Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (17)

17.

След четвъртото позвъняване той най-накрая отговори. Каналджията. Но преди Шарън да успее да му каже и една дума, й съобщи номер на друг телефон и й нареди да му се обади точно след три минути. Следващото й обаждане протече аналогично на първото — той отново й съобщи телефонен номер, но този път й нареди да изчака осем минути и чак тогава да му се обади.

Третият им разговор започна с думите му:

— Къде се намираш?

— В една полуобгоряла колиба до езерото, мисля, че в западната част на града, наблизо има църква.

— Знаеш ли как се казва църквата?

— Не, но виждам отражението й в езерото.

— Как изглежда? Малка, каменна и обрасла с бръшлян?

— Точно така.

— Тя е в източната част на града. Зная къде е. Идвам веднага.

След половин час кола без опознавателни знаци я наближи. Един мъж потропа на вратата на колибата. Тя леко я открехна, в дясната й ръка беретата беше готова да даде изстрел.

Мъжът беше малко над метър и осемдесет висок, с черна брада и очила с телени рамки. Приличаше на човек, наскоро навършил четиридесет, доста привлекателен, макар и с малко грубовати черти. Влезе в колибата и притвори вратата. Стиснаха си ръцете.

Настани се на един стол точно пред напоените със сажди пердета.

— Хайде да започнем отначало, нали така? Разкажи ми какво си правила, къде си била, кой може да те е видял през последните дни. Много е важно да го науча.

Разказа му за стрелбата — за това сигурно беше прочел и във вестниците.

— След това избягах. Прекарах цял ден да се крия из входовете. Струва ми се, че беше в противоположната част на града. На едно място открих доста коли — сигурно беше автомобилно гробище, съвсем в края на града — каза тя и махна с ръка в предполагаемата посока. — Преспах там няколко нощи…

— Ами храна? — заинтересува се той.

— От зеленчуковите градини. Много внимавах някой да не ме види, откъсвах си по малко, за да не се забележи.

— После?

— Тези дрехи свалих от едно въже. Направих така, все едно че ги е отнесъл вятърът. Тъй като не бях много сигурна, че инсценировката ми е убедителна, реших да се махна от този район.

— Добро решение.

— У нас и жени преминават съответното обучение — беше саркастичният й коментар.

Той игнорира сарказма й.

— После?

— Отне ми цял ден и цяла нощ, докато пресека града. Търсех да открия място, откъдето да наблюдавам града отвисоко. И най-накрая открих това тук — градът се вижда като на длан и няма много хора наоколо.

— В края на седмицата обаче се завръщат.

— Най-близкият телефон се намира почти на четири километра оттук. Опитах се да се свържа с теб, докато се криех в автомобилното гробище, но не можах. Щом открих това място, изчаках един ден и отново те потърсих. Снощи се изкъпах в езерото, това ми е първата баня след…

— Съжалявам, че е трябвало да преживееш толкова трудности, докато ме намериш — прекъсна я той отново.

Мъжът надзърна иззад пердетата, прозорецът нямаше стъкло. Над града се беше спуснала мъгла. Започваше да роси.

— Бяха ми казали, че лесно мога да те намеря, ако ми потрябваш — изрече тя с такъв тон, че да проличи колко е възмутена.

Той само сви рамене — не беше никак впечатлен.

— Хайде да спрем дотук и да не го обсъждаме.

— Добре.

— Заради ченгетата работите се усложниха. Щеше да ни бъде по-лесно, ако трябваше да те измъкнем само от хората на Фриц Вилхелм. Трябва да знаеш, че в този град са се заели съвсем сериозно да противодействат на мафията. Един вид, едва ли не даже да я изпреварят. А пък що се отнася до полицията в Регенсбург? Положението с нея е още по-лошо. Така че обичайните канали отпадат. И полицията, и хората на Вилхелм ще са завардили навсякъде, и то не само в района на Регенсбург. Така че трябва да измислим някакъв друг начин. Освен това не трябва да се забравя и друго: Вилхелм е много усърден. Именно така си е проправил и пътя към върха. В такъв случай смятам, че няма нужда да ти казвам на кого трябва да се доверим. — Той й смигна. — Само аз и още двама-трима от моите хора ще свършим тая работа. Никой друг няма да знае.

Тонът му беше доста самомнителен. Не й оставаше обаче друго, освен да му се довери, защото той беше единственият човек, който можеше да я измъкне.

— Тогава какво ще правим? — попита Шарън.

Той отново надзърна през процепа между двете пердета.

— Добър въпрос.

— Имаш ли някакъв резервен план?

— Не, подходът ни този път трябва да бъде по-нетрадиционен… върти ми се нещо в главата, което може и да свърши работа, но не съм чак толкова сигурен…

— Какво?

— Имам едни познати във Франция, които могат да ни помогнат. Ако имаме късмет, могат и да те качат на борда на товарен кораб за Щатите. Първо обаче да видим как ще те преведем през границата.

— Няма ли да бъда в безопасност, щом стигна до Франция?

— Малко вероятно е, а и не си струва да рискуваме. Влиянието на Вилхелм се простира надалеч. Доста надалеч. А и при тия проблеми с полицията…

— Защо от Вашингтон не се погрижат за мен? Или от Бон? Всичко, което сторих, беше законна самоотбрана.

— Защото не бива даже да признават, че си в Германия. Изготвили са доказателства, че си на почивка в Съединените щати, още преди да те изпратят на тази задача, в случай че нещата вземат непредвиден обрат — което и стана. Засега само това ми е известно.

— Не може да бъде истина, освен ако не са ме причислили към категорията на агентите, чието разкриване би ги компрометирало, към тъй наречените опасни агенти — разсъди тя. — Не може да е вярно. Не е истина.

Той обаче потвърди само с кимване.

— Докато не се прибереш у дома, ти просто не съществуваш. Причислиха те към опасните в деня, когато умря Боби Сакс.

— Но това е пълен абсурд!

— Да не би за първи път да работиш за отдел „Операции“?

Тя се сви на опожарения стол.

Той пъхна ръце в процепа между пердетата и отново надникна навън.

— С теб ли е паспортът ти?

— Да, но това е дипломатическият ми…

— Дай ми го.

Той пусна пердетата, когато тя стана, за да си вземе чантата. Хубава жена беше. Той се впечатляваше от жени със силна воля и ум.

— Искам да ти кажа… Много добре се справи досега. Много жени — много агенти изобщо — не биха могли да се справят с всичко това и да останат живи. Ще те измъкнем.

Тя му подаде паспорта си и той го огледа внимателно.

— Добре… ще свърши работа. Вземам го със себе си. Знам един човек, който разбира от паспорти. А за твое добро е да си отрежеш косата много късо — като на мъж.

— Какво?

— Просто я отрежи. Ще ти пратя кола в осем тази вечер, за да те прибере. На задната седалка ще намериш перука и грим. Сложи си незабавно перуката. Щом пристигнете, шофьорът ще ти посочи една къща. Тръгни право към нея и влез вътре, без да чукаш.

 

 

Къщата, също разположена в източната част на Регенсбург, беше единствената по тесния крайградски път и приличаше по-скоро на лятна вила. Колата, която я докара, веднага потегли, щом като Шарън слезе. Каналджията, облечен в черно, заключи вратата след нея. Тя веднага се зае с лицето и перуката си и се гримира и вчесва почти половин час. После се настани на един стол, за да я снимат. Каналджията направи пет снимки, след което веднага излезе и се върна чак след три часа. Още щом влезе, й подаде паспорта. Тя го разгърна. На съответната страница беше прикрепена една от новите й снимки с монтиран печат върху нея. Под нея прочете името Черил Паркър.

Той каза:

— Запомни, ти си дъщеря на дипломат и си дошла тук да прекараш отпуската си. С паспорта ти всичко е наред и няма да имаш проблеми на границата.

— Ти идваш с мен, нали?

— И да, и не. Ще тръгнеш със същия шофьор, който те докара дотук. Аз ще ви следвам, ще ти бъда резервен вариант, ако нещо пак се обърка.

— Какво може да се обърка?

— Нали ти казах: Вилхелм има дълга ръка. Цяла мрежа от хора е по петите ти. Не бива да изключваме нито един вариант за провал. — Той й подаде малка картонена кутия, която съдържаше сто патрона за беретата. — Всичко е възможно. Сега презареди беретата и я дръж готова на седалката до себе си — през цялото време. — И той пъхна кутията в джоба на полата й. — Зная, че си много изплашена, Шарън. Досега все добре си се справяла, чуваш ли, много, много добре. Ще се видим на границата. Ако и аз премина оттатък, това само може да възбуди още повече подозрение.

— Моля те, само още един въпрос. Кажи ми, защо избраха мен за тази операция?

Погледът му се смекчи.

— Предполагам, времето ги е притиснало. Ти си била единственият агент наблизо със съответната подготовка за провеждане на операции. Тъй като така или иначе отпуската ти вече е била запланувана, отсъствието ти от посолството е нямало да събуди нечие подозрение. Подозирам, че точно това е наклонило везните върху твоя избор. Оказала си се максимално пригодна за случая. А да станеш куриер по принцип не е и чак толкова трудно — макар да съществува известен риск. Не познавах връзката ти. Казаха ми, че е бил — според класификацията дълбоко внедрен. Казаха ми и че е бил в Регенсбург — а това е моя територия. В този регион съм твърде добре познат, за да решат мен да направят куриер. Затова са ми дали друга задача — да оправям бъркотии. Да прибирам хора в твоето положение, да ги уреждам през границата и все такива объркани неща. — Той се приближи до прозореца и огледа навън. — От Вашингтон лично директорът се свърза с мен и ме предупреди, че може да ме потърсиш. Бях тръгнал по други задачи. Трябваше да се върна в Регенсбург и да взема мерки всичко с телефонните връзки да е наред. Това ми отне няколко дни. Щом пристигнах, се заех да осъществя обичайните си контакти. После ти се обади. И ето ни тук.

Не искаше да я плаши още повече, но наистина лично директорът беше разговарял с него. Без посредници. Една заповед по принцип никога не излизаше директно от устата на най-големия шеф, значи тази операция беше наистина от изключителна важност, а най-важното в нея беше самата Шарън Джонсън.

— Какво ще правя, като стигна Франция?

— Ще импровизираме. Един илюзионист, който в момента е в Германия, ще ти помогне. Поредният му спектакъл е в Су-су-Форе Се. С негова помощ ще се качиш на един кораб. Мисля, че така е по-безопасно за теб.

— Илюзионист?

— Илюзионистите могат да накарат хората да изчезнат и после пак да се появят… нали така? Всичко е възможно при подходящи условия.

— И какво значи подходящи условия?

От вътрешния джоб на дъждобрана, който носеше, той извади сгъваем портфейл, а от него — няколко пътнически чека на големи стойности, в немска и във френска валута.

— Тези са за теб. Има и един ваучер, който трябва да подпишеш, но аз ще го направя вместо теб. Сега искам да ме слушаш много внимателно, но ако имаш въпрос, можеш веднага да ми го зададеш. Много е важно да запомниш точно какво трябва да направиш. Няма място за никакви грешки. Разбираш ли? Така че задавай ми колкото си искаш въпроси, даже и да ти се струват банални. Ще ти отговоря възможно най-подробно. Разбрахме ли се?

Сега се държеше като съвсем друг човек, помисли си тя. Отдаден на делото професионалист, готов всякак да й помогне. Съзнаваше, че настояването му старателно да изпълни всичко според инструкциите не беше резултат само на загрижеността за нейната безопасност, загрижен беше и какво ще бъде отразено в собственото му досие като оценка за тази операция. Тя изцяло зависеше от него сега, от способността му да поема отговорност, а по всичко личеше, че той няма никакво намерение да се проваля. Тя кимна и каза:

— Готова съм.

Той примигна.

— Няма да е чак толкова трудно, Шарън. Почти сме стигнали.

 

 

Движеха се по двупосочен междуградски път, каналджията ги следваше със собствената си кола. Шофьорът на нейната кола спря зад един камион на знак „Стоп“. Шарън, която през цялото пътуване не си беше позволила нито за миг да изпадне в дрямка, сега се почувства уморена, главата й се отпусна назад — всеки момент щеше да заспи. С дясната си ръка докосваше лежащата на седалката до нея берета.

— Госпожо! — подвикна шофьорът, протягайки ръка, за да я разбуди.

Тя отвори очи, беше започнало да се здрачава.

— След малко ще спрем да налеем бензин. За последен път преди границата…

Камионът все така не потегляше и пътят им оставаше блокиран, вече повече от половин минута. Твърде дълго й се стори това. Шарън тъкмо извръщаше глава към шофьора си, когато откъм камиона блесна жълто пламъче. Тя инстинктивно се наведе наляво, за да избегне куршума, и изкрещя на шофьора да направи същото — твърде късно обаче. Куршумът премина през предното и задното стъкла и ги строши. Шофьорът рухна върху кормилото, затискайки клаксона. Шарън се помъчи да отключи задната врата, пръстите й трескаво заопипваха вътрешното уплътнение, търсейки бравата. В това време изтрещяха нови два изстрела. Веднага след това тя успя да отвори вратата и се претърколи на паважа, стиснала беретата в ръка.

Един мъж, нисък и с червендалесто лице, беше застанал отстрани на камиона разкрачен, а в широките си длани стискаше пистолет. Три куршума се забиха в отворената врата на колата, която за момента Шарън използваше като прикритие. Тя се прицели и натисна спусъка два пъти. Мъжът подскочи и падна назад. Мъртъв.

Каналджията счупи лампата за вътрешно осветление на колата си, прекоси тичешком шосето и залегна. Надяваше се така да е отклонил огъня на стрелеца в камиона към себе си. Притаи се в канавката, лазешком се придвижи до близкия храсталак, изправи се и даде четири бързи изстрела, с последния повали на земята единия от мъжете.

Следвайки тактиката на каналджията, Шарън се претърколи в един от храсталаците от страната на пътя, където се намираше, изправи се и се затича в посока към камиона. Трети човек, когото не беше забелязала дотогава, изстреля осколочен патрон от ловджийска пушка през страничното стъкло на кабината. Куршумът отвори голяма дупка в храсталака точно пред нея. Две парченца от пръсналия се куршум се забиха в лявата й ръка. Раните не бяха големи, веднага си даде сметка тя, но я заболя ужасно, въпреки това нямаше да й попречат да свърши каквото беше намислила. Отново се изправи и се вгледа, за да установи точното местонахождение на последния стрелец. Ето го там! Беше слязъл от камиона и се прокрадваше между машината и храсталаците.

Шарън хвана с две ръце беретата, прицели се и натисна спусъка. Последва страхотен трясък — беше строшила предното стъкло на камиона, но не беше улучила мъжа с пушката. Тя залегна по корем зад храстите. Три куршума разпердушиниха храстите около нея. Спаси я леката изпъкналост в този участък на пътя. Пое лазешком в посоката, откъдето дойдоха изстрелите.

Каналджията чу новата тройка гърмежи и реши и той да изиграе поредния си ход. Нямаше намерение да изпуска нещата изпод контрола си. Изправи се и хукна към задната част на камиона. Раненият шофьор, успял междувременно да се прикрие в кабината, се прицели и гръмна. Каналджията усети как куршумът се забива в корема му. Залитна напред и се прислони към задницата на камиона, опита се да освободи скобите му, после презареди оръжието си. Мъжът с пушката скочи в кабината и изстреля два куршума през задното й стъкло.

Шарън видя много добре какво стана. Забеляза как каналджията притичва през шосето, видя го да се превива, след като го раниха, видя и че презарежда. Видя и пламъчетата от двата последни куршума. Без да съзнава какво точно прави, тя скочи върху страничното стъпало до кабината на камиона и стреля дори без да се прицелва в лицето на нищо неподозиращия противник. Раненият шофьор също стреля веднъж и се изхлузи от кабината. Изстреляният му напосоки куршум мина на милиметри от лицето на Шарън. Тя отдръпна глава назад и тежко скочи на паважа, после се наведе, за да надникне изпод камиона — надяваше се да забележи краката му. Шофьорът заобиколи предницата на камиона, мислейки си, че е успял да я убие. Тя се изтърколи под камиона и залегна по средата, изпънала ръката с беретата.

Краката на шофьора спряха своя ход за момент до предното дясно колело. После отново забързаха ход, минавайки от дясната страна на камиона — мъжът очакваше да намери там залегнал противник и се готвеше да стреля в него. Шарън държеше на мушката си всяко негово движение. Щеше да го простреля в глезените, ако й се беше открила такава възможност, но той се спря до по-далечната страна на предното колело, отказвайки я по този начин засега да стреля. Колебливите му движения я наведоха на мисълта, че маневрата й беше успяла да го обърка и сега той не знаеше къде със сигурност би могла да се намира. Под камиона ли беше, или в храсталаците? Опитът му го накара да се сети, че ако се беше скрила в храсталаците, досега вече щеше да стреля. Пистолетът в ръката му неочаквано се появи в пролуката между земята и долния край на камиона, той стреля отново напосоки. Улучи бензиновия резервоар. Черна струйка се заниза от дупката. При следващото натискане на спусъка се чу само изщракване — пистолетът му беше празен. Той се вмъкна в кабината, за да вземе пушката. В това време Шарън се претърколи навън изпод камиона — установи, че се намира по-близо до задницата на камиона. Втурна се напред. Шофьорът тъкмо беше измъкнал пушката от ръцете на мъртвия си партньор и тя стреля, изпразвайки беретата си в гърдите му.

После се затича, подминавайки колата, която я беше докарала, и се вмъкна в колата на каналджията. Сграбчи скоростната кутия, превключи на първа и завъртя яростно кормилото, за да изведе колата отново на шосето, след което натисна с всичка сила педала за газта. Беше си възвърнала способността да кара кола. Само за един миг. Заля я силно чувство на увереност. Беше се спасила. Щеше да се спаси.

 

 

Каналджията се върна в съзнание и, отърсил се от шока, огледа тялото си — куршумът беше отворил дълбока рана в областта на корема и кръвта му изтичаше. Не можеше да вижда с лявото си око. Вкопчи се в камиона и опита да се изтегли нагоре. Знаеше, че не му оставаше да живее дълго, ако не получеше незабавна медицинска помощ. Изведнъж усети нечия ръка на лявото си рамо. Извърна глава, опитвайки се да види кой е мъжът, проговорил на немски — висок мъж с пълни устни, който казваше:

— Този го качи в камиончето. Трябва да го поразпитаме, преди да му изтече кръвта.

— А какво да правим с останалите? — се разнесе отнякъде глас.

— Провери какво им е положението. Ако са мъртви, остави ги. Изгори камиона. Аз ще се обадя на Вилхелм и ще му кажа, че този е жив…

 

 

Слънцето печеше безжалостно. Шарън размишляваше над прекаленото маниерничене на французите, докато наблюдаваше един търговец да премита пространството пред магазина си, превързал чиста престилка около кръста си, като в същото време не забравяше и да се усмихва на минувачите. Тя разряза и лепна последното парче от лейкопласта върху превръзката си — е, благодарна беше, че куршумът не я беше засегнал по-дълбоко. И че нямаше да й остане белег. Още утре щеше да свали превръзката.

Няколко етажа по-надолу залата за обяд на хотела беше започнала да се пълни, най-вече с жени. Обедното шоу можеше да започва. Тя издърпа надолу ръкава на блузата си и го закопча. Когато понечи да опъне колана си, оттам изпадна борова иглица. Наведе се, взе я и я изхвърли в кофата.

Когато Шарън слезе долу, много от масите вече бяха прибрани и почистени. Отпусна се спокойно на стола, макар в същото време да беше нащрек; вниманието й привлякоха три жени, които я оглеждаха с любопитство. Все по-добре става. Спомни си за каналджията, докато чакаше илюзионистът да приключи с номерата си; изведнъж се усети, че даже не знае името му. За нея той просто беше каналджията. И всяка нейна стъпка се диктуваше от неговия план.

Отпи глътка от чашата си с вода. Илюзионистът, висок плешив мъж с дълбок и звучен глас, призова гостите си да приковат внимание към голямата сива кутия в центъра на сцената. Каналджията й беше казал да наблюдава вратата отдясно на сцената. Докато чакаше сигнала, усети как сърцето й ускорява пулс.

Публиката заръкопляска.

Вратата мръдна. Не, сега спря и отново се затвори. Шарън изключи съзнанието си за всичко друго, намиращо се и ставащо в залата, само вратата я интересуваше в този момент. На прага й се появи жена, задържа се там, колкото да зарее поглед към дъното на залата и да свали червената си шапка.

Сигналът. Шарън напусна залата и пое по успоредния на нея коридор. Щом стигна до двойната врата в края му, потропа. Дясната половина се отвори, колкото да я пропусне да влезе. Илюзии, помисли си тя, това правеше сега тя — гонеше илюзии.

Едър мъж се изпречи на пътя й.

— Госпожице, госпожице — каза й на немски, — моля ви. Зад кулисите зрители не се допускат.

— Всичко е наред, Паул.

Иззад завесата се беше появил самият илюзионист. Откъм сцената се чуваше как женски глас обяснява финалния номер, тонът беше драматичен и в ниските регистри. Илюзионистът отново се обади:

— Паул, иди в гримьорната. Вече привършваме.

И Паул се отдалечи. Тогава плешивият мъж се обърна към нея.

— Шапката? — изрече очаквателно той.

— Червена е — отвърна му тя.

Той кимна.

— Името ми е Еркюл. Боя се, че нямаме много време. — И той махна с ръка някъде назад. — Оттук, моля.

Тя го последва в тъмнината и се озова в склада за театралния реквизит, пред един огромен сандък, който се използваше в номера с изчезването. Беше трудно да се видят очертанията му, очите й още не бяха привикнали с тъмнината. Илюзионистът коленичи и опря ръце в долната му част — отвори се тайната вратичка.

— Миниатюрна е. Отваря се, като се дръпне един от ремъците, резето се издърпва и после самата врата се накланя навън. Има врата на всяка стена. Това е най-доброто, което мога да ви предложа. Трябва да останете най-малко час вътре, след като потегли камионът. След това ще прецените сама. Но да ви предупредя — на пристанището ще проверяват товара на камиона. Много често просто хвърлят по един поглед вътре и толкова. Ако обаче го претърсят по-основно и ви намерят, ще трябва сама да се оправяте. Шофьорът няма как да ви помогне и ще отрича до последно, че е знаел нещо.

Шарън едва различаваше фигурата на илюзиониста.

— А къде ще ме отведе този шофьор?

— Ако имаме късмет, още тази вечер ще бъдете на борда на един кораб. Може би даже и по-рано. После пак ще се намеси червената шапка. Ще разберете на кого да платите по червената му барета. Той ще има грижата за всичко. Сега слушайте внимателно — ако шофьорът — изговаряше думите бързо, явно изгаряйки от нетърпение да приключи ангажимента си към нея — почука два пъти, това ще значи, че ще отворят задната врата на камиона. Три почуквания ще означават, че нещо не е както трябва. Каквото и да става, щом усетите, че камионът спира, веднага влизайте в сандъка. Друго място за спасение няма. Трябва да бъдете в сандъка през цялото време, докато камионът е спрял и докато шофьорът не ви каже да излезете.

— Добре — промълви тя тихо.

После му подаде обемист плик, съдържащ парите, които каналджията й беше дал. Той го прибра.

— Побързайте — каза й, заслушан в разнеслите се аплодисменти. — Желая ви късмет.

Тя коленичи и се вмъкна в сандъка. Той затвори вратата след нея. Пълен мрак; и звукът от ръкоплясканията беше доста приглушен.

Щом излезе на сцената, илюзионистът обгърна с поглед публиката и устните му се разтеглиха в широка усмивка. Малко преди да се поклони, забеляза трима мъже с напрегнати изражения в дъното на залата.