Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (13)

13.

Един от главните ни доставчици на ковчези в Небраска предлагаше няколко нови модели и се опитваше да се свърже с мен по телефона. Трябва да призная, че е трудно да ми продадеш нещо. Реалностите на смъртта не са се променили много в хода на историята и няма друга причина за постоянното усъвършенстване на ковчезите освен печалбата.

Ето защо през целия ден отбягвах обажданията на доставчика.

Същата вечер предявих амбиции за катедра. Идеята ми хрумна, докато пресичах площада на път за „Джипси Плейхаус“.

— Публиката е воайор, нали, Джил? Зрителите седят там, скрити в мрака, и гледат какво става на сцената. Представлението е като аквариум със златни рибки.

Джил Ванс отвори широко очи. Той наистина си представи сцената като аквариум.

— И така, Джил, помощник-режисьорът обикаля насам-натам, невидим за героите на сцената. Но публиката го вижда. Ето защо помощник-режисьорът всъщност се мотае някъде в периферията на действието и… обърква нещата. Не е ли така?

Джил прие сериозно думите ми, като усърдно кимаше. А това означаваше, че няма представа за какво говоря.

— Как така обърква нещата? — озадачено попита той.

— Помощник-режисьорът пречи — заявих аз. — Възпрепятства действието. Какво е той — част от актьорите или част от публиката?

— И от двете.

— Резултатът е пълна бъркотия.

— Хич, защо не ми обясниш какво искаш да кажеш?

— Дай ми катедра, Джил. В погребалния дом имаме много хубава катедра. Ще я взема, ако искаш. Сложи ме встрани. Нека да казвам репликите си така, все едно чета лекция. Или проповед. Или… съм антрополог. Точно така. Това искам да кажа. Помощник-режисьорът е антрополог. И прожектира диапозитиви. Чете от записките си и изнася лекция за храненето и навиците за размножаване на белите протестанти от англосаксонски произход в Нова Англия. Логиката е желязна. — Поех дълбоко въздух и добавих: — Дай ми и тропически шлем.

— Искаш катедра и тропически шлем?

— Да! И показалка. Защо не? И ме издокарай в смокинг и папийонка като бащата на Индиана Джоунс.

Джил поклати глава.

— Смокинг и тропически шлем. Няма да си отиват.

— Тогава зарежи тропическия шлем. Помощник-режисьор — професор. Това е идеята. Ще ме сложиш в левия ъгъл на сцената и…

— Мислех да бъдеш в десния.

— Чудесно! Имаш усет, Джил. Голям режисьор си. Може да ми дадеш и очила. Ще си ги слагам, когато чета…

— Да четеш?

— От записките си.

— Да, вярно.

Джил замислено се вторачи в мрака. И аз мълчаливо зачаках, докато той открие Америка.

— Може да оставим тропическия шлем, Хич. И всеки път, когато махаш очилата, да си го слагаш. Връщаш се на бойното поле, така да се каже.

Щях да приличам на идиот, докато на всеки двайсет секунди си слагам ту очила, ту тропически шлем. Но какво ми пукаше? Вече бях постигнал своето. Оставих Джил да се наслаждава на новата си концепция и намерих Джулия, седнала на последния ред в театъра. Главата я болеше от пиене толкова много, колкото аз бях въодушевен и жизнерадостен.

— Отървах се — уведомих я аз, седнах на мястото до нея и вдигнах крака на облегалката на стола пред мен.

— Кажи ми, че не си се отказал от пиесата. Ако го направиш, ще те убия.

— Не. Още съм в играта. Но не трябва да уча репликите си. Ще ги чета. От катедра.

— Ще четеш проклетите си реплики?

— Да. Такава е концепцията.

— Кучи син. И аз искам концепцията да важи за мен.

— А, не знам, Джулия. Онази, върху която си стъпила, ми харесва.

Тя ме погледна недоверчиво.

— Коя по-точно имаш предвид?

— Развратната, пияна, малка Емили.

Джулия се хвана за главата и изпъшка.

— Нещастието се нуждае от съчувствие. А ти си твърде жизнерадостен и енергичен за мен тази сутрин, Хич. Разкарай се.

— Съжалявам, скъпа, ще престана да ликувам. Знам, че никак не е приятно. Е, снощи си пила твърде много. Хубав купон, а?

— Мога да се справя с алкохола, ако имам възможност да се наспя. — Тя нежно обърна глава към мен и ми се усмихна. — Но не мигнах цяла нощ. А ти, любовнико? Не друга, а самата Лейди Хикс, а? И при това ченге. Беше ли донесла белезници?

— Боя се, че не.

— Жалко. Каза ли ти защо се е престорила, че ще мре? За удоволствие ли го прави?

— Не стигнахме дотам.

— Не се обиждай, Ромео, но ми се струва, че не си стигнал доникъде.

— Но ти, от друга страна, изглеждаше доста гъста с твоя милионер.

Джулия прокара пръсти през косите си.

— Той иска да се омъжа за него. Побъркал се е по мен.

— А може би просто си е побъркан.

— Не смяташ ли, че ще бъда добра съпруга?

— Трябва да помислиш върху конфликта между свободолюбието и моногамията. И дали обичаш Питър Морган или не.

— Притежавам неизчерпаеми способности да обичам.

— И оттам произлиза конфликтът.

Джил започна да пляска с ръце, призовавайки актьорите на сцената. Джулия стана и тръгна. Майкъл Голдфарб я последва. Валкирия и послушното кученце.

Джил се обърна към трупата.

— Днес ще въведем нова концепция. Искам всички, с изключение на Хичкок, да си представите, че сте участници в прожекция на диапозитиви на живо и сцената е екран в… пансион за възрастни хора.

Господи, Джил действа бързо.

— Какво става, по дяволите? — прошепна Джулия.

Убеден съм, че приличах на домат, опитващ се да не експлодира. Не се осмелявах да се изсмея на глас.

Джил сияеше.

— Ще стане много хубаво — обеща той и изсъска на помощника си. — Намери ми очила с телени рамки като на Теди Рузвелт.