Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (18)

18.

Холст търпеливо изчака на екрана да се появи приветствието „Добре дошъл в CompuServe“. Поиска достъп до системата за електронна поща и когато се свърза, откри следното съобщение:

За Албатрос

Относно: Дж. К. Бекър

Роден Кънектикът, 28.12.53. Баща, Робърт Дж. Бекър, борсов агент, Нюйоркска борса. Бекър завършва частна гимназия 1967 — 1970. Има един семестър в Уилямс колидж, есента на 73. Живял в Ню Сийбъри, Масачузетс; Бостън, Масачузетс; Ню Йорк Сити, Ню Йорк; Сиатъл, Вашингтон. Нисък кредитен рейтинг. Не разполага с кредитни карти от по значителните. Няма банкови кредити. Средногодишна заплата 8540 долара. Не е бил арестуван. Три по-сериозни пътни инцидента — 75, 78, 79. Влогове на обща стойност 3650 долара. Ерген. Посетил Европа: Париж, март 71; Лондон, април 71.

Моряк

Холст прехвърли информацията в отделен файл и след това го заключи. Премина през съответните менюта, за да изпрати следното съобщение:

За Моряка

Целта постигната. Уловен за 5000 долара. Ще получа полица до края на седмицата. Уведоми клиента: всичко съгласно плана. Очакваната среща: съгласно уговорката. Жената ще осъществи контакт 3–5 септември. Добрата дама — малка яхта, средно между платноходка и катер. Капитан: Дж. К. Бекър. Очаквам потвърждение на операцията. Повтарям: очаквам потвърждение на операцията.

Албатрос

Холст премести файла в диска, съхранявайки информацията за Джей. Видя отражението си в екрана. Устните му се изкривиха — е, съвсем скоро всичко ще свърши.

 

 

Сейди, високата негърка с грубовати черти, пристигна след час.

— Помниш ли какво поисках? — попита я Холст.

— Разбрах всичко, татенце.

Тя остави чантата си и свали връхната си дреха. Беше облечена в кожени дрехи. Якето беше разтворено чак до пъпа й. Под тежестта на големите й гърди то едва се държеше на раменете й; кожата й лъщеше, прилична на току-що лъсната черна обувка.

Холст й подаде плик. Сейди преброи парите и ги пъхна в чантата си. Той забеляза тридесет и осем милиметровия пистолет, обичаен за полицаите, да се подава измежду останалите вещи. Без съмнение беше и зареден. Сейди заобиколи Холст, включи телевизора и го усили.

— Понякога — нали разбираш — викам много силно. Ще се опитам да е по-кротко този път. А така — нали разбираш — няма да ме чуят.

Имаше замъгления поглед на наркоманка и леко залиташе. Застана права пред Холст и облиза пълните си устни с розовия си език. Той силно я шляпна по бузата. На нея това изглежда й хареса.

— Не по лицето, татенце. Нали то ми е визитката.

Той отново я плесна и тя се ухили.

 

 

Кепела не знаеше какво да прави; не можеше да познае собственото си лице в огледалото. Кожата му беше посивяла, а торбичките под очите му бяха станали двойни и още по-подпухнали. Лицето му изглеждаше така, както когато все още пиеше. Може би е заради умората, помисли си той. Но доста се изплаши. Докога би издържал да продължава все по този начин?

— Какво става, Рой?

Роузи беше коленичила върху леглото, приличаше на малко момиче, беше почерняла от слънцето, само около окосмения й триъгълник кожата беше останала по-светла и следваше очертанията на бикините й. Гърдите й подскочиха нагоре, когато тя се отпусна назад. Очертаваше се дъждовна вечер. Прозорецът започна да се набраздява от капките — хиляди сълзи, изплакани от хиляди очи.

— Вече съм стар — отвърна й Кепела. — Роузи, защо си още с мен?

Искаше тя да е далеч от него, далеч от всичко, което имаше да се случва. А през следващите няколко дни щеше да стане отвратително. Установи, че все повече я харесва, въпреки несъмнената й замесеност. Трябваше да я отстрани, нямаше нужда и тя да става жертва.

— Не стар за мен, Рой. Ела при Роузи. Ела тук.

Чудеше се какво ли и колко знае тя. Беше момиче мечта за него, само допреди няколко месеца би направил всичко възможно, за да я задържи. Готино малко китайско момиче — жена, поправи се той — и при това гола. Сексапилна и дръзка. Пет дни бяха изминали от срещата му с Бранденбърг. Как Бранденбърг беше узнал за Роузи? Да не би да е отделил няколко агенти, за да следят денонощно само него? Да, от Бюрото бяха способни да го направят. А и нали той беше отмъкнал редица секретни документи, документи, струващи десетки, а може би и стотици и даже хиляди долари. Освен това беше, така да се каже с помощта на самия Бранденбърг, официално освободен от преследване от страна на закона. И въпреки че това освобождаване му бе позволило да направи две неща: да заложи стръв в капана и да не спазва всички правила на живота под прикритие — нещо, което друг агент в никакъв случай не би допуснал; това го беше превърнало отново в най-обикновен гражданин, при това безработен, но разполагащ с едни от най-ценните тайни на държавата. От което следваше единственото логично заключение, че Бранденбърг току-така нямаше да го изпусне изпод контрол. Кепела приближи прозореца, опитвайки се с поглед да проникне иззад набразденото от струйките дъжд стъкло. Прозорецът се нуждаеше от почистване. Помисли си, че едва ли не всичко около него се нуждае от почистване, от промяна. Уличната лампа очертаваше голям светъл кръг около стълба — асфалтът беше мокър. Измежду редицата паркирани коли рязко се отличаваше новичък пикап. Кепела се запита дали точно в този автомобил не се спотайваха агентите, които трябваше да го наблюдават.

Именно тази мисъл го накара да се почувства в много по-голяма безопасност, след като имаше кой да го контролира. Беше се усещал доста изолиран преди последната си среща с Бранденбърг, изолиран от старите приятели заради подозренията си по отношение на Бюрото, изолиран от новите си приятели, защото трябваше да играе ролята на вечен мърморко, и използван от хора като Бранденбърг и Холст. И всичко това, за да се хване някакъв Фриц Вилхелм. Човек, когото знаеше само по име, мъж без образ, който беше поставил Бюрото в твърде неудобно положение, след като бе пристигнал и напуснал Монреал съвсем свободно, вместо да бъде хванат, упоен и качен на самолета за Бостън, за да бъде разпитан. Сега се беше паднало на Кепела да отведе ония от Бюрото отново до Вилхелм, или поне да се опита да го стори. А пък Бранденбърг щеше да се изперчи и натрие носа на всички със случая Кепела — някакъв си нечистоплътен тип, използван за стръв.

— Ела, Рой.

Роузи стоеше зад него, гола. Той самият, застанал до прозореца и наблюдаващ струйките дъжд по него, беше с боксерки. Тя го прегърна изотзад и загали гърдите му с тъничките си ръце и начервените си нокти. Той потрепери.

— Ела, сладурче. Какво лошо? Ти защо нещастен? — За миг замълча. — Роузи теб зарадва.

— Смъркала си, нали? — попита я той.

— Да, Рой. Защо не?

Прииска му се да не й беше задавал този въпрос. Тя можеше да прави каквото си поиска. Той беше хванатият в капан. Съзнаваше го.

Тя приготви две големи дози кокаин върху малко огледалце. Струйка, осигуряваща поне за момент увереност и спокойствие. Сви на тръбичка петдоларова банкнота и изсмърка цялото количество прах.

— Ти сигурен не иска, Рой?

— Нищо не искам.

Не беше вярно, прииска му се да си пийне. Какво, по дяволите, му става? Защо пък не? Сега нямаше кой да го наблюдава.

Роузи втренчено го гледаше.

— Какво има, Рой? Какво лошо?

Театърът продължаваше, сега бяха например в трето действие, четвърта сцена. Той я взе на ръце и я целуна. Тя се разсмя и разроши косата му, а той я отнесе и я сложи в леглото. Приседна и се надвеси над нея — боже, можеше да й бъде баща! Погали я по гърдите. Тя хвана ръката му и я придвижи по-надолу, краката й се разтвориха подканващо. Той загали меката кожа между краката й.

— В голяма беда съм, Роузи.

— Каква беда? — веднага попита тя, на лицето й се беше изписал израз на загриженост.

Кепела се удиви — да е чак толкова добра актриса? Да не съм попаднал на професионални актьори?

— Парична — каза той, след това замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи, точно според дадените му инструкции. — Взех назаем едни пари, за да си платя някои дългове.

Престана да я гали. Тя притисна ръката му между краката си. Кепела отново проговори:

— И тези пари ми излизат много скъпо.

— Как така излизат много скъпо?

Тя седна и сбърчи вежди.

— Трупат ми страхотна лихва.

— Защо правиш това?

— Трябваше да си платя дълговете.

— Да, но защо не взе от банка?

— От никоя банка нямаше да ми дадат пари назаем. Само тези хора.

— Всичко наред, Рой. Ти връщаш всичко. Зная, ти можеш.

— Нямам достатъчно пари нито да им плащам, нито за храна, нито даже да си платя наема…

Веждите й полетяха нагоре.

— Ти опитваш мене кажеш нещо, Рой?

Кепела кимна.

— Само глупости не казваш на Роузи, Рой Кепела! — Тя размаха ръце, а лицето и шията й почервеняха от гняв. — Ако не харесваш Роузи, веднага казваш. Само не глупости за пари. По дяволите пари. Аз нищо струвам на теб. Не искам напускам теб, Рой. Не искам напускам. — Тя присви крака и подпря глава на коленете си, вперила поглед към Рой. — Как може такива глупости правиш, Рой Кепела?

— Роузи, ако се проваля с вноските, те ще дойдат тук да си ги искат. — На свой ред също впери поглед в нея. — Стана ли ти ясно сега какво може да се случи? — Тя кимна. — А ако дойдат тук, може да намерят теб. — Тя кимна отново. — А тези хора съвсем не играят по правилата, Роузи. Могат да те отвлекат, да те пребият, само за да ме принудят да им върна парите.

— Зная как действат изпечени мошеници, Рой. Ти мислиш аз израсла на самотен остров? По дяволите. Ти изобщо мен не познаваш, Рой, нали?

Кепела в момента се бореше на повърхността да не изскочи истинската му същност.

— Роузи, в последно време изобщо не се чувствам във форма. И си нямам друг приятел на тази земя освен теб. Толкова си мила с мен, внимателна. И ми говориш. Говорим помежду си. Ходим на кино…

— Правим любов, добре правим любов, Рой. Точно така. Добра любов.

Той сложи ръка на коляното й.

— Да… и това също, Роузи. И на мен ми харесва.

— Какъв проблема тогава?

— Проблемът е, че играта ще загрубее. Не бих искал ти да пострадаш. Просто ми дай малко време — няколко седмици. После аз сам ще те потърся. — Не трябваше да казва това, сепна се той; не трябваше изобщо да поставя никакви рамки във времето. Длъжникът си оставаше длъжник за цял живот. Опита се да намери някакъв изход от положението. — След няколко седмици ще знам със сигурност дали ще мога да платя на тия мошеници. Веднага щом си стъпя на краката, ще се съберем отново.

На лицето й се изписа болка. Беше толкова убедителна, че на Кепела му беше трудно да повярва, че би могла да се преструва. Може би просто денят беше добър за актьорската игра и на двамата. Може би даже той си беше истинският Рой, а тя — истинската Роузи. Господи, надяваше се да не е така наистина. Надяваше се нещата между тях да не се усложнят повече, отколкото вече бяха станали.

— Ти идваш при мен, Рой. Знаеш къде живея. Аз грижа за теб.

Той се вгледа внимателно в очите й, ахатовите й зеници, прилични на миниатюрни черни дупки, с неумолима сила го притегляха към себе си. Тя повтори:

— Роузи грижи за теб.

Правиха любов, после гледаха телевизия. Тя се беше любила с бурна всеотдайност, неговите движения наподобяваха грациозността на куче, останало с три здрави крака.

И телефонът иззвъня.

 

 

Докато Кепела се облече, стана единадесет и трийсет. Като слезе долу, първо се отби в бара „При Еди“ и си поръча чаша газирана вода. Никой не го следеше. Въпреки това излезе през задната врата, която отвеждаше към аварийния изход. Той представляваше тясна алея, образувана от надвисналите от двете страни стари тухлени сгради, прилични по-скоро на бутафорни постройки от времената на грандиозните филми на Туентиът Сенчъри Фокс. Кепела беше ги обходил всичките, преди да ги съборят, чудейки се през цялото време как само за миг можеше да прескочи от една епоха в друга и от един щат в друг. Ето тук е Ню Йорк, хоп, зад ъгъла — типичен пейзаж от Дивия Запад, по-нататък — кътче от долината на Тенеси, което едва ли някой се сещаше за кой филм беше изградено. В неговия живот скоковете в обстановката бяха от друг характер — първо Холст, Фу и някакъв здравеняк, наречен Брат на мира, в следващата минута — Бранденбърг с военната си подстрижка, после Роузи.

След като подмина четвъртата пресечка, зави надясно. В края на улицата отново зави надясно. После пак. Никаква кола не го следваше. Никой не вървеше след него. Вмъкна се в едно порнокино. Два долара му струваше удоволствието да се почувства отново в собствената кожа. Вътре миришеше на пикня и пот. Седна на десетия ред, несваляйки очи нито за миг от пътеката между редовете. На екрана две жени взаимно се нараняваха. През няколко реда един от посетителите явно мастурбираше. Кепела изчака да минат пет минути. Никой не влезе след него.

Излезе през аварийния изход, налучквайки опипом пътя към него на фона на оскъдната светлина откъм екрана. Щом прекрачи прага, се прилепи към стената и зачака. Никой. Никой не го следеше. Отвори вратата и се гмурна в студената сиатълска нощ.

На спирката не чака дълго автобус. Никой не се качи след него. С автобуса премина покрай десетина пресечки, слезе и се вмъкна през задната врата в един черен форд с огледални прозорци. Колата веднага потегли. Дебело стъкло от плексиглас разделяше шофьора от задната седалка. Шумонепроницаемо. Може би и куршумонепроницаемо.

Директорът Марк Голпин пръв се обади:

— Закъсня.

— Ако трябва да бъдем точни, закъснението ми е само с десет минути. Какво, по дяволите, става, Марк?

— Не съм те виждал известно време, Рой. Помислих си, че е време да си поговорим.

— Имаше ли събиране на борда вече?

— Следващата седмица и трябва да ти кажа, че изгледите не са добри.

— Е, много ме зарадва.

Когато не говореше, челюстните мускули на Голпин постоянно играеха. Винаги беше така. Все едно дъвчеше непрекъснато нещо. По лицето му нямаше никаква промяна, откакто Кепела за последен път го беше видял, а и очите му все така играеха. Нерви. Колата навлезе в подземен гараж и спря. Шофьорът излезе. Кепела по-скоро усети, отколкото чу предната врата да се заключва.

Голпин отново се обади:

— Помислих, че е по-добре да останем насаме. Не мога да бъда сигурен дали няма да бъдем чути.

— Колко мъдро от твоя страна, Марк.

— Затваряй си устата, Рой!

Лицето на Голпин се обля в червенина.

— За какво тогава ме вдигна от леглото посред нощ?

— За да ти спася задника, приятел. Защо не се опиташ да ме изслушаш поне за малко?

— Слушам те.

— Какви ги вършиш със себе си, Рой?

— Мислех, че трябва само да слушам.

Голпин нищо не каза, просто го остави да се доизкаже.

Кепела продължи:

— За момента съм безработен.

— Нямах предвид дали работиш.

— Какво имаш тогава предвид, Марк? — каза раздразнен Кепела и яростно зачеса дланта си.

— Точно преди две седмици те спипаха да караш с превишена скорост и ти отнеха книжката.

— Престани с глупостите, Марк, и ми кажи за какво всъщност става дума.

— Защо ти трябваха четирийсет минути, за да дойдеш при мен, Рой? Трябваше ти време, за да заблудиш преследвачите си ли?

Мишниците на Кепела плувнаха в пот. Дланите му също започнаха да се овлажняват. За операцията с Бранденбърг не трябваше да знае никой.

— Хвана ме по средата на едно страхотно чукане, щом толкова искаш да знаеш, Марк. На такъв дъртак като мен такива неща не се случват всеки ден. И нямах никакво намерение да го прекъсна скоропостижно.

Голпин присви устни и впи поглед право в очите на Кепела.

— Добре, да оставим настрани книжката ти за малко. Провеждаме наблюдение над едни наркотрафиканти в Баяр. Нищо необичайно. Ангажирал съм Грийн, Фрийман и Джапели.

— Както знаеш, Голпин, не се занимавам с наркотрафик. По дяволите! Много късно стана.

— Преди един-два месеца щеше веднага да се заловиш с тая работа. Щеше веднага да се усетиш, че зная за шофьорската ти книжка, и щеше да ти прищракне в мозъка. Щеше да разбереш, че щом като знам с какво не се занимаваш, значи знам и с какво точно се занимаваш. Май съвсем си отвикнал да мислиш, Рой. Не трябваше отново да се пропиваш.

— Преди малко имах чувството, че си пратил хора да ме следят.

— Защо се захвана отново с пиенето? Не си ли отпи за цял живот?

Кепела вътрешно ликуваше, значи и той е повярвал, че отново пия. Страхотно.

— Човек никога не може да си отпие, Марк. Просто трябва да се контролираш. В това е сега разликата.

— Кажи ми сега защо се забави толкова?

— Мислех, че си пуснал някого да ме следи. И нарочно искаш да го усетя.

— Не да те следи. Просто проверявах как са нещата около теб. Затова те следих няколко часа.

— О, такава ли била работата? Хайде сега, остави ме на мира, Марк. Всичко ми е наред.

— Обаче изобщо не ти личи.

— По дяволите, Марк, спри да увърташ.

— Чуй ме сега, Рой. — Той се размърда върху седалката, усещаше краката си изтръпнали. — Значи така, установихме наблюдение над ония в Баяр. Работата обаче замря. Иначе сведенията, получени от наблюдението, и от информатори съвпадаха. Смятахме, че сме попаднали на главния купувач.

— Чакай, чакай, защо, по дяволите, вие се занимавате с това? А Управлението за борба с наркотрафика за какво е?

— Ние им помагаме. Лято е, време за отпуски, не достигат хора. Услуга за услуга. Знаеш как става. Сега ме остави да довърша.

— Довършвай.

— Клиентът се появи. Грийн и Джапели го проследиха. И този купувач е една миниатюрна китайка. Хубаво момиче, казаха ми.

Сърцето на Кепела се разлудува.

— И това хубаво момиче влязло в твоя апартамент, Рой. — За момент замълча, за да даде време на Кепела да смели информацията. — Сега вече знаем, че тя не е главният купувач. Работата замря и Грийн и Джапели се отказаха… чакай, какво ти става, Рой? Няма ли да ми обясниш?

— Не, никакви обяснения, Марк.

— По дяволите, Рой. Коя е тя?

— Една проститутка, на която попаднах случайно.

— При теб ли живее?

— Нали ме беше следил само вчера?

— А кокаинът къде е? За бога, Рой, как можа да ме натопиш така? Няма как да не споменем адреса ти в рапорта — рапорт за наркотрафик, можеш ли да си представиш? Знаеш ли на какви яйца ме насаждаш? По дяволите, по дяволите! — Ядът зачерви бузите му. Отново се размърда неспокойно на седалката си, хвърли поглед през прозореца към близката паркирана кола, после пак извърна очи към Кепела. — В отдела само на теб и още няколко души са дали допуск с най-голяма степен на секретност, Рой. На практика това означава, че би трябвало да направя донесение за теб…

— Няма да го направиш.

— Какво, по дяволите, значи това? — изкрещя Голпин.

— Стой настрана, Марк.

— Настрана от какво, Рой? Това именно искам да разбера.

Този път Кепела извърна очи към колите наоколо.

— Чуй ме, Рой, от полицията искат да те арестувам и хубавичко да те насмета. Знаеш как Управлението се отнася към злоупотребите с дрога, особено ако става дума за човек с твоята степен на секретност. Няма как да минеш между капките, Рой.

— Ти не си от полицията, Марк. И никога не си бил. Преметни ги по някакъв начин.

Известно време и двамата мълчаха. Тишината, изпълнена с напрежение, изнерви Кепела до крайност. Голпин изобщо не се впечатли. Мълчанието пръв наруши Кепела:

— Остави тая работа, Марк.

— Каква работа, Рой?

— За какво тогава ме вдигна от леглото?

— Каква работа да оставя, Рой?

— Тая работа с момичето. Не я закачай.

— Не ти ли е минавало през ум, че на някого може да му се е приискало да те оплете в мрежите си? Ами ако тъкмо тая китайка са изпратили да те омае? Всичко съвпада, нали разбираш? Тя спечелва доверието ти, кара те да се размекнеш, подтиква те да пиеш и ти измъква парите; ти почваш да продаваш по малко информация и пет стотака за това, пет стотака за…

— Престани!

— … онова. Нищо чак толкова секретно отначало…

— Марк, познаваш ме добре…

— Накрая идва и голямата оферта — десет хиляди, кой знае, може и петдесет хиляди за някоя по-пикантна информацийка. Няма нужда да ровиш чак толкова надълбоко в работата на дирекцията. Познай обаче колко пъти сме изправяли някого пред съда за подобно нещо. Е, ако пресата надуши… Иначе си тръгваш безнаказан, но за цял живот ти прикачват опашка…

— Или ти пращат някого да те отърве… Например, спретват ми един нещастен случай на подхлъзване в банята.

— Глупости. Постави се обаче на моето място. Колко отиват на съд? Един от десет? Или един на всеки двайсет? Човек в твоето положение, способен, но обиден на Дирекцията, чието отстраняване от длъжност е отразено и от пресата — та ти си превъзходна мишена, Рой. Признай си сега! Какво се случи, Рой? Докопаха ли се до теб?

— Не — отговори честно Кепела. — Не са се докопали.

— Рой, обясни ми какво става тогава.

— Нищо, Марк. Просто свалих едно момиче, два пъти по-младо от мен. Може би се опитва да ми спечели доверието. Може пък и аз да не приличам вече на себе си.

— Как я срещна?

— Защо винаги си толкова подозрителен, Марк?

— Плащат ми, за да съм подозрителен, Рой. Какво се правиш, че не знаеш! Не се засягай, но ти съвсем не си Пол Нюман на стари години. Доста млада и доста засукана мацка се пъха точно в твоето легло, какво заключение да си извадя, Рой? Че нищо не се е случило, така ли? Че всичко си е в реда на нещата? Рой, Рой, прогледни най-сетне! Те са по петите ти!

— Кой, Марк? Кои са тези те, нямат ли си имена? Да не са от онези с шлиферите и меките шапки?

— За бога, Рой! Не мога да те позная. Какво е станало с теб? — Преглътна и отново продължи: — Настоявам да ми кажеш — отсече и стисна ръце в юмруци.

Кепела трескаво премисляше. После вдигна глава към доскорошния си приятел и му каза:

— Всичко около мен се руши, Марк. Все едно съм на игрище по бейзбол и се опитвам да хвана топката, обаче отвсякъде израстват бурени, искам да ги изтръгна, а какво става — изникват още по-буйни и ми препречват пътя към топката. Уж все разчиствам ли разчиствам, а бурените ме обгръщат все повече и повече. — Също като Голпин и той беше свил ръце в юмруци и сечеше въздуха около себе си. Всяко мускулче на лицето му потреперваше. — За бога, Марк! Оглеждам се и търся. Но засега все още си оставам с търсенето. Разбираш ли ме?

Голпин поклати глава.

— Много са ти объркани разсъжденията, Рой.

Кепела кимна, лицето му се беше зачервило и все още стискаше ръце в юмруци.

— Ами това е, Марк! Казах ти го. Много добре, че ми се обади. Много добре. Пак трябва да си поговорим някой път. — Кепела дръпна бравата, надявайки се, че ще може да отвори вратата, че шофьорът не го е заключил като арестант. Вратата се отвори. — Голяма работа е това момиче, Марк, да знаеш. Такъв улов не съм имал от години. Кара ме да се чувствам двайсет години по-млад. Отново усещам, че живея, Марк. Не разбираш ли? От такова нещо имах нужда напоследък. — Лицето му придоби измъчено изражение. — Точно от такова нещо.

И той излезе от колата и тръшна вратата.

Голпин остана на мястото си — известно време просто свива и разпуска юмруци. После се появи шофьорът и зае мястото си зад кормилото.

— Накъде, сър? — попита, използвайки интерфона.

Между тях увисна мълчанието. Седяха и мълчаха цели десет минути. Най-накрая Голпин натисна бутона на своя интерфон.

— Просто карай. Посоката няма значение. Извади колата оттук и карай.

Съзнанието му нарисува следната картина — стоеше на края на игрището, описано от Кепела, и топката профуча покрай него.