Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (9)

9.

В „Нашият град“ назряваше конфликт, задаващ се под формата на триъгълник — най-древната и банална история на романтичното блаженство и злочестие. Но в случая фигурата се изкривяваше в нещо като ромб.

Не се изненадах, че бившата ми съпруга е в центъра на неприятностите. Младият евреин Майкъл Голдфарб, който играеше ролята на Джордж Гибс, се влюби. Майкъл вече бе участвал в няколко продукции на „Джипси“. Всеки, запознат със сериозния му, но безнадеждно вдървен стил на игра, мигновено би забелязал силата на влюбването му, ако гледаше репетицията на сцената край павилиона за безалкохолни напитки. В тази сцена двамата се влюбват и Майкъл Голдфарб надмина себе си. Джулия седеше, опряла лакти на магарето за рязане на дърва, което представляваше гишето на павилиона за безалкохолни напитки, и всмукваше въздух през сламка, а Майкъл се разтапяше край нея. Тя отбягваше да го гледа в очите и това само наливаше масло в огъня. Колкото по-незаинтересовано Джулия отместваше черните си очи, толкова по-разпалено той се извиваше и гърчеше, за да улови погледа й. Резултатът беше странен танц между две контрастиращи натури — темпераментна и уклончива. И, естествено, провали сцената. Там не става дума за сладострастие. Но, разбира се, режисьорът не направи нищо. Пък и защо да прави? И той беше влюбен. Но не в Джулия, а в нейния Ромео.

— Великолепен е, нали? — задъхано прошепна Джил. — Виждали ли сте някой да излъчва толкова много емоции?

Отговорът беше „да“ и седеше на режисьорското столче.

И за да бъде завършен този злополучен ромб, ставаше все по-очевидно, че Либи Маслин, аптекарката, която играеше майката на Джордж Гибс, също е преминала границата и диша учестено пред младия мъж, изпълняващ ролята на сина й.

— Какво притежава той, което липсва в мен? — обърнах се аз към Джулия по време на почивката.

Отговорът й беше изключително откровен.

— Девственост.

— Какво? Откъде знаеш?

Тя ме измери с поглед.

— Повярвай ми. Познавам ги отдалеч.

— Е, но не изгаря от нетърпение да я загуби.

Джулия въздъхна.

— Знам. Така е.

— Изглеждаш тъжна. Мислех, че си падаш по такива неща.

— В момента не мога, Хич. — Тя очевидно беше отчаяна. — Знам, че звучи адски тъпо, но нямам нито енергия, нито време да седя на пиедестала, докато Майкъл Голдфарб ме боготвори. Представяш ли си колко ще хленчи в краката ми, ако отнема глупавата му девственост? Цветя, телефонни обаждания, нескопосани стихчета и мили жестове на всеки пет минути.

— Аз не съм правил такива неща.

— Не. Ти си много по-практичен романтик.

— Ако в това има логика.

— Няма. Но си такъв. Или поне беше. Мисля, че се променяш. Не съм сигурна.

Либи Маслин прекоси сцената. Носеше картонени чаши. Намери Джил и Майкъл, които седяха на ръба на сцената и несъмнено обсъждаха репликите на младия актьор и застана там като вярно куче. Майкъл най-после я забеляза и тя му даде едната чаша. Джил я погледна раздразнено.

— Аз съм вън от всичко това — заяви Джулия. — Твърде стара съм за тази работа. Откровено казано, съжалявам, че не отказах на Джил.

— Ние обичаме да ласкаят себелюбието ни. Признай.

— Знам. Но не мога да разбера защо сексът не върши това.

— Защото е твърде личен. Само между двама. На теб ти трябва тълпа обожатели. И като говорим за вълка…

Майкъл Голдфарб бе оставил Джил Ванс и се приближаваше към нас. Той спря пред Джулия, но не каза нищо. Само стоеше и я гледаше. Като ви казвам, че беше страшно, говоря истината. Джулия се обърна към мен и ме погледна безпомощно. Изглеждаше много секси с дългите си плитки.

— Идва ми да го бутна от някоя скала — измърмори тя, после се обърна към него и лъчезарно се усмихна. — Майкъл? Здравей, сладур. Искаш ли да отидем на някоя скала?

Той не отговори, а протегна ръка и й подаде кутия шоколадови бонбони.

— Благословени са от равин.

Тя отвори кутията и ми предложи бонбон.

— Вземи си, Хич. Благословени са от равин.

Избрах си бонбон и го разгледах. Някъде има равин, който благославя шоколадови бонбони. Това вече беше прекалено. Какъв прекрасен свят. Понякога.

 

 

Станах от леглото, разходих Алкатраз и се отправих към центъра на града.

Кафене „При Сами“ на Калвърт стрийт не се интересуваше, че е краят на XX век. Не му пукаше за разтворителите и почистващите препарати, които биха премахнали натрупаната с десетилетия мръсотия на пода, застлан с линолеум, и покривките на масите. Стотиците черно-бели снимки на стените, показващи известни личности, политици и гангстери, посещавали „При Сами“ през годините, бяха покрити с прах.

Хъч посочи снимката на шефа на полицията Алан Стюарт.

— Когато той спечели изборите, Сами ще забогатее.

— И ще сложи снимката му до тази на Шер. Ще бъде много шик — отбелязах аз.

Двамата седяхме на малка маса. Бях сложил кибрит под единия от късите й крака, за да не се клати. Сервитьорката дойде да вземе поръчката ни. Късна закуска и за двамата. Тя ни наля кафе. Отпих и попитах Хъч защо е толкова сигурен, че Алан Стюарт ще спечели изборите.

— Няма начин. Знаеш ли кого предлагат демократите? Спенсър Дейвис.

— Той не беше ли музикант?

— Онзи Спенсър Дейвис би бил по-подходящ. Поне щеше да ги кара да танцуват. Не, този Спенсър Дейвис е областен прокурор. Има комплекса на семейство Кенеди.

— Искаш да кажеш, че членовете на фамилията му загиват по трагичен начин между секс скандалите?

Хъч се засмя.

— Не съвсем. Но е богат като тях. Изразходва цялата си енергия, за да помага на бедните. Мисли се за следващия Боби Кенеди. Знам, че звучи страхотно. Но ние не избираме социален работник, а губернатор. Дейвис разсъждава еднопосочно. Прехвърли властта от богатите на бедните, и ще възстановиш баланса. Ето каква е платформата му. Но това не е справедливост, а политика на отплатата. Смисълът е, че две злини правят едно добро. Само че не е така. Учи се още в детската градина. Спенсър Дейвис е хубав и богат млад мъж, приятел на всички. Според него най-благородната форма на политическо поведение е грижата за бедните. Съжалявам, но не вярвам в раздаването на подаяния. Дейвис се прави на нещо, което не е. Тълкувай го, както искаш, но аз го наричам непочтеност.

Хубава реч, но не обясняваше защо най-подходящият кандидат е Алан Стюарт.

— А твоят човек? — попитах аз. — Да не е изобретил как се реже хлябът?

— Моят човек изобрети начина, по който всеки да си пази хляба. И в края на краищата, това е най-важното. Алан Стюарт е неотстъпчив и сприхав кучи син. Няма да ме чуеш да твърдя обратното. Може да бъде очарователен, когато поиска, но не изпитва често такава потребност. Алан обича да вразумява хората. Да налага своето. Да чупи глави. За разлика от Спенсър Дейвис, с Алан никога не можеш да си сигурен коя глава ще счупи утре. И това го прави толкова убедителен. Той е многоизмерен. Иска да решава проблеми. Не желае да ти бъде приятел, а само да реши проблема ти. Видя какво направи като шеф на полицията. Хваща престъпниците. И насажда етика в подчинените си. Хората внимават с Алан. Знаят, че е по-добре да играят честно, защото той винаги носи голямата си тояга. Спенсър Дейвис е гост на вечери. Алан Стюарт убива дивеча за вечерята. В това се състои разликата.

Сервитьорката донесе храната. Двете ми яйчица и наденички изглеждаха нищожни в сравнение с легендарния дивеч на шефа на полицията. Но аз не се бях кандидатирал за губернатор. Хъч сложи кетчуп на пържените си картофи и без да вдига глава, смени темата.

— Е, каква е онази история за теб и Гай Фелоус?

Отхапах от наденичката и си опарих езика.

— Никаква. Нали ти казах. Той стана малко неуправляем на погребението на приятелката му и аз се изпречих пред юмрука му.

— Удари ли те?

— Овладях положението.

— И на другия ден отиде и го пречука, а?

— Горе-долу това е всичко.

— Но, сериозно, нали полицаите не мислят, че имаш нещо общо с убийството му?

— Просто си вършеха работата. Зададоха ми стотина въпроса. По-точно едни и същи десетина въпроса сто пъти.

— На кого беше погребението?

— На една приятелка на Фелоус. Имал е много приятелки.

— Сериозно?

— Така разбрах.

— От кого?

Хъч не бе докоснал храната си. Вилицата висеше като махало между пръстите му.

— От един градинар в крайградския клуб. Защо питаш? Толкова ли те интересува случаят, Хъч?

Той сви рамене, после набоде няколко картофа.

— Не знам. Само любопитствам как си се сбил с човек, когото уж не познаваш.

— Уж? Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти. Съжалявам. Изразих се неправилно. Нервен съм. Днес е важен ден. Да забравим тази история.

Сервитьорката донесе сметката. Хъч хвана ръката ми, за да не се бъркам за пари.

— За сметка на кампанията.

— Не знам дали е редно, Хъч. Това няма ли да предполага мълчаливото ми одобрение за кандидата ти?

— Ако мога да купувам гласове за по две яйца и едно кафе, кампанията ще излезе без пари.

— Изядох и две наденички — напомних му аз.

Хъч се ухили.

— Свинско. Любимото месо на политиците.

 

 

Хъч и аз излязохме от кафенето и се отправихме към хотел „Плаза“. На ъгъла стоеше просяк. Дадох му един долар.

— Защо го направи? — попита Хъч. — Не вярваш ли в еволюцията?

— Разбира се. Произлезли сме от калта, но какво общо има това?

— Имам предвид оцеляването на най-годните. Да се изправяш срещу предизвикателствата. А не да чакаш другите да ти помагат.

— Дадох му само един долар, Хъч. Нищо не ми стана. Може и да съм му помогнал. Ако Дарвин бе изпаднал в такова положение, и на него щях да дам някой кинт.

— Мислиш, че просякът ще похарчи долара ти за сандвич?

— Сега доларът е негов. Няма да му казвам как да го похарчи. Да не съм държавен секретар?

— Писнало ми е от просяци.

Стигнахме до другата страна на улицата. Пред нас беше хотел „Плаза“. И не бяхме сами. Имаше множество новинарски микробуси, паркирани неправилно под различни ъгли. Беше се събрала огромна тълпа. Времето беше идеално. По небето се носеха пет-шест облачета. Температурата беше като за къси ръкави. Повяваше освежаващ ветрец.

Хъч ме поведе към стъпалата на хотела. Там щеше да бъде произнесена речта. Операторите и репортерите вече бяха заели местата си. Застанах до загражденията, а Хъч започна да бъбри с журналистите и да им раздава екземпляри на речта. Видях го да разговаря с дребна, привлекателна жена. Мими Уиг, една от новите репортери в местните телевизионни новини. Госпожица Уиг дойде преди около година от Кливланд и разбрах, че там още са й ядосани за това. Чух, че я гласят да води новините заедно с Джеф Симънс и да заеме мястото му, след като той се пенсионира. Симънс е нашият най-популярен и многоуважаван телевизионен говорител. Той чете новините от двайсет години. Симънс е само на петдесет и няколко, но явно от няколко месеца има проблеми със здравето. Освен това наскоро му бяха правили пластична операция на лицето и той бе заприличал на мумия. Публичното недоволство се изрази в понижаване на рейтинга му. Мими Уиг, от друга страна, беше трийсет години по-млада от него и кожата й още беше еластична. Но тя беше миниатюрна. Раменете й бяха широки две педи, а косите — най-тежката част от тялото — имаха неповторимия цвят на нещо средно между червена боровинка и къпина. Не искам да проявявам неуважение, но главата й беше забележително голяма за пилешкия врат, на който се крепеше. Може би това я правеше идеална за телевизионните новини. Широката й престорена усмивка беше още едно ценно качество.

Хъч най-после изпълни задължението си, върна се при мен и ми връчи екземпляр от речта.

— Изглежда се спогаждаш с представителите на медиите — рекох аз.

— Да. Разменяме си информация. Или си я изтръгваме един от друг, ако искаш да съм по-циничен. Но нещата са несигурни. Днес някой може да ти е приятел, а утре — да те предаде. Надушат ли, че нещо смърди, мигновено се хващат за носовете и го разгласяват.

Отбелязах, че някои наричат това репортаж. Хъч сви рамене.

— Представата за обективност е измама.

— Този възглед е много твърд.

— Не храня илюзии, Хич. Само светците и мъчениците са обективни. Погледни репортерите. Да виждаш светци или мъченици?

Не, нямаше такива. Видях само едри мъже, нарамили камери, сякаш бяха базуки, и врели и кипели репортери, заети с приготовления за появата си на екрана. Мими Уиг се бе надигнала на пръсти и се оглеждаше в страничното огледало на новинарския микробус, като забиваше нокти в косите си, сякаш бяха балон, който се опитваше да спука.

— Всички сме на хорото — добави Хъч. — Въпросът е кой го води.

Мими Уиг се обърна към оператора, отметна глава назад и приглади полата си.

— Онази там определено мисли, че го води — отбеляза Хъч, сетне погледна речта в ръцете си. — Виж какво, трябва да обсъдя някои неща с Алан. Нали ще останеш?

— Разбира се.

— Чудесно. После ще те намеря.

Той изчезна. След няколко минути пред подиума се наредиха униформени полицаи. Застанаха неподвижно и се вторачиха в хоризонта. Двайсет-трийсет ченгета, на които се плащаше двойно за извънредния труд. Прибавете тези пари към яйцата и наденичките, и кампанията на Стюарт ще започне да издиша финансово. А той още не бе обявил официално кандидатурата си.

И после Алан Стюарт се появи на подиума и я обяви. Бях го виждал по телевизията, до болничните легла на ранени ченгета или осветен от прожектори на поредното местопрестъпление. За разлика от много хора, които виждате по телевизията, той изглеждаше по-едър на живо. И умееше да произнася речи. Говореше като опитен политик, който е леко ядосан на гражданите. Но изказването му не беше популистко. Спенсър Дейвис вече бе тръгнал по този път. Алан Стюарт се представи като солиден и авторитетен човек, на когото е омръзнало да чака другите да направят нещо.

Всяка хубава политическа реч съдържа завладяващ и запомнящ се кратък припев, който кандидатът непрекъснато повтаря. Рефренът на Алан Стюарт беше красноречив и недвусмислен. „Стига!“ Неколцина от любимците му тръгнаха из тълпата, раздавайки стикери в червено, бяло и синьо, на които пишеше: „Стига! Стюарт — губернатор“. Кандидатът стоеше на стъпалата на хотел „Плаза“, ограден от внушителен брой блюстители на реда и закона и предлагаше да свърши проклетата работа.

— Стига! — изрева той.

След като повтори това няколко пъти, Стюарт започна да получава одобрителни викове от някои от присъстващите. Идеален девиз. Хъч би трябвало да се гордее.

В политическо отношение аз съм или безпристрастен, или апатичен, ако между двете вече има някаква разлика. И по средата на речта ми писна. Алан Стюарт беше солиден и хубав и дори достатъчно смел, за да си сложи очила, докато чете речта си. Той беше на път да стане „спасителят в ръжта“. Но нещо в него ме дразнеше. Може би беше свързано с Хъч и с безмилостното му отношение към обикновените хора. Да. Реших, че е точно така. Хъч и кандидатът му произнасяха посланието си кристално ясно — булдозерът на морала вече бръмчеше и те скоро щяха да седнат зад волана. „Предупредихме ви!“

Направих самолетче от листа с речта на Алан Стюарт и го хвърлих сред надаващата радостни възгласи тълпа.

По дяволите, самолетчето полетя грациозно. Това означаваше късмет. Мисля, че пред мен стоеше следващият губернатор.