Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (37)

37.

Кепела пристигна пред клон „Стоунуей“ на банка „Рейниър“ в три и половина. Сложи подписа си в регистъра за трезора и подаде ключа си на жената. След минута беше и в самия трезор и отваряше една от малките касетки. Извади от нея торбичка с пъхнати в нея прегънати на две листа хартия. Това бяха всички схеми на подслушвателната система SOSUS за северната част на Тихия океан на Военноморския флот, която представляваше поредица от взаимносвързани подводни микрофони, които биха могли да чуят и осъществят тройно засичане на сигнала, за да се определи точното местоположение на вражеска подводница. Тази система представляваше една от най-секретните информации на Министерство на отбраната — възможно най-добрата примамка за Вилхелм, беше казал Бранденбърг.

Слънцето опари лицето му, когато излезе от банката. Сиатъл се показваше в най-добрата си форма — жега, влага, красота. Във въздуха се носеше чуден аромат, като от милиони цветя. Улиците гъмжаха от хора с атлетични фигури: бегачи, велосипедисти, деца върху скейтбордове. Кепела се пресегна към жабката, взе шишето и се задоволи на фона на масовите спортни упражнения наоколо да поупражни издръжливостта на лакътя си, отпивайки бавно три яки глътки водка. През днешния ден можеше да се поздрави с още по-голям успех. Беше изчакал да стане десет часа и едва тогава беше посегнал за пръв път към бутилката. Вчерашния ден това се беше случило в девет часа. А предния ден беше започнал да пие още като си отвори очите сутринта. С всеки ден положението ставаше все по-добро.

След по-малко от десет минути той зави в уличката до апартамента на Роузи, топлината вече беше достигнала до основата на черепа му. Роузи беше в кухнята, облечена само в памучен комплект от бикини и камизола, и изсипваше овесени ядки в една купа — изглеждаше много разтревожена. Щом видя Кепела, слабичкото й телце се люшна и притисна към неговото. Прегърнаха се.

После той се хвана за куфарчето си и обяви:

— Трябва да се обадя по телефона.

Лицето й отново стана тревожно.

— Бизнес.

Той я изгледа внимателно. Заприлича му на дете. За първи път се разколеба по въпроса дали наистина е замесена в операцията на Холст. Възможно ли беше да няма нищо общо с него? Опита се да пропъди тези мисли, но една все пак успя да се прокрадне — че ако беше с него по своя воля, това можеше да означава само едно. Концентрира вниманието си върху телефона и набра номера на преносимия телефон на Холст. След кратка размяна на реплики той остави слушалката, извърна се към Роузи и й каза:

— Трябва да изляза.

— Ти пил сутрин.

— Да — призна той, усещайки се малко засрамен. — Нерви.

— Повече днес не, нали, Рой?

— Ще видим. Не мога да обещая.

— Моля!

— Ще опитам, Роузи. Не знам. Ще опитам. Но не мога да обещая.

— Лошо става, Рой.

И по бузите й се търколиха сълзи.

— Какво има, Роузи? — попита той и я притисна към себе си.

Усети огън в слабините си. Господи, все повече му харесваше. Все повече.

— Лошо става, Рой. Много усещам. Не отивай. Моля, не отивай.

— Трябва, момичето ми. — Лекичко я отблъсна. — Ще се оправя. Още една среща и край. — Не трябваше да употребява тази дума — беше знак за лош късмет, но какво можеше да направи. — След това ще си направим пътешествие. Ще ти покажа Олимпийския полуостров, обещавам ти.

Тя кимна и избърса сълзите си, опитвайки и да се усмихне. Не вярваше на нито една негова дума. Нещо лошо щеше да се случи. Рой Кепела нямаше да се върне.

 

 

Веднага щом потегли, една кола го последва, но той не я забеляза. Джоко беше наел две коли, една за Джей и една за себе си, тъй като радиаторът на неговия пикап беше отказал да работи след вчерашния инцидент. Сега беше застанал в засада до Шилсхоул. Джей се беше отправил към апартамента, до който беше проследил Рой в нощта на пожара. Сега отново го следеше, но с кола.

Отначало Кепела се изненада, че Холст е предпочел отново мотел „Уестсайд“. Но пък беше последното място, където на него самия би му хрумнало да го потърси. Провери дали документите за SOSUS са в джоба му и излезе от колата.

Завесите бяха дръпнати и Кепела изчака известно време на прага на стаята, докато очите му привикнат към тъмнината. Миришеше на мухъл и пот. Марлене беше седнала на леглото, с разбъркани коси, с лице цялото в синини, с риза, разкъсана на рамото, което също беше в синини. Беше приковала поглед в пода и не се помръдна, когато Кепела прекрачи прага.

И ризата на Холст беше разкъсана, разкопчана, а лявата му ръка — превързана. Беше приседнал на крайчеца на шкафа, лека усмивчица изкриви устните му, щом погледна към Марлене.

— Затвори вратата.

Марлене изглеждаше все едно всеки момент щеше да изгуби съзнание. Кепела успя да забележи драскотините по шията на Холст. Следи от нокти. Краката на Марлене също бяха в синини, а устните й, макар и намазани с твърде много червило, бяха подпухнали и сцепени.

— Седни — заповяда Холст.

Кепела седна на единствения стол. Не можеше да свали очи от Марлене, която продължаваше да седи в същата поза и да не го поглежда.

— Кажи му, Марлене.

Тя се подчини моментално и заговори с глух глас:

— В документацията, която ни предаде, липсва информация за съответното снабдяване с енергия на лазера, ако ще се разгръща чрез сателит. Можеш ли да обясниш как ще стане?

Кепела вдигна рамене.

— От тия глупости нищо не разбирам. — Извърна се към Холст. — Това е всичко, с което разполагаме. Ако нещо липсва, значи така е било замислено. Никоя от регионалните дирекции не разполага с цялостна картина по този проект. Това трябваше да ви е ясно.

Холст каза:

— Напълно сигурен ли си, че разгръщането ще се извърши чрез сателит?

— В тия работи пълна сигурност никога не е имало. Известно ти е, че във всички служби от този род дезинформацията е част от играта. Така че тази система може да се окаже и чист блъф. Доколкото знам, проектът не е празна работа и се очаква да бъде реализиран в края на септември или началото на октомври. Това е всичко, което ми е известно.

През цялото време Марлене не вдигна глава, за да го погледне.

— Донесе ли документацията за SOSUS? — попита Холст.

Кепела кимна, без да откъсва поглед от Марлене.

— Дай й я — заповяда Холст.

Кепела подаде сгънатите листове хартия на Марлене. Тя бавно ги разгъна и се съсредоточи за кратко върху първата страница, после премина към следващата.

— Тя ли е?

— Търпение — беше отговорът й.

За миг погледна Кепела и този неин поглед изрази какво я вълнуваше в момента. Все едно му каза: „Помогни ми. Моля те, помогни ми!“.

Кепела прехвърли поглед към Холст, след това отново към Марлене. Пак Холст, после Марлене. Немецът видимо започна да нервничи. Скочи от шкафа и се приближи до Марлене. Вдигна юмрук и я удари в лицето.

— Казвай!

Марлене с нищо не показа, че я е заболяло. Тя обърна листа, който до момента четеше, и погледна Холст в очите. Заговори му с равен тон:

— Опитвам се да прочета нещо.

Холст за миг изглеждаше смутен, но впечатлението за подобно чувство бързо се разсея, когато Кепела го видя да изважда пистолет.

Нещо лошо витае във въздуха, помисли си Кепела. Холст трябва да е превъртял. Щеше да убие него, а може би и момичето. Каквото и да се беше случило преди да дойде, и на двамата не беше подействало добре, но това в първия момент си беше проличало само при Марлене. Кепела взе мигновено решение. За момента операцията на Бранденбърг мина на заден план. Толкова усилия от страна на Кепела, а ето до какво бяха довели те — да бъдат заложници на яростта на един луд германец с пистолет в ръка в стая само с един изход.

Кепела скочи от стола и изби оръжието от ръката на Холст. Блъсна германеца към шкафа и приготви дясната си ръка за удар в шията му. Холст замахна с нож и мушна в слабините Кепела, който залитна към леглото. Марлене залегна върху пода, опитвайки се да докопа пистолета. Холст с все сила стовари крак точно върху китката й. Чу се хрущене на кости. Марлене изпищя…

 

 

Дебелите плъзгащи се стъкла и дръпнатите завеси заглушаваха гласовете вътре. Джей откри, че е невъзможно да долови и една дума от разговора. Притвори очи и опита да се съсредоточи. Внезапно разговорът премина в схватка. Той натисна бравата. Оказа се заключено. Очите му се спряха върху двата празни железни кафеза за мляко пред вратата на една от стаите в съседство. Едва пипнал метала и чу как Марлене изпищя…

 

 

Холст вдигна пистолета и стреля. Тялото на Кепела отскочи и той загуби съзнание, после отворените му очи замряха, загледани в тавана. Марлене отново изпищя.

Изведнъж прозорецът се строши на хиляди парчета. Досега първият и единствен изпит за храброст на Джей се беше състоял в задната част на пикапа, каран от Дони. През целия си живот се беше възприемал като страхливец — никога не се бе впускал в побоища. Въпреки това той се хвърли през завесата, без дори да се замисля, че с три счупени пръста шансовете му клонят към нула.

Внезапното счупване на стъклото изненада Холст. Тъкмо се готвеше да изстреля още един куршум в тялото на Кепела — за по-голяма сигурност — нещо или някой нахлу през завесата от дясната му страна. Ръката му трепна, докато натискаше спусъка и куршумът се отклони към стената.

Джей взе кафеза от пода, вдигна го над главата си и го стовари с все сила върху Холст. При удара пистолетът му излетя, а самият Холст политна и се блъсна в шкафа, при което едва не се задави. Джей видя отворените очи на Кепела и се паникьоса. Сграбчи ръката на Марлене — тя изхлипа — и я задърпа, докато не се изправи. Двамата се затичаха и буквално прелетяха през образувалия се отвор в стъклото, на мястото на плъзгащата се врата.

Прозорецът срещу стаята, в която допреди малко бяха, се строши от улучилия го куршум. Те ускориха бяг, завивайки надясно на първата пресечка. Джей заговори бързо:

— Сега трябва да се разделим. Среща в парк Гесуъркс, в десет часа довечера.

— Не — изхленчи тя, забавяйки ход. — Ръката ми.

— Бързо! — прозвуча като заповед. — Сега влизай тук.

Настани я на шофьорската седалка на наетата кола, с която беше дошъл, плъзна ръка покрай нея, пъхна ключа в контакта и включи двигателя.

— Карай! — отново заповяда той, забелязвайки едва сега, че тя стискаше в непострадалата си ръка дебела пачка листа.

Като бяха разделени, поне един от тях щеше да успее да избяга от Холст. Тя го погледна въпросително, изражението на лицето й като че беше съвсем лишено от живот. После пусна листовете върху съседната седалка и улови кормилото.

— Карай! — прогърмя гласът му.

И тя подкара.

Джей притисна пострадалата си ръка към тялото си и се затича със скорост, с каквато досега никога не беше тичал. Зави надясно, побягна надолу по улицата, прекоси я, зави в лявата пресечка, прекоси я, след това пак надясно, после наляво. Най-накрая задъхан се притаи до дебел жив плет. Една кола го беше следвала въпреки всичките му маневри. Тъкмо си мислеше, че няма кой да е друг освен Холст, и я чу да отминава.