Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (29)

29.

Ако някой ви каже, че барът в Хийхоу се нарича „Еленова пътека“, по всяка вероятност ще помислите, че заведението е разположено край река или поток на име Еленова пътека. Нали? Защото аз си помислих така.

А ще предположите ли, че ще видите еленова глава на стената, която застрашително стърчи от другата страна, точно над стария флипер. Жителите на Мейн са много странни. Неслучайно сме ги натикали в ъгъла на Щатите.

Играех усърдно флипер, макар че гигантската еленова глава на стената ме разсейваше. Едното й око беше синьо, а другото — кафяво. Бяха й сложили червен гумен нос, карирана ловджийска шапка, незапалена цигара в муцуната и като капак на гаврата с горкото животно — огърлица от гилзи около врата. Ако можеше да се разкайва, мъртвият елен сигурно проклинаше деня, в който се бе мярнал там.

За първата ми операция под прикритие се бях издокарал в джинси „Лий“, семпла, но елегантна бяла фланелка и тревистозелена бейзболна шапка с надпис „Наздраве“. Страхотен екип.

След като прочетохме докладите за ежедневието на бившия детектив от полицията в Балтимор, Кейт и аз решихме, че Лу Бауман е всичко друго, освен човек на установените навици. Дните му преминаваха хаотично. Понякога спеше до късно. Друг път ставаше рано. От време на време излизаше с яхтата си в открито море да лови риба. Или седеше на палубата, пиеше „Будвайзер“ и пушеше пури. Или по цял следобед се мотаеше в пристанището с яхтата или с джипа си. В края на краищата, той беше пенсионер. Можеше да прекарва времето си, както пожелае. Същото се отнасяше и за вечерите му.

Но частният детектив бе забелязал, че всеки понеделник Лу Бауман ходи в „Еленова пътека“, придружен от злобната на вид Моли от магазина за авточасти. Представата й за хубаво прекарване беше да се налива цяла вечер с водка, а после да се чука с бившия детектив от полицията в Балтимор Лу Бауман.

Ето защо, в понеделник вечерта аз бях в „Еленова пътека“ и играех флипер.

Кейт и аз бяхме наблюдавали Лу Бауман от балкона на хотелската ни стая. В седем и половина той се качи на джипа си и отпраши нанякъде. След двайсет минути Кейт и аз минахме с колата покрай „Еленова пътека“ и видяхме джипа му на паркинга. Закарах Кейт до къщата му и я оставих там. Тя се вмъкна вътре, преди да й пожелая успех.

Ако господ беше на наша страна, Кейт щеше да влезе в дома на Лу Бауман и веднага да намери изчезналия доклад. Но ако господ спеше или не внимаваше какво става в Мейн, на Кейт щяха да й бъдат необходими няколко часа, за да търси доклада. И тук се намесвах аз. Бяхме се споразумели, че Кейт ще стои най-много до единайсет часа в къщата на Бауман. Задачата ми беше да се погрижа той да не излезе от бара дотогава — дори ако се наложеше да се сбия с него, макар че се надявах да не се стигне дотам. Кейт каза, че ако излезе от дома му преди единайсет, ще се обади в „Еленова пътека“ и ще накара бармана да извика някакво измислено име. И така аз ще разбера, че не е необходимо да се бия с Бауман, да го спъвам или по някакъв друг начин да му попреча да излезе от бара. Предложих Харви Спринкъл, името на плодовития сеяч на семена, когото наскоро бях погребал.

— Какво тъпо име — отбеляза Кейт.

— Не е необходимо да казвам, че съм аз, а само да го чуя.

Но докато стоях в „Еленова пътека“ и играех флипер, изпитах желание да бяхме избрали по-обикновено име. Барманът не приличаше на човек, който би се поколебал да затвори телефона на всеки, потърсил тип с такова име и едва ли щеше да извика: „Хей! Има ли тук Харви Спринкъл?“.

Особено след като засега в заведението бяхме четирима души — Лу Бауман, злобната Моли, изрусена до бяло жена и моя милост. Накратко, ситуацията в „Еленова пътека“ не беше въодушевяваща.

Притесняваше ме изрусената до бяло блондинка. Личеше, че в определен етап от историята си тя е била хубавица, но сега беше на четирийсет и няколко години и явно се бе придвижила в онзи период на живота си, когато поддръжката е трудна. Страните й бяха неестествено розови, клепачите — неестествено сини, веждите — неестествено кафяви, а сбръчканите й устни — неестествено червени — пълна палитра от опити да възстанови онова, което някога природата й бе дала безплатно. Изрусените й до бяло коси бяха черни в основата и падаха на големи неподдържани къдрици на раменете й. Жената бе облякла тясна кожена минипола, предназначена за осемнайсетгодишни девойки и семпла бяла блуза, предназначена за десетгодишни момиченца. В едната си ръка държеше димяща цигара, а в другата — чаша. Очите й обхождаха тъмния бар, досущ лъчи на фар.

Когато влязох в „Еленова пътека“, аз случайно срещнах погледа на тази жена — единственият човек, който си направи труда да вдигне глава — и бях пронизан. Преди да успея да се обърна, тя ми се усмихна предизвикателно и безсрамно вдигна чашата си за поздрав. С периферното си зрение забелязах, че Лу Бауман и злобната Моли се карат. Те не обърнаха внимание на влизането ми. Съзрях флипера под еленовата глава и мигновено се отправих натам, молейки се на бога да имам дребни монети в джоба си. Молитвата ми беше чута и започнах да играя, като в същото време се опитвах да се ориентирам. Очите на русокосата сякаш изгаряха дупки в тила ми.

Но скоро монетите ми свършиха. Бавно се обърнах. Блондинката продължаваше да ме гледа. Тя ми се усмихна пиянски и размаха незапалена цигара пред лицето си. Гласът й се разнесе през алкохолните изпарения в помещението.

— Имаш ли огънче?

Лу Бауман се хилеше, когато минах покрай масата му. Злобната Моли го плесна по ръката.

 

 

— Приличаш ми на някого. На кого ми приличаш?

Карол ми задаваше този въпрос за седми път. Първите няколко пъти допуснах грешката да повярвам, че отговорът е на езика й. Но сгреших. После бързо научих, че по този начин пита на кого прилича тя. Или поне на кого мисли, че прилича.

— Помниш ли Джейн Мансфийлд? Играеше в един каубойски филм. Сещаш ли се?

— Онази, на която главата й беше отрязана при катастрофа?

— Да — отговори Карол. — Преди катастрофата. Приличам на нея. Какво ще кажеш за още едно питие?

Тя се наливаше с джин. Аз пиех бира и Карол ме наричаше педераст заради това. Казах й, че последния път, когато съм докоснал твърд алкохол, съм убил петима човека. Тя се засмя. Това й се стори много смешно.

— Аз пък убивам хора всеки ден — рече Карол. — Но те не го знаят.

Тя сви пръст и го насочи към Лу Бауман. Карол имаше право. Той дори не забеляза.

По едно време тя ме попита за акцента ми, който още беше в процес на усъвършенстване.

— Откъде си?

Отпих от бирата си.

— От Айдахо.

— Всички ли в Айдахо говорят като теб?

— Как говоря?

— Като педераст.

Най-после в бара влязоха неколцина човека. Забелязах, че някои от тях — предимно мъжете — ни гледат с непогрешимо изражение на облекчение. Сред редовните посетители на „Еленова пътека“ имаше свежа кръв. Карол непрекъснато ми досаждаше с тялото си. Искаше да видя краката й и през две минути неволно допираше колене до мен. Бях седнал от дясната й страна, за да наблюдавам Лу Бауман. Той и приятелката му продължаваха разгорещено да се карат. Не можех да чуя за какво.

— С какво си изкарваш прехраната, Боб?

Бях й казал лесно за запомняне име.

— Защо не отгатнеш?

Лу Бауман неочаквано тресна с юмрук по масата и изръмжа:

— Престани!

— Търговски пътник на обувки — каза Карол.

— Моля?

— Ти си търговски пътник на обувки.

Бях убеден, че тя случайно употреби думата „обувки“, но нямах намерение да споря.

— Умна жена си. Точно това работя.

Карол се ухили и едновременно изхълца. Злобната Моли се зъбеше на Бауман, който съвсем спокойно й показа среден пръст.

— Питай ме аз какво работя — изфъфли Карол. Пръстите на дясната й ръка си играеха с копчетата на ризата ми. Вече ги бях махнал оттам десетина пъти, но тя сякаш ги използваше, за да се подпира. През последните пет минути Карол се олюляваше все по-силно на високото столче.

— Какво работиш, Карол? — послушно попитах аз.

Тя ми се усмихна като котка на мишка и се наведе напред, сякаш да прошепне отговора в ухото ми. Хванах я за раменете, за да не падне от столчето. Шепотът й беше толкова силен, че го чу дори мъртвият елен на отсрещната стена на помещението.

— Чукам търговски пътници на обувки.

И после нещата започнаха да се развиват бързо. Кавгата между Моли и Бауман достигна кулминационната си точка. Злобната Моли не хвърли чашата си по Лу Бауман, но изля съдържанието й върху лицето му. Той мигновено протегна ръка и я зашлеви — неведнъж, а два пъти, после скочи от стола. И аз станах. По-скоро се изсулих от високото столче и в резултат на това Карол продължи да се навежда напред, без да има на какво да се подпре. Тя безцеремонно падна на пода, приземявайки се с шумен трясък. Коленичих и я вдигнах да седне и да облегне гръб на бара. Очите й бяха притворени, а устните се опитваха да кажат нещо. Предполагам „педераст“. Но дишаше. Това беше всичко, което трябваше да установя.

Вдигнах глава и видях, че Лу Бауман излиза от бара. Беше преполовил разстоянието до вратата. Моли подтичваше след него. Погледнах часовника си. Беше едва девет и половина. По дяволите.

— Беше ми приятно да се запознаем, Карол — измънках аз и хукнах към вратата.

— Хей! — извика барманът и посочи чашите ни. — Рокфелер ли ще дойде да плати сметката ти?

Извадих шепа банкноти от джоба си и хвърлих две двайсетачки на бара. После пак се насочих към вратата.

— Хей, сметката не е чак толкова много — каза барманът.

— С рестото й извикай такси.

Той се засмя.

— Не й трябва такси. Тя живее горе.

Бях стигнал до вратата, но се обърнах.

— Какво?

— Тя е собственичката на бара. Това е шефката ми. — Барманът се наведе, за да види почти изпадналата в безсъзнание Карол, която седеше на пода. — Как си, шефке?

Забързах навън. Лу Бауман стоеше до джипа си и ръмжеше на злобната Моли, която му отговаряше. Чудесна двойка.

— Копеле!

— Престани!

— Не, ти престани!

— Вече престанах.

— Какво означава това?

— А ти как мислиш?

— Копеле! — повтори тя.

Речникът им явно беше много богат. Бауман отвори вратата на джипа и заповяда:

— Качвай се.

— Я си го начукай.

И тогава той я удари. По главата. Силно.

— Хей! — извиках аз и хукнах към джипа. Те определено не се зарадваха, като ме видяха. Обърнах се към Моли. — Добре ли сте?

— Кой те пита, да ти го начукам? — изръмжа Лу Бауман и изкриви устни, докато ме оглеждаше.

Направих крачка към него и реших да го ритна в коленете.

— Да не си посмял отново да я докоснеш — казах аз.

— Я си гледай шибаната работа. — Бауман насочи пръст към приятелката си. — Ще ти се обадя.

— Не си прави труда — рече Моли, докато той се качваше в джипа си.

Бауман тресна вратата и включи двигателя.

— Чакай! — извиках аз, застанах пред джипа и вдигнах ръце. — Чакай!

— Разкарай се от пътя ми, по дяволите! — изрева Бауман и форсира двигателя.

— Дръпни се, човече! — обади се Моли. — Ще те прегази. Той е гадняр.

Гаднярът даде газ и аз отскочих от пътя му. Гумите разпръснаха чакъл и джипът изфуча от паркинга. Голям камък ме удари по пищяла.

— Копеле — не за пръв път изпелтечи злобната Моли, която бе присвила очи и се бе вторачила в облака от ситен пясък, после се обърна към мен. — Благодаря.

Нямах време за разговори. Тръгнах накуцвайки към колата под наем и се качих. Докато превъртах ключа на стартера, вратата неочаквано се отвори и на седалката до мен се пльосна не друг, а собственичката на „Еленова пътека“.

— Какво правиш тук? — извиках аз. — Слез!

— Нуждая се от чист въздух. Да тръгваме! — изфъфли Карол.

Нямах време да говоря с нея. И не мислех, че ще бъде учтиво да отворя вратата и да я изхвърля на чакъла.

— Господи! — Включих на скорост и минах покрай злобната Моли, която вече не изглеждаше злобна, а по-скоро объркана.

— Къде е пожарът? — измърмори Карол, когато излязох на главния път и настъпих газта. И после заспа.

Джипът на Бауман се появи на хоризонта. Той определено се бе насочил към дома си. Увеличих скоростта на деветдесет и пет километра в час. Скъсявах разстоянието и отчаяно се опитвах да измисля план, с който да попреча на Бауман да се прибере вкъщи и да види, че бившата му колежка претърсва вещите му. Като се имаше предвид настроението му в момента, реакцията му едва ли щеше да бъде спокойна и разумна. И при мисълта, че бившето ченге вероятно има пистолет, нещата съвсем не изглеждаха розови.

Планът ми постепенно се оформи. И аз пристъпих към действие. Настъпих педала за газта до пода и започнах да изпреварвам джипа. Бауман ме видя и увеличи скоростта. В същия миг на пътя пред мен се появи червен пикап. Разбрах, че планът ми — да изпреваря Бауман и да ударя спирачки, принуждавайки го да блъсне отзад колата ми — беше глупав. При положение, че нямаше сериозни последствия, аз смятах, че ще го забавя с препирня по въпроса кой е виновен за инцидента. Глупав план, нали? А сега, когато червеният пикап се движеше право срещу мен, нямах никакво време да го осъществя.

И тогава господ се намеси. Той се яви преобразен като Карол, похотливата собственичка на бар „Еленова пътека“. Главата й се килна настрана и тя отвори очи — едното повече от другото. Пикапът застрашително се приближаваше към нас. Клаксонът му изсвири.

— Фамилното ти име Спринкъл ли е? — изфъфли Карол.

Ударих спирачки и се прибрах зад джипа на Бауман. В същия миг пикапът профуча край мен.

— Какво каза? — изкрещях аз.

— Някой се обади в бара. Търсеше Спринкъл. Ти ли си?

Отместих крака си от педала за газта.

— Да! — Гласът ми бе изпълнен с вълнение, което Карол не можеше да разбере. — Аз съм Спринкъл!

Ударих спирачки.

Карол ме погледна. Очите й бяха кръстосани.

— Знаеш ли… Приличаш ми на някого.