Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (20)

20.

— Готова ли си? — извика Джей и бързо завъртя щурвала към левия борд, насочвайки носа на яхтата срещу вятъра и изчаквайки платната да се издуят, след което също така бързо го върна в изходно положение. — Сегааааа! — изкомандва той.

Марлене отпусна фала на кливера и го остави да се развърти. Кливерът започна да се снижава към палубата, металните му халки подрънкваха, удряйки се в щата. Тя го ската по начина, по който една жена би свалила от въжето и сгънала изсъхнал чаршаф.

Джей държеше все същия курс — срещу вятъра, докато вълните се разбиваха в корпуса на яхтата.

Марлене се приближи до мачтата и отвърза фала на грота от рогатката.

— Така добре ли е? — извика.

— Да.

Гротът пое същия път надолу и се надипли асиметрично върху палубата. След като отпусна и шкота на бизана^[1], Джей застана до кокпита, за да може бързо да свият на руло и след това да сгънат с Марлене тежкия грот. Той й подхвърли няколко гумени въженца и тя ги улови. Двамата заедно привързаха платното. Марлене отиде към носа, за да прибере кливера в торбата. Джей ската бизанплатното с вещината на дългогодишен ветроходец. После включи двигателя и придвижи ръчката на регулатора на малък ход. Бяха на четвърт миля от Шилсхоул. След като приключиха със задълженията си, се срещнаха до кокпита. Тя му се усмихна и в същото време потрепери.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Изведнъж ми стана студено.

— Иде буря.

— Наистина ли?

— Тук по-често има бури, отколкото е спокойно.

Тя отвори люка, водещ към главната каюткомпания и кухнята.

— Искаш ли една бира?

— С удоволствие, ако ме почерпиш.

Върна се навлякла жълта кадифена роба и в ръце с две кутии „Рейниър“. Подаде му едната. Щом Джей я отвори, бирата отвътре изригна във фонтан. Слънцето се отрази в капките по ръба на кутията. На Марлене й се прииска да докосне Джей. Той притежаваше увереност и това я караше да му се възхищава; струваше й се силен, не като нея. Питаше се какво ли човек като Джей Бекър би направил, ако Ибен Холст се беше опитал да шантажира него. Как ли би постъпил той, ако беше на нейно място?

— Ти си много самоуверен, нали?

— Аз ли? — попита Джей и извърна глава настрани. — Едва ли.

— Да не би въпросът ми да те притесни?

— Притесни ме.

— За мен ти си силен. Харесва ми твоята самоувереност.

— Аз? Да съм силен? Да не си получила слънчев удар?

— Ти създаваш музика, свириш, пееш и това — въпреки трудностите. Вземаш решенията в живота си, не се оставяш на чуждото благоволение. А толкова хора и на работа, и в семейството просто оставят другите да решават вместо тях. Това се нарича сила.

— Някои наричат такива хора дебели глави.

— Как, как? — не схвана тя истинското значение на израза.

— Знаеш ли кой е силен човек? Твоят приятел Холст например е силен. Познавам този тип хора. Проявяват се като истински кучи синове. Ето затова не мога да се съглася с теб. Няколко важни клечки в музикалния бизнес ми казаха, че от мен никога няма да стане добър музикант. Не заради музиката — обясниха ми, че всичко с музиката ми е наред. А защото не съм достатъчно твърд. Ако бях по-силен, можеше и да имам някакъв шанс в този бизнес. Не съм от силните личности. Когато някой се изправи срещу мен, аз обикновено отстъпвам.

— Ибен ли е силен? — Тя се разсмя. — Ибен е самонадеян глупак. Просто иска всички да го смятат за силен. Явно е много добър актьор. — Тя също извърна глава настрани. — Отвътре е празен. Ибен Холст е една форма без никакво съдържание.

— Тогава защо работиш за него?

— Не всички можем да работим само за себе си. Понякога просто трябва да приемеш каквото ти се предлага. Ползата в този случай беше едно безплатно пътуване до Съединените щати.

Той усети напрежението в гласа й.

— Не би трябвало да питам. Извинявай, че изобщо отворих дума за това.

— Просто се отбранявам. Не отричам, че постъпвам глупаво понякога. И аз си задавам често въпроса защо всъщност работя за него.

— Въпросът е какво търси специалист по електроника при притежател на верига спортни стоки?

— Едва ли мога да се нарека специалист.

— Отговори ми на въпроса.

— Защо трябва да ти отговарям? — вместо да му отговори, на свой ред попита тя и се ухили насреща му.

— Защото ревнувам.

— Ревнуваш?

— Той те харесва, Марлене. Отначало си помислих, че сте любовници.

Тя се разсмя.

— Не се шегувам. И нека ти кажа още нещо. Казваш, че съм силен. Не поклащай глава, истина е. Дълбоко в душата си всеки изпълнител се чувства несигурен. Сцената е място, където да покажеш на публиката, че няма такова нещо. Много работя, наистина. Притежавам издръжливост — това е истината. От години съм в този бизнес, независимо от затрудненията, както ти се изрази. Някои хора не издържат толкова дълго — и аз пръв го признавам. Но хора като Ибен Холст ме плашат. Съмнявам се, че някой или нещо би могло него да уплаши. В това е разликата между нас. Силата му е съвсем очебийна. Видът му подсказва само едно: Не се закачай с мен.

— Но в душата му няма нищо. Не може да поддържа диалог за повече от пет минути. Той е звяр. И използва хората за своя изгода.

— Всички бизнесмени го правят. Точно затова аз се отказах да се залавям с бизнес.

— Не и Ибен Холст. Той е съвсем различен. Ти си топъл човек, Джей. Внимателен. От Ибен Холст никога не може да се очаква да бъде поне любезен.

След тези думи тя едва не се задави.

— Какво има? — попита Джей.

— Нищо.

— Моля те, кажи.

— Липсва ми моят дом, това е всичко. Липсва ми баща ми. Той е топъл човек… На теб той би ти харесал, сигурна съм. Силен е по начина, по който и ти си силен — макар да го отричаш.

Тя го гледаше по начин, който дълбоко го трогна. Пак тази мистерия, която витае около нея, помисли си Джей.

— Знаеш ли, Марлене…

Тя вдигна глава. Той продължи:

— Когато за първи път те видях, усетих нещо… някаква мистерия имаше около теб, сякаш пазеше някаква тайна, която обаче ти се искаше да споделиш. Същото почувствах и когато за първи път спомена името на Ибен Холст и ето сега, когато ми говориш за баща си.

— Ти си много проницателен, Джей Бекър. Още едно качество, което те прави силен.

— Ще ми кажеш ли какво има?

— Няма нищо за казване — отвърна тя и след минута мълчание добави: — Наистина.

Той я изгледа невярващ.

Тя додаде:

— Някой друг път ще ти кажа повече.

Джей усети да го облива топла вълна. Това е повратната точка във всяка връзка, когато маските падат и двамата престават да играят роли. Понякога махането на маската се изразява в това, че чисто физически действия — оригване на масата или пърдене под завивката, вече не се считат за непростителни. Те предизвикват само смях. Една връзка се развива и оформя бавно, като все по-голямата близост позволява човек да се себеизрази по-добре. Емоционалните маски падаха по-трудно. Внимателният и приветлив приятел в действителност може да е самотен и уплашен. Джей беше усетил момента. Двамата бяха преминали тази граница. Тя вече не беше богинята Марлене. Беше се превърнала в човешко същество.

— Някой друг път — повтори.

Опита да се усмихне, но изражението на лицето й не се промени — изглеждаше ужасно наранена. Прииска му се тя да излее душата си, но не си позволи да я притеснява повече, независимо че маските им бяха паднали.

— Готова ли си? — попита той, оглеждайки огромния грот.

— Да, Джей. Позна. Готова съм.

В очите й той прочете благодарност, че не е настоявал повече. Бяха се превърнали в приятели. Яхтата се заклати, платната се извъртяха настрани, въжетата се опнаха, брезентът заплющя под напора на вятъра.

Джей отпи глътка бира — беше се стоплила. Време е за смяна на темата. Не е нужно да си толкова схватлив, за да го разбереш. Той силно завъртя щурвала надясно и после пак наляво.

— Щурвалът пак заяжда. Не е на хубаво. Не дай си боже да останем без него насред водата — промърмори той и извърна глава да погледне водната повърхност. — Трябваше по-рано да се заема с него.

Марлене все така гледаше към Шилсхоул, мислейки си за баща си и за шантажа, на който Холст я подлагаше.

— Какво смяташ? — попита Джей.

— Моля?

— За щурвала?

— Чудесна идея. Провери го.

— Какво има?

Тя опита да представи проблема за маловажен и просто махна с ръка, лицето й обаче изразяваше неподправено безпокойство.

— Какво ти става?

Тя пусна бирата, в миг приближи Джей и обгърна тялото му с двете си ръце, отпускайки глава на рамото му.

— Защо си толкова изплашена? Кажи ми!

Тя не отпусна прегръдката си. И не спираше да трепери. Джей подгъна колене и Марлене вдигна глава, при това движение лицата им се озоваха много близо едно до друго. Джей даже долавяше сладникавия аромат на бира в дъха й.

Той също пусна бирата си и улови лицето й с двете си силни ръце. С дясната беше държал бирата и тя беше хладна, а лявата — топла, тъй като веднага след порива на Марлене я беше прехвърлил през кръста й. Приближи устни и нежно я целуна. Тя притвори очи. Устните й бяха влажни и топли и тя отвърна на целувката му със страст, притегляйки го все повече към себе си.

Изведнъж рязко се отдръпна и го отблъсна.

— Какво правиш? — прошепна тя и извърна поглед настрани. — Държиш се като малко момче…

— Не — прекъсна я той.

— Не трябва да правим така. Не бива да се обвързваме.

— Ние вече сме се обвързали. И за двама ни е ясно.

Тя затисна ушите си с ръце — също като дете, което не искаше да слуша какво му говорят.

— Не, Джей. Не тук. Не сега — каза тя, на Джей му се стори, че говори съвсем друг човек.

— Кажи ми какво има — предложи Джей.

Знаеше, че й се иска да му каже.

Тя поклати глава и отново се притисна до него.

— Не. Бих искала да мога да ти кажа. Много бих искала.

И заплака.