Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (41)

41.

В продължение на два часа и половина яхтата поддържаше на двигател неотменен курс на север, докато в далечината отдясно на носа не се показаха заливът Калтъс и Посешън Пойнт. Джей си беше позволил да подремне, макар и за кратко. Малко след три часа рано сутринта кола без опознавателни знаци го беше оставила пред парк Каркийк. Бяха му връчили малка черна кутия с инструкция да я инсталира на борда на „Добрата дама“ и да разгъне дългата медна жица, която щеше да служи като антена. Това му беше отнело около половин час, така че изпълненият с кошмари сън беше траял само два часа.

Главата зверски го болеше, а очите му пареха, макар да ги беше скрил зад слънчеви очила и ниско нахлупена широкопола шапка. Вдигането на платната този път му отне доста повече време заради счупените му пръсти. А това само влоши още повече ужасното му настроение.

Смени курса, новият щеше да го изведе покрай Фрийленд. В десет часа преди обед се показа силно вдаден в Саунд къс земя, покрит с буйна растителност. Точно зад него се намираше и Фрийленд. Джей забеляза малък самолет да прелита точно над него. По дяволите, умно постъпваха, помисли си той, вземайки го за притежание на ФБР, и това моментално го накара да се почувства много по-сигурен за собствената си безопасност. Освен това си даваше сметка, че някоя от яхтите, които щеше да срещне по пътя си, сигурно щеше да бъде с екипаж, изцяло съставен от агенти на ФБР, разбира се, но едва ли щеше да разбере коя точно. Знаеше и че радиостанцията му можеше да работи добре в границите на една-две мили, така че беше задължително освен с яхта, ФБР да се подсигури и със самолет, за да е в състояние във всеки един момент да знае точното му местоположение. По случай Деня на труда водната повърхност щеше да се задръсти от всякакви плавателни съдове и без радиостанция много лесно можеха да го загубят. Макар да не му се искаше много-много да го признава, Джей се чувстваше по-спокоен, след като знаеше, че от ФБР могат да го прихванат и на брегови честоти, и на морски честоти.

Тъкмо наближаваше Фрийленд и от долната палуба се разнесе носов женски глас. Радиостанцията! Джей изтича отдолу и отговори.

С него се свърза Холст.

— Продължаваш на северозапад до остров Сан Хуан и хвърляш котва пред Американ Кемп, където прекарваш цялата нощ. Ясно?

— Ясно.

И Холст прекрати връзката. Вълна от силно безпокойство заля Бекър. Веригата от острови под общото наименование Сан Хуан бяха на границата с Канада. А ФБР нямаше никаква власт там. Джей нямаше никаква вяра, че за комплицирани от юридическа гледна точка проблеми можеше да се получи бързо разрешение, при положение че за това трябваше да се задейства цялата бюрократична машина не на една, а на две държави. Колко ли време щеше да му отнеме на Голпин да предупреди съответните канадски органи? Безпокойството в миг отново бе заменено от чувство за сигурност, щом Джей съзря друг малък самолет да излита откъм остров Уидби, още повече, че щеше да прелети точно над „Добрата дама“. Сигурно ми дават знак, помисли си Джей, че всичко е под контрол.

Това беше обикновен самолет, извършващ ежедневен преход до континента.

 

 

Кепела внимателно наближи къщата откъм най-далечния й край, притаен зад високата растителност. Беше видял колата в гаража — Бранденбърг беше налице. Рамото ужасно го наболяваше, а и раната му там беше започнала отново да кърви.

На отсрещната страна на улицата се бяха прикрили двама агенти и се вслушваха в тежкото му дишане, готови всеки момент да подадат сигнал на други петима, които в униформи на служители от отдел „Озеленяване“ подстригваха дърветата в Пасифик Бел.

Кепела напредваше бързо. Голпин му беше казал, че доколкото им е известно, Роузи няма нищо общо с операцията на Холст. Банковите сметки на Джон Чу и на Дони Мота през последните месеци чувствително бяха нараснали. Роузи имаше около стотина долара на свое име. Само това беше успяла да внесе за времето, през което Кепела беше убеден, че са й плащали, за да го следи. Новата информация го накара да погледне на случилото се между тях в съвсем друга светлина. Беше приела да го скрие в дома си. Беше се опитвала да му попречи да пие. Беше плакала с истински сълзи за него. Роузи му беше дар от бога и ако успееше да се измъкне невредим, можеше да прекарва и повече време край нея. Което можеше да се окаже и за добро. Бранденбърг обаче беше съвсем друга история.

Кепела плъзна настрани стъклената врата. Още като прекрачи вътре, дочу звука от работещия телевизор. Прекоси трапезарията и се спря на прага на миниатюрния кабинет. Бранденбърг не го забелязваше, тъй като беше вперил очи в телевизионния екран.

— Опитаха се да ме убият — каза Кепела колкото се може с по-драматичен тон.

Бранденбърг подскочи. Наведе се и спря телевизора чрез дистанционното управление. Един пистолет имаше на втория етаж, друг — в барчето с алкохола, а трети — в хладилника.

— Господи, Рой, да беше почукал. Уплаши ме до смърт.

— Нещо против да седна? — попита Кепела, посочвайки стола срещу дивана.

— Защо да не се преместим в трапезарията? Там е по-широко — каза Бранденбърг и се изправи.

Предпочете Кепела да излезе пръв. Докато го следваше, забеляза издутината на кръста му — Кепела имаше оръжие. А най-близкото негово оръжие се намираше в барчето в трапезарията. Така силите им щяха да се изравнят. Бранденбърг искаше да е подготвен, в случай че Кепела станеше опасен. След като се настаниха край масата, той попита:

— Какво те води пак насам, Рой?

— Дадох им документите за SOSUS, както се разбрахме с теб…

Кепела нарочно направи пауза, за да подхлъзне Бранденбърг да потвърди участието си.

— Това добре — потвърди Бранденбърг.

Кепела си помисли: „Първата стъпка е направена“.

— Обаче после нещо се обърка. Много лошо пребиха жената. Почти до безсъзнание. А пък Холст сякаш превъртя и започна да размахва пистолет. Наложи ми се да взема мигновено решение… и се хвърлих върху него. Знам, че от гледна точка на операцията това е много лошо, обаче какво да правя — да стоя и да го гледам как ни убива ли?

— Пребил е Марлене, така ли? — попита го невярващ Бранденбърг.

— Надявам се да не съм провалил съвсем операцията — направи нов опит Кепела да принуди Бранденбърг да се разприказва за участието си.

— Не, не, Рой. Даже бих казал, че си се справил прекрасно. Държал си се съвсем естествено. Ако само беше седял, това е можело да го накара да се усъмни. Може просто да те е проверявал.

— Да ме е проверявал? Никаква проверка не беше това. Направо си беше загубил ума. И ако питаш мен, във връзка с момичето е. Мислех, че може да знаеш. Дойдох тук веднага щом можах. Цяла нощ ме човъркаха в болницата. Помислих си, че ти най-добре ще знаеш какво да направя.

— Най-добре би било да подновиш посещенията си при Фу, така предполагам.

— Отидох и до пристанището… сметнах, че е добра идея, обаче яхтата я нямаше.

Всъщност това беше научил от Голпин, който му беше разказал последното развитие на събитията.

— Така ли?

Бранденбърг с ни най-малък жест не показа, че този факт го е изненадал.

— Какво може да значи това? Да не изпуснахме пак Вилхелм?

— Нека да ти открия една тайна, Рой. Държим всичко под контрол. Яхтата е под наш надзор от няколко дни. Точно сега пътува към мястото на срещата. Вилхелм ни е в кърпа вързан. Директорът ще бъде много впечатлен от твоята работа. Много впечатлен наистина.

— Благодарен съм ти, че избра точно мен за операцията. Гордея се, че съм участник в нея.

— Ти имаш най-голямата заслуга, Рой. Не бих се справил без теб. Едно питие? Да се почерпим за успешния завършек.

Кепела се изпълни с гняв.

— Без питие. Не и за мен.

Видя как Бранденбърг се надвеси над барчето. Гневът му растеше с всяка изминала секунда. Всички тези лъжи. Това подканяне да пие. Отношението като към куче. Бранденбърг ще трябва да си плати за всичко това, в миг реши Кепела. Законът какво можеше да направи в този случай? Да му сложи белезници. Ако успееше да го предизвика да извади пистолет, можеше да го гръмне при самозащита. Кепела измъкна пистолета си и го скри под масата. Сега въпросът беше дали Бранденбърг щеше да допусне да бъде предизвикан и да употреби оръжие, или щеше да се окаже човек, който владее нервите си в изключителна степен.

— Наистина успя за известно време да ме водиш за носа — започна Кепела.

Зачуди се какво ли щяха да решат момчетата в пикапа, щом чуеха, че нагазва в щекотливата тема. Щяха ли кротко да чакат до вратата, или директно да нахлуят? Реши, че трябва да действа бързо, преди да са се окопитили.

— За какво говориш, Рой? — попита Бранденбърг, докато пъхаше пистолета в джоба на панталона си, използвайки за прикритие отворената вратичка на барчето.

— Трябваше да се усетя, още докато ми даваше парите. Когато ми изплати билета в брой. Това беше грешка.

Ръката, с която държеше чашата си Бранденбърг, видимо потрепери, докато отпиваше. Кубчетата лед звънко се удариха в стените на чашата.

Кепела продължи, поведената от него игра започваше да му харесва.

— Но като цяло планът е направо брилянтен. Кой ти плаща — Холст или Вилхелм?

— Слушай сега…

— Не, господинчо, до гуша ми дойде да те слушам. Сега ти ще ме чуеш.

Съзнаваше, че Марк Голпин едва ли е очаквал такъв развой на събитията. Марк на негово място би въвлякъл Бранденбърг в подробен разговор за операцията, така че да си признае всичко, и това, което се знаеше, и това, до което не бяха успели да се доберат, за да очертае цялата картина. При него обаче имаше и личен момент. Нямаше значение, че беше противно на плановете на Марк Голпин, Кепела си беше представял нещата точно така. Гледаше право в Бранденбърг и го заклинаше: „Насочи пистолет срещу мен, задник такъв. Дай ми повод“.

— Чакай малко — възрази Бранденбърг.

— Всичко ми е известно, господинчо. Колко още агенти като мен си хващал на същата въдица, а? Пет, десет? Колко други съдби си прекършвал, а? Едва онзи ден ми просветна кой може да си — излъга го Кепела, за да му внуши, че е единственият, който е разгадал тайната му роля, и да го принуди да се защитава. — Отново прекарах разговорите ни през главата си и всичко си дойде на мястото. Знаеше за Роузи, преди още да ти бях казал за нея. Знаеше всичко и за Холст. Проверих досиетата, глупава главо — каза той, импровизирайки напълно в този момент, — оказа се, че никой не знае за връзката между Холст и Вилхелм. Само ти. Какво ще кажеш?

Бранденбърг беше напълно зашеметен. Опита се да запази спокойствие, докато пъхаше ръка в джоба с пистолета.

— Друго има ли, Рой?

— Ето го другото.

И Кепела размаха пистолета си над масата.

Бранденбърг изстреля два куршума изпод масата, което накара Кепела да подскочи върху стола си. Рой улучи тавана и едновременно с това изпусна пистолета върху масата — той се плъзна и полетя долу. Коляното му се разкъсваше от болка. Вторият куршум беше минал встрани. Бранденбърг се изправи и отново стреля, но Кепела успя да се сниши и така се спаси. До открехнатата врата със скок зае позиция един от агентите на ФБР, докато другият изрева:

— ФБР, хвърли оръжието!

Бранденбърг хвърли бърз поглед наоколо. Пръв в полезрението му попадна агентът, насочил оръжие към него, после — Кепела, който се мъчеше да достигне падналия си пистолет. Вилхелм му беше обещал, че ще се погрижат за жена му каквото и да се случи. Нямаше никакво намерение да прекара остатъка от живота си в килия с размери два на два.

— Хвърли оръжието! — изрева отново агентът.

Бранденбърг пъхна цевта в устата си и натисна спусъка.

 

 

Джей пристигна изтощен в осем без петнадесет вечерта пред Американ Кемп. Скоро щеше да се спусне и нощта. Наближаваше отливът и затова реши да хвърли котва далеч от брега.

Беше се спуснала лека мъгла и през нея слънцето се провиждаше като забулено в пелена. Джей се бори с умората си, наблюдавайки как небето на запад от оранжево стана червено, а след това порозовя, докато най-накрая светлината бе погълната и заменена от студено сиво, съвсем скоро преминало в мрачно синьо. Отвори си консерва с риба тон, хапна малко и си легна в предната кабина, която считаше най-безопасна, тъй като имаше два изхода — горен люк, който извеждаше в предната част на яхтата, а през кухнята се излизаше на трапа и оттам на палубата. Под възглавницата си беше сложил сигналния пистолет на „Добрата дама“ и огромния кухненски нож. Друг нож беше прикрепил към глезена си. Сравнително спокоен затвори очи.

Когато отново ги отвори, вече беше сутрин. Беше спал като пън. Посрещна го същата червена светлина, която беше наблюдавал предната вечер, само че от изток. А вместо мъглата, небето беше изпъстрено с облаци, оцветени в розово. Щом сутрин червено е небето, моряко, ти бъди нащрек. Той потрепери от внезапно присвилата го болка в пречупените пръсти. Някакъв набеден за лекар в полицията ги беше стегнал в шини и дълго го беше убеждавал, че след време ще зараснат. Джей не беше толкова уверен.

Погледна още веднъж навън и изведнъж забеляза, че пейзажът доста се е променил. „Добрата дама“ изобщо вече не се намираше пред Американ Кемп. Тичешком се изкачи на палубата и видя, че островчето сега представлява малка тъмна точица отдясно на яхтата. Отиде на носа и изтегли котвеното въже. Беше срязано — свършили бяха тази работа с нож, докато е спял. И силният отлив го беше завлякъл няколко мили на запад от остров Сан Хуан и най-вероятно вече се намираше в канадски води.

По закон Джей трябваше да регистрира „Добрата дама“ пред канадските митнически власти в едно от двете пристанища — Фрайдей или Бедуел. Тъй като вече беше задминал Фрайдей, трябваше значи да отиде в Бедуел. Вероятността яхтата да бъде претърсена от канадците на митницата беше някъде към двадесет и пет процента. Ако Джей обаче решеше да подмине митницата, осланяйки се, че заради натоварения в почивните дни трафик нямаше да го забележат, и после го спипаше морски патрул, тогава сто процента щяха да го претърсят. Често беше ставал свидетел на подобни сцени. Канадците бяха изключително усърдни в това отношение. Изчакваха, докато слънцето започваше да клони към залез, и тогава с пълна пара се заемаха да претърсват най-предпочитаните за подслон широки заливи или скалисти малки заливчета по границата. В почивен ден като днешния щеше да има голям улов и да падне голяма работа; това означаваше, че най-вероятно много повече хора на закона щяха да бъдат мобилизирани, за да я свършат. Затова Джей реши да разбере какво толкова има на яхтата и къде точно са го складирали. Нямаше смисъл да чака други хора да го открият вместо него.

Първо се зае да търси отпред, размествайки дъските на пода и преравяйки навсякъде, където бяха прибрани платна и всякакви принадлежности за подводно плуване. Нищо. Претърси методично всички кътчета в кухнята. Щом стигна до телевизора, изведнъж като че нещо му просветна. Свърза го с адаптера от дванадесет волта и го пусна. Не проработи. Провери кабелите и свързването и пак направи опит. Отново не се задейства. Тогава реши, че Холст е скрил нещо в телевизора.

Продължи да се мята из кухнята, ядосан, че не му идва наум къде другаде да търси.

Прехвърли се в каютата на Марлене. Там провери във всяко чекмедже и при видеокасетите, където беше открил тази със записа на Рой. Нищо. Извръщайки глава към койката, забеляза, че на хранилището под нея е сложен нов катинар. Изтича бързо до кокпита и взе кутията с инструментите. След като изкриви две отвертки, успя да развие два болта и механизмът поддаде. Вътре имаше четири неотваряни мукавени кутии, всяка с надпис „Зайкорпс“ — компютри.

До ушите му долетя глас — от радиостанцията. Втурна се навън от каютата, мина през кокпита, скочи долу в кухнята и останал без дъх, отговори.

След миг с него се свърза Холст:

— Спомняш ли си нощта, когато седна при нас с Марлене в „Сините пясъци“? Край.

— Да. Край.

— Ориентирай се по картите. Трябва да тръгнеш към буй, чийто номер отговаря на датата, на която се срещнахме. Там ще получиш финалните инструкции. Край на връзката.

Джей напрегна ума си. Сряда ли беше или четвъртък? Провери календарчето в портфейла си. Сряда. Сряда, седемнадесети. Буй номер седемнадесет.

Разгърна картите и трасира с пръст пътя, който трябваше да измине, от буй до буй и от веха до веха. Тъй като лоциите бяха от по-старите, имаше приложени и ориентировъчни снимки. Номер седемнадесет се оказа южно от остров Солтспринг, Британска Колумбия, Канада.

Оказа се прав. Бяха го използвали да превози компютрите в Канада. А Холст постъпи много предвидливо, в случай че някой ги подслушваше — а нали точно това правеха хората на Голпин.

Закуси набързо, няколко минути посвети на дълбок размисъл и пое курс към буй номер седемнадесет. Да подлагаш такъв изящен и отличен мореходен съд на вибрациите, които двигателят предизвикваше, си беше направо престъпление. Джей винаги предпочиташе да плава на платна, но сега ситуацията не го позволяваше — очакваха го колкото се може по-скоро.

След час се разрази гръмотевична буря.

 

 

Марк Голпин не повярва на ушите си. Помощникът му нервно помръдваше в стола срещу него.

— Преди два часа дойде и ми каза, че „Добрата дама“ е изчезнала през нощта. Сега идваш и ми казваш какво — не стига, че ние сме загубили сигнала, ами и от Въздушните сили не могат да я открият. Нима очакваш да ти повярвам?

— Не можем да контролираме времето, господине. Радиостанциите са с нарушено действие при гръмотевична буря. Сигурен съм, че щом бурята утихне, ще успеем да определим местонахождението й. Сега се опитваме да се свържем с един от членовете на състава, за да разберем кога е станала срещата. Така ще знаем и към кой буй се е насочил. Това е, което можем да направим, преди времето отново да заработи за нас.

— Това момче разчита на нас. Това ясно ли ви е? Прекрасно разбира, че имат намерение да го убият, и разчита на нас да ги спрем. Значи, не ме интересува към кого още ще се обърнете. Но искам час по-скоро да прихванете сигнала. Ако трябва, тръгнете да го търсите с катер на Бреговата охрана, направете нещо, каквото и да е. Но ми намерете тази яхта!

Помощникът му се наведе напред.

— Не искам да споря на вятъра, обаче техниката не работи при гръмотевична буря. Даже и катерът на Бреговата охрана да успее да прихване сигнала — което не ми се вярва — по никакъв начин няма да могат да направят тройно засичане на местоположението, преди бурята да утихне. Значи ще се впуснат да гонят нещо, което е известно като единичен сигнал. Това може да отнеме дни — все едно да искаш да откриеш черната кутия на катастрофирал самолет на дъното на океана. Като игла в купа сено е.

— Какво искаш да ми кажеш с това?

— Че трябва да изчакаме бурята да отмине.

— Каква е прогнозата?

Помощникът сбърчи чело.

— Не е добра. Това са заредени с електричество елементи, свързани помежду си във верига, дълга шейсет мили, и движеща се с десет мили в час.

— Значи след шест часа?

— В най-добрия случай, господине. Като се отчете и горещият летен въздух на Олимпийския полуостров, може да отнеме и цяла нощ.

— По дяволите. — Голпин разтри слепоочията си. — Какво става с Рой Кепела?

— Няма да може да ходи два-три месеца. Куршумът е разместил капачката на коляното му. Ще остане в болницата още няколко дни.

— Спомена ли му, че го местят във Вашингтон?

— Да, господине, точно както ми наредихте.

— И какво ти отговори?

— Каза, че няма да се премести там даже и да му дават милиарди долари. Спомена нещо и за пенсия. А на китайката при него подхвърли, че ще отворят ресторант в Пало Алто. Не мога да преценя дали го каза сериозно, или не.

Голпин се ухили.

— Каза, че ще го нарече „При Роузи и Рой“.

Голпин се разсмя с пълно гърло. Помощникът му не го беше чувал изобщо да се смее. Голпин бързо се укроти.

— Ангажирай още хора, за да издирят членовете на състава. Уреди ми хеликоптер за остров Сан Хуан. Като излезеш, кажи на Емили да ме свърже с Кралската канадска конна полиция в Британска Колумбия. Ще ни е нужна тяхната помощ.

Помощникът му се затича към вратата. Щом остана сам, Голпин отново даде воля на смеха си. „При Роузи и Рой“. Само като си го представеше!

 

 

Джей реши да рискува и не се регистрира в Бреговата служба на Канада. Според инструкциите, които му бяха дадени, на буй седемнадесет трябваше да плава на север, да пусне котва в заливчето пред най-южната точка на остров Солтспринг и там да чака до здрачаване. Трябваше да изчака да се появи сигнална ракета и тогава да отиде с лодка до брега. Там щеше да го чака Марлене.

Марлене.

Плаването му отне повече време, отколкото очакваше, заради ужасната буря. С вълнението положението не беше чак толкова страшно, но гръмотевиците трещяха оглушително и следваха една след друга. Все едно се намираше на предната бойна линия и около него нестихващо се разнасяха оръдейни изстрели.

Като влезе в една теснина, образувана от две стърчащи над водната повърхност скали, Джей включи навигационните светлини. До залез-слънце оставаше около час, но буреносните облаци изцяло бяха затъмнили небето. Знаеше, че те щяха да се вглеждат, търсейки къде е „Добрата дама“. Всякакъв елемент на изненада щеше само да работи в негова полза. Ако просто намалеше скоростта или успееше някак да отложи срещата, това щеше да даде време на ФБР за по-добра реакция. Може би точно сега стоварваха цяла група на острова, за да устроят засада, така както му бяха обещали. Преди час беше видял воден самолет да лети ниско, опасно ниско между светкавиците. Сигурно бяха федералните.

Беше много трудно да се различи нещо при тази светлина, така че Джей концентрира вниманието си върху парчето земя, разположено от срещуположната страна на заливчето. Прецени, че откъм брега нямаше как да се забележи „Добрата дама“ и ако успееше да я придвижи до брега отсреща, преди да се е спуснала тъмнината, можеше даже да успее и той да слезе на брега и там да ги издебне и нападне.

Както се беше загледал натам и заради бръмченето на двигателя, както и заради оглушителните гръмотевици и поройния дъжд, той нито чу, нито видя малкия сал „Зодиак“, който се подаде иззад издадената над водата скала. Безшумният му извънбордов електрически двигател бързо преодоляваше разстоянието до тромавата яхта.

Джей си представяше как напада, подкрепен от пръснати във верига агенти на ФБР или канадци от конната полиция в най-отдалечения край на острова, които постепенно стягаха обръча около врага. Извърна се и хвърли поглед към този най-отдалечен край. Салът постепенно скъсяваше разстоянието помежду им.

Нещо на брега привлече вниманието му. Той погледна през рамо, като зрителното му поле беше в известна степен ограничено от качулката на щормовата екипировка, която беше облякъл. Гледаше право към приближаващия се „Зодиак“, но не го виждаше.

И тогава, изневиделица небето се изчисти. Слънцето просветна откъм запад. Дъждът продължи около минута само, докато от контакта между него и слънчевите лъчи се роди дъга, която хвърли мост между Солтспринг и източния хоризонт. С изключение на заглъхващите гръмотевици откъм десния борд човек по нищо не можеше да разбере, че допреди малко е вилняла страховита буря.

Той свали щормовата си екипировка. Когато вдигна глава, се оказа лице в лице с Джон Чу.

Китаецът стоеше на кърмата.

Джей изрева от ужас. Чу го нападна със скок.

Джей инстинктивно се метна наляво, улови се за утлегара^[1] — болката в пръстите се върна със страшна сила — и скочи в най-далечния край на кокпита. Извърна се към Чу — китаецът изглеждаше объркан. Джей усети в какво е най-голямото му предимство — той се чувстваше комфортно на яхтата, на Чу всичко му беше непознато. Джей ритна с крак скоростния лост напред, пазейки равновесие. Чу се подхлъзна върху мократа палуба, но бързо се изправи. „Добрата дама“ продължи хода си напред, макар на щурвала й да нямаше никого. Джей се втурна напред — трябваше да се сдобие с оръжие. Сигналният пистолет! Чу измъкна огромен ловджийски нож и започна да сече с него въздуха. И той се запромъква към носа, но по протежение на противоположния борд. Джей се придвижваше лесно, изпреварвайки с няколко крачки Чу, на когото се налагаше да се оглежда внимателно къде стъпва. Вдигна предния люк, скочи в предната кабина и грабна сигналния пистолет. Приклекна и се приготви да стреля. Главата на Чу се подаде през отвора на люка и Джей натисна спусъка. Яркооранжева пламтяща топка излетя нагоре, жулна бузата на Чу и подпали черната му коса. Китаецът изпусна ножа върху палубата и яростно заудря главата си, не преставайки да реве. Оранжевата светлина се заиздига мързеливо към небето и после се люшна към морето.

Джей взе останалите три патрона — със синята, червената и жълтата светлина — и ги натъпка в джоба си. Със свободната си ръка хвана кухненския нож, припомняйки си, че има още един в запас, по-малък и прикрепен към глезена.

Китаецът. Пред очите на Джей изникна пестеливата рисунка на Джоко, която беше сътворил със собствената си кръв върху таблото на колата. Китаецът.

Джей напъха патрона със синята сигнална светлина в пистолета, докато тичаше в посока към кърмата и нагоре по трапа. Щом стигна до щурвала, го завъртя с всичка сила към десния борд. Рязката смяна на курса изведе от равновесие Чу, който също се беше насочил назад към Джей. Той политна над релинга, но в последната секунда ръката му напипа тъничкия щаг и това го спаси от полет във водата. Джей се втурна напред, подпря лакти върху люка, скриващ трапа за главната каюткомпания, и натисна спусъка. Пламтящата топка този път изгърмя към лявото рамо на Чу, отскочи върху палубата и оттам падна със свистене във водата.

Чу се хвърли върху Джей и докопвайки фланелката му, я раздра от горе до долу. Джей се изплъзна, опита да презареди пистолета, но изпусна патрона с червената светлина. Наведе се да го вдигне, оставяйки долу кухненския нож, в същото време обаче патронът се плъзна надалеч от блуждаещите му ръце, извъртя се и се спря на пода в кокпита.

Чу скочи в кокпита.

Джей се покатери върху палубата откъм десния борд, като най-напред подаде глава, набра се нагоре, подпирайки се на лакти, и тъкмо прибираше краката, когато усети желязната хватка на Чу около глезена си. Успя да го ритне и да се освободи, едновременно избивайки ножа от ръката му. Ножът падна към водата, а Чу проследи с очи полета му. Джей с непогрешим инстинкт се наведе надолу, освободи ножа, прикрепен към глезена му, мушна го с всичка сила в гърдите на Чу и отстъпи назад. Чу се втренчи в дръжката на ножа. Тогава Джей сякаш чу думите на Джоко: „Никога не оставяй ножа забит в тялото на противника, така му даваш възможност да го използва срещу теб“.

Чу издърпа хладното оръжие, без да гъкне. От раната рукна кръв. Черните му очи проблеснаха, а устните му се изкривиха в зловеща усмивка. Скочи върху Джей, порна рамото му и оттам шурна кръв. Джей заотстъпва назад, вцепенен от ужас, неспособен да откъсне очи от Чу. През съзнанието му преминаваха една след друга различни мисли, обвити в чувство за вина. Беше се опитал да убие човек. Продължаваше да пристъпва назад, проправяйки си път покрай ръба на задната каюта, а Чу, макар и бавно, неотстъпно настъпваше към него, кървящ, страшен, готов да го убие. Чу разбираше от ножове. И това беше съвсем понятно.

Обаче не разбираше от яхти. Джей се приведе, изтича зад утлегара на бизана и там моментално се изправи — движение, което Чу машинално повтори. После Джей се отпусна с цяло тяло върху утлегара, той се завъртя като гигантска бейзболна бухалка и перна с все сила китаеца. Чу вдигна ръка, за да се предпази от утлегара. Джей падна на колене, обви ръка около десния му глезен и яростно го задърпа. Чу загуби равновесие и се просна на палубата, като рамото му се удари в големия кнехт. Заради което нададе гърлен рев.

Джей изтича покрай левия борд напред и скочи в кокпита, сграбчи с две ръце кухненския нож и сигналния пистолет. Освободи едната си ръка, измъкна от джоба си последния патрон и зареди пистолета, тъкмо когато Чу се възправи срещу него. Замахна с крак и ритна Джей в гърдите, отхвърляйки го назад с такава сила, че той се блъсна в ръба на люка и се изтърколи в кухнята, приземявайки се върху ръката със счупените пръсти.

Последвалата прерязваща болка в миг притъпи всички сетива и изтри всякакъв разум от Джей Бекър, само инстинктът остана да го направлява. Той изтича напред, оставайки под палубата, и зачака следващия ход на Чу, искаше да разбере дали китаецът ще слезе долу, или ще остане горе — на палубата.

Чу скочи в кухнята, пренебрегвайки трапа. В този миг радиостанцията изпращя. Той я хвана с две ръце и я разби в стената.

Джей не се огледа назад. Щом чу, че китаецът е вече долу, подскочи през предния люк, подпря се на лакти, стискайки зъби, за да издържи новия пристъп на болката, и се претърколи върху палубата. Затръшна люка и тичешком се върна при кокпита.

Като котка и мишка сме, помисли си той. Котка и мишка.

Очакваше Чу отново да се насочи към кокпита. Затова вдигна от пода сигналния пистолет и се прицели, готов да го използва при появата на Чу. След което видя как китаецът отвори люка и излезе навън. Сега стоеше на носа. Джей се хвърли към регулатора и приземявайки се по корем, бутна ръчката на пълни обороти, удвоявайки скоростта. След това както лежеше, се извърна към щурвала и го завъртя с колкото сила му беше останала.

Още щом Джей увеличи скоростта, „Добрата дама“ полетя напред и Чу отново загуби равновесие. После яхтата рязко сви надясно и Чу, който тъкмо се опитваше да се изправи на крака, се оказа напълно неподготвен за внезапната смяна на посоката. Джей мушна длан под една от ръчките на щурвала, за да спре шеметното му въртене, и изкрещя от болка. После завъртя кормилото в обратна посока, подхвана скоростния лост между горната част на ходилото си и сгъвката на крака и го дръпна към себе си, зъбчатките проскърцаха и двигателят реверсира. Яхтата се разтресе, замря за миг и след това пое на заден ход.

Чу политна назад, към бушприта, лицето му изразяваше крайно объркване. Стъпалото му пропадна в котвения клюз, от инерцията тялото му се превъртя и се просна през бака зад борда. Джей се надигна на колене и завъртя щурвала в средно положение, като веднага след това с крак блъсна напред скоростния механизъм. Инстинктивно. После завъртя щурвала леко наляво. Усети как тялото се блъсна в левия борд. Сви рязко надясно и двигателят му отвърна с ръмжене, поради силния наклон изгуби равновесие и заби глава в щурвала. Точно с такава маневра окончателно беше надвил китаеца. Спусна се към кърмата и се надвеси над релинга, мъчейки се в същото време да успокои дишането си. Осакатеното тяло се носеше във водата на около шест метра зад яхтата. Джей извърна глава и погледна настрани. Никога не беше виждал нещо по-гротескно… китаецът най-сетне беше мъртъв.