Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (5)

5.

Джей Бекер с решителна походка закрачи по кея към „Добрата дама“. Не че се чувстваше изпълнен с решимост. Даже напротив — изпитваше безпокойство, защото днес щеше да се срещне с нея, и не просто щяха да си подхвърлят по едно здравей, докато се разминават. Не, днес щяха и да прекарат известно време заедно. За две седмици добре я беше проучил: беше жена, едновременно свенлива и самотна; говореше меко; приличаше на човек, изплашен от нещо. Усещаше този страх в нея, знаеше, че интересът му беше колкото въпрос на хормони, толкова и се дължеше на чисто любопитство. Въпреки това мисълта за нея все така продължаваше да го кара да се изпотява, а сърцето му да ускорява пулс. Отри ръце в сините джинси, които някога бяха дълги, за да ги подсуши. Любопитството беше основна движеща сила в живота на Джей Бекър: желанието да наблюдава, страстта към неизвестното. Написаните от него над двеста песни бяха плод на наблюденията му — там се говореше и за индустриален смог, и за китоловни кораби.

Веднъж написа песен и за нощната пеперуда. Той и съставът му бяха наблюдавали нощна пеперуда по време на гръмотевична буря, когато лампите бяха загасени и вместо тях запалиха свещи. Много скоро след това главна атракция стана не неритмично появяващата се крива на поредната светкавица, а една нощна пеперуда. Всеки път, когато пеперудата доближеше пламъка на свещите, крилцата й се обгаряха все по-надълбоко. Но това ни най-малко не я отказваше отново и отново да се опитва да доближи максимално светлината. Накрая, при поредното опасно близко прелитане над пламъка, тя се устреми към земята, опита се да размаха това, което й беше останало от крилцата, но се сгромоляса точно насред горещия восък от сълзенето на свещите. Джей я нарече Марвин и написа стиховете си в алегоричен стил. Беше се случило преди девет години, но понякога Джей си даваше сметка, че се чувства точно като онази нощна пеперуда тогава. Въпреки повтарящите се неуспехи, той продължаваше да си изкарва хляба с музика, отказвайки да се прости с мечтите си. Марвин. На Марвин естествено всичко му беше ясно, но Джей Бекър все така продължаваше да се учи.

Мистерията, която струеше от нея, приковаваше цялото внимание на Джей. Тя носеше в себе си някаква тайна, нещо премълчано, дълбоко прикрито. Само да откриеш ключа и душата й ще се разтвори.

Впрочем, знаеше какво може да постигне с красавиците като нея. Според него съществуваше тънка граница между красотата и привлекателността; веднъж само да се преминеше тази граница, и Джей се превръщаше в пълен идиот, досаден като някоя муха и достоен за определението много нисък коефициент на интелигентност. Самият той много добре съзнаваше и най-големия си недостатък — да си вири носа и да си придава излишна важност. Човешко беше. Съвсем човешко, така обясняваше нещата на близки приятели. И си мислеше, че в този свят, в който хората се опитваха да стават какво ли не, но не и човеци, той много често оставаше с пръст в уста, и то среден пръст. Влагаше цялата си енергия да наблюдава и описва, не и да играе, а всеизвестно беше, че красивите жени са си направо професионални актриси. Той не беше партия за тях. О, би се справил на която и да е сцена, без проблеми. Би изпълнил нощта със страхотна музика. Но веднъж слязъл от сцената, Джей Бекър се превръщаше в съвсем друг човек; на него това му беше известно, но много жени изобщо не го разбираха. Прокара пръсти през косата си и закрачи по кей L.

— Цяла серия уроци — така беше казал капитанът на пристанището. Серия. — Иска да участва в Регатата по случай Деня на труда в Уидби. Казах й, че ти си най-добрият шкипер^[1], с когото разполагаме в момента. Най-добрият наличен шкипер — беше добавил, изключвайки себе си. — Казах й още, че ако иска да бъде с теб на Деня на труда, ще трябва да се вмести между проклетите ти колоездачни състезания и стърженето по заведения. — Винаги наричаше свиренето му стържене.

— Веднъж дневно — беше краткият отговор на Джей в опит да парира обичайното възмущение на капитана от делата му.

— Не мога да те разбера. Какво бъдеще има в тия работи, дето ги вършиш? Вие, младите хора, трябва да се замислите за бъдещето си. А на вас в ума ви е все аз, аз и сега, сега, сега и веднага.

И продължавайки все в същия стил, се отдалечи.

Какви са ангажиментите му за Деня на труда Джей провери при Джоко. Почивните дни, когато се падаше Денят на труда, му бяха свободни. Почувства се на седмото небе.

Хвърли поглед наляво, към кей К, където беше „Ослепителната дама“. Не трябваше, защото видът й веднага го накара да си припомни какво се беше случило предната вечер — чистеше тъкмо тази яхта, когато се появи Линда. По същото това време той се чудеше как беше възможно да се прекрати връзка с човек, за съжителството с когото съзнаваше, че е грешка от самото начало, без досега да е дал какъвто и да било знак в тази насока. Твърде много време му трябваше — чак до миналата вечер, за да се реши да го направи, и чудно, изобщо не се усещаше виновен, а само облекчен.

В течение на четири години той и Линда се мъчеха да създадат нещо заедно. Месец след месец любовта им отслабваше. Месец след месец проблемите се трупаха. И Джей никога не беше имал силата да предприеме каквото и да било. Ето, това беше то, осъзна той миналата вечер, след като всичко за него вече беше приключило: до този момент никога не бе успявал да намери сили. Чувстваше се силен за толкова много други неща. Имаше крака на шампион и би могъл да надбяга с велосипеда си когото и да било от своята възрастова група. Притежаваше силата да понесе всички трудности и лишения на свиренето по нощни клубове в течение на цели десет години — силата на духа. Ами къде остана силата на сърцето? Там се оказа слабак. Можеше да дава любов. Нямаше проблеми с даването. Обаче да си вземе любовта обратно? Изключено. Беше останал с Линда по-дълго от необходимото, защото силата на сърцето му никаква я нямаше. Или може би твърде много я имаше. Зачуди се: какво е силата — да останеш с някого и да стигнеш до горчивия край, или да извоюваш свободата си?

Тя се беше разплакала. Линда знаеше слабото място на Джей Бекър. И нямаше да се предаде без битка — иначе нямаше да бъде Линда. Джей винаги се беше чувствал по-скоро неин трофей, отколкото каквото и да било друго, така че когато снощи дойде време да се действа, Линда просто демонстрира, че няма така лесно да се откаже от трофея си, без да е устроила поне финална сцена. И така, беше се разплакала, а Джей Бекър най-сетне беше усетил, че силата на сърцето му се връща. Просто я беше изчакал да престане. Въпреки че изпитваше облекчение, дълбоко някъде усещаше и празнота, самота, каквито чувства не беше изпитвал от години. Може би именно усещането за самота го беше държало буден миналата вечер. Може би и защото десетки пъти съзнанието му превърташе грозната сцена с Линда. Може би пък всичко беше заради очакванията, свързани с утрешния ден.

Веднъж дневно, помисли си той. На час по лъжичка. Спря се до бушприта^[2] на една близо двуметрова яхта и заоглежда „Добрата дама“. Не беше най-добрата яхта на света, не беше и най-лошата. Усети желание да се пусне с нея, да я изпробва, да я раздвижи както той си знае. Плаването, както и колоезденето или свиренето, изискваше пълно себеотдаване, докато го вършиш.

Той стисна зъби и удари по корпуса на яхтата. Съзнаваше, че всичко щеше да се промени.

— Здрасти — обади се глас с немски акцент.

Сутрешното слънце я осветяваше в гръб, така че засега той можеше да се наслади само на изящните линии на раменете й и на потропващия й десен крак. Внезапно тя се отмести и слънцето го заслепи, миг само след като бе успял да срещне погледа й. Беше облечена в бели панталони и стегната с колан блузка в бяло и цикламено, косата й беше силно опъната назад и прибрана от семпла барета.

— Вие трябва да сте господин Бекър.

Джей мислено се погледна отстрани — отрязани сини джинси, фланелка, каквато носят ръгбистите, и то с дупка на рамото, и платнени обувки, носени вече две години — идеше му в земята да потъне. Как му беше дошло наум да сложи точно тия дрехи? И какво впечатление очакваше да й направи, облечен като ученик в лятна ваканция? Пред него беше жена, достойна за Ривиерата, за гръцките острови, за Палм Бийч и Канкун. А кой беше той? Наемник, който да й спечели трофей, за да си го навре после в някоя витрина в проклетия си замък в Бавария.

— Вие сте господин Бекър, нали?

Той я погледна в очите.

— Да, да, Джей Бекър. — Качи се на борда и протегна ръка. — Приятно ми е да се запознаем.

Тя бавно протегна своята ръка. Ръкуваха се набързо. Той не напипа обичайните за един ветроходец мазоли. Значи беше новачка. Неговите ръце бяха покрити с втвърдили се мазоли от върха на пръстите до китките. Прехвърляйки се от китарата през велосипеда върху яхтата, ръцете на Джей нямаше как да останат меки и нежни.

Тя каза тихо:

— Не зная дали капитанът на пристанището ви е информирал, но се надявам да се науча да плавам. Бих искала да се състезавам с „Добрата дама“ на Регатата по случай Деня на труда. И тъй като това не е моя яхта, крайното решение, разбира се, няма да го взема аз…

— Решение ли?

— Да бъдете шкипер на яхтата…

— Разбирам…

— Решението няма да го взема аз, а… работодателят ми.

Ето значи какво било — ясно е като бял ден, даде си сметка Джей. Значи това била мистерията. Нейната тайна. Каквото и да безпокоеше тази жена, то имаше нещо общо с нейния работодател. Тя едва не се задави, когато изрече тази дума.

— Какво да правя при това положение? — зададе въпроса тя с невинен тон.

Имаше най-пронизващите зелени очи, които Джей някога беше виждал.

Само ти,

очите ти единствени…

Стихове. Пак стихове. Помисли си, че очите й изглеждаха тъжни. Не от онази постоянната тъга, просто намек за тъга, като че ли преди малко се е съвзела след дълъг и мъчителен плач. Прииска му се да я вземе в прегръдките си и да я утеши. Искаше му се да й каже: Кажи ми какво те безпокои. Разкажи ми. Слушам те. Вместо това й каза:

— Хайде да се поогледаме.

Тя го последва. Изучаваше го. Той се спираше пред всеки талреп, всяка лебедка. Потягаше това, подръпваше онова, отблъсквайки се от време на време от релинга^[3]. Пипна и платната, провери възлите, удари по шпангоута, най-накрая се навря и в каюткомпанията.

„Добрата дама“ беше обзаведена като плавателен съд за разкош, не за състезания. Забеляза отвореното куфарче на барплота, от което се подаваше телефон. Виждал беше такива по каталозите. Кой ли можеше да си позволи лукса? Преносим телефон!

— Клетъчен ли е телефонът? — попита.

— Да.

— Твърде голям лукс. Не върши работа обаче като излезеш в морето, нали така?

— Напротив. Съвсем не е така. Собственикът — моят работодател — не обича да използва обичайната радиостанция за връзка с брега.

— Негова си работа.

— Всичко тук е негово.

— Заедно с всички екстри — допълни Джей, имайки предвид телевизора, стереокасетофона и видеото.

Би могъл да си позволи и друг коментар по повод избора на все скъпи неща: телевизорът беше Сони, стереокасетофонът сякаш бе взет от филма „Междузвездни войни“, изобщо човек, който можеше да си позволи такава яхта, трябва да разполагаше с много пари. Подходящото изречение в случая беше: яхтата е като дупка в морето, в която си хвърляш парите. Банална фраза, а и Джей не беше чак толкова изненадан при вида на целия този лукс. Беше по-хубава от някои яхти, но не чак толкова хубава в сравнение с други. Всичко е относително. Той дръпна вратата, водеща към миниатюрния склад, и забеляза, че бравата й се нуждае от поправка. Просто вратата не се затваряше добре и при движение щеше безспир да хлопа. Джей притежаваше чувствителен слух и не обичаше около него да се трака и хлопа. Мина напред, за да провери за платната. Бяха складирани под двете пейки в предната част. Имаше синьо-бял спинакер^[4], генуа и допълнителен грот^[5] под пейката отляво, откъм левия борд. Под тази отдясно откри кливер^[6] и оборудване за подводно плуване: маски, шнорхели и харпуни. Все луксозни такъми.

— Вие ли се гмуркате? — попита я той. Като не му отговори, той извърна глава назад. Стоеше зад него, посред кухнята и само го гледаше. — Вие ли се гмуркате? — попита отново.

Стори му се изплашена.

— Не. Не се гмуркам.

— С какво се занимава работодателят ви?

Тя отново се забави с отговора.

— Бизнесмен е — отвърна най-накрая. После веднага промени темата. — Какво мислите за яхтата? Как я намирате?

— Истинска красавица е — каза Джей и демонстрира една от обичайните си усмивки, за които казваха, че са негова запазена марка. Нищо не последва в отговор. — Повече нищо не мога да кажа, преди да я изпробваме в движение — додаде той, а си мислеше друго: Същото се отнася и за теб.

Върна торбата с кливера обратно на мястото й и затвори вратата на склада зад себе си.

Като излязоха на палубата, Джей запита:

— Какво знаете за плаването под платна?

— Доста време тренирах сърф.

— Труден спорт — кимна Джей, повдигайки люка на кокпита^[7], за да провери една по една складираните под него вещи. — Някога плавала ли сте на яхта?

— Когато бях по-млада — отвърна тя.

Той се извърна, за да я погледне, слънцето отново я осветяваше в гръб, придавайки й неземен вид. Вече на два пъти, и то през няколко минути, помисли си той — на два пъти с интервал от няма и час тя му заприлича повече на дух, отколкото на човек.

— Името ви — каза той, примигвайки в посоката, където стоеше тя. — Как се казвате?

И въпреки заслепяващото го слънце, той забеляза усмивката й. Не спря да се усмихва и когато заговори. Усещаше се по тона й.

— Марлене — информира го тя. — Марлене Йоханингмайр.

— Много тържествено.

Тя кимна все така усмихната, но после бързо си възвърна сдържаното изражение и извърна глава настрани. Джей пусна люка, от което той силно се затръшна. Забеляза, че това изобщо не я стресна. Просто запази спокойствие, но скръсти ръце. Отмести поглед и улови слънцето в очите си — те заблестяха. Може би точно очите й и само те създаваха мистерията й. Може би зад всичко това не се криеше нищо друго — освен страхотен външен вид и напора на собствените му хормони. Може би.

— Ще я изведем ли навътре в океана?

Тя сви рамене.

— Ще ме учите ли?

— Да. — Замълча за миг. — Ще ви уча. Хайде сега да потегляме.

— Кажете ми какво да правя.

Каза й.

 

 

Няколко минути по-късно Марлене метна носовото въже на кей L, а Джей насочи яхтата на заден ход за излизане от бухтата, дизеловият двигател оглушително бръмчеше. Една изникнала изневиделица в близост до тях чайка размаха криле и се заиздига високо в небето. Бризът облъхна лицето на Джей Бекър и разтегли устните му в широка усмивка. Намираше се на борда на красива яхта заедно с красива жена и освен това му плащаха. Сигурно в този момент доста хора от небостъргачите от стъкло и алуминий недалеч от Шилсхоул бяха вперили поглед в изящната неголяма яхта, отминаваща дългия вълнолом. Ако животът му се беше завъртял по друг начин, можеше той сега да бъде на тяхно място и да проследява яхтата. Да носи костюм, да седи зад огромно бюро с два телефона и да си има и секретарка. Мислеше за това сега, изпитвайки чувство на благодарност, че съдбата му е позволила да се озове на мястото, на което беше в момента. Въпреки че дължеше пари на Линда заради потрошената й кола, въпреки осемте часа работа в Шилсхоул и петте часа, които трябваше да прекарва със състава си — и то всеки ден — усети как благодарността го залива. Кой друг би могъл да се похвали с такъв късмет? На кого другиго плащаха, за да плава с такава яхта? Кой друг би могъл да спечели трудно състезание по колоездене на тридесет и една годишна възраст? Не, не и не! Джей Бекър умееше да усеща кога го е споходил късметът: той си беше направо богаташ и пресмятайки наум защо е толкова щастлив, пое курс напред, като не пропусна да погледне и към Марлене, която махна някои от надуваемите кранци^[8] и ги прибра под седалките на кокпита. Имаше си добро здраве, добри приятели. Имаше си мечти, притежаваше и оптимизъм. Просто вярваше. Трябваше ли му нещо друго?

През първия час от плаването взаимно се проучваха. Джей нямаше намерение да се показва агресивен към нея. Началникът на пристанището беше казал „серия от уроци“, значи нямаше смисъл да се впуска още от първата седмица в такъв тип упражнения. Така че пое курс с „Добрата дама“ срещу вятъра и започна да проучва състоянието на платната й.

Още първите петнадесет минути разбра, че „Добрата дама“ никога нямаше да бъде в състояние да спечели състезание. Беше участвал в десетки състезания, където яхти като нея се забавяха още при стартов сигнал, изоставаха с пет дължини още при първи буй, а към края на обиколката изобщо се губеха от поглед. Но това не беше негов проблем. Бяха го наели да направи яхтата бърза, доколкото беше възможно, и да даде възможност на жената, намираща се на борда й, да се почувства част от голямо състезание. Това можеше да постигне.

Марлене му се бе усмихнала веднъж, само преди няколко минути, макар по всичко да изглеждаше, че по-скоро го е сторила по погрешка, отколкото поради друга причина. Беше извърнала поглед назад към него, зеленото на очите й хармонираше на морскозеленото в залива Пъджит Саунд, крайчетата на устните й лекичко се бяха устремили нагоре, за миг блеснаха и белите й зъби, твърде бързо прикрити зад плътно присвилите се устни. Беше се случило при един порив на вятъра откъм левия борд, „Добрата дама“ беше наклонила десния борд и пръските от вълната докоснаха лицата им. Затова се беше усмихнала, разбра той, после задържа шкота^[9] на грота, завъртя самонатягащата се лебедка на кливера и пое курс още по-навътре. „Добрата дама“ се люшна към десния борд, отново пръски вода прехвърлиха планшира и оросиха лицата им. Този път тя не му се усмихна, вместо това стискаше здраво — чак й бяха побелели кокалчетата на пръстите, шпангоута. Джей остави щурвала^[10] да се завърти надясно и така изправи яхтата, като едновременно забави хода й и елиминира неочаквания душ.

— Е, какво ще кажеш? — попита я той.

Тя се извърна към него, скривайки неумело усмивката си — като че ли искаше да я запази само за себе си.

— Забавно е, да. Но нищо не научавам. Искам да се уча.

Жена с цел, помисли си той.

— Добре, дадено. Ела насам.

На устните й отново се появи усмивка, а ентусиазмът й беше очевиден — Джей осъзна изведнъж, че тя вече е започнала да се съмнява дали някога ще започнат с уроците. Възможно е просто да е трябвало да воюва за разрешение за вземане на подобни уроци. Може би това беше и единствената й възможност да се позабавлява. Ако това беше нейният случай, то Джей беше готов да й поднесе всякакви забавления, каквито можеше да понесе — нали доволният клиент винаги се връща за нещо повече — особено ако беше и в интерес на работата.

— Забеляза ли начина, по който разпределях платната?

Тя кимна за потвърждение.

— Виж, сега ще свия някои от тях — каза Джей, като бързо отпусна шкота на грота и шкота на кливера и насочи бака^[11] на „Добрата дама“ няколко градуса по посока на вятъра. Тогава гротът изплющя силно и „Добрата дама“ възстанови плавния си ход, с който пореше вълните.

— Тъй като я насочих отново по посока на вятъра, гротът също се обърна според вятъра… същото е както при уиндсърфинга… ще ми кажеш, като усетиш, че можеш да се справиш?

Джей завъртя щурвала наляво и започна да наблюдава Марлене как проучва вътрешния край на грота, а после започва да го завърта, за да го нагласи в нужното положение. Усети колко силно се е концентрирала — германците и американците бяха съвършено различни в това отношение. Вниманието й към всеки детайл, решителността й, всичко това дълбоко го впечатли. Значи тези уроци бяха много важни за нея. Отърси се от тези мисли, защото забеляза, че блузата й се е намокрила. Косата й се ветрееше назад и той си помисли, че е като у дома си на яхтата.

— Отлично! — извика Джей. — Имаш естествен усет. Хайде сега кливера.

„Добрата дама“ рязко се наклони и Марлене изписка, после веднага се усмихна. Усети, че Джей беше забелязал усмивката й и му извърна гръб.

Озадачен, Джей й подхвърли:

— Не пише ли в наръчника „Как да станеш още по-добър във ветроходството“, че докато водиш яхтата, можеш и да си позволиш да се насладиш на…

— Има ли такава книга? — попита тя с напълно сериозен тон.

Той поклати глава, истински разочарован.

После тя изведнъж се разсмя — кратък взрив, разцепил студения бриз, предизвикал блясък в очите и разтворил широко устните й. Джей усети като че сърцето му подскочи и заби учестено. Беше само една усмивка. Пази се от нея, запредупреждава се той, много е силна.

— На теб забавно ли ти е? — попита го тя.

Искаше да й отговори, но остана загледан в зеленината на очите й и само кимна.

Нова порция водни пръски ороси лицата и телата им едновременно. Разсмяха се в един глас, блузата на Марлене окончателно се измокри цялата, от брадичката на Джей течаха вади. Той протегна ръка, улови нейната и я положи върху щурвала.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп, правеше сърцето му.

— Предавам яхтата в твое владение — каза й.

После се отдръпна и я остави тя да води кораба.