Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (13)

13.

След като замени деветка каро и тройка спатия с нови две карти, Холст вдигна очи и улови погледа на влизащия Кепела. Задната стаичка беше изпълнена с дим по-малко от обикновено, защото липсваше Патси. Фу, с вечната си цигара между зъбите, беше влязъл при тях няколко минути преди Кепела. Покер чипове с избледнели цветове, при пипане прилични на огладени кости, лежаха на купчинки пред всеки от петимата мъже край масата. Четиримата бяха китайци. Обръщаха се един към друг с характерните за китайския кратки и накъсани звуци, придружени с изпълнени с подозрение погледи. Покерът е повече игра с това, което не притежаваш, а не с това, което имаш, а тези мъже водеха играта много умело.

Пораженството, изписало се на лицето на Кепела, накара Холст да се почувства превъзходно. Фу изсумтя, направи знак на Кепела и се изправи от стола си. Излязоха заедно от стаята и още щом вратата се затвори зад тях, се впуснаха в спор.

Холст беше чакал това да се случи цял следобед. Фу изпълняваше заповедите му до най-малката подробност, сякаш се стараеше напълно да заслужи парите, с които му беше заплатено да стори това, и добре се справяше. Холст излезе от играта и стана. Брат на мира стоеше на пост пред вратата на рядко използвания кабинет на Фу — чистеше мръсотията изпод ноктите си с клечка за зъби.

— Те там ли са? — попита Холст другия освен Фу наемник, на когото плащаше.

Брат на мира кимна, без да вдига поглед от ноктите си.

Холст чукна веднъж, отвори вратата, преди още да чуе гласа на Фу, и влезе.

Кепела стоеше прав, почервенялото му и обляно в пот лице се беше смръщило, и гледаше седналия зад очуканото бюро съдържател на бара.

— Какво ти искаш? — попита ядно дребният китаец.

Добре изиграно.

— Да ме вкараш в играта — захленчи Кепела, игнорирайки нахълтването на Холст. — Имам пари.

— Пари ти дължиш мене — настоя Фу.

— Помислих си, че мога да помогна с нещо — намеси се Холст, отговаряйки на въпроса на Фу.

— Имам уговорка с господин Рой, господин Холст. Това теб не засяга. Моля, върни и играй. Ние уредим.

— Затова ли Брат на мира чака пред вратата? — попита Холст.

Кепела пребледня.

— Джон Чу помага кога аз има нужда — обясни със спокоен тон Фу.

— А кой ще помогне на Рой? — възнегодува Холст.

— Няма никаква нужда да си служим с юмруци — вметна нервно Кепела. — Просто искам да поиграя покер.

— Дължиш два процента за игра. Минимум. Прави две хиляди шейсет долар. После спираш игри тук — или другаде — ако не даваш дневна лихва. Вчера обясних.

— И колко е това? — заинтересува се Холст, макар предварително да знаеше отговора.

— Не твоя работа, господин Холст — отвърна му Фу.

— Кажи му — обади се Кепела и се отпусна върху един стол с такъв израз на отчаяние, че и истински актьор би му завидял.

Фу изстреля цифрите през зъби.

— Девет хиляди сто седемдесет долар дълг. Две хиляди седемстотин четиридесет три долар лихва. Общо единайсет хиляди осемстотин шейсет.

— Вярно ли е, Рой? — попита Холст с подходяща доза удивление в тона.

Кепела сви рамене и потърка очи.

— Имаш ли ги?

— Имам само дългове, Ибен, само дългове.

— Все нещо трябва да ти е останало, което да можеш да продадеш — предположи Холст, докато наблюдаваше Кепела да търка очите си и да почесва носа си. — Нещо като бижутата на жена ти или друго такова?

— Живея сам. Продадох всичко, което имах. Останалото е собственост на банките. Казвам ти, само дългове имам.

— Господа, господа. Това Фу не интересува. Искам лихва на минута. И ако чуя ти играеш другаде в град, господин Рой, преди плаща мене, праща тебе Джон. Разбираш добре?

— Чуй сега какво ще ти кажа, китайско копеле такова…

Фу се надвеси над бюрото.

Кепела се сепна и се дръпна назад.

Холст предложи:

— Фу, би ли ни оставил за малко сами?

Фу се изправи бавно — причина за това беше единствено възрастта му, и въздъхна. После високо се изкашля, смукна от цигарата си и излезе.

Тонът на Кепела беше пълен с отчаяние:

— Ибен, мислиш ли, че можеш да ми услужиш с лихвата… Искам да кажа, с днешната лихва? Ако тоя задник ми пусне Брат на мира, пиши ме геройски загинал.

Холст си помисли: Ти си вече загинал, Кепела, а на глас каза:

— Не зная, Рой. Без нещо като покритие… Просто не знам. Вчера ти отпуснах пет стотачки. А сега ти трябват много повече пари.

Кепела вдигна рамене.

— Да знаеш друг някой, който…? По дяволите, дори не мога да си помисля за подобно нещо — да тръгна да прося по улиците.

— Лихвата, разбира се, е много висока. Вдига се с един пункт най-малко за седмица. Без допълнителна гаранция може да стане и пункт и половина. Ти трябва да плащаш лихвата всяка седмица. Ако не плащаш, бързо ще те направят инвалид.

Холст мълчеше и изчакваше. Вместо това му се искаше да каже: Хайде, Кепела, реши се най-после.

Кепела повтори въпроса си:

— Да знаеш друг някой, който…?

— Може би. Запомни обаче, при просрочка това бие директно по моята репутация и дългът ти минава за моя сметка. Така че ако ти уредя парите… рискът за мен е същият.

— Ами, ами… да не те е грижа, Ибен. По две-три стотачки всякак ще мога да плащам всяка седмица.

— Ти ще трябва да престанеш с хазарта. Изобщо и съвсем.

От Кепела се лееше пот на едри капки. Той обърса с ръка челото и устата си.

— Разбрах, разбрах.

— Ще рискувам с лихвата ти за днес — каза Холст, измъквайки няколко стотачки от десния си джоб. — Даваш на Фу каквото му дължиш, и после отиваме да се видим с човека, веднага.

Холст водеше добре играта. Отведе Кепела пред неугледен блок на „Холгейт“ и го остави в автомобила си. Небето беше придобило сивия цвят на шкафовете в бившия кабинет на Кепела. А слънцето, заслонено от облаците, му заприлича на включена нощна лампа с избелял от годините абажур. След минути Холст отново се появи и се вмъкна в колата.

— Къде искаш да те оставя?

— Какво стана?

— Не иска да има нищо общо с теб. Не те знае кой си.

— Да го вземат дяволите.

— Няма страшно, Рой. Казах му, че аз ще ви бъда посредник. Не знам защо изобщо правя това за теб… — Постара се в тона му да проличи неохота.

— Няма да съжаляваш, Ибен — увери го Кепела.

— Пак ще трябва да те оставя, за да уредя работата. Имаш ли нещо за писане?

Кепела поклати глава. Холст отвори жабката и откри химикал. Надраска адреса на „Вашингтон плаза“ върху разписка за бензин, а на опаковата страна изписа номера на стаята си.

— Главата си залагам заради теб, Рой, така да знаеш.

— Разбирам.

— Сигурен ли си?

Погледът на Холст прогори Кепела — все едно го хипнотизираше змия, миг преди да скочи върху него.

— Няма да те проваля, Ибен. Обещавам.

Кепела сграбчи ръката на Холст и енергично я разтърси.

Час по-късно Кепела почука на вратата на хотелската стая. Холст отвори и го пропусна да влезе. Стаята имаше дъх на хотелски дезинфектанти и застоял въздух. Германецът му предложи стол, но Кепела предпочете да остане прав. Даже не съблече и тренчкота си.

— Заех ти пет хиляди като за начало, Рой. Помислих, че е по-добре да почнем с по-малко, преди да сме напълно сигурни, че ще можеш да върнеш не само тях, но и по-голяма сума.

— Голяма работа си, Ибен. Колко пункта?

— Положението е по-лошо, отколкото си мислех, Рой. Три пункта и половина на седмица. Много солено е, знам. Ако ще се отказваш, по-добре си кажи още отсега. Все още мога да върна парите.

— Три пункта, а? Това колко е?

— Хиляда и петдесет на седмица лихва. — И продължи с немска педантичност: — Десет процента от главницата на всеки двайсет и осем дни. Това прави шест хиляди и петдесет. Сега слушай внимателно, Рой: ако пропуснеш даже и само една лихва, ти прибавят един пункт за тази седмица и той си остава и за по-нататък. Схващаш ли какво ти казвам? Оплескваш нещата и лихвата ти става вече четири пункта; на втората седмица — пет; само заради това. Няма прошка, да знаеш, лихвата все така ще расте. Напрегни си сега мозъка и кажи какво решаваш, Рой.

Външно изглеждаше, че Кепела здраво се е размислил над страховитите условия. Прекоси стаята, като в същото време си мислеше защо Холст не отвори поне един прозорец. От стаята му се откриваше гледка към покрит паркинг. По тротоарите се разминаваха тълпи хора, няколко лимузини профучаха, по всяка вероятност към близкия „Фор Сийзънс Олимпик“. На Кепела не му се искаше да се хвърля веднага в сделката. Това обаче щеше да изглежда нехарактерно за него. Значи така, помисли си той, за да си осигуриш колкото е възможно по-добро прикритие, трябва непрекъснато да доказваш, че си човекът, за когото се представяш. Не можеш даже и за момент да се отпуснеш и да си бъдеш истинският Рой Кепела. Не можеш да излизаш извън определените рамки на новата си личност, както не можеш и да променяш определената стойност на лихвата. И ако така все играеш и играеш, представяйки се за някой друг, в скоро време ще загубиш свързващата нишка с истинския Рой Кепела. Би могъл, докато си лежиш в леглото, след усилно мислене, да успееш да си припомниш, но там ще се намеси Роузи — ще прехвърли ръка, ще те погали където трябва и ти веднага ще щръкнеш, готов да се потопиш в разкрачените й обятия. И после ще осъзнаеш, че те не спят и са навсякъде. Кръжат около теб като лешояди, готови да ти се нахвърлят при най-малката ти грешка. А ти лежиш и чакаш да се срещнеш с истинското си аз, надявайки се в същото време да чуеш щракването на капана, заложен от теб за тях — звук, за който заложи последния месец от живота си. Ако работата се състоеше само в това да се хване в капана един едър играч с пари назаем, само една негова дума и всичко щеше да свърши — обаче не беше така. Всеки ден му се струваше, че всичко като че започва отначало.

— Ще се хвана, Ибен. Няма проблеми.

Холст се ухили. На Кепела му мина през ум, че досега не беше виждал германеца да се усмихва.

— Така да бъде, Рой.

— Вземи си колкото ти дължа…

— Наистина ли?

— Да, по дяволите. Искам да си уредим сметките. Първо ти си взимаш парите, после отивам да платя на Фу.

Холст изброи осемстотин и ги пъхна в джоба си, останалите даде на Кепела. Кепела набързо ги преброи и каза:

— Мъчно ли ще бъде да получа още пет хилядарки?

— Няма да е мъчно, Рой. Мисля, обаче, по-добре да видим как ще потръгне с тия.

— Ами да. Точно така. — Кепела се постара да изглежда едновременно притеснен и радостен. — На теб ли ще плащам?

— Да, ще ми плащаш всеки четвъртък следобед. Първите две-три плащания са критичните, Рой. Ако ги пропуснеш, знай, че работите ти тръгват зле. Тия играчи ще ти напомнят за дълговете ти така, че да не ги забравиш цял живот. Схващаш ли какво ти казвам?

— Ами да, схващам. Идват и ми чупят коленете с бейзболни бухалки. Да не те е грижа за мен, Ибен. Ще ти се издължа до цент. Да не те е грижа.

— Просто исках да ти се изясни напълно картинката, Рой. Не ми се иска да останеш изненадан неприятно. Нали разбираш?

— Съвсем ясно ми стана, Ибен. Много ти благодаря.

Стиснаха си ръцете. Ръката на Холст беше студена, на Кепела — топла и потна.