Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blood of the Albatross, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Нешкова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Ридли Пиърсън. Кръвта на Албатроса
ИК „Компас“, Варна, 1997
Редактор: Любен Любенов
Коректор: Диана Черногорова
Електронен набор: Диана Янчева
Корица: Светла Карагеоргиева
Речник: Росен Нешков
История
- — Добавяне
6.
Беше започнало да вали и макар това да беше често явление в Сиатъл, на Кепела му се стори символично. Природата плаче, не беше ли всъщност това дъждът? През последните няколко дни той беше фотокопирал и прехвърлял толкова много файлове на ФБР, че вече им беше загубил броя. Групирани по три, той ги беше пръснал из целия град, скрил ги беше в трезори, по гари и багажни отделения зад секретни ключалки. Почнало се беше. Материалите, които бяха обозначени като само за прочит и при чието отпечатване бе използвано специално бледосиньо мастило, за да не могат да бъдат фотокопирани, беше прочел пред записващ касетофон. Разполагаше с огромна информация, пръсната из целия град, с помощта на която можеше да върне военната промишленост години назад. Даже може би десетки години назад. Един само човек беше, а можеше да причини… Даде сигнал за завой, пулсиращата зелена светлина освети лицето му. Усети да го обхваща силна възбуда: в акция, най-сетне в истинска акция!
Сега вече нямаше връщане назад. Само преди двадесет и пет минути го бяха отстранили от длъжност за неопределен срок, в очакване на ново разследване по случай подвизите му с колата. Както се и очакваше, комисията го беше нарочила за жертвата, която щеше да послужи за назидание. Случаят му беше тълкуван през последните три дни по най-различни параграфи на устава. Беше се превърнал в нежелана знаменитост, в мишена за гнева и яростта на хиляди непознати. Ричард Никсън от Сиатъл. Беше се провинил и нямаше да му бъде простено. Точно както Бранденбърг беше предвидил.
Пое надясно по Шеста улица, отклонявайки се от Саут Уошингтън. Като наближи Саут Кинг, зави наляво и паркира. Тази част на Сиатъл, в която сега се намираше, беше известна като Интернационалният квартал, макар мнозина предпочитаха да я наричат Китайският квартал, независимо че тук живееха и много хора от други националности. Улиците не можеха да се нарекат чисти, нямаше и кой знае какво за разглеждане, но тук кипеше енергичен труд — приличен на суетнята на пчелите около кошера или мравките, помъкнали зрънца и сламки.
Кепела подмина едно магазинче за хранителни стоки с надписи на китайски. През мокрото от дъжда стъкло забеляза няколко жени да ровят сред коренища и всякакви зърна, загребваха по малко и го претегляха, загъваха в хартия и надписваха. Една от жените държеше дете отстрани на кръста си, големите му очи сякаш не пропускаха нищо от движенията на жените. Още щом го забеляза, Кепела машинално разтвори устни в усмивка и му намигна. Децата бяха способни да го накарат да се усмихва.
Мизерният бар на Фу Вон на северния ъгъл на Саут Кинг и Осма улица си беше съвсем същия като в началото на шестдесетте. На Кепела му харесваше. Беше едно от ония места, в които не можеше и под страх от смъртна заплаха да накараш агент на ФБР да влезе, едно от местата, където след като те опознаеха, можеха и да те допуснат по-близо до себе си. Всички наричаха бармана Джорджи. Истинското му име беше Лон Вонг, име, което беше повод за много шеги и стълкновения в бара, така че веднъж Фу просто издаде заповед да се преименува на Джорджи и това име като че му залепна. Каквото кажеше Фу, това ставаше: той имаше излъчването на будистки монах, грубостта на ефрейтор, лицето и зъбите на човек, който е пострадал. Говореше се, че когато бил на седемнадесет, в Банкок Фу се подхлъзнал, докато бягал, за да спечели бас, на който се бил хванал в спортния клуб на града. В рамките на игрището за голф на клуба била изградена и писта за надбягване с коне. Веднъж играчите на голф пожелали да се полюбуват на чистокръвните коне в действие и обявили, че ще платят щедро на победителя. Фу и останалите жокеи отдавна се били отказали от подобен род надбягвания, тъй като от клуба ги наказвали. Затова решили да го направят набързо и избрали да пробягат едно малко разстояние, като щели да прекосят и пистата. Фу бил свален при сблъсък с Галопиращата мечта, а после стъпкан от Чаровния танцьор. Самият Чаровен танцьор останал да лежи на земята със счупен крак. За всеобща изненада Фу станал, като че нищо не е било, макар ясно да било, че трябва да го шият, и тръгнал. Искал да каже на всички, че никога не трябва да се оставят да бъдат свалени от коня, ако са решили да участват в състезание. И подгонен от тази мисъл, стигнал до Сиатъл. Преди четиридесет и една години.
Кепела постави ръката си, свита в юмрук, на барплота.
— Както обикновено, Джорджи.
— Да, сър, господин Рой.
Джорджи пусна ръцете си в действие и само след миг пред Кепела се появи питие.
Кепела усети приближаването на мъжа, преди да го е видял да се отпуска до него. От Фу винаги се носеше горчив мирис, като на лимонов сок. Доста стар лимонов сок. Каза му:
— Как върви, Фу?
— Ами добре, господин Рой. — Приближи се още повече и зашепна: — При нас останете днес?
Фу винаги го раздаваше прекалено драматично, помисли си Кепела. Обаче какво имаше наум този стар козел, никога не беше успявал да долови.
— Може би.
— Снощи наистина здравата победили — изрече Фу.
— Ако не побеждавах, нямаше изобщо да се връщам тук.
Джорджи, опрян на бара, мълчаливо слушаше. Кепела беше навикнал с вездесъщото му присъствие. Сега и тримата се разсмяха.
Ибен Холст се беше разположил в удобната седалка на взетата под наем скъпа кола, цялата тапицирана в бяло. Старата бричка на Кепела беше паркирана наблизо. На Холст му беше известно всичко за Рой Кепела. Беше го следил — в града, извън града, навсякъде. Следеше го от седмици. И най-накрая беше дочакал резултата. Кепела беше стигнал до дъното, а Холст като хищник, излязъл на лов, само чакаше удобен момент да се нахвърли върху беззащитната жертва. Чувстваше се като човек, който разполага с всичкото време на света. За жалост, разполагаше само с още няколко седмици.
Холст седеше спокойно, но в същото време се питаше дали старият китаец щеше да си свърши работата. Холст му беше обещал богато да го възнагради при добър резултат; единствено въпросът дали, или няма да свърши работа остана висящ.
След деветдесет мъчителни минути Холст влезе в бърлогата на Фу. Кепела не беше на бара. Тогава значи бяха влезли в задната стаичка, тъй като Холст знаеше, че Кепела не беше напускал заведението. Един представител на Ориента стоеше пред вратата на стаичката. Беше нисък и с червеникавокафява кожа, мътното черно на очите му едва прозираше през тесните цепки. Беше облечен с възтясна фланелка, рекламираща летните олимпийски игри. На дясното му рамо беше татуирана рисунка на гъба, образувана след атомен взрив, разтеглена чак до лакътя му. Под него можеше да се различи надпис на китайски, който в превод би трябвало да означава Брат на мира. Всички, които посещаваха бара на Фу, така и се обръщаха към него, въпреки че видът му беше всичко друго, но не и миролюбив. През последните няколко седмици Холст добре го беше опознал. Брат на мира отвори вратата още щом Холст се приближи към него. Също като на Фу Вон, и на него му беше платено от Ибен Холст.
— А, добре дошъл, господин Холст.
Белегът на Фу във форма на конско копито започваше от носа му и се простираше до дясното му ухо. Зъбите му, пожълтели от непрестанно пушене, стискаха цигара без филтър — никой не си спомняше да го беше виждал някога без цигара в уста. Кемълът подскачаше ту нагоре, ту надолу и от време на време в скута му се посипваше пепел.
Стаята беше много малка, изпълнена с дим и тъмна, изключение правеше само осветената от лампа на дълъг шнур и покрита със зелен филц маса за покер. Кепела седеше там. Излъчващ достойнство китаец в делови костюм, когото Холст досега не беше срещал, беше седнал до Фу, веждите му бяха сключени, вниманието му изцяло беше съсредоточено върху ръката, която му се беше паднала. Патси седеше до него и отпиваше от вечното си тъмновато на цвят питие, като от време на време проверяваше дали перуката й си беше все така върху главата й. Патси и Холст се познаваха. Отляво на Фу седеше млад мъж на име Ким. Беше с черно кожено яке, също както и Холст.
Холст се настани до момчето. Столът под него изскърца. На светлината на лампата се виждаше как се точи димът от цигарите.
Обади се Фу:
— Мисля познавате всички освен господин Лу и господин Кепела. — Посочи ги, после представи и новодошлия: — Господин Холст.
Лу кимна, без да вдига очи от картите. Кепела го погледна и му подаде ръка.
— Рой Кепела.
— Наричайте ме Ибен.
Холст произнасяше думите със силен немски акцент. Имаше ясни тюркоазни очи, къса права коса и строги и впечатляващи черти на лицето. Тънките му вежди, сякаш нарисувани с един замах на четката, сочеха право към ушите му с особена форма — липсваше им долната месеста част. Устните му като че бяха начервени. Зъбите обаче бяха бели — като направени от порцелан. Черното му яке плътно прилепваше по мускулестото му тяло.
— Името Кепела ми звучи познато — добави той.
Фу го прекъсна както се бяха договорили.
— Чисто съвпадение, господин Холст. Сигурно чели вестници, за агент на ФБР Кепела?
Това привлече вниманието на бизнесмена Лу. Той изгледа последователно всички събрали се около масата.
Обади се Кепела.
— Нямаме роднинска връзка.
Холст кимна.
— Какво съвпадение. Преди изобщо не бях чувал такова име.
— В този край често се среща — беше реакцията на Кепела, поглеждайки към Фу.
Беше му благодарен, че прояви характер. Ценеше бизнесмените, които умееха да защитават клиентите си.
Фу беше наред да раздава картите.