Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (30)

30.

Когато Кепела й телефонира, прекъсването на тока вече беше преодоляно и навсякъде светеше. Марлене се беше отказала да го чака и се беше върнала на яхтата. Преносимият телефон иззвъня.

— Ало?

— Мисля, че някой ме следеше и не ми се искаше да го изведа до теб. Да опитаме отново? — предложи той.

— Къде?

— По твой избор. Къде се намираш сега?

Тя си помисли: „Нали ме проследи предния път? Така че знаеш много добре къде съм“. Но подхвана играта.

— Да се срещнем в „Приятели на джаза“, зад Университетския квартал.

— След петнайсет минути?

— Ще бъде отворено още четиридесет минути, така че…

— Ще побързам — увери я той.

— Значи ще се видим там. И… а… уредих това, което ми поиска.

Тъй като не вярваше, че би могъл с точност да запомни какъв файл къде беше оставил на съхранение, Кепела беше направил нещо като инвентарен списък, който беше пъхнал в плик, а него — в куфарче, което беше оставил на гардероб в хотел „Пасифик Риджънси“. Неговата връзка с ключове се състоеше от три ключа — единият за колата, вторият за апартамента и третият за наета кутия за съхранение на багаж. В нея имаше малка чантичка, пълна с ключове, всеки от които отключваше различен тайник. Постарал се беше да го организира по най-сложния възможен начин, за да не може да бъде проследен. Никой план не можеше да бъде съвършен, но той и Бранденбърг се бяха споразумели, че трябва да се измисли система, която е сложна, но не и заплетена. Информацията с най-висока степен на секретност беше пръснал в трезори из целия град. Не толкова секретните материали, някои записани на дискети, някои на хартия, беше оставил на съхранение в багажни отделения по жп гари и автогари.

Кепела спря пред „Риджънси“ и изчете списъка си, за да разбере къде е оставил отпечатаната на принтера информация за резервните компютърни части. Оказа се, че я е оставил в друго куфарче, дадено на гардероб само през няколко номера. Бранденбърг беше предположил, че тези части най-вече биха могли да ги заинтересуват, така че Кепела беше пъхнал разпечатките на тази тема в отделен плик. Лошото беше, че тази информация не беше с кой знае каква техническа сложност и лесно можеше да стане публично достояние. Няколко часа в библиотеката, внимателно сравняване на публикациите в различни технически списания, след това няколко часа обикаляне из магазините на фирмите, предлагащи части за компютри, и който и да е средно интелигентен човек с технически познания — ако в крайна сметка, така да се каже, събереше две и две — щеше да се окаже, че притежава същата информация, която той щеше да предава на Марлене уж като страшно секретна. Следователно това просто щеше да бъде тест дали да му се доверят, съобрази Кепела. Те — Вилхелм чрез Холст и чрез Марлене Йенер — искаха да видят какво ще им донесе Кепела. А и подозираше, че вече разполагаха с повечето информация, която му поискаха. Просто му бяха заложили стръв, надявайки се на богат улов.

„Приятели на джаза“ беше с висок таван, боядисан в черно, за да скрие водопроводите и да подчертае още повече сценичното осветление. Върху малките масички имаше сини карирани покривки, а около тях — камара от дървени столове. Сцената представляваше подиум, разположен пред срещуположната на вратата стена. Барплотът се простираше по цялата стена на една от другите стени.

Кепела плати два долара вход, направи знак на бармана и бързо се сдоби с една доза „Попов“. След като изпразни чашата, посочи с жест да му я напълнят отново. След като изпразни и нея, се облегна на бара и — усещайки как топлината се разлива по тялото му — се огледа за Марлене. Не я откри зад никоя от масите, но забеляза дълбока ниша вляво от сцената. Затътри се натам, проправяйки си път през насъбралата се да слуша публика — лицата на всички бяха придобили едно и също сериозно и съсредоточено изражение посред едно соло на бас китара. Музикантът страшно си го биваше. След като приключи, го наградиха с бурни ръкопляскания и тогава дойде ред на барабаниста. Кепела никога не беше харесвал солата на барабани.

Видя я да седи в дъното на нишата, от най-близката заета маса я деляха няколко празни. Докато вървеше към нея, Кепела си помисли колко красива изглежда на оскъдното осветление. Тя го забеляза и веднага му се усмихна. Беше и приветлива. Сигурно го беше намразила, че я беше накарал да се разсъблече, но нали трябваше да постъпва така, както биха очаквали от този Рой Кепела, за който се представяше пред тях, да се държи. Той седна и положи куфарчето си до нейното. Сервитьорката се появи веднага и Кепела й поръча водка гимлет. Марлене си поръча бяло вино.

След като сервитьорката се отдалечи, Марлене попита:

— Значи те следиха?

— Така мисля. Трябва да бъда колкото се може по-внимателен.

Тя погледна към куфарчето си.

— Сега ти давам половината. Другата половина, след като преценим информацията. Как да те намеря?

— Аз ще ти се обадя. Например утре?

— Добре. Интересувам се и от друга информация.

Той вдигна ръка, за да я възпре да говори, побутна една от салфетките към нея и й подаде химикал.

— Заповядай — каза.

Написа го бавно и четливо, така както го правеха европейците. След като приближи салфетката до очите си, Кепела прочете: „Разгръщане на зелените лазерни комуникации“.

Известно му беше, че така наречените зелени лазери, последна дума на лазерната технология, щяха в съвсем скоро време да позволят на Пентагона да се свързва с всяка американска ядрена подводница на каквато и дълбочина да се намираше. Проучвания в тази насока се правеха от дълго време насам. Ако някой искаше системата за ядрено възпиране да стане изцяло ефективна, трябваше да се разгърнат зелените лазерни комуникации. От флота доста се бяха уплашили, че тази технология е попаднала в ръцете на съветските тайни служби, още когато се разкри предателството на семейство Уокър, но по-късно с облекчение бяха узнали, че нищо подобно не се бе случило — Уокърови просто не притежаваха право на допуск до тази технология. Според последните изчисления, които бяха направени и публично достояние, се очакваше зелените лазери да влязат в действие в края на осемдесетте години. Посветените — като Рой Кепела, знаеха повече подробности. Въпросът, който за първи път беше повдигнат в публикациите в техническите списания — и без съмнение въртящ се и в главите на противниковите разузнавачи — беше към какъв вид разгръщане ще се насочат от флота — към наземно или сателитно. На Кепела отговорът на този въпрос му беше добре известен. Въпросът, стоящ пред него, беше друг — до каква степен можеше да издаде тайната? Можеше ли да си позволи риска да им предаде подобна информация?

— За кого работиш? — попита.

— Какво? — заекна тя.

— За кого вършиш всичко това?

— Това да не е някаква шега?

— Виж какво, Марлене. Ето как аз виждам играта отсега нататък. Срещу всичко, което ви дам, няма да искам само пари, но и известна информация. Ако открия, че е невярна, повече от мен нищо няма да получите.

Тези негови думи нямаха нищо общо с уговореното с Бранденбърг. Това беше чиста импровизация на Рой Кепела. Пияница или не, но той, Рой Кепела, беше патриот. Беше служил на страната си повече от двадесет и една години — но ако трябваше да предаде подобна информация на Вилхелм, независимо какви заповеди му бяха дадени, трябваше да знае съвсем точно в чии ръце щеше да отиде. В случай че хората на Бранденбърг не успееха да хванат Вилхелм, също като ония от ФБР, които се бяха провалили да го сторят в Монреал, Кепела щеше да разполага с много важна информация и може би даже следа, която да го отведе където трябва.

Напитките пристигнаха. Кепела и Марлене се гледаха втренчено, но ако сервитьорката беше наблюдателна, щеше веднага да разбере, че взаимоотношенията им в никакъв случай не можеха да се нарекат любовни.

— Това е невъзможно.

— Марлене, чуй ме сега. — Той погълна наведнъж половината от гимлета. — Дълги години работих за Бюрото. И притежавам това, на което казват шесто чувство. Независимо какво ще ми кажеш, зная със сигурност, че си била принудително въвлечена в тази операция. — Бранденбърг беше изказал предположение, че повечето от участниците във веригата за прехвърляне на информацията зад граница сигурно просто бяха експерти в определени сфери на техниката, но нямаха нищо общо с мрежата от контрабандисти и шпиони на Вилхелм. И много често след като свършеха работата, тези експерти просто биваха ликвидирани. — Само не клати глава. Зная го.

— Нямам достатъчно информация, за да мога да ти помогна.

— Остави ме аз да преценя.

Беше съвсем сигурен, че ще му се довери — изглеждаше като човек, който само чака да излее притесненията си. Дланите му се изпотиха. По дяволите, помисли си той, ама че съм експедитивен… това направо е невероятно. Очите й бяха като изцъклени, а ръцете си беше сложила в скута си, надявайки се по такъв начин той да не забележи, че треперят.

— С какво те държат?

— Не, не мога да говоря за това. Моля…

— Добре. Помисли си обаче. Върша тази работа, защото няма как иначе, Марлене. Също както и ти. Няма как. Работих им като магаре, а ме насадиха на тази работа. Цял живот няма да могат да ми се издължат. Все още имам приятели там, Марлене. Няма как да работиш двайсет и една години и да не се сдобиеш с приятели. Когато всичко това приключи — сигурно скоро — вероятно ще трябва да напусна страната. И ще се скрия. Обаче какво ще стане с теб, Марлене? Приятелите ми могат да помогнат и на теб. Да ти осигурят защита. Но ще ти поискат нещо срещу това. Ти на мене, аз на тебе, нали разбираш? Трябва да имам нещо, което да им предложа. Затова си помисли много внимателно.

Без да каже и дума, тя взе неговия куфар и се отдалечи от масата.

— Да не провалиш нещо, Марлене — извика той след нея.

Тя спря и го погледна през рамо. Отвори уста, но думи оттам не излязоха. Чувстваше се така самотна. Най-добре се беше чувствала, когато беше с Джей, но с Джей всичко беше свършено. И сега беше отново сама. Неочаквано още един човек се беше опитал да се приближи до нея — и то този, с когото трябваше да осъществи сделката. Едва се беше удържала да не му каже всичко, а то не беше чак толкова много. Страшно се нуждаеше от приятел.

Кепела си купи половин литър „Попов“ от бара на Четиридесет и седма улица. Почти една година беше минала, откакто беше купувал водка оттук, мъжът зад барплота се държа с него сякаш е било миналата седмица. Пъхна бутилката в жабката и подкара бавно към апартамента на Бекър, за да остави ключа, който беше взел оттам по-рано същата вечер. Колкото по-рано го върне, толкова по-добре. Лампите светеха, а точно пред входа беше паркиран сравнително нов пикап. Той подмина блока и паркира на място, откъдето се разкриваше добра гледка към светещите прозорци на третия етаж.

 

 

— Изобщо не ми върви с жените.

— Не е вярно.

— Никога не ми е вървяло с жените.

— Това са глупости. Изглеждаш страхотно. Всички си падат по теб.

— Слушай какво ще ти кажа, Джоко. Винаги имам усещането, че жените ме възприемат като отвратителен егоист.

— И аз така мисля за себе си. Но не позволявам на тази мисъл да ми се върти из главата повече от една минута. Просто като видя някое хубаво самотно момиче, си казвам, че може би й трябва точно моята не толкова интересна компания.

Джей отвърна:

— Но ние сме съвсем различни. Ти просто ги търсиш само заради секса. А аз се плаша от това. Аз търся романтичното или даже предизвикателството. Истината е, че жените знаят как да се отнесат към сексуалните желания. Знаят как да кажат „не“ или „да“. Четат книжки за езика на тялото и или започват да примигват, или си кръстосват краката. А като им се предлага романтика, те просто не знаят как да реагират. И започват да си мислят, че съм странен. Не могат да разберат, че не съм с тях само заради хубавите им дрехи. Трябваше да се родя поне сто години назад.

— Прав си. Различни сме. — Джоко за миг замълча. — Проблемът е, че на жените винаги им е било казвано да търсят сериозна връзка. Това е означавало едно — да внимават, че мъжете само търсят как да си свалят гащите. С годините обаче първоначалното послание се е изгубило. И в резултат сега всеки иска да свали гащите на другия. Никой вече не иска нещо чак толкова сериозно. Затова им се струваш малко странен. Ти пишеш песни за жените си, даже говориш и за котките им в тези песни; водиш ги по музеи, организираш им романтични вечери — обаче като дойде време за целувката, и се разсейваш. Нали сам ми го каза? Така ти се замайва главата от любов, че съвсем оглупяваш и не можеш да разбереш нито от намек, нито от директно казана дума. Вярвай повече в себе си. Пред очите ми започна и приключи с три много сериозни връзки. И в трите момичетата бяха по̀ влюбените, не ти.

— Ето така винаги преиначаваш смисъла на думите ми. Чудя ти се как успяваш да го правиш?

— Е, много ти благодаря. — И Джоко си запали цигара, но Джей изобщо не протестира. — Всички се влюбват в теб. Ти обаче защо нямаш очи да го видиш?

— Не е вярно.

— Ето, виждаш ли? Пак не вярваш. Вярно е. Направо ти завиждам. И аз си намирам по някое гадже от време на време, обаче на теб винаги ти се падат най-хубавите. Ти си много чувствителен. А чувствителни мъже не останаха много на света. Повечето са от типа рекламен модел на „Марлборо“, който пие бира „Милър“ и шофира камион.

Джей се засмя.

— Обаче с Марлене се срещнахме по работа, а не на концерт. И тя изобщо не гледа на мен по този начин.

— Глупости — отвърна Джоко и се захили. — На лицето ти просто е написано и не може да се изтрие: „Аз съм интелигентен, хубав и чувствителен, момичета, пазете се“. Проблемът ти е, че се оказваш много по-силен, отколкото хората биха очаквали за теб. Вродената ти скромност обаче просто не може това да го приеме. Колкото по-бързо го осъзнаеш, толкова по-добре за самия теб.

— Аз избягах от нея.

— Защото имаш навика да се давиш, преди още да си опитал водата.

— И какво трябва да значи това?

— Това значи, че когато нещо или някой ти харесва, се впускаш стремглаво след него. И още значи, че ако бях на твое място, щях да си наема частен детектив.

— Ти си се разтревожил. Направо съм трогнат.

— Сериозно ти говоря.

— Джоко, ти никога не си говорил сериозно. Защото си евреин с елегантна външност, елегантни маниери, много пари и много свободно време. Е, как да се получи при това положение нещо сериозно?

— Не аз поисках този разговор.

— Добре, добре. Аз обаче, за разлика от теб, съм затънал до гуша, нямам нищо на влог, а съм задлъжнял на целия град и това ме побърква.

— Можеш да вземеш от мен назаем. За мен няма значение колко.

— Не.

— Колко всъщност имаш?

— Две или три стотарки.

Джоко се прозя.

— Аз по-добре да си тръгвам.

— Нали току-що дойде?

— Дойдох преди един нас. Стана много късно. Освен това съм като пребит. Защо не дойдеш и ти с мен? Ще спиш у нас. Така ще е по-безопасно.

— Не, не. Все пак, благодаря.

— Хайде стига.

— Какво стана с оная червенокосата?

— Взех й номера. — Поколеба се за миг, но отново настоя на предложението си. — У нас има цяла бутилка уиски.

— Не, не, благодаря.

— И да не хукнеш сега към нея. Не бъди чак толкова глупав.

— Няма — отвърна Джей и сви рамене.

— Ако си промениш решението… — И Джоко се изправи. — Ще ме намериш да си пийвам уиски и да си мечтая за цял полк червенокоси мадами.

— Да не нацапаш дивана.

— Много смешно.

Джоко дръпна вратата и я затвори след себе си.

Джей се заслуша как трополи по стълбите — Джоко никога не се возеше с асансьор. После извади един бележник и се замисли за богаташкото парти на „Ослепителната дама“. Силната светлина на крушката започна да го дразни. Той я изключи и отново се излегна на дивана. Светлината на уличните лампи му беше напълно достатъчна, за да вижда какво пише. Единственият приятел, който никога не му беше изневерявал, беше музиката. Ръката му сама започна да пише:

Видях те с дългата ти рокля

— надигаш чаша от кристал.

Отпиваш глътка бяло вино

и мислиш — всичко е наред.

 

Нещо липсва…

Целувките, нали?

Хайде, кажи, че съм само лъжец,

но всъщност кой съм, ти не знаеш

— аз съм Богът на Желанието.

 

Тази нощ

аз съм Богът на Желанието.

 

Тъмни очила Рей Бан,

загар, кокосов лосион.

Приключения, от теб непреживени,

но винаги бленувани.

Ти му говориш, той ти отговаря,

но всъщност никой никого не чува.

А аз не забравям, не, не забравям,

знам какво ти липсва…

 

Тази нощ аз съм Богът на Желанието.

Докато пишеше, в главата му се появи и мелодията, ритъмът й беше много добър. Изтананика я на глас няколко пъти и после се зае с последния куплет, мислейки си за Марлене.

Можеш да мигаш с клепачи,

можеш да свеждаш глава,

но аз разбирам много добре.

Това може и да излъже друг някой,

мила,

но не и мен.

 

Защото тази нощ

аз съм Богът на Желанието.

Този куплет промени плановете му за вечерта — трябваше да я види на всяка цена.

Още сега.

 

 

Кепела видя някакъв млад мъж да подкарва пикапа, а след минута светлината на третия етаж угасна. Кепела си помисли, че Бекър се е приготвил да спи. Тъкмо време да върне взетия назаем ключ. Един мъж с брада, облечен с фланелка и долнище на анцуг, целият изпотен, изтича покрай него. На Кепела му се стори странно някой да си прави сутрешната тренировка толкова рано — нямаше още три часът! Всякакви ги има.

Всъщност още няколко минути и щеше да стане точно три — Кепела почти беше преполовил половинлитровата бутилка „Попов“ и отпи още няколко глътки, изчаквайки още малко Бекър да заспи дълбоко. Не му се искаше отново да го изненада в тъмното. Измъкна се безшумно от взетата под наем кола и реши отначало да обиколи блока, просто за да провери дали всичко е наред. Обиколката му отне около пет минути, като без да усети, беше подминал Фреди, слял се с тъмнината във входа.

Кепела пое по външната стълба към апартамента на Джей. Възнамеряваше да пусне ключа през полуотворения прозорец. Едва ли ако Джей го откриеше паднал на пода, това щеше да го изпълни с подозрения. Когато коленичеше пред вратата на апартамента му, той чу шум от работещ душ. Хайде де — първо оня, дето се беше разтичал в три без петнайсет, сега и това момче — да се къпе в три часа посред нощ! Той пъхна ключа в пролуката и го побутна с помощта на сгънат на четири долар. После тихо се спусна по стълбите долу.

Докато пресичаше улицата, за да стигне до колата си, забеляза някакъв кльощав тип във входа. Изобщо не му се искаше да го нападат в три часа сутринта и ускори крачка.

Тогава избухна пожарът и за секунди се разрасна. Едва беше изминал няколко метра, когато се извърна и видя как от задната страна на блока изскачат пламъци. „Бекър!“, помисли си веднага той, не можейки да откъсне очи от разрастващия се пожар. Какво да прави? Ако позволи Бекър да загине, как после щеше да продължи да живее? Трябваше да се действа. Бързо!

Беше му останал достатъчно разум в главата, за да не се втурне по вътрешното стълбище, макар докато тичаше, да успя да забележи, че пожарът не беше обхванал входа. Когато започна да се катери по аварийната стълба, вече се задъхваше. Преодоля първата площадка. От нея се откриваше по-добра гледка, от която ставаше ясно, че не след дълго цялата сграда ще бъде обхваната от пламъци. Втурна се нагоре и продължи тичешком. От челото му започна да се стича пот. Усещаше как водката се бунтува във вените му. Зави му се свят. Това го накара да спре. Погледна надолу, от което му се зави още по-силно свят, затова завъртя бавно глава, за да може да погледне нагоре и да продължи. За миг му мина мисълта, че така вървеше и животът му — на границата между долу и горе.

 

 

Джей изми дима от цигарите, който се всмукваше от порите му всяка вечер, когато свиреха. Облече си изпраните вчера и изсъхнали джинси, чисти чорапи и маратонките, с които караше колело. Едва тогава забеляза падналия ключ за портата в Шилсхоул. Кога ли пък беше паднал? Тъкмо се беше заловил да си закопчава хавайската блуза, когато подуши, че нещо дими. След това забеляза и тънката струйка, напираща през процепа между долния ръб на входната врата и прага. Дим?! Вдигна ключа и изтича до телефона. Никакъв сигнал. Беше като мъртъв. Какъвто щеше да бъде и той, ако не предприемеше веднага нещо. Изтича към поправения терариум на гущера и затърси Гери опипом. В това време стъклото на единия от прозорците се строши и парчетата изпопадаха с трясък по пода. Джей пусна Гери и се притаи зад саксиите.

— Момче — извика дрезгав глас. — Цялата сграда е в пламъци. Бекър?

Джей се изправи и се провикна:

— Кой е тук?

От мястото, където се намираше, виждаше само половината лице на човека, който го беше повикал по име, осветено от пламъците. Хлътнало лице и топчест нос. Той беше! Нямаше никакво съмнение. Същият човек. Който веднъж вече се беше вмъквал в апартамента му. Мъжът от видеокасетата, когото китаецът беше нарекъл Рой.

— Какво искаш?

Кепела подаде глава през образувалата се дупка в стъклото на прозореца.

— Има пожар!

Стаята бързо се изпълваше с дим. Джей включи осветлението. Почти нищо не се виждаше.

— Гери! — извика той отчаян. — Гери!

Пламъците обхващаха все по-голяма площ. Кепела изкрещя:

— Момче, вразуми се. Махай се оттук. Веднага!

Джей се паникьоса. Открехна затворническата решетка, промуши се и натисна вратата.

— Не, момче. Не изглупявай…

Димът беше станал много гъст. Пламъците все още не бяха стигнали третия етаж. Но в прозорчето на асансьорната клетка се виждаха оранжевите им отблясъци. Джей сграбчи „Златоносната жила“, сложи го на рамо и гмурвайки се в дима, побягна по стълбите.

Кепела направи същото по аварийната стълба. Глупаво момче. Сградата гореше като цигарена хартия.

Джей стигна долу, но като отваряше външната врата, се сети за Креймърови. Изтърча по коридора и заудря вратата на апартамента им. Никой не се отзова. Бяха заминали някъде за отпуската, спомни си той. Отново се затича към изхода. Откъм асансьора се носеше гъст дим. Джей се огледа наоколо за последен път. Още щом излезе на улицата, нарамил „Златоносната жила“, видя същия мъж, който му беше извикал, да тича по пътя нагоре. Извика му, но мъжът изобщо не реагира и продължи да тича. Джей се метна на „Златоносната жила“ и натисна с все сила педалите. Мъжът се вмъкна в една кола и тръшна вратата след себе си.

Джей не беше изминал твърде голямо разстояние, когато чу взрив и видя апартаментът под неговия да избухва в пламъци. Това му подейства като шок и го накара да спре. Загледан в пламъците си мислеше — вече нямам дом. Усещаше дясното си рамо протрито от рамката на велосипеда, но това нямаше да му попречи да го кара. В края на уличката, на която се намираше блокът му, имаше противопожарно устройство. Той счупи стъклото и го задейства.

После се залови да преследва колата на Рой. Приведе глава, превключи на по-висока предавка и започна да намалява метър по метър разстоянието между велосипеда и колата. Вече ги деляха само около двеста метра, но Джей продължаваше все така да натиска силно педалите — главата приведена, за да придобие аеродинамична стойка, а и за да не бъде разпознат. Колата изви надясно. И Джей изви надясно. Колата зави наляво. Джей също зави наляво. Колата усили скоростта. Джей веднага превключи на по-висока скорост. Така и се движеха известно време — като привързани един към друг с невидимо въже. Докато се наложи да спрат на червена светлина. Джей натисна рязко спирачки, изви предното колело и се качи върху тротоара, за да не даде възможност на шофьора да го забележи в огледалото за обратно виждане. Спря се и се загледа през страничното стъкло на колата — видя как човекът вътре надига половинлитрова бутилка и отпива. Кой, по дяволите, беше този мъж?

След като подмина четири пресечки, колата пое по отбивката за Сидар, точно до Броуд, и спря. Джей продължи напред и докато я отминаваше, извърна глава, за да види номера. Апартаментът на Джоко беше през три пресечки. Изчака да види къде ще се появи светлина — в прозореца на първия етаж. Това го накара да си спомни за собствения си апартамент — какъвто вече нямаше. Всичко беше изгоряло. И никога нямаше да го види отново — тази мисъл предизвика дълбока въздишка. Само това — никакви два реда сълзи и три реда сополи — само дълбока въздишка.

Изгоря. Изчезна. Всичко. Завинаги.