Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (3)

3.

Вече споменах, че в деня в който Каролин Джеймс се появи и изчезна от живота ми, бях в лошо настроение. Обикновено става така, когато вместо „не“, казвам „да“. И точно това направих, съгласявайки се да си сложа сиви мустаци и мека шапка и да играя ролята на помощник-режисьора в новата продукция на „Джипси Плейърс“ на пиесата „Нашият град“ от Торнтън Уайлдър. Джил Ванс, режисьорът мечтател, направил този вдъхновяващ избор, наблегна на приятната ми външност в желанието си отново да ме изкара на аматьорската сцена. Той се позова и на местната популярност на покойните ми родители. Джил никога не се стеснява да използва известността на майка ми и баща ми, когато ласкае себелюбието ми. И, разбира се, самолюбието е онова, което трябва да ласкаеш, когато се опитваш да убедиш някого да излезе на театралната сцена.

— Хич, нямаш представа колко бездарници ме преследват да им дам ролята. Ролята на помощник-режисьора изисква човек от твоя калибър, някой, който може да осъществи свещения контакт между актьори и публика. Не мога да взема кого да е. Нуждая се от теб, Хич. Ти си роден за тази роля. Тя е в кръвта ти.

„Не“ е най-лесната дума, която можеш да произнесеш. Трябва съвсем леко да раздвижиш устни. Но поради причини, известни само на вечно присмиващите се богове, аз раздвижих твърде много лицеви мускули в разговора си с Джил и отказът ми се изроди в съгласие да участвам в проклетата пиеса. Всичките ми съмнения относно последния провал — едрия, тъп швед в „Ана Кристи“ — се изпариха.

Мили боже. Помощник-режисьорът. Ръководителят на цирковото представление. Всички онези реплики и старомодна сантименталност.

 

 

Отдалечил съм се с няколко поколения от дните, когато колежаните се бяха пристрастили към безумието да видят колко от тях ще се натъпчат в телефонна кабина, но благодарение на миниатюрните размери на сцената на театъра на трупата „Джипси Плейърс“ и гениалното решение да се постави пиеса, изискваща участието на десетки топли тела, аз изпитах чувство за клаустрофобия на първата репетиция. Джил Ванс съпроводи актьорския състав на малката сцена, после седна на петия ред и ни даде указания да се разхождаме в кръг.

И ние започнахме да се въртим в кръг, като се блъскахме, сръгвахме с лакти и настъпвахме. Имах чувството, че не сме жители на град, а риби в аквариум. Докато се препъвахме на сцената, неочаквано се озовах лице в лице с Джулия Фини, прелестната нимфоманка, псевдобудистка и неизменно чаровна бивша моя съпруга.

— Виж ти, това не е ли Хичкок Сюъл?

— Здравей, Джулия. Какво те води в нашия град?

— Много смешно. Виждам, че Джил е включил и теб в този цирк. Какво направи? Заложи на суетността ти ли?

— Горе-долу.

— И с мен постъпи така. И нали съм мекушава… Не може ли да прекарваме по по-приятен начин времето си?

— Да, но сме тук.

Джулия поклати глава.

— Разбирам те. По цял ден си с мъртъвци. А моето извинение какво е?

Замислих се.

— Обожаваш усложненията? Колкото по-голяма е бъркотията, толкова си по-щастлива.

Тя присви очи и се вторачи в мен.

— Чакай малко. Не бях ли омъжена за теб? Но после ще говорим. Сега трябва да се разхождаме в кръг.

Джулия тръгна грациозно към отсрещния ъгъл на сцената, после се обърна, повдигна вежди и закачливо изплези език.

Джил най-сетне плесна с ръце.

— Много добре. Моля, седнете. Искам да изложа концепцията си за постановката.

Всички се събраха на сцената пред него. Бих казал, че половината го слушаха. Другите петдесет процента бяхме чували тези неща и използвахме времето да помечтаем. „Концепцията“ на Джил вероятно имаше интересни аспекти, но това нямаше значение, защото никога нямаше да се осъществи на сцената. Трупата „Джипси Плейърс“ има дългогодишна традиция да изпада в паника. Костюмите се късат, страстите се разгорещяват, декорите падат, светлинното табло изгаря, репетициите зациклят в незначителни детайли или преди премиерата актьорите се разболяват от грип. И никога няма време за „концепцията“. Научи репликите си, кажи ги правилно и се моли да имаш самочувствие. Това беше концепцията. Всичките велики замисли на Джил Ванс пропадат, щом представлението започне. Това сигурно го отчайва, но шоубизнесът е пълен с такива неща.

Ето защо аз изключих, докато Джил обясняваше какво в края на краищата няма да стане. Той непрекъснато споменаваше „нашия помощник-режисьор“ и ме сочеше и десетки послушни глави всеки път се обръщаха към мен. Като ръководител на този цирк, аз трябваше да играя водещата роля и да осъществя концепцията му. Предполагам, че трябваше да слушам обясненията, но не можех. Мислех за други неща. Представях си само погребението в края на пиесата. Но в моята версия жената, изпълняваща ролята на мъртвата, не беше Емили Гибс, а Каролин Джеймс.

И Джулия не слушаше. Тя стоеше на ръба на сцената и си играеше с дългата си, черна плитка. Щом погледите ни се срещнаха, Джулия вдигна плитката, за да ми я покаже, и ми намигна.

Аха. Ясно. Знаех си.

 

 

Ателието на Джулия се намира на втория етаж на старата пожарна, която по ирония на съдбата бе опустошена от пожар, докато пожарникарите се борели с пламъците на няколко пресечки оттам. Другаде бе построена нова пожарна, а старата остана празна години наред, докато Джулия извади късмет и започна да печели купища пари за картините си. И оттогава тя се настани да работи и да живее там и отвори галерия на партера. Старият пожарникарски пилон е запазен и служи като декоративен щрих, както и за бърз начин да се спуснеш долу и да огледаш посетителите.

В задната част на ателието беше кухнята, а зад три старинни паравана — спалнята, където нямаше нищо друго, освен легло и халат. Един неин приятел скулптор бе направил леглото. Таблата представляваше плетеница от черна стомана във формата на паяжина.

Пръстите ми още бяха преплетени в нея, когато Джулия излезе от банята, носейки поднос. Беше си облякла халата и се хилеше дяволито. Не ми беше трудно да разгадая усмивката й. „Падна ли ми.“

Тя седна на леглото и сложи подноса на стомаха ми.

— Ще ми напомниш ли пак защо се разведохме? — попита Джулия.

— Не се спогаждахме? Карахме се?

— Кавгите ми липсват.

— А на мен не.

Тя въздъхна.

— Да. Несходство в характерите.

На подноса имаше две чашки и месингов кафеник. Джулия напълни напръстниците с някаква кална течност, взе единия и отпи.

— Но се чукахме хубаво. А това е важно.

Съгласих се с нея. Махнах ръката си от таблата и се надигнах. Джулия взе подноса от корема ми и го сложи на леглото.

— Ти се чукаш хубаво с всички — напомних й аз. — Това беше една от причините, поради които се карахме.

— Голям си моралист, Хич. Безразборните сексуални контакти са последното ефективно оръжие срещу нарастващия стерилитет на нацията — заяви тя.

— Искаш да кажеш, че се чукаш за доброто на Америка?

— Разбира се. Сега не се ли чувстваш по-добре?

Трябваше да призная, че наистина се чувствах по-добре. Леглото на Джулия вдъхновяваше посетителите си да се държат така, сякаш придобиваха още няколко крайника. Току-що изминалият час беше изпълнен с толкова много ръце и крака, които се размахваха в толкова много посоки, че сякаш във вакханалията участваше целият актьорски състав на „Нашият град“.

Още не проумявах защо Джулия и аз решихме да се оженим. Защо развалихме хубавото си приятелство? Разводът след година и половина беше толкова по-логичен и за двама ни, че го изконсумирахме веднага на същото това бойно поле. Черната стоманена паяжина още ме привлича от време на време. Сексът с Джулия е навик, от който не можеш да се откажеш лесно. Особено след като аз бях единственият, който се опитваше да се откаже.

Джулия седна срещу мен, кръстосвайки крака. Искаше ми се да извади проклетата плитка от вдлъбнатината между гърдите си. Бившата ми съпруга започна да ми разказа за мъжа, с когото се среща.

— Не искам да ти казвам името му. Ще се развикаш.

— Познавам ли го?

Тя сви рамене.

— Не лично. Но съм сигурна, че знаеш кой е и няма да го одобриш.

— Хубаво е, че се съобразяваш с мен.

— Разбира се, Хич. Ти умееш да преценяваш хората и знам, че ще го осъдиш строго. Той ми е пълна противоположност. Но е страхотен в леглото.

— Тогава не ти е пълна противоположност.

— Колко мило. Благодаря. — Джулия най-после махна плитката от вдлъбнатината между гърдите си и започна да я гали като котка. — Е, кажи ми как е твоят любовен живот? Чукаш ли красиви вдовици?

— Не се сближавам с клиентите.

— Но те са толкова уязвими.

— Ти си извратена, Джулия.

— Аз съм художник. Живея, за да изследвам.

За да докаже твърдението си, тя смъкна халата от раменете си, блъсна подноса на пода и се впусна в експедиция, която започна от бедрата ми и бързо се разпространи във всички посоки. Накрая свършихме един върху друг в другия край на леглото. Джулия мъркаше като пантера.

— Беше много хубаво — каза тя и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.

Джулия се изкъпа и докато се обличахме, й разказах за Каролин Джеймс. Тя прояви интерес.

— Каза ли защо иска да я погребеш?

— Не обясни нищо.

— Разбирам.

— Беше пила — добавих аз.

— Хм, това означава, че или е празнувала, или е тъгувала.

— Склонен съм да вярвам във второто. Изглеждаше малко объркана.

— В ръцете ти е било тъжно, пияно момиче. — Джулия пристегна колана си и си сложи червило. Беше облякла тесен панталон и бяла риза. — И казваш, че била привлекателна?

— Хареса ми.

— Не си ли любопитен, Хич?

— Любопитен съм. Но не мога да направя нищо по въпроса.

— Нали знаеш името й. Защо не се опиташ да я намериш?

— Как? Пък и дори да я намеря, после какво? Да й кажа какво й мисля?

— Понякога си много тъп. Онази жена явно е била истинска загадка. На твое място щях да рия като прасе, докато я намеря.

— Понякога си много изискана.

Тя се засмя.

— Зарежи това. Да тръгваме. Ще се видим на репетицията.

Изпъшках и тръгнах към вратата. Джулия ме последва. Ателието е пълно с картини. Предимно абстрактни. Неща, които се учат в детската градина. Джулия печели добре. Преди няколко години я откри една важна клечка, член на съвета на галерия „Уолтърс“. Двамата имаха краткотрайна връзка. Онзи тип запозна Джулия с приятелите си и продажбите и комисионите хвръкнаха нагоре. Сега рисунките й са изложени из целия град. Освен това, не знам защо, много я харесват и в Скандинавските страни.

— Между другото, каква роля играеш в пиесата? — попитах аз. — Госпожа Гибс?

— Емили. Кралицата на красотата. — Тя ме погледна предизвикателно. — Хайде. Кажи го.

— Не се обиждай, но не си ли твърде стара, изхабена и повехнала за ролята на Емили?

Джулия се засмя.

— Разбира се. А ти си твърде малък, неопитен и невеж, за да бъдеш мъдрият стар помощник-режисьор, нали? Всичко това е част от концепцията на Джил. Или не слушаше обясненията му?

— Не. Флиртувах с бившата ми съпруга.

Тя се ухили.

— Помощник-режисьорът и малката Емили се чукат. Ето, на това му казвам концепция.

— Постановката е обречена на провал.

— Разбира се. Винаги става така. Затова е забавно. А сега, изчезвай.

Тя ме прегърна и ме целуна по бузата. Прегърнах пожарникарския пилон и се спуснах в галерията. Нямаше посетители. Само Сю Китайката седеше зад касата и лениво прелистваше списание. Всъщност Сю не е китайка. Тя е от Дъндолк, който не е работнически град като Балтимор. Но Сю носи кадифени якета, подстригва косите си на бретон и се вторачва в теб, сякаш не може да проумее какво си казал, и не й пука за нищо. Не знам защо я наричат Китайката. Тя отговаря за галерията на Джулия. Когато влязох, Сю дори не вдигна глава.

 

 

Оказа се, че не е необходимо да рия като прасе, за да намеря Каролин Джеймс. Тя ме чакаше, когато се върнах на работа. Леля Били ми даде документите, веднага щом влязох.

— Самоубийство — каза тя. — Задушаване. Сърцето ми се къса.

Забързах към мазето, където подготвяхме клиентите. На количката лежеше млада, червенокоса жена. Обсипаното й с лунички лице бе застинало в агония. Беше висока метър и шейсет и много слаба. Кожата около лявото й око беше насинена.

Виждах я за пръв път през живота си.