Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (3)

3.

Надписите „Затегнете коланите“ и „Не пушете“ светнаха в жълто, а по пътеката вече не се движеха хора, щом като самолетът пое надолу към летище Дълес във Вашингтон, федерален окръг Колумбия. Рой Кепела гледаше как лампичките над седалките произволно светваха и изгасваха. Ниско долу наземните светлини грееха на воля, броят им сякаш съперничеше на звездите. Липсваше му гледката на обсипаното със звезди небе — а точно това се виждаше рядко в Сиатъл. При тази мисъл той се захили — и слънцето беше рядка гледка в Сиатъл.

Спомените за Вашингтон все още бяха живи в някакво ъгълче на съзнанието на Кепела. Можеше съвсем точно да си спомни деня, в който за първи път стъпи на вашингтонска земя, слизайки от влака. Двадесет и пети август хиляда деветстотин и петдесета година — два месеца след севернокорейското нашествие и завладяването на Сеул. Жегата и влагата същия този ден направо го бяха довели до пълно изтощение. В родната му Оклахома също имаше жежки дни, обаче усещането, че се намира в сауна, беше изпитал само във федерален окръг Колумбия^[1].

Пристъпвайки от самолета навън, той разбра, че нещата не са се променили и задиша тежко-тежко, веднага щом усети как горещината като че се стоварва върху него. Нямаше защо да се бави на летището, за да си чака багажа. В неголяма чанта от мека материя беше напъхал всичко необходимо: една смяна дрехи и продълговато тефтерче с адреси.

Пътуването с такси му разкри няколко невиждани досега гледки. Макар да беше тъмно, успя да се ориентира, че едновремешният пейзаж, състоящ се от малки фермички и коне, беше заменен от крупни владения и машини, побрали в себе си десетки, а понякога и стотици конски сили. Магистрали с шест и осем линии го отведоха до мястото, където се беше запътил — хотел „Холидей Ин“ в Арлингтън. Шофьорът, негър на име Джон, не спря да бърбори през цялото време — по-скоро изстрелваше думите през зъби — надвиквайки се с госпъл рока от включеното радио.

Кепела почука два пъти на вратата с номер двеста и десет и тя се отвори веднага. Появилият се мъж беше с флотска подстрижка, грижливо поддържан мустак и силно почернял от слънцето. Посочи на Кепела стол до масичка с овална форма, отрупана с купчини листове и папки.

— Радвам се да те видя, Уолтър. Благодаря ти, че дойде.

Шефовете винаги го наричаха Уолтър. На това име беше заведено и досието му.

— Кевин Бранденбърг — представи се мъжът, като че Кепела не знаеше кой го беше привикал да прелети близо четиристотин километра на тайна среща. — Струва ми се, че ще е чиста загуба на време да се срещаме в дирекцията, затова се наложи да дойдеш тук. Работата е изключително важна и предпочетох да не привличаме внимание към себе си, знаеш как в дирекцията веднага забелязват пришълците…

Не, Кепела не го знаеше. Познаваше ситуацията в Регионалната дирекция в Сиатъл, не и в Централната дирекция във Вашингтон.

Бранденбърг продължи:

— Стаята е обезопасена. Можем свободно да разговаряме.

Кепела кимна. Стаята беше типична за стандартите на хотелите от веригата „Холидей Ин“: огромно легло, лампи, статуетки, телефон, телевизор, овална масичка, осветена от висяща лампа със зелена плафониера. Завесите бяха дръпнати и закриваха плъзгащата се стъклена врата, водеща към балкона.

Кепела се размърда неспокойно на стола. Бранденбърг се беше зачел в някаква папка, веждите му бяха сключени ниско над очите. Типичен жест за шеф, гарниран със заплашително мълчание, което трябваше да възстанови съотношението на силите. Кепела се зачуди колко ли често човек трябваше да се подстригва, за да поддържа неизменна прическата а ла Бранденбърг.

— Ти даваш много стабилни резултати — изрече Бранденбърг, създавайки илюзията, че чете досието на Кепела, но самият Кепела знаеше, че беше невъзможно — неговото досие беше много по-дебело.

Той изсумтя и отново се размърда на стола. Бранденбърг щеше да му каже за какво го е повикал тогава, когато той сметнеше за най-удобно.

— Сигурен съм, че си запознат с цялата технология, от която напоследък все повече се налага да се отказваме.

Кепела кимна.

Бранденбърг улови кимването и отново забучи глава в папката.

— Преди време от ЦРУ са пратили агент в района на Регенсбург, Западна Германия. Възможно е той да е проникнал в мрежата на Вилхелм. Заради секретността на операцията данните, с които разполагаме в момента, са доста оскъдни. Обаче преди няколко дни той поискал муле — нещо, което е изключено да направи при нормални обстоятелства — освен ако не е могъл да се довери на обичайния си куриер. Това налага предположението, че е разполагал с нещо наистина много ценно. Той е мъртъв, Уолтър. А от жената никаква следа.

— Жената ли? — вметна Кепела.

— Мулето.

Кепела отново само кимна.

Бранденбърг вдигна глава. Челото му беше набраздено от бръчки, веждите му се бяха сключили като връх на стрела над носа му.

— Знаем, че следващата им спирка ще е на твоя територия, Уолтър — в Сиатъл. Имаме причини да вярваме, че ще приложат същия похват като в Лос Анджелис…

— Да вербуват агента.

— Точно така. — Бранденбърг затвори папката, върна я на мястото й в една от купчинките и отвори друга. Имаше тънки пръсти с добре поддържани нокти. — Разкажи ми как върви семейният ти живот.

— Няма такъв — беше незабавният отговор на Кепела. Този въпрос отново го беше накарал да се почувства неловко.

Бранденбърг не бързаше с коментара.

— Какво мога да ти кажа, освен това, което вече знаеш? — Той махна с ръка към купчината досиета. — Живея сам, работя, ям, сера, спя.

— Няма нужда от цинизми. — Бранденбърг внимателно се вгледа в очите на Кепела. — Обадил ти се е синът ти, нали?

Откъде, по дяволите, беше научил? Кепела си спомни, че беше споменал за това на Марк Голпин, директора на отдел „Операции“ в Сиатъл и негов много близък приятел. Беше му трудно да повярва обаче, че Марк би изпратил подобна информация в отдел „Кадри“.

— Миналата година — призна Кепела.

— И?

— Не виждам какво му влиза това в работата на ЦРУ — отвърна Кепела и с усилие добави, — сър.

— Не те познавам добре, Уолтър. Трябва да те опозная по-добре. А разполагам с много малко време да те опозная. Е, как да ми излезе пасиансът — говореше той, потупвайки с пръсти по папката, — като трябва да ти вадя с ченгел думите от устата?

Бранденбърг знаеше как да се оправя с хората. Ако Кепела предпочиташе тонът да не е толкова официален и разговорът — по-човешки, така и щеше да постъпи.

— Разкажи ми за срещата със сина ти?

Кепела въздъхна.

— Не знам какво има за мен в тази папка. Изхвърлих детето по времето, когато живеех в Оклахома сити. Беше се превърнал в пияница на осемнайсет…

— Обаче и ти обичаше да си пийваш здраво, Уолтър, нали? — Отново оня заплашителен шефски тон.

— Аз ли да ви го кажа, или по-добре вие да ми го разкажете?

— Продължавай.

— Изхвърлих го. — Кепела прокара ръка през гъстата си черна коса, смущението му беше очевидно. — Не бях го виждал от години…

— От колко?

Кепела притвори очи. Още докато клепачите му се вдигаха, той каза:

— Десет. Малко повече от десетина години. — Захвана като с клещи ръба на масата с пръстите на едната си ръка. — Появи се по едно време миналата година. През февруари, мисля. Отидохме да се почерпим. Беше се оженил за някаква ирландка, надул й корема. Не искал бебето да се роди ей така, като че от нищото. Поиска ми пари. Десет години… и единственото, което всъщност искаше, бяха пари. Дадох му пет бона. Това ми бяха всичките спестявания. Не ме бива много да трупам пари. — На лицето му се изписа опит за усмивка. — На следващия ден вече си беше отишъл. Оттогава не съм чувал нищо за него.

— Разкажи ми сега за младите си години.

Кепела не се възпротиви и веднага се впусна да разказва.

— Бях отгледан с футбол, бира и на задната седалка на един крайслер. Оклахома сити си беше чудесен град, така мисля. Обаче аз не го харесвах много. Баща ми караше камиони. Майка ми чистеше по къщите. Предполагам, че ми се е искало нещо повече от това да се возя върху осемнайсет колела или да дишам праха на чуждите хора. И се озовах срещу личен подпис в списъка на тия, дето отиваха да изпълнят дълга си в Корея. Бях голяма работа. След войната ме засилиха във Вашингтон. Там ме вербува ФБР, те ме изпратиха в колеж и ме засилиха на работа отново в добрата стара Оклахома. Ожених се за едно гадже, много по-малко от мен. Пълна глупост. Роди се и Томи. Тръгна ни толкова зле, всичко просто се разпадаше — пред очите ми. Томи порасна страшно бързо. На осемнайсет вече пиеше като смок. Изгоних го. Жена ми никога не ми го прости. Беше започнала и да ми изневерява. Като я усетих, й вдигнах жесток скандал. После разбрах, че адвокатите й са успели да ми вземат къщата — моята къща, направо да не повярваш — и са ме оставили с празни ръце. Тогава се преместих в Сиатъл. Всъщност и Сиатъл не ми харесва. — Той махна с ръка към папките. — Тъй като все пак нещо знаете за мен, вярвам, че това ви е станало известно най-напред. Ден след ден се точеха, от мрачни по-мрачни. Напълно се отдадох на пиянството. Първо само нощем. После почвах още от обяд. Знаете как става. Може и да не знаете. Обаче работата си вършех много добре. Преди около година изведнъж поумнях. Казах на Марк… Голпин, директора… за проблема с пиенето. И оттогава не съм слагал нито капка. Сега съм напълно сух.

Вдигна поглед. Тъга прорязваше лицето му.

— Ами на любовния фронт, там какво става?

Пътят на Кепела през годините приличаше на лунна пътека, просната връз океанската шир — отражението на лунната светлина винаги беше по-красиво отколкото самата луна. Със сигурност той се беше научил как да се избави от пиянския си навик, обаче освен работата, какво друго му беше останало? Думата любов беше изключена от ежедневната му лексика.

— Нищо не става.

Този път Бранденбърг не изчака, а реши веднага да вземе думата.

— Имаме основания да мислим, че идват с намерението да се доберат до теб, Уолтър. Пасваш идеално на типа човек, от когото се нуждаят.

Кепела разбираше, че това не може да се сметне за комплимент. Не му харесваше този Бранденбърг.

— Защо ми казвате това?

— Имал си проблем преди няколко месец с твой колега.

— И какво като съм имал?

— Бил си отстранен за две седмици.

— Конфликтът беше на чисто политическа основа. Питайте когото искате. След това отново веднага се залових за работа. С цялото чувство за отговорност, което се изисква от мен.

— Зная. Ти си напълно прав, разбира се. Обаче нещата не изглеждат така за някого, който не е от ЦРУ. Бил си отстранен. А ти си човек с положение в средите, занимаващи се със секретни операции от национално значение, Уолтър. Сведения за някои от най-новите военни технологии постоянно кацат на бюрото ти. А пък до останалите имаш свободен достъп. Нямаш семейство, с което да споделяш — самотник си. На тях точно това ще им се хареса. Както и ти самият си призна, не ти върви с парите. Сам разбираш сега, Уолтър, идеален си за тях.

— Няма защо да се безпокоите. — Можеше да си представи как двадесет години по-младият помощник на заместник-директора от нямане какво да прави беше взел гениалното решение да се развърти и поразчисти и във ФБР — нямаше да го огрее. — Не е в стила ми. Ако исках да премина от другата страна, Бранденбърг, щях да го направя много отдавна. Имах такава възможност преди известно време, знаете го.

— Да. Близо осем години оттогава. Е, това е добра новина, Уолтър. Много, много добра. — Бранденбърг бутна папката в единия край на масичката, оставяйки свободно пространството пред себе си. — Е, и как си с пиенето тия дни, Уолтър?

— Нямате ли нещо и по този въпрос в папките си?

— Би трябвало да имам. Ти защо не искаш да ми кажеш нещо по въпроса? — Усмихна му се покровителствено. — Със свои думи. — Пъхна ръка в куфарчето си и измъкна водка „Попов“ от него. Изправи се, отиде до банята и се върна с две чаши, във всяка от тях беше сложил кубчета лед. — Стиска ли ти да пиеш с мен?

Доста недодялан начин да го изпитат, помисли си Кепела.

— Не, благодаря — изрече на глас.

Бранденбърг си наля от бутилката, жестовете му напомняха за лаборант, правещ опити с различни химически смеси. Не е от пиячите, реши Кепела. Бранденбърг напълни и чашата, предназначена за Кепела, и я побутна към него.

Кепела я удостои само с поглед.

— Не, благодаря.

— Не ти ли се иска, Рой?

Бранденбърг беше превключил от Уолтър на Рой. Това сега приятелската част от срещата ли беше? Или бяха приключили с работата, или едва сега се започваше. Бранденбърг беше добре информиран. Кепела се обади:

— Агентът е бил от ЦРУ. Ние защо трябва да се набъркваме?

— Такава е била и жената.

— Била ли? Нали казахте, че не се е свързала.

Това изречение като че смути с нещо Бранденбърг, отбеляза наум Кепела.

— Била или е, разбираш какво имам предвид. Или ФБР трябва да се набърка, или Разузнаването, щом сме на американска територия, ясно ти е, нали, Рой?

— Мислех, че Разузнаването има връзка само с отдел „Разследвания от особена важност“.

— Кой изобщо е споменал нещо за отдел „Разследвания от особена важност“?

— А защо тогава се наложи да пропътувам целия този път? Даже настояхте да си взема отпуск по болест, а не просто да кажа в службата къде отивам. Трябва ви шпионин. Искате от мен да проследя всеки мръсник, който се появи. Нали така? Имам добри новини за вас, Бранденбърг. Така или иначе точно това ми е работата.

Бранденбърг привърши чашата с питието си и веднага я напълни отново. Кепела усети устната си кухина да се изпълва със слюнка. Желанието никога не преминава.

— Това няма нищо общо с отдел „Разследвания от особена важност“. Само четирима знаят за тази операция, директора, аз, секретарката ми и ти.

— Каква операция? Кой от всичките директори?

— Вашингтонският. Твоят Голпин от Сиатъл не знае нищо. А пък за операцията… ще стигнем и дотам. Сега ще ми кажеш как си с пиенето.

— Не, няма.

— Каза, че нямаш вече нищо общо с това.

— Нямам.

Бранденбърг си пое дълбоко въздух.

— Рой, тези папки, донесения, кадрови статистики не ми вършат никаква работа, нищо не ми казват за теб, какъв си като човек. Господи, знам за женитбата ти, за бившата ти жена, за сина ти, даже и какво има в банковата ти сметка. Знам и че не слагаш и капка в устата. И по всичко изглежда, че си по-добре сега. Необходима ми е по-солидна информация за теб, Рой. А нямам много време. Всъщност нямам никакво време. По дяволите, трябва да разбера що за човек си.

— Затова ми предлагате пълна чаша и чакате да излея целия си живот? — Даваше си сметка, че ако беше изгълтал съдържанието й, щеше вече да усеща как топлината се разлива по гърба му, по протежение на гръбначния стълб и до главата. — Не съм такъв човек, Бранденбърг. Прочетете си папките по-внимателно. Би трябвало да сте наясно, че не обичам да ми се говори със заобикалки. Обичам да ми се казва ясно и точно за какво става дума. Обичам да си върша добре работата. И наистина добре си я върша. Дойдох във Вашингтон по ваша заповед, от която, да призная, чак толкова не се развълнувах. Ето ме тук. Щом сте чел тия папки… пълни с… глупотевини… трябва да сте схванал, че не съм особено щастлив в Сиатъл. От десет години се опитвам да заслужа преместване във Вашингтон. Обичам този град. Точно тук бях вербуван. Тук преживях и едни от най-хубавите си години. Разчитах на Марк Голпин да каже няколко добри думички за мен тук. Обеща ми, че ще го направи. После вие ми се обадихте и си помислих, може би настъпи най-сетне и моят час. И дойдох чак дотук и какво ми се предлага — един двайсет години по-млад от мен мъж, който по някаква случайност ми е шеф, почва да ме върти на шиш, вика ми Уолтър първите четиридесет минути, после почва да се налива и вече ме нарича Рой. Е — завърши Кепела, — как ще ми възстановите разходите за това приключение?

Той пъхна ръка в джоба на ризата си и извади оттам самолетния си билет. Ръцете му бяха едри, с дебели пръсти и плоски нокти. Все още носеше халката си.

Без да каже нито дума, Бранденбърг извади портмонето си и отброи седем хиляди и петдесет долара. Подаде ги на Кепела.

— В брой?

— Казах ти — каза Бранденбърг, прибирайки портмонето си, — това тук даже не се води към операциите. Само четирима знаем. Ако прекараме разходите през счетоводството, целият му проклет отдел ще научи. А сигурно и един-двама сенатори. И вече ще е почти невъзможно да запазим цялата информация в тайна. Твърде много хора ги сърби езикът да се разприказват пред пресата. Директорът разпрати специална заповед заради подобни случаи.

— Четох я.

— Тогава разбираш за какво става дума.

— Да. Ние имаме повече късмет. Една малка, компактна група, това са хората в Сиатъл. Има си много повече предимства, предполагам.

— Точно това имам предвид и в нашия случай. Знаем, че искаш да дойдеш във Вашингтон. С нас си повече от двайсет години, така че предполага се, че си ни верен. На директора това му харесва — да има повече хора като теб, с двайсетгодишен стаж. Сигурно точно това е бил най-тежкият аргумент, като те е предпочел за тази операция. Свършваш тази работа за нас и после можеш да се преместиш във Вашингтон.

Кепела донамести парите в портмонето си, после се втренчи в Бранденбърг.

— Каква работа?

— Нали ти казах, ние — всъщност по-скоро от ЦРУ — имаме основания да смятаме, че следващата им мишена ще бъде Сиатъл. И може би ти, най-вече.

Кепела не реагира, въпреки че си мислеше как е възможно на някого изобщо да му хрумне подобно нещо. Все пак ЦРУ работеха по съвсем друг начин.

Бранденбърг заговори отново:

— Искаме да им погодим номер.

— Да ги снимате ли искате?

— Не. Нещо много повече и по-заплетено и сложно. Друг стар номер, казаха ми, че са го използвали още по време на войната. — Бранденбърг имаше навика да подсмърча, ноздрите му се свиваха и отпущаха безброй пъти, в такива моменти заприличваше на хрътка. — Консултирах се с един човек на име Стоун. Чувал ли си за него?

— Не.

— Сега е в пенсия. Навремето е отговарял за контраразузнавачите.

— Двойните агенти?

— Всъщност за тия, дето следят двойните агенти.

— Говорите ми за „Разследване на държавни служители“, нали?

— Значи все пак си чувал за тях?

— Само инцидентно. Един на име Лайъл им е шефът, нали?

— Стоун също им е бил шеф — продължи Бранденбърг, избягвайки прекия отговор. — Във всеки случай Стоун ни беше много полезен. Знае много за тоя тип операции. Натрупал е страхотен опит. Говорихме какви са възможностите да измамим врага. Оказа се, че е най-добре да ги оставим да се доберат до търсеното. Много заплетена и сложна операция. Нищо общо няма с обичайния тип операции, на който сме свикнали. Детайлите сами започнаха да се подреждат, веднага щом като взех решението. На директора планът му хареса. И решихме да опитаме. Много сериозно обсъдихме кандидатурата ти, Рой. Но, както казах и преди, би ми се искало да те опозная по-добре, страхувам се обаче, че изобщо няма време за това. Нали разбираш, трябва ни някой, на когото да се доверим. Изцяло.

— Учил сте в Европа, нали?

— Да, в Англия, защо?

— Кеймбридж?

— Не, Оксфорд. — Той се изчерви. — Спечелих стипендия.

— Говорите като британец. Познавах един човек, който говореше точно като вас. Нямате обичайния стил на говорене.

— Струва ми се, че няма да мога да престана да говоря така. Само три години бях там, но попих стила им за цял живот. И жена ми е британка, по твоя израз. Така че да се променя, просто няма начин.

— Деца?

— Не. Нямам — отвърна Бранденбърг и разочарованието заля лицето му. Той отпи няколко глътки водка.

Кепела каза:

— И какво следва от плана ви?

— Следва това, че разбиваме мрежата им. Искаме да нанесем още един удар по Вилхелм. Това е, което имаме предвид. Планът е много добър, много стабилен, Рой. Но… ами ето какъв е проблемът обаче… ти никога не си бил действащ агент. Отчасти това точно наклони везните към теб, но, от друга страна, ни прави малко несигурни.

— Действащ агент ли?

— Да. Как ти се струва?

— Трябва ми по-голяма яснота. — Той се потупа по гърдите. — Е, не ме оставихте съвсем без дъх, все отнякъде ще събера смелост. Сериозно, не смятам, че съм най-подготвеният човек от отдела. Твърде много време прекарах зад бюрото. Специалната подготовка я изкарах преди много години. Е, все още мога да улучвам мишените по стрелбището. Обаче рамо до рамо с врага? И за миг не ми е минавало през ума. Зависи вие какво сте намислили за мен.

— Нямаш нужда от никаква специална и допълнителна подготовка. Нищо подобно. Напълно ще се съобразя с теб, Рой. Единствената ми грижа е да разбера дали ще удържиш на напрежението. Това е най-трудното; не само за теб, за когото и да било друг. Заради твоя начин на живот, пиянските ти подвизи, подозрителността ти — колкото смятаме, че си подходящ, толкова ни караш и да се безпокоим. Разбираш ли колко деликатна задача е това? И всичко лежи на моите плещи. Аз трябва да взема решението. А друг просто нямаме предвид. Или ти, или никой. Ти трябва да бъдеш. — И той глътна наведнъж останалото в чашата си.

— И? — обади се Кепела.

— Не разбирам.

— И какво е вашето решение?

— Не би ме питал, ако вече не го знаеше, Рой. — Той потупа папката. — Не би било в твоя стил.