Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (12)

12.

Шарън Джонсън беше намушкала полицай, не подозираше, че и такъв беше имало сред нейните преследвачи. Инцидентът се озова на първите страници на вестниците с всякакви разсъждения на тема коя е била жената. Сега и полицията я търсеше също толкова настойчиво, както и другите. А Брайън беше настоявал местната полиция да не бъде замесвана. Беше си наела хотелска стая недалеч от гарата и оттам отново се беше опитала да се свърже с каналджията по телефона. Така и си седеше в стаята и чакаше, нетърпението й нарастваше, страхувайки се да си подаде и носа навън. Най-накрая, след двудневно безплодно звънене, от другата страна на линията насреща й се отзова басов глас.

— Благодаря ти, Господи — изрече тя, след като чу неговата част от паролата.

След като го чу да я повтаря, Шарън изрече в отговор и своето изречение.

— Къде сте? — попита той.

Тя му съобщи названието на хотела и след като остави слушалката, зашепна молитва. Шарън Джонсън вярваше, че Бог винаги й помага да се справя с живота и успешното свързване с каналджията засили увереността й в тази посока. Беше си позволила да изпита страх, най-ужасния враг за всеки агент, но сега, след като знаеше, че каналджията се е запътил към нея, надеждата, че нищо лошо няма да й се случи, се върна. И този момент надеждата беше изтрила и последната капчица страх.

Тъкмо си миеше лицето в маломерната баня, когато телефонът позвъни. Телефонът! Тя отброи позвъняванията. Освен администратора, комуто щедро беше заплатила да я предпазва от посетители, никой друг не знаеше, че се е настанила тук. Може би каналджията беше решил да я потърси на свой ред, от предпазливост. След две позвънявания обаче телефонът замлъкна. Това беше сигнал, за който се бяха условили с администратора — някакъв човек беше питал за нея на рецепцията и сега се качваше. Тя се опита да се концентрира. Колко ли се беше забавил с позвъняването администраторът? Какво време изобщо имаше тя самата на разположение?

Понечи да хукне по стълбите, сети се обаче, че евентуалният й преследвач по-скоро би изпратил асансьора до последния етаж празен, за да го направи практически неизползваем, и също би предпочел стълбите. Аварийният изход представляваше друга възможност, но ако тайнственият й посетител не беше сам, най-вероятно секунди я деляха от нежелана среща с втория човек, тръгнеше ли натам. Беше в капан. Огледа се из стаята, чудейки се какво да предприеме. Нямаше смисъл да се крие зад вратата. Ами под леглото? Абсурд! Оставаше само малката баня, безсмислено беше обаче сама да се пъха в капана, който представляваше една стая с размерите на затворническа килия и само с един изход. Мислите й се придружаваха от непоносимото усещане как се изнизват секунда след секунда в бездействие. Какво трябваше да направи?

И тогава за миг я осени прозрение. Представи си ясно какво би могло да последва. Мигновено свали дрехите си и ги хвърли на пода в банята. Остана само по бельо и обувки. Пресегна се към душа и разви кранчето за топлата вода. Иззад опънатата завеса, скриваща ваната, се понесе пара. Премести купчинката дрехи така, че да може да се вижда от вратата на стаята. След това открехна вратичката на аптечката, за да смени гледната точка на огледалото върху нея. Гъсти валма пара бяха закрили от погледа тавана на малката баня и се стелеха по стените като облаци, вещаещи буря. Шарън преценяваше с поглед пресъздадената от нея сцена. Течаща вода, пара — стори й се убедително. Времето не чакаше. Тя се пъхна под леглото и се помъчи да успокои дишането си. Голата й гръд потъна в дебелия килим.

Чакането й трая само няколко секунди. Тишината беше нарушена от почукване на вратата. След това се чу звук като от драскане на котешки нокти — мъчеха се да се справят с ключалката. Опита да извърне глава, ядоса се, че не се беше сетила да си осигури видимост към вратата вместо към стената. Драскането спря, долният край на вратата се отметна, оставяйки следа по килима, съвсем леко, че да се образува съвсем малка пролука. Сякаш вместо сърце имаше барабан, помисли си Шарън — страхуваше се, че който и да беше, ще чуе как силно бие. После вратата безшумно се затвори. Нашественикът остана на място. Професионалист.

Уловката й обаче беше успяла. Посетителят мина покрай нея с бавна крачка и се насочи към банята, явно привлечен от гледката на струпани дрехи и кълбяща се пара. По обувките позна, че е мъж. Прокрадваше се с малки предпазливи крачки, за да не бъде чут. Местеше едната обувка непосредствено пред другата, след това обратно и бавно напредваше. Очевидно беше правил това и друг път. Тя обузда мигновеното си желание да се измъкне изпод временното си прикритие. Макар че както беше изместено огледалото, което освен това беше и замъглено от парата, той едва ли щеше да я види как се изправя зад него. Ако избързаше с измъкването, имаше вероятност да я усети — тогава на Шарън щеше да й се наложи да го атакува от по-неудобна позиция. В такова малко пространство един силен мъж би имал далеч по-голямо предимство. Той продължаваше да се приближава към вратата на банята. В дясната си ръка държеше черен деветмилиметров берета с обемист заглушител. Още една стъпка. Сега!

Тя се плъзна извън очертанията на леглото. Той се беше спрял и загледал надолу към купчината дрехи, парата се виеше около главата му. Тя се изправи на колене, усещайки се изведнъж несигурна. Беше прекарала цяла година в обучение, последвани от няколко месеца жестоки тренировки, обаче това сега!

Той насочи пистолета нагоре.

Тя направи три големи крачки в посока към него, изнесе назад единия си крак и го ритна точно между краката. Той изрева и се присви, тя в това време го бутна напред — главата му нацели ръба на мивката. После отново го ритна, този път по ръката. Беретата се изхлузи от нея и се приземи върху купчината дрехи. Сблъсъкът на главата му с мивката не го накара да изпадне в безсъзнание, само за момент го зашемети. Шарън разполагаше с частица от секундата, за да вземе решение: да блъсне главата му отново в мивката или да си послужи с оръжието. Пристъпи напред, хвана го за косата и с все сила блъсна челото му в ръба на мивката. Той обаче протегна ръка назад и пръстите му се заловиха за тъканта на чорапогащите й — така си спечели неочаквано преимущество. Тя изпищя — предимството й беше пропиляно. Той улови още по-здраво чорапогащника й и я задърпа към дясната си страна. Тя заби юмрук в гърба му. Той обви крак около нея и притисна тяло към нейното. Шарън имаше усещането, че всеки момент ще загуби равновесие и ще се строполи. Съзря червено петно на ръба на мивката — челото му кървеше. Ако раната му беше голяма, в скоро време способността му да вижда щеше да се влоши. След тази мисъл тя почувства как пада назад, повлечена от тежестта на тялото му — усещането й беше, че това става някак много бавно — като забавен каданс на филм. Инстинктът на мъжа му подсказваше да използва предимството си докрай и така да я принуди да му се подчини, но болката беше ужасна. Тя се беше приземила върху дрехите, между плешките си усети коравината на беретата — но нямаше как да се протегне и да я улови, тъй като той се беше отпуснал с цяло тяло върху нея, зашеметен от двата удара в главата. Гледката на кървящото му чело я погнуси до такава степен, че я накара да напрегне всичката сила, която й беше останала — не се беше и надявала, че има още нещо в резерв. Завъртя се на дясната си страна, отмествайки мъжкото тяло върху себе си в посока под мивката, и затърси с ръка беретата. Той промуши свитата си в юмрук ръка под брадичката й — ударът му отхвърли главата й назад.

Тя напипа метал сред дрехите. Беретата. Пръстите й трескаво затърсиха спусъка на оръжието, това е заглушителят, по-надолу, това сега е цевта, ето го. Пръстите му се впиха в шията й. Отметна главата й към рамката на вратата и се изправи на колене. Тя обви с пръсти оръжието, но преди да се прицели, а и дума не ставаше да успее и да стреля, той успя да го избие от ръката. Пистолетът се блъсна в настенните плочки и отхвърча в един от ъглите на банята. Тя заби обувка в гърдите му, опитвайки се по този начин да го отхвърли назад, за да го накара отново да загуби равновесие. Той се помъчи да се изправи на крака. Шарън съзнаваше, че не разполага с време за нов опит да се добере до беретата, той можеше да я изненада в този момент.

Тя сведе глава и се отпусна с цяло тяло върху него, опитвайки се пак да го завлече под мивката. Главата му политна назад към огледалната вратичка на аптечката с такава сила, че беше в състояние да счупи стъклото. Някой, помисли си тя, някой ще ни чуе, ще се обади на рецепцията и ще я отърват от него. Моля… нека някой ме отърве от него! Независимо че беше добре тренирана, съзнаваше, че с човек с телосложение като неговото лесно нямаше да се пребори. На тренировка си беше като на тренировка, а не като сега — беше извънредно уплашена. Бяха в състояние да те научат как да се защитаваш, даже и как да убиеш, ако трябва, но никой не беше в състояние да ти внуши какво значи да те обземе ужас при мисълта, че участваш в бой на живот и смърт. Това усещане човек можеше да изпита само в истинска житейска ситуация, а такива в досегашната практика на Шарън бяха рядкост.

„Коляното!“, припомни си тя изведнъж. Даже в съзнанието й зазвуча гласът на инструктора й, когато й казваше: „Коляното е една от най-уязвимите части на човешкото тяло“. По-нататък си знаеше урока.

Изпъна назад десния си крак и нацели капачката на коляното му. Той изрева и се срути във ваната, изтръгвайки завесата от халките, които я придържаха, главата му и горната половина на тялото му се потопиха във врялата вода. Замаха с ръце, опитвайки се да се измъкне от врящия ад.

Тя инстинктивно посегна към ъгъла, където беше паднала беретата. Докопа я, прицели се и натисна спусъка три пъти бързо, изстрелите бяха прилични на аплодисменти. Кръвта му избликна почти едновременно от трите улучени места. После неочаквано спря.

Гледаше го слисано. Най-накрая се престраши и се приближи до него, пресегна се и спря водата. Настана тишина. Абсолютна тишина, разтърсвана само от учестеното биене на сърцето й. От косите му се стичаше вода. Беше мъртъв.

Тя вдигна дрехите си, беше й невъзможно да откъсне поглед от него, и излезе заднешком от банята. Облече се машинално, мислите й бяха заети с това, какво да предприеме през следващите няколко минути.

Сега какво? Дали някъде не чакаше друг, за да му подадат сигнал? Дали трябваше да очаква тази първа резерва всеки момент да нахлуе, след като не беше чул уговорения сигнал, или пък тъкмо защото беше чул пукотевицата? Ами нейният човек — каналджията? Нали го беше повикала да дойде тук? Ами ако водеше ченгета след себе си? „Съобразявай добре!“, заповяда си. Мигновено прецени евентуалните си възможности. Полицията? Не. Фиаското на гарата я беше превърнало в беглец. Тогава какво?

Бягство.

Приближи се до външната врата, като в същото време оглади с ръце полата си и опъна поомачканите ръкави на блузата си. Леко открехна вратата, здраво стискайки беретата в дясната си ръка. Коридорът беше празен.

Как беше разбрал, че е тук? Дали някой не я беше последвал от гарата дотук? Дали не бяха подслушали телефонния разговор, който беше провела, и така да се бяха добрали до нейния хотел? Отпъди тревожните въпроси и отвори вратата по-широко. Коридорът беше празен, а изходът в по-далечния му край беше едва осветен. Тя прекрачи прага и пое крадешком по коридора, без да отлепя тялото си от стената. Стори й се, че измина цяла вечност, докато стигна до слабо осветената стълбищна площадка. Повтаряше си, че каналджията — както и всеки друг сега — е по-маловажен от собственото й оцеляване. Никой нямаше да се появи и да я спаси, сама трябваше да се справи. Крачка надолу, още една — площадка след площадка тя скъсяваше разстоянието до главния изход, оръжието през цялото време сочеше нагоре, с лявата ръка поддържаше лакътя на дясната. Внимателно заобикаляше извивката на перилата на всяка стълбищна площадка, държейки ръцете си изпънати и оръжието — готово за изстрел.

Не срещна никого. Превземаше етаж след етаж, напълно готова за всякакъв отпор. Напълно готова.

Вече беше убила човек.

Стълбите й се сториха безкрайни. Най-накрая, когато се озова на равнището на улицата, се спря край вратата, водеща навън. Сега какво? Да излезе на улицата с оръжие в ръка? Тя измъкна блузата си и затъкна беретата в полата си, придържайки я с ръка, тъй като тежеше доста. Облегна се с цяло тяло на вратата. Беше заключена. Не беше от ония с въртящите се механизми.

На срещуположната страна имаше още една врата, водеща към фоайето на хотела. Шарън я открехна и подаде глава — по късо коридорче се минаваше покрай хотелската кухня. Запромъква се по тесноватия коридор, оглеждайки се на всички страни. През отворената врата, водеща към фоайето, съзря администратора, на когото беше платила, за да я предупреди за евентуален посетител. Зад него, на един стол седеше млада жена и прелистваше страниците на списание. Явно доловимата липса на концентрация върху това, което разглеждаше, разтревожи Шарън. Беше ли тя съучастничка на мъжа горе, правеща се на отегчена туристка? Или наистина беше отегчена туристка? Откога ли седеше тук? И дали беше гостенка на хотела?

Шарън се притисна до стената. Едната възможност беше да опита да намери друг изход, другата беше просто да си излезе през централния. Стисна още по-здраво оръжието. Ако излезеше през кухнята, щеше да привлече внимание; ако минеше през този изход, имаше шанс да остане незабелязана. Подготви се психически за неприятни изненади, прекрачи прага и се отправи по най-късия път към главния изход.

Отегчената жена обърна поредната страница, вдигна поглед от списанието, демонстрира жалостива усмивка и кръстоса крак връз крак.

Шарън Джонсън излезе навън.

Здрачът беше смекчил ярките тонове на сградите наоколо. Точно пред отсрещната беше спряла една кола. В момента, в който я съзря, от задната й врата излезе нисък и слаб мъж и се втурна към нея. С вдървени крака тя забърза в обратна посока, пазейки се да не се затича, като често поглеждаше през рамо, за да разбере какво прави евентуалният й нов преследвач. Той беше доста чевръст и неотклонно я следваше. При поредното си поглеждане назад Шарън съзря в далечината как колата потегля и също се насочва към нея.

Тя отвори вратата на близкия ресторант и си запроправя път между масите — това й напомни вечерта, когато умря Брайън. Коридорът от лявата й страна водеше към вътрешен покрит двор с колони, целите обрасли с виещи се растения. След като хвърли поглед през рамо, тя забърза в посока към двора. Хора във вечерни облекла отпиваха коктейли. В смачканите си дрехи Шарън рязко се отличаваше от тях. Според правилата трябваше да изчака оберкелнерът да се приближи до нея и да й посочи маса. Беше го игнорирала и един тантурест плешивко се изпречи на пътя й. Избълва някакво дълго изречение на немски, размахвайки ръце. Беретата се изплъзна от хватката й и тупна върху каменния под на вътрешния двор. В миг всички разговори секнаха. Плешивкото зяпна срещу нея. Зад себе си Шарън чу сподавени възгласи на уплаха. На лицата на някои от посетителите се беше изписал откровен страх. Очите на всички бяха вперени в нея. Струваше й се, че стои така от няколко минути, а всъщност бяха минали не повече от две-три секунди, преди тя отново да сграбчи беретата и да побегне към дървената порта в дъното на двора.

Слабият нисък мъж я следваше плътно. Шарън отвори портата и продължи тичешком надясно, насичайки тишината с чаткането на токовете си по покритата с павета тясна уличка. Забавяйки леко бяг на мястото, където уличката извиваше, тя хвърли поглед през рамо и видя мъжът да се показва на прага на портата. Тя прекрачи през отворения портал на една от сградите наблизо и се втурна по тъмния коридор към единствената врата, под която се процеждаше светлина. Щом се озова пред нея, се разнесе звукът на виеща полицейска сирена, приближаващ се, след това отминаващ, след това още една сирена.

Дочу стъпки зад себе си и с един скок се озова в най-тъмния ъгъл на коридора, стълбището се падаше отдясно. Сянката на ниския слаб мъж се разпростря върху стената отсреща и се задвижи в посока към нея. Не след дълго Шарън видя и него самия, в лявата си ръка имаше оръжие. Тя насочи беретата към него, но изобщо не й се искаше да стреля.

Той се спря, само тежкото му дишане нарушаваше тишината.

— Виждам те — каза той на немски, насочвайки оръжието си право към нея.

Не беше видял нея, а сянката й.

Шарън стреля първа и го улучи. Той също стреля, но куршумът му се заби в стената. И вторият й изстрел го улучи. Той се свлече на пода. Във въздуха се разнесе облак дим.

Тя побягна по коридора навън, затъквайки отново беретата в полата си — горещото дуло изгори кожата й. Сгърчи се от болка, но си наложи да продължи да се движи. Алеята вляво от изхода водеше в северна посока. Пое по нея с бързи крачки. Зад нея вторият й преследвач издъхваше; тя го беше оставила да умре. Беше убила човек. Отново. Виеше й се свят.

Зави надясно, после наляво, лавирайки из тесните улички на Регенсбург.