Ридли Пиърсън
Кръвта на Албатроса (23)

23.

Отнасяха се към Шарън като гостенка. След като я остави на грижите на Клаудия и Катрина, Франсоа се беше отбил на няколко пъти и всеки път донасяше по нещо от камбуза. Катрина работеше като камериерка, Клаудия — като сервитьорка. И двете поеха ролята на покровителки на Шарън и се стараеха тя да се чувства удобно при тях.

За четири дена плаване се беше появила само една по-голяма опасност — когато щурманът, който беше хвърлил око на Катрина, слезе долу да я покани на среща. Шарън се беше прилепила зад вратата, докато Клаудия успее да го прогони. Драмаминът, който я накараха да погълне, успокои стомаха й. Тялото й се беше изчистило от мръсотията, душата й се беше успокоила, а съзнанието й си беше отпочинало от кроежи, планове и черни мисли. Вечерите си прекарваха разсъблечени по бельо, тъй като беше много горещо, и в разговори за мъже и смешни случки. Което много напомняше на Шарън за времето, прекарано от нея в училищния пансион „Вазар“.

Гласът на Катрина беше дрезгав, но изпълнен с топлота алт. Клаудия твърдеше, че тя е рускиня, макар акцентът й да се струваше на Шарън изцяло френски — както и на всички останали, с които бе разговаряла на този кораб. Катрина тъкмо казваше:

— Много жалко, че не можеш да излезеш на палубата. Гледката много щеше да ти хареса. — После се засмя гърлено. — Съвсем скоро Ню Йорк ще се появи на хоризонта.

— По разписание ли плаваме?

— Да, разбира се.

— Значи, след четири дни и…?

— Точно така. И пристигаме в Ню Йорк. Ти там ли ще слезеш?

Шарън потвърди с кимване.

На вратата се потропа. Веднага след това бравата се завъртя и вратата се отвори. Щурманът се опули при вида на две жени в оскъдни дрехи — Катрина, седнала пред огледалото и слагаща си сенки, и една непозната, седнала на долната койка, с много красиво, но обляно в червенина лице. Ако непознатата не беше подгънала бързешком краката си, може би нямаше да й обърне повече внимание, така захласнат беше от вида на Катрина. Движението й го впечатли, защото никой от екипажа не проявяваше подобна свенливост. Всички те ползваха едни и същи тоалетни, бани, душове, басейни, а на палуба L, предназначена единствено за екипажа, жените се разхождаха само по монокини, а мъжете често се появяваха чисто голи и това не притесняваше никого — съвсем по европейски. Тази жена не беше една от тях! След като не успя да я разпознае, той строго попита:

— Коя е тази?

Катрина скочи, дръпна силно мъжа във вътрешността на каютата и затръшна вратата. Отвърна му на родния си език.

— Да не си посмял да кажеш на някого, Жан-Пол, иначе за последен път ме виждаш.

— Коя е тя? — попита той гневно. — Пътник без билет ли? Света Дево, Катрина, знаеш ли какво могат да ти направят, ако я открият тук?

— И кой ще ме издаде?

— Трябва да доложа.

— Жан-Пол, да не си посмял!

— А имам ли друг избор?

— Жан-Пол… — Катрина обви ръце около врата му и се притисна към него. — Потрай само още няколко дни.

Той я отблъсна от себе си и отстъпи към вратата.

— Не, Катрина. Против правилата е. Аз съм офицер и…

Намеси се Шарън.

— Остави, Катрина — каза тя, след което се обърна към мъжа. — Искам да се срещна с капитана, но само с него, ясно?

— Невъзможно.

— Само капитанът трябва да бъде там, никой друг.

— И защо само той, малка госпожице?

— Защото… — поколеба се за миг тя, преди да разкрие истината. — Аз съм агент на Централното разузнавателно управление на Съединените щати. Лесно може да се провери. В момента провеждаме една операция и е изключително важно да се добера до Ню Йорк, без да стане известно за това. Животът ми е в опасност. — Придаде драматизъм на думите си, доколкото й беше възможно. — Трябва да се видя с капитана ви, а вие трябва да ми се закълнете, че ще запазите всичко в тайна.

И двамата я гледаха шокирани. Катрина даже беше със зяпнала уста. Жан-Пол отстъпи с още една крачка към вратата.

— Нищо няма да кажа — каза той на английски. — Обещавам. Никога не съм ви виждал — добави.

Шарън извърна поглед към смаяната Катрина. Докато я гледаше, един мъж надникна иззад гърба на щурмана през открехнатата врата и видя двете жени вътре. Беше висок мъж с пълни устни. Шарън обаче не го забеляза. Въпреки това той вдигна ръка, за да скрие лицето си, и с бързи крачки се отдалечи по тесния коридор. Щурманът излезе и затвори вратата на каютата след себе си.

След като останаха насаме, Катрина се посъвзе и попита:

— Как изобщо ти дойде наум за това? Толкова убедително прозвуча. Страхотно алиби. Умна си, Шарън, няма две мнения, много си умна.

Катрина остана втренчена в новата си приятелка все пак очаквайки някакво обяснение. Но Шарън само вдигна рамене и толкова.

След час ново потропване на вратата стресна двете жени. Вратата се открехна и тънък женски глас заговори на френски.

— Катрина, Клаудия, има пожар в отсек C. Трябва незабавно да се евакуирате. Бързо!

Катрина извърна лице към Шарън.

— Това е доста по-надолу. Ако стигне до нашия отсек, ще ти пратя Франсоа. Ще си в по-голяма безопасност, ако останеш тук, нали така?

— Да. Побързай. Аз ще се оправя.

Катрина заговори на бързи обороти, докато навличаше дрехите си.

— В такива случаи Франсоа има за задача да провери дали по каютите не са останали хора. Ако нещата станат сериозни, ще дойде да те предупреди. Подобни пожари често избухват, така че няма защо да се плашиш.

И тя отвори вратата и излезе.

Известно време Шарън дочуваше стъпки да приближават и отминават каютата, в която беше, последвани от приглушени викове на уплаха и объркване. После настъпи тишина. Тя си наложи да чете.

Изведнъж забеляза вратата лекичко да се открехва и си помисли, че това може да бъде само Франсоа. Когато видя мъжа, изкрещя от изненада и от страх. Кошмарът се върна — високият мъж с пълните устни, същият мъж, който я беше преследвал в нощта на смъртта на Брайън, сега беше тук! Как така и той се беше озовал на борда на „Зелено море“? Невероятно… но възможно само ако каналджията беше оживял и започнал да говори…

Мъжът със силен тласък отвори вратата на каютата и се насочи към нея с нож в ръка. Тогава Шарън видя и спринцовката, подаваща се от горното му джобче. Няма да ме заколи, даде си сметка моментално тя, а ще ме упои с наркотик. Така лесно ще представи нещата като самоубийство, за да не обвинят него. Тъкмо в това е предимството ми. Преди да успее да предприеме каквото и да било движение, той вече беше скочил върху нея, притискайки я към горещия метален под, с острие, насочено към гърлото й. Тежеше много и Шарън трудно би могла да го отмести от себе си. Тя се гърчеше под него, опитвайки се да го отблъсне. Мъжът не помръдваше. С лявата си ръка издърпа спринцовката от джобчето.

Нямаше избор, освен… Вдигна глава — острието поряза шията й — и впи зъби в палеца му. Той се отмести леко, но това се оказа достатъчно за Шарън. Тя замахна с левия си крак и с все сила го ритна, докато той в същото време се прицелваше със спринцовката.

Държеше ръката си със спринцовката високо горе. С крайчеца на окото си Шарън съзря иглата, насочена към нея. Ето сега щеше да замахне със спринцовката. Щеше да я убие. Захапа палеца му до кръв.

Шарън видя спринцовката да спира своя ход. Една космата ръка се обви около китката на преследвача й — ръката на Франсоа, с другата си ръка той улови мъжа за косата и рязко дръпна главата му назад, после го стисна за гърлото и започна да го души. Без да пуска ръката със спринцовката, той успя да я извие и сега иглата сочеше гърлото на нападателя. Очите на мъжа с пълните устни се разшириха и той заклати глава, доколкото беше възможно в неговото състояние. Пусна ножа и той тупна на пода. Опита се да направи същото и със спринцовката, но Франсоа удържа напъна му.

— Не… — изхърка той на немски. — Не.

С едно бързо движение Франсоа отхвърли тежкото му тяло по гръб, като главата му попадна върху металния под между краката на Шарън. Повече не помръдна, явно изпаднал в безсъзнание. Лицето на Франсоа се беше покрило с капчици пот.

Шарън, вече не легнала, а седнала, все още стискаше между зъбите си палеца на нападателя си, а от шията й се стичаше кръв. Франсоа я попита:

— Добре ли си?