Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (1)

1.

Мъжът, чернокос и красив във взетия под наем смокинг, разговаряше със спокоен тон със семпло облечената дама срещу себе си. За последен път бе носил смокинг по време на вечеря, организирана от Държавния департамент толкова отдавна, че вече бе забравил как се прави възел на вратовръзката. Плодът на усилията му висеше усукан под адамовата му ябълка, готов всеки момент да се развърже.

Очите с леко отпуснати клепачи на младата жена бяха засенени от косата й с цвят на какао — накъдрена и дълга до под раменете. Брадичката й беше грубичка и доста издадена, а носът й — малък и като че не на място на това лице, но шията й беше дълга и красива. Роклята й с цвят на слонова кост леко проблясваше на светлината на свещите и я обгръщаше плътно чак до раменете и разпилените по тях непретенциозни къдри, които обаче изглеждаха импозантни благодарение на безупречната й стойка.

Навсякъде из банкетната зала на хотел „Регенсбург“ се водеха оживени разговори, като от време на време виното в чашите проблясваше, разлюляно от неочаквано движение на нечия ръка в подкрепа на словесен аргумент. Из въздуха плуваха подноси с гъши пастет, пилешки бутчета и различни торти, носени от ловки сервитьори с бели ръкавици, и кацаха върху масите. Постоянните посетители на „Регенсбург“ току-що бяха изслушали рецитал и нечии крака леко потропваха под масите в такт с някоя все още звучаща в съзнанието им понравила им се мелодия.

Що се отнася до това какво ставаше от другата страна на прозорците на хотела — сгъстяващата се тъмнина на ранните вечерни часове постепенно обвиваше града, подсилвана от надвисналите буреносни облаци, тласкани от вятъра откъм Чехословакия на изток. Приглушеният грохот на далечни гръмотевици и мълниите на светкавиците, блясващи на хоризонта, предвещаваха летен дъжд. Спорадичните пориви на вятъра разлюляваха червените мушката, засадени в ярко боядисаните продълговати дъсчени саксии пред хотелските прозорци — единственият цвят, по-различен от еднообразните сиви фасади на сградите, следващи линията на тесноватите павирани улици. Вятърът разпиляваше короните на дърветата, навеждайки клони и обръщайки листа, а под тях пешеходците забързваха ход.

В банкетната зала мъжът отново се извърна към компаньонката си и попита:

— Знаеш ли как да стигнеш до гарата, Шарън?

Тя сви устни.

— Без проблем ще я намеря, Брайън. Няма защо да се притесняваш за мен.

— Да можех и аз да споделя поне част от твоя оптимизъм.

Шарън изобщо не се безпокоеше. Брайън се беше представил добре: и двамата бяха гости на хотела, и двамата — американци; съвсем нормално беше да я потърси в салона, където се изнасяше рециталът. После я беше съпроводил до изпълнилата се с гости на хотела банкетна зала. Със своя смокинг той отлично хармонираше с обстановката. Тя го изгледа със сияеща усмивка. Докато поднасяха първото ястие, й беше доверил необходимата информация. Сега оставаше само да й предаде снимката. Нямаше причина да се безпокои. Утре щеше да пътува с влака за Париж.

Той отпи от чая си, поглеждайки я над деликатната рамка на красивата чаша.

— Изглеждаш в отлична форма. Най-вероятно, защото редовно спортуваш.

— Точно така — кимна тя и допълни: — Благодаря ти.

— И здравето ли ти е така великолепно, както и видът ти?

— Надявам се — предположи тя.

— Това е чудесно. Аз не съм се чувствал добре от седмици. Смятам, че е от храната. Твърде много месо и картофи. И постоянно само това. Очаквала ли си, че германците ще са чак толкова неразумни? — И без да дочака отговора й, той продължи: — Твърде много месо. И много малко зеленчуци. — Отново за миг втренчи поглед в нейния. — Обзалагам се, че ядеш много плодове и зеленчуци.

Тя кимна. Изведнъж той й се стори по-нервен от обикновено, вниманието му като че беше раздвоено. Това й подейства доста смущаващо.

— Съсредоточи се върху двамата на вратата. Не ги виждам добре. Опиши ми ги.

Думите му бяха съвсем изненадващи за нея — сторило й се беше съвсем естествено, че за пореден път беше вперил поглед в отраженията на залата и присъстващите в тъмните прозорци. Тя се загледа уж небрежно над рамото му по посока към фоайето. При нормални обстоятелства двама мъже, делово облечени, едва ли биха привлекли вниманието на някого; всички останали обаче бяха в официални облекла. А тези двамата приличаха на бурени, изникнали ненадейно насред добре поддържана градина. По-високият внимателно оглеждаше всеки от гостите. Леко присвитите му очи срещнаха любопитния й поглед и спряха скоростния оглед. И тя остана загледана в него. После му се усмихна и сведе срамежливо очи. Пое салфетката и я поднесе към устните си.

Все така загледан в прозореца, Брайън произнесе:

— Той те забеляза.

— Да.

Устните й бяха прикрити от салфетката.

— Ниският не ми се струва познат. Опиши ми сега високия. С черна коса ли е? Пълни устни?

— Пълни, да. Тежък поглед и решителна брадичка.

Откакто беше забелязал мъжете, Брайън не го свърташе на стола му. Дървото проскърцваше от време на време.

Тя разстла отново салфетката върху скута си, без да променя положението на главата си, само изпъна рамене и вдигна очи към мъжа срещу себе си.

— Някакви други искания да имаш по отношение на мен?

— Просто не спирай да бърбориш.

Тя се засмя.

Той продължи:

— Белезите съвпадат — това само доказва, че прикритието ми се е оказало недостатъчно надеждно. Може би сега ще проваля и теб.

— Няма да имам проблеми — изрече тя самоуверено.

— Някъде нещо не съм направил както трябва — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на нея. После продължи: — Надявам се на теб да не съм навредил.

— А сега се успокой — инструктира го тя.

— Да се успокоя? — прошепна той. — Ами ако съм те компрометирал?

Шарън избухна в показен смях, който звучеше доста убедително. Отстрани приличаха на хора, които доста добре се наслаждават на компанията си.

Брайън не беше обзет от истерия — всеки агент беше приучен да блокира подобни чувства — но изпитваше силно безпокойство.

— Това, че познавам този мъж, нищо още не доказва. Едно обаче знам със сигурност — знам кога интуицията ми не ме лъже.

— Брайън!

Тонът й целеше да го предупреди, че се самозабравя в безпокойството си. В същото време тя отново погледна високия мъж и му се усмихна. Шарън Джонсън работеше в посолството в Бон, но най-неочаквано беше препратена тук. И сега се беше превърнала в муле, както наричаха куриерите, натоварено с жизненоважна информация за Вашингтон. Станало беше толкова набързо. Едва няколко души знаеха за възложената й задача; местните власти изобщо не трябваше да узнават за нея. А навън при всеки порив на вятъра триъгълните флагчета, веещи се точно до прозореца, пред който тя седеше, изплющяваха, сякаш нечии оглушителни аплодисменти. Или изстрели.

Брайън беше дошъл тук, в Регенсбург, Западна Германия, преди повече от шест месеца, изпратен от отдел „Специални операции“ на ЦРУ. Прикритието му като адвокат очевидно беше успешно, но за действителната му работа не можеше да се каже същото — никакви резултати през първите пет месеца. После беше попаднал на недоволен от живота чиновник и след кратко ухажване беше успял да купи, макар и незначително количество информация от първостепенна важност. И сега Шарън трябваше да запознае с нея директорите на ЦРУ и ФБР. И никой друг.

Тя се беше информирала за случаите на агенти под дълбоко прикритие по време на първата си година в Ленгли. Брайън точно отговаряше на описанието за изгорял бушон: агент, чието прикритие поддава, а съзнанието му е на ръба на подлудяването. Проблемът, пред който се изправяш, когато работиш под прикритие, е, че за да бъдеш убедителен, не трябва никога — никога — да се обръщаш към предишното си аз, не трябва никога да прекъсваш връзката със сегашното си битие, даже и когато останеш насаме със себе си. Особено когато останеш насаме със себе си. Трябва във всеки момент от живота си да се чувстваш и държиш като другия човек, в който си се превъплътил; само по този начин ще успееш да прекрачиш невидимата граница, наречена щом аз вярвам, значи и другите ще повярват, и убедително да сътвориш нова реалност. Просто ядеш, спиш, мислиш като другия човек. Въпреки това другият човек беше само една обвивка — излязло от нечия папка творение — набор от имена, номера и места, побиращ се на петнадесетина страници, минало, което трябва да се наизусти, и настояще, което трябва да се изпълни с блестящи дела. Никаква твърда почва под краката ти, само една картонена папка, няколко снимки и факти. Без да си позволиш нито за миг на истинското ти аз да изплува на повърхността, просто го криеш зад врата, която никога не отваряш.

Да, Брайън наистина напълно отговаряше на описанието за изгорял бушон: с нервното потрепване на левия му клепач; с постоянното потропване на пръстите по масата; чудатите физиономии, редуващи се на лицето му; мътният, пронизващ поглед. Няколко капчици пот се бяха прислонили в останалите необръснати косми под долната му устна.

— Какво правят сега? — изсъска той, а левият му клепач продължаваше да потрепва.

Изгорял бушон. Брайън се разпадаше просто пред очите й. Разбира се, трябва да им доложи и за това. Съзнаваше и че състоянието, в което се намираше, може и да обезсили важността на информацията му пред очите на висшестоящите.

Тя му се усмихна — с покровителствена усмивка — и протегна ръка, за да успокои постоянно потропващите му пръсти. Правило номер едно: успокой партньора.

Той рязко дръпна ръката си и я отпусна в скута си. Изглеждаше изплашен.

— Може би е по-добре да си тръгваме — предложи тя, усещайки как безпокойството обзема и нея самата.

Искрено завидя на жената, която бе седнала през две маси — изражението на лицето й беше така безметежно, а тя самата изглеждаше загрижена единствено за съдържанието на чинията си. На фона на приглушената светлина й се стори, че се намират на неизмеримо разстояние една от друга.

— Може би е по-добре да си тръгваме? — повтори Шарън.

— Не, още не — отхвърли категорично предложението й той.

Тя отдръпна ръката си с бавно провлачено движение от мястото, на което доскоро беше потропвала неговата ръка, и попи устни с крайчеца на салфетката си. После каза:

— Брайън, няма защо толкова да се безпокоиш.

— Това е той! Високият мъж е един от помагачите им. Дошъл е за мен.

— Помагач ли? Брайън, има ли още нещо, което да не знам? — Изрече го с тон, с какъвто една майка би се опитвала да се справи с провинилия се син.

Той заломоти:

— Първо една фирма, после друга фирма, трета фирма. Много, много фирми.

До мястото, където се бяха насъбрали капчици пот под долната му устна, вече се бяха образували цели вадички. Едната заливаше и брадичката му.

— Една кутия, после втора кутия, и още една, и още една. Просто безплатни мостри. Само едни безплатни мостри.

Беше чела, че когато влуденото съзнание най-накрая пробие стената, издигната между истинската и фалшивата самоличност, то ще се опита да се закачи за действителността чрез нещо познато. За Брайън това се бяха оказали безплатните мостри.

Той продължи:

— Стигаш до края на алеята. Дърветата продължават по другата алея, а Сам Кейн гори листа. Отиваш до пощенската кутия и я отваряш. Вътре има кутия, а в нея — друга кутия. Кутия от сапун за миене на съдове или може би омекотител при пране…

Преди малко беше само загрижена за състоянието му, сега то направо започваше да я плаши. Как да го изведе оттук? А той продължаваше:

— … или зърнена закуска. Зърнена закуска за деца. „Капитан Крънч“. Или „Замразени ядки“. — Вдигна глава. — Не, „Тони Тигърът“. Стррррахотни са!

Те са го дрогирали, помисли си тя, докато той продължаваше да реди думи без връзка. Изпаднал е в стрес, без всякакво съмнение е, но и са го дрогирали. Тя отмести очи от безжизнения му поглед към чиниите върху масата им. Почувства се някак по-добре. Е, добре, как са успели да го дрогират? Чрез солта ли? Или черния пипер? Не.

Той повиши глас и разпери ръце, за да илюстрира по-добре обхваналия го ентусиазъм, когато от устните му се изплъзна думата велосипед и се превърна в основна за по-нататъшните му бръщолевения. За него и сестра му, които веднъж наели велосипед тандем, докато били на почивка с родителите си на Бермудските острови.

Да не би пък в предястието му нещо…? Едва ли…

Някои от гостите, насядали на съседните маси, не криеха притеснените си изражения и разменяха многозначителни погледи помежду си. Какъвто и да беше наркотикът, той явно в този момент вече забавяше своето действие. Тя предположи, че най-вероятно е смес от амфетамини и средни по сила халюциногенни вещества.

— Господи! — изкрещя той. — Съвсем съм се побъркал.

Възрастна жена от съседната маса тежко въздъхна.

— Брайън — обърна се към него Шарън със спокоен тон.

Беше грешка, но тя го осъзна доста късно. Той беше стигнал твърде далеч и вече не беше Брайън. Брайън вече не съществуваше, освен може би в нечия папка. Истинското му име беше Робърт Сакс. Тя пое чашата му с чай, поднесе я към носа си и я подуши: нямаше начин да се разбере.

Лицето му се зачерви. Дишането му стана затруднено. Тя го сграбчи за ръката.

— Хайде да си ходим.

Той се дръпна с всичка сила назад и столът му се заклати. Посегна с ръка да намери стабилна опора, но успя да се хване само за крайчеца на покривката. Столът му политна назад, последва го покривката, а заедно с нея и всичко, което беше върху нея.

Шарън рязко се изправи; столът й също се прекатури назад. Тя се втурна към Брайън, плътно прилепналата й рокля доста ограничаваше движенията й. Пръсналата се храна го покриваше целия и при други обстоятелства този факт би предизвикал само усмивки. В лице той приличаше на юноша, но изразът на очите му издаваше, че е зрял мъж. Досега не й се беше случвало да вижда някого да умира, но разбираше, че точно това предстои. Той протегна ръка към нея и хващайки я за косата, я притегли към себе си. Възрастната жена от съседната маса се развика сякаш нея бяха уловили за косата.

Той измъкна черно-бяла фотография от вътрешния джоб на сакото си. После болката взе връх над него и ръката му се отпусна безжизнено, все така стискайки снимката. Шарън се опита да я издърпа, но той стискаше здраво. Тя дърпаше, той не пускаше. Разтърси свитата му в юмрук ръка и най-накрая успя да види какво има на снимката: неколцина мъже, лицето на един от тях беше заградено с кръгче. Докато се вглеждаше в него, направи още един опит да издърпа снимката. Но Брайън все така не я изпускаше.

— Много ме е страх — отрони ведно с въздишката си той. Последните му думи.

Двама сервитьори се втурнаха към тях. Високият мъж с пълните устни, който досега беше стоял на вратата, водеща към фоайето, се запъти към Шарън.

Тя отново погледна към Брайън. Не можеше да й го побере умът. Мъжът, който само допреди минути беше разговарял с нея, сега лежеше с поглед, вперен в полилея, гримаса беше изкривила лицето му, прорязвано от стичащи се вадички пот. Тя вдигна глава и видя сервитьорите, надвесили се над тях.

Високият мъж се приближаваше с поглед, неотклонно впит в нея. Очите им се срещнаха, този път тя не се усмихна, но се изправи.

Единият от сервитьорите се развика като обезумял:

— Лекар! Лекар, моля.

След това коленичи, натисна няколко пъти гърдите на Брайън, после стисна носа му и започна да му прави изкуствено дишане уста в уста.

Високият мъж с пълните устни най-сетне ги доближи и сграбчи Шарън за рамото. Ръката му беше студена. Тя се откопчи от хватката му и се промъкна между два стола. Роклята й се закачи на подал се от единия стол гвоздей и се скъса. Шарън се втурна с все сила напред, давайки си сметка, че и тя като че ли на свой ред обезумява. Преследвачът й вървеше плътно след нея, но тъй като беше доста по-едър, му се налагаше с труд да си пробива път, като разблъсква маси и столове. Един от изпречилите му се гости се опита да протестира и се изправи. Високият мъж само с едно движение на ръката успя да го върне на стола му. Шарън се шмугна между поредните столове.

— Помощ! — извика тя на немски.

Един мъж с червени бузи и дебели вежди се изправи, за да прегради пътя на преследвача й, но и той бе заставен силом да седне отново на стола си.

Посоката, която бе избрала Шарън, я отведе в кухнята. Още от прага тя бе обгърната от силни аромати и обградена от закръглени мъже, всички те наблюдаващи ухилени скъсаната й дреха. Тя сграбчи един голям нож и доразкъса роклята си от бедрата до глезените си, после просто го пусна на земята. Един от готвачите чак подсвирна при вида на заголените й бедра.

Преследвачът й се появи внезапно зад нея, лицето му цялото гореше от напрежение и ярост. Тя се втурна между двама от дебелаците, като пътьом успя да събуе обувките си на високи токове и се затича към изхода.

— Помощ! — пак извика тя, щом ръката й пипна дръжката на вратата.

Зад нея един от готвачите се изпречи на пътеката между печките и блокира достъпа до нея на преследвача й. Останалите застанаха зад колегата си и образуваха плътна преграда. В това време тя не успя да вземе един завой, спъна се и се строполи върху паветата, ожулвайки зле лакътя си. Погледна назад: ето го и него, тича да я догони. С усилие се изправи и се затича с всичка сила по тясната уличка покрай дървените неномерирани врати на старинните, образуващи непрекъсната редица къщи. Триста метра по-нататък съзря купола и богато декорираната сграда на църква. Чуваше го — деляха ги най-много една-две къщи — и отново забърза. Докато се качваше по каменните стъпала, погледна назад. Като го видя как тичаше, разбра, че е решен да я хване на всяка цена. Дръпна с все сила огромната порта, тя се отвори със скърцане, пропусна я вътре и се затръшна. Бързо премина пътеката между двете редици пейки от тъмно дърво. Мокрите й стъпала шляпаха по каменния под; звукът от стъпките й кънтеше, подсилен от великолепната акустика. Само олтарът беше осветен: Исус, прикован за кръста, и кръвта, избила по прободените му гръд и глезени.

— Ей! — гласът й треперливо молеше за помощ.

Чу как голямата порта се отвори с трясък, шмугна се между две пейки и се пъхна под едната, опитвайки се да успокои дишането си.

Прокънтяха стъпки. Тя загриза нервно нокти. Какво да прави? Измисли нещо! Нямаше къде другаде да отиде. Освен да се крие в тази Божа къща. Изведнъж съзря крайчец от роклята й да се подава издайнически изпод пейката. Звукът от шляпащите стъпки на преследвача ставаше все по-силен. Тя бързо прибра подаващия се край на роклята си.

Той вървеше бавно и поглеждаше под всяка пейка, покрай която минаваше. Шарън си наложи да не диша. Чуваше неговото тежко дишане — сякаш хъркаше по време на сън.

— Търсите ли нещо? — прозвуча кротко от известно разстояние мъжки глас с мек горнонемски изговор.

Черните обувки спряха неспирния си ход точно до пейката, където се беше скрила тя. Усети да й се завива свят. Кръвта лудо чукаше по слепоочията й.

— Не, отче.

Искаше й се да закрещи от радост. Свещеник! Благодаря ти, Боже!

— Стори ми се, че търсите нещо. Нещо загубено ли?

— Не, отче. Аз… аз дойдох да се помоля.

— Тогава да се помолим заедно. Ела, сине мой. Приближи се до олтара. Моли се с мен.

Обувките я отминаха. Дочу изпукване на кости — мъжете бяха коленичили. Свещеникът подхвана молитвата с монотонен глас и продължи така няколко минути. После черните обувки се насочиха обратно по пътеката и отново преминаха покрай нея. Чу как портата се отвори и затвори. Въздъхна дълбоко, усети, че всеки миг ще се разплаче.

— Можете вече да се изправите. Покажете ми се. Той си отиде — прокънтя гласът на свещеника.

Изненадана, тя се измъкна изпод пейката и предпазливо надигна глава, поглеждайки първо към входната врата, а едва след това извръщайки се с лице към свещеника. Беше възрастен човек с коса досущ като фалшивата брада на дядо Коледа и велемъдрото изражение на Божи човек. А тя не приличаше на себе си: мократа й коса беше в пълен безпорядък, скъсаната й рокля се беше усукала около тялото й, а освен това от нея се стичаше вода. Кръстоса ръце пред гърдите си и обхвана рамене. Той я наближи с бавна, спокойна крачка.

— Какво се е случило? — попита.

Тя поклати глава, все още силно уплашена.

— Нуждая се от убежище.