…

— Топре, топре. Аш шъщо ишкам да говоря ш теп — подигравайки се на немския му акцент каза Плъха. — Пфу! Седни тука, пигмей. Давай да видим какъв ти е бизнесът.

— Не пред момичетата.

— Седни тука, пигмей, или отивай да си го топлиш другаде. Не ми харесва да ми висят прави. Хайде, сядаш сам или имаш нужда от помощ?

Само един поглед на Плъха и един от биячите наблизо се запъти към Холст, което го накара веднага да седне.

— Така е вече по-добре. Ако ти се иска маце, нямаш проблеми. Плъха е насреща.

Холст се държеше като човек, който го е страх да се докосва до мебелировката поради вероятността да е проядена от червеи. Провесил беше ръце между бедрата си. Клепачите му зад тъмните очила примигваха постоянно. Нерви, нерви, нерви.

— Казвай — заповяда Плъха.

Момичето с похотливия поглед отърка крак в крака на Холст и пак облиза устни. Пот отново ороси челото му.

— Трябва ми по-специална мацка. Искам да говорим насаме обаче.

— И каква да е тази, по-специалната? Виж, мой човек, знаеш ли какви ги могат тия двете тука? Ще ти изтръпнат подметките от изненада.

— Садо и мазо — прошепна Холст.

Плъха се ухили отново.

— И затуй ли се потиш, пигмей? Че то не било кой знае какво! Я се отпусни. Обаче сигурно разбираш — говорим си вече като бизнесмени — че всяка по̀ такава услуга на мойте придружителки струва доста повече.

— Колко?

— Зависи колко хард го искаш, сбърканяко. Три пъти обичайната тарифа за час с едната. Пет пъти повече за двете заедно. Ако стане твърде хард, си тръгват. Тъй стават при мен нещата. Ако дойдат обаче и на теб ти скимне, че не ти харесва, знаеш ли к’во става тогава? Идва Хари и ти откъсва патката.

След тези думи отново блесна усмивката му за три хиляди долара.

Холст се засмя сдържано, ъгълчетата на устните му едва потрепнаха. Без малко щеше да попита: Каква патка?

— Аз ще му свърша работата — обади се негърката отдясно. — К’во казваш за мен, татенце? — обърна се тя към Холст, не преставайки да се отърква в крака му.

Плъха продължи:

— Да знаеш мойте мацки ги могат тия номера. Всичко ще ти покажат. К’вото им поискаш, тъпкачо. Сейди ще те накара да се изпразниш, преди да се е съблякла. За Сейди плащаш още петдесет отгоре. Схващаш ли защо, тъпкачо? На такива като Сейди им викат таен резерв. Имам и други, виж ги, избери си. Бизнес е това, пигмей, бизнес. Не си претрепвам времето току-така. Хайде, взимаш мацето или се омиташ. Че ме чакат други тъпкачи.

— Мацето ти е наред.

Сейди се изправи. Холст продължи:

— Не сега. Утре вечер. Ще оставя външното стълбище на „Вашингтон плаза“ отворено. Знаеш ли къде е това?

Тя кимна. Плъха попита:

— Външното стълбище ли?

— Не трябва да минава през фоайето. Схвана ли, тъпкач? По стълбището или да не идва.

— Ясно, пигмей. Не се стягай.

Холст му съобщи номера на стаята и часа. Готвеше се да си тръгва, когато Плъха му напомни:

— И първо вадиш парите, пигмей. После можеш да си покажеш и патката.

И пак се ухили.

Сейди облиза устни и сведе поглед.