Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (2)

2.

Един-единствен момент, все едно колко важен ти се струва отначало, може да промени хода на живота ти.

Джей Бекър настъпи гюдериите, проснати на палубата, като в същото време си мислеше, че би предпочел да е светлокос, отколкото тъмнокос, особено под палещото слънце, придържайки се към общоприетото мнение, че черното привлича топлината.

А онзи един-единствен момент, който занимаваше мислите му, беше настъпил преди около две седмици — е, всичко беше някак твърде обикновено — когато той бе смачкал колата на Линда. Мислите му се завъртяха около думата ако. Какво щеше да стане, ако беше спрял, за да закуси след работа в два часа сутринта? Какво щеше да стане, ако беше завел колата на сервиз седмица преди Линда да беше го помолила за това? Ами какво щеше да стане? Нямаше сега да е вътре с толкова хиляди долара; нямаше да се налага да мие палубата на някакъв, дето се перчи с яхтата си. Летните месеци бяха най-късметлийските за неговия състав „Ракетите“ — три месеца, когато изобилието от ангажименти, което в същото време значеше и гуляи, им осигуряваше достатъчно заплащане, че членовете на състава да не изпитват нужда да си търсят и друга, дневна работа.

Обаче ей го къде е сега — чудещ се какво ли правят другите от състава, докато той търка палуби. Сигурно все още си спяха или вече се бяха запътили към обичайната късна закуска. Вероятно ги мореше и същата жега и потенето ги караше да се чувстват отвратително. Що се отнася до него самия, Джей смяташе, че ако не трябваше да работи, щеше вече да се е понесъл с бегача си — беше го нарекъл „Златоносната жила“, преодолявайки първите метри на шестдесеткилометровия си пробег. Щеше здраво да натиска педалите, да се поти и да се наслаждава на факта, че с професията си на музикант можеше да си осигури такива почивни дни. Вместо това обаче сега се усещаше преуморен, гладен и изпълнен с досада — много лоша комбинация за Джей Бекър. Обичаше състезанията — с яхти или с велосипеди, нямаше значение — но да трябва да бършеш палубите на чуждите яхти, е, това вече си беше съвсем, съвсем отделна работа.

Джоко Кунст едва се тътреше по кей L, над козята му брадичка се мъдреше неизменната му усмивка, в ръка стискаше хартиена торба в яркорозов цвят. Спокойната му походка издаваше самоувереността му, ала усмивката му създаваше невярна представа за известна несигурност. От пръв поглед не можеше да се каже дали е радостен, или притеснен. След като наближи Джей, с когото бяха приятели от десетина години — единадесет щяха да станат следващия месец — в израза на Джоко Кунст можеше да се прочете преди всичко грижовност, грижовността на един мъж, който е независим от режими и календари, макар по неговата поява в пристанище Шилсхоул човек можеше да си сверява часовника.

Джоко беше душа човек. Тъкмо по тази причина Бекър знаеше какво съдържа розовата торба: едното от кафетата щеше да е със сметана, а една от поничките щеше да е без пълнеж и с глазура.

— Как така насам?

Джей упорстваше всеки ден да се прави на изненадан от посещенията на приятеля си. С никого не си позволявай да отиваш твърде далеч — правило номер едно за Джей Бекър.

— От самарянски подбуди — отвърна Джоко с характерното си фъфлене, което ни на йота не отнемаше от мъжествеността му, но караше всички да го оприличават на герой от мултипликационен филм. — Какво друго ми оставаше да направя в този случай? — Той сви рамене. — Моралната подкрепа може да се окаже така чаканото чудо, когато банковата ти сметка е на червено.

Гласът му леко преминаваше от най-горни до най-долни регистри и така няколко пъти подред; понякога изреченията му като че увисваха по средата на получилата се мелодия. Джоко наистина си беше един герой от мултипликационен филм, нещо като човешки вариант на Уайли Койота, който се беше отказал завинаги да преследва Уличния бегач. Бризът разроши къдравата му коса; Джей извърна глава и се залови за работа.

Бекър беше надарен с пронизително сини очи, кръгло лице с розови бузи и ясно очертана челюст. Приятелите му го поднасяха, че прилича на Кларк Гейбъл. Натопи гюдерията в една кофа и я изстиска, наблюдавайки как водата постепенно променя цвета си, сякаш е пуснал пакетче чай.

— Мислех, че няма да дойдеш.

— Аз ли? Никога не изпускам шанса да посетя приятел, който си вади хляба с черен труд. За това ме подтиква най-вече половинката от душата ми, която изпитва пориви на благотворителност.

— Със сигурност се чувстваш виновен.

— Със сигурност трябва да приемеш помощта, когато ти се дава.

— Все до пари опира работата. Нали знаеш, че сме над тия работи.

Джей скочи на циментовия кей. Джоко му подаде кафето със сметаната. Джей забеляза капитана на пристанище Шилсхоул и му направи знак, че смята да ползва почивката в десет и тридесет. Капитанът размаха юмрук в отговор. Джей и Джоко имаха навика да разтеглят до безкрайност почивките.

— Би трябвало сега да си на бегача.

— Ти ми кажи как да стане това.

— Как ще успеем да те докараме във форма за състезанието, след като не спираш да се блъскаш на тая яхта?

— Успеем?!

— Аз съм ти треньорът.

— Ти треньор? На мен?

— Попреминал си разцвета на силите си. Трябва ти треньор.

— Навърших трийсет и една едва миналата седмица и ти смяташ, че вече съм преминал най-хубавите си години?

— Сега ти пък ме подкачаш.

Джоко приседна на крайчеца на кея, последва го и Джей. Ивица плаващ мазут, преливащ във всички цветове на дъгата, премина точно под краката им. На Джоко му се стори красива.

— Не забравяме ли нещо? — поинтересува се Джей.

— И какво е то?

— Че сме на една и съща възраст.

Джоко само сви рамене.

— Треньорите само стават по-добри с течение на възрастта. По-опитни, нали разбираш.

Джей се разсмя.

— Басирам се, че никога не си се качвал на велосипед през живота си.

Джоко хвърли поглед, изпълнен с разочарование, към приятеля си. После подаде на Бекър поничката с глазурата. И двамата впиха зъби, всеки в своята поничка, сякаш по команда. От Джоковата потече желе и достигайки водната повърхност, наруши хармонията на цветовете в ивицата мазут, която все още се стелеше под краката им. Капчица желе се намести между щръкналите косъмчета под долната му устна. Той я облиза с език.

Джей се изкушаваше да каже на Джоко, че се храни като последния мърляч, но пък му го беше казвал стотици пъти преди това, така че какъв беше смисълът?

— Е и, какъв режим ще ми наложиш, треньоре?

И Джоко изложи плана си. Беше план, предвиждащ страхотно натоварване. Завърши със следните думи:

— Ако не знаех, че страшно ти се иска да участваш, нямаше изобщо да се напъна да мисля. Обаче като знам що за птица си, няма начин да не спечелиш състезанието — е, викам си, що да не се пиша и аз сред победителите? — Спря да бърбори само за да отпие глътка кафе. — Върша тази услуга единствено заради теб, и то безплатно — произнесе той с по-различен тон, имитирайки своя баща евреин.

Джей се разсмя. Винаги се смееше, когато Джоко имитираше баща си. От устата му се посипа канонада от трохи, които съвсем развалиха целостта на мазутената дъга.

— Лапаш като последния мърляч — измърмори Джоко.

Джей отпи глътка кафе и попита:

— Как са ангажиментите в Деня на труда?

— Ами… всичко вече е заето. Даже си направих труда да се обадя в бар „Среща“. И там програмата е запълнена.

— Съли би трябвало да си изпълнява своята част от споразумението. Ние първи бяхме наети. И грешката си е чисто негова. Защо точно ние да сме тия, дето ще са минати. Поне можеше да ни плаща някакъв процент.

— Като нямаме договор?

— Някога да сме подписвали договор със Съли?

— Какво искаш? — Джоко приключи с поничката си и облиза устни. — Значи за първи път през тези десет години ни се падна да почиваме на Деня на труда. Кой би се оплаквал при това положение?

— Аз. Защото става дума за принципа. Освен това ми трябват пари.

— А не ти ли трябва и някой богат чичо да умре?

— Виж ти от кого го чувам.

— Да не би да риташ срещу такъв късмет? На мен ми се падна, защо да не ти се падне и на теб? Никога не знаеш какво те очаква занапред. Ей това е най-вълнуващото в дяволския му живот. Аз извадих късмет. Защо и на теб да не се случи?

— Като говорим какво ни очаква занапред…

Джоко проследи посоката на погледа на Джей. Жена, русокоса, с хубави крака и зашеметяващо полюшваща бедрата си, се беше запътила към тях по кея.

— Което значи…

— Тази се записа за уроци по ветроходство, започва от утре. — И Бекър изви вежди. — Е, сегашната ми работа си има и предимства, ако искаш да знаеш.

Блондинката ги наближи и Джей подхвърли:

— Здрасти.

— Здравейте — изрече тя, докато ги отминаваше; усещаше се немският й акцент.

Джоко я гледаше като влюбен пубертет. Прошепна:

— Запознай ме.

И двамата не откъсваха поглед от фигурата й в гръб, докато тя се отдалечаваше по кея надолу. Люлеещата й се походка изобщо не беше преднамерена. Това и не й беше необходимо. Всичко в нея беше абсолютно съразмерно и работеше в пълен синхрон като идеално настроена машина. Гледана в гръб, тя притежаваше дълги крака и стегнати хълбоци; тялото й изглеждаше силно, плешките й изпъкваха изпод загорялата й кожа всеки път, когато размахаше ръце. Банският й беше светлосин и много оскъден.

— Ами Линда?

— Какво ами Линда? Само ще давам уроци по ветроходство на тази мадама, Джоко. Няма да се женя за нея.

И Бекър поклати глава.

— Опитай се да го обясниш на Линда — не се отказваше Джоко. — Още щом я зърне, пиши се загазил с двата крака.

— Линда е минало.

— Което значи…

— Неясно ли се изразих?

— А да не би аз да се изразих неясно? Чувал съм те да го казваш стотици пъти.

— Да, обаче сега го мисля наистина.

— И това си го казвал.

— Добре, какво искаш още да ти кажа?

— Ами просто трябва нещо да предприемеш.

— Значи според теб да кажа на Линда да се пръждосва, така ли? — Джей поклати глава, на лицето му се беше изписало огорчение. — Вече съм го пробвал.

— Май си под чехъл — изкара го на речитатив Джоко.

— О, я стига!

— Това най-вече исках да ти кажа и ти го казах.

Джей се изправи.

— Е, да се връщам вече на работа.

— Извинявай — вметна Джоко.

Джей се извърна към него, но преди да му отговори, за миг замълча.

— Много е сложно, Рокс. Уж чувствам едно, пък върша друго. Не ми харесва, че ще я нараня.

— Да нараниш? Нея? Стегни се най-сетне и се дръж твърдо. И стига си мълчал. Аз харесвам Линда. Знаеш го. Обаче тя се държи свински с теб. — Той също се изправи. — Повече не ви се бъркам.

Джей го гледаше слисан.

— Виновен съм, признавам — промълви тихо.

— Ще се върна към пет. В пет и петнайсет отиваме да правим скоростни отсечки в Голдън гардън. — И пое по обратния път.

Бекър му извика:

— Благодаря за кафето.

Джоко вдигна ръка като знак, че го е чул, поспря се, но после като че размисли, и продължи, без да се обръща.

Джей хвана кофата, наведе се и започна да увива гюдерията около дългата дръжка на четката. Набързо се справи с палубата. После се огледа. Блондинката четеше вестник, облегната на носа на една яхта недалеч от неговото работно място. Малко над товарната водолиния под формата на подкова беше изписано „Добрата дама“.

Джей я огледа, без тя да го забележи, и изводът му беше, че няма грешка.