Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (31)

31.

Джоко донесе чаша с чай, наля на себе си уиски и се отпусна в пружинения фотьойл, точно срещу приятеля си, който се беше увил в едно одеяло.

— Оставих Гери там.

— И много други неща остави там — прекъсна го Джоко. — Имаше ли друг избор? А, можеш ли да ми отговориш на този въпрос?

Бекър направи опит да се усмихне.

— Все едно чувам баща ти.

Този път беше ред на Джоко да се усмихне.

Джей продължи:

— Знаеш ли, като намерих видеокасетата, си помислих — колко вълнуващо! Наистина, даже ми беше забавно. Но не за дълго. — Направи опит да се разсмее. — Не съм сигурен какво правеше оня човек отвън на стълбата — да ме спаси ли искаше, или да ме убие, обаче на тази история трябва да се сложи край.

— Ще трябва да си поговориш с ченгетата. Още сега можеш да отидеш в полицията.

— Е, сега вече може и да ме чуят. Ами ако пак ми кажат, че не могат нищо да направят?

— Все трябва да има нещо, което могат да направят.

— Ами ако няма?

— Тогава ще ти платя дълговете и ще те натоваря на някой самолет, който да те отведе далеч оттук, докато всичко това — един господ знае какво е то — свърши. Отдавна трябваше да го направим.

— Ако им съобщя за касетите, може и да ме вземат на сериозно.

— Изобщо не си го мисли…

— Така обаче и Марлене ще се окаже замесена. Първо трябва да измисля как да я измъкна.

— Първо трябва да измислиш как себе си да измъкнеш.

— Направо ми се повръща, като ми говориш така! Кога съм мислил първо за себе си, а не за другите? Страх ме е за нея, по дяволите!

— Няма нужда точно сега да се пишеш чак толкова праведен.

— Какво ще стане, ако отида да взема касетата, накарам Марлене да се махне от „Добрата дама“ и кажа на Холст да ни остави на мира? Какво може да ми направи, по дяволите?

— Да те убие.

— Съвсем сериозно ти говоря. Ще оставя касетата при някой адвокат… в случай на смърт и така нататък…

— Прекалил си с криминалетата.

— Какво?

— Прекалено много криминални филми си гледал.

— Виж само кой го казва! Не мен, а теб не може човек да те отлепи от телевизора.

— Значи, уреждаме ти дълговете. И се омиташ от града. Без да ми се правиш на велик детектив.

— Може пък и да успея — изрече мисълта си на глас Джей.

— Първата ми работа обаче ще бъде да те снабдя с пистолет, няма значение законен или незаконен.

— Най-много да се застрелям с него. Нали веднъж вече обсъждахме тази тема?

— Щом не искаш пистолет, тогава нож. — И Джоко протегна ръка и измъкна сгъваем нож от кожената ножница, закрепена за глезена му. — Можеш да вземеш „Мекия“.

— Ами ти? Нали не си лягаш без него?

— Не ме дразни! Тук някъде трябва да е предшественикът на „Мекия“, така че мога да използвам него. Отказах се заради ебонитовата дръжка на „Мекия“ и по-добрия захват. Ще видиш колко по-спокоен ще се почувстваш с „Мекия“. Няма опасност да се самонараниш.

И той отвори ножа от мека стомана, за да демонстрира как действа, след което развърза ножницата, пъхна го вътре и го подаде на Джей.

Джей измъкна „Мекия“ от ножницата и опита да го задейства — удаде му се лесно.

— Просто не знам. Струва ми се пълна лудост.

— По-добре е да имаш с какво да се защитиш… и така нататък. Запомни, че ако се наложи да го използваш, след като намушкаш противника си, не трябва да го оставяш в тялото му, а го измъкни. Иначе някой друг може да се възползва от него и да те нападне.

— Как можеш да говориш така? Аз съм побъркан на тема момичета, а ти — на тема бойно изкуство. Нищо не разбирам от него.

— Намушкай противника, после измъкни ножа и дим да те няма. Какво толкова?

Джей отпи глътка чай.

— Как си сега?

Както се беше облегнал на фотьойла срещу приятеля си, светлината на лампата осветяваше само косата му, а лицето му оставаше в сянка. Чувството на безсилие и гняв не само беше нюансирало тембъра му, но и беше разтреперило ръцете му и накарало десният му крак да потропва в такт с някаква достъпна само за неговите уши мелодия с бърз ритъм. Джей се наведе напред, светлината отряза дясната половина на лицето му, разтегляйки сянката от носа му по цялата дължина на лявата му буза.

— От десет години сме в музикалния бизнес и какво имаме насреща?

Джоко издиша дима от цигарата си настрани от Джей, от устата му не излезе нито дума в отговор.

— Колко успяхме да изкараме?

— За всичките десет години ли имаш предвид?

— Аха.

— Ами някъде към четиристотин хиляди долара, горе-долу. Или малко повече.

— Никога не съм имал повече от двеста долара на влог. Знаеше ли го? Никога не съм стигал повече от двеста, а съм спечелил заедно с вас почти половин милион…

— Много хора сме, Джей.

— Чакай да сметна — значи съм печелил между шест и осем хиляди на година, така ли? Чак толкова много ли са ми плащали, за да крякам по сцените? Не, нали също мих чинии, бях барман, свирих в дует с Джими, давах уроци по ветроходство…

— Разбирам те какво искаш да кажеш.

— Едва ли, Джоко. Едва ли. Нямам нищо против блуса, но положението ми е много по-различно от твоето положение. Ти от пари нямаш нужда. Аз обаче имам.

— Зная. Разбирам. Но какво искаш да ти кажа сега?

— Не знам. Откъде да знам? Нищо не очаквам да ми кажеш. Само ти се жалвам, това е.

Той отново се облегна назад и лицето му потъна в сянката.

— Искаш да си говорим за свиренето ли?

— Не знам. Всички тези хора, които идват да ни слушат — гледат ме особено. Не, нищо не ми казват поради една или друга причина — но знам, че си го мислят. Горкият нехранимайко, май трябва да се откаже от тази работа. По дяволите, какво говоря! Някои даже не го признават и за работа. Мислят си, че сме банда нехранимайковци.

— Те просто ревнуват.

— Възможно е.

— Ревнуват. Защото ние получаваме цялото внимание и те си казват, от къде на къде, и ние заслужаваме внимание. А това си е чисто недоразумение.

— В колко клуба смяташ, че сме свирили? — попита Джей след кратко мълчание.

— Към триста.

— А колко на брой са ни били ангажиментите?

— Ангажиментите ли? Ами не знам… хиляда?

— Тази вечер свирихме за двеста четиридесет и седми път.

— Точна ли ти е сметката?

— И докога се предполага, че ще свиря? Докога ще продължавам да живея с по петдесет долара в разплащателната си сметка и постоянно да си броя парите, за да платя за струни, за газ, за това, после за онова, за всички ония глупости, за които все искат да се плаща? Направо ще лудна.

— Много добре ще ти се отрази, ако го направиш. Последния път, когато изпадна в такова състояние, измисли няколко страхотни парчета. Набий си го в главата добре това — ти можеш да пишеш песни. Ако работата със свиренето увехне, ти единствен имаш най-голям шанс да продължиш да се занимаваш с музика и да направиш пари само от композирането на песни. Всички други сме просто наемници. Това е голямата разлика между нас. Но ако очакваш някой да ти каже, че си велик, че ако не беше ти, изобщо нямаше да съществуват „Ракетите“ и че с групата всичко е наред само защото си такъв, а не друг — аз няма да го направя, не и тази вечер.

И той се усмихна, тъй като и Джей се беше усмихнал. От време на време Джей изпитваше нужда някой да му казва точно това. И Джоко го правеше, по един много странен начин.

— Всички те са глезени синчета.

— В общи линии си прав.

— Те си живеят в един свят на мечтите.

— Още една причина да ни ревнуват и завиждат — каза Джоко, извъртайки на сто и осемдесет градуса това, което имаше предвид Джей.

— Ами ако не успеем да направим пробив? Ако изобщо не ни потръгне?

— Това много те плаши, нали?

Изпълнен с ревност и гняв, Джей каза:

— Много си прав, да знаеш — плаша се. Нали не разполагам с пари като теб.

Джоко завъртя цигарата си във вътрешността на пепелника. Димът се изви нагоре. Тлеещият тютюн за миг просветна в яркочервено, след това посивя и се превърна в пепел.

— Ако имаше толкова пари, нямаше да напишеш такива песни. Ако ги имаше, нямаше да се научиш да пееш все по-добре и по-добре. Щеше просто да се превърнеш в един презадоволен кучи син. Защо мислиш се наливам толкова с уиски?

Джей внимателно изгледа приятеля си и за първи път забеляза собствената си сянка да помръдва върху страничната облегалка на отсрещния фотьойл. Тази гледка още повече го разстрои.

— Много съм изморен.

— Разбирам те.

— Много време мина.

— Точно така.

— Понякога се чудя дали си заслужаваше.

— И аз.

— Виж, жена като Марлене ми се иска да мога да я заведа в изискано заведение или да я повозя из града с порше. Понякога тези неща се оказват много важни.

— За кого?

Джей отново се загледа в сянката си.

— Искаш да кажеш, че не би трябвало, така ли?

— И аз не знам какво искам да ти кажа.

— Сигурно си прав. Такива сме каквито сме и други подобни мъдрости.

— Нито повече. Нито по-малко.

Бекър отново се усмихна. Самият факт, че можеше да се усмихва, му подобри настроението.

— Знаеш ли, че си голяма работа, Рокс?

— Какво говориш, направо съм гениален… кучи син.

Цинизмът му притесни Джей.

— Страх ли те е за бъдещето?

Джоко го погледна право в очите. Прииска му се да каже колко много завижда на таланта му, на външния му вид, на способността му да приема леко нещата от живота с изключение на някои редки моменти като този. Искаше да му припомни как през последните десет години винаги ги беше спохождал късметът — как хората, абсолютно непознати хора им даваха безвъзмездно парите си, за да си платят сметките, за да запишат песните си, как даже им преотстъпваха колите си, канеха ги по домовете си да преспят; и всичко това, защото усещаха, че в групата има… че в Джей има нещо. Веднага се усещаше — нещо различно. Бъдещето ли? Чие бъдеще? Бъдещето на Джей? Джоко не изпитваше страх за бъдещето на Джей. Сега изглеждаше, че всички, от които в известна степен зависеше това бъдеще, са слепи, и най-вече глухи. Все някога обаче и те щяха да го забележат. Няма начин. И тогава всички онези управители на барове, всичките артмениджъри, всичките собственици на звукозаписни студия ще им иде да се ритнат отзад и ще кажат: „Беше ми дошъл на крака. А аз го проспах“.

На глас додаде:

— Не, не се страхувам от бъдещето. Страхувам се от самия себе си. Винаги съм…

— Какво трябва да означава това?

Джоко си запали нова цигара и се втренчи в бутилката уиски.

— Ще говорим повече по-късно. Имам още някои идеи как можеш по-добре да се защитиш…

— Не усещаш ли, че ставаш абсурден?

— А ти не разбираш ли, че е крайно време да закусим?

— Значи да отида да купя понички.

— Позна — натърти Джоко, влезе си в стаята и тръшна вратата след себе си.

Джей извърна глава и се загледа в опразнения фотьойл. Оставеният там нож му се стори огромен. Протегна ръка и го пипна. Все още носеше топлината на Джоко, придобита от притискането до крака му. Джей отдръпна бързо ръка, без да откъсва поглед от ножа, размишлявайки. Е, добре, ами ако наистина го вземе?