Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (33)

33.

На закуска Кейт и аз обсъдихме положението.

— Не можеш ли да го арестуваш?

— На какво основание?

— Например, за убийство. И за подозрение в намерение да убие.

— И какви са доказателствата ми?

— За убийството ли? Докладът на съдебния лекар. Двата полицейски куршума.

— Кой може да твърди, че не са изстреляни от моя револвер? Бауман и аз имахме оръжия един и същ калибър.

— Но ти си стреляла само веднъж.

— Хич, преди да тръгна с Чарли за болницата, аз оставих револвера си. Бауман ми каза да го направя. Било веществено доказателство от сцената на престъплението. Може лесно да го е изнесъл навън и да е произвел още един изстрел. Балистичната експертиза показва, че са изстреляни два куршума. Проблемът е там, че не мога категорично да обвиня Лу Бауман за смъртта на Чарли. Нямам доказателства, за да го арестувам.

— Мислиш ли, че Бауман го е убил?

— Как да ти отворя очите, Хич? Бауман е отчаян. Балонът му се спука. В момента той няма какво да губи. Уговорката му с „Епоха“ е разкрита. Ти му отне осем хиляди долара. Може да направиш още нещо. Или ще поискаш още пари, или ще го издадеш.

— Да! Точно така. Хайде да го издадем и после да изчезнем.

— Още не знаем всичко. Това е проблемът, Хич. Трябва да открием „Епоха“. И аз смятам, че измислих как. Всъщност е много лесно. Не е необходимо да си завършил училище за детективи, за да се досетиш.

Знаех какво означава нейното „лесно“.

— Данъчните декларации. „Епоха“ би трябвало да плаща данъци.

— Да, ако съществуват законно. Но ако са нелегитимни? Знаем само, че явно всеки месец изпращат много пари на един наемен убиец. Доколко, мислиш, че е законна дейността им?

— Въпросът е колко са умни. Ако „Епоха“ наистина съществува, едва ли ще бъдат такива глупаци, че да не подават данъчни декларации. Ти и аз сме само две досадни насекоми в сравнение с Данъчната служба. Ако хората от „Епоха“ не искат да имат неприятности, сметките им с Данъчната служба ще бъдат чисти. Можеш да си сигурен в това.

— И какво смяташ да направиш?

— Ще направя малко проучване. В участъка все ще има ченге, което познава някого от Данъчната служба. Или има да ми връща услуга. Ще трябва да се разровя надълбоко, за да намеря нещо. — Тя ми отправи най-хубавата си престорена усмивка. — Не забравяй, че съм обучен професионалист, Хич. А през това време предлагам да не показваш навън голямата си грозна глава.

Мило момиче.

— А ти? Бауман знае, че е имало госпожа Синатра. Казали са му как изглеждаш. Гърбава. Сбръчкана. С брадавица на носа. Не мислиш ли, че той те е свързал с мен като мой партньор, партньоре?

— Сигурна съм, че го е направил. Но мисля, че няма да ме погне толкова бързо.

— Разсъжденията ти са непоследователни. Щом аз представлявам заплаха за него, и с теб е същото.

Кейт остави препечената си филия.

— Аз ще се оправя. Но се тревожа за теб.

Тя се пресегна над масата и хвана ръцете ми. Ръкавът й се натопи в рохкото яйце, което не бе изяла, но Кейт не обърна внимание на това. Какво момиче! Очите й бяха умоляващи.

— Хич, моля те, направи ми една услуга. Остани жив. Пази се. Внимавай онзи тип да не те убие. Мисля, че ще ми липсваш.

— Това е най-милото нещо, което някой ми е казвал.

— Говоря сериозно.

Станахме и се целунахме. Така ни завари Карол.

— Боб, ръцете ти са изцапани с яйца.

Еди почина. Сали донесе пластмасов коледен венец от тавана си, завърза му черна лента и го окачи на официалния вход на бара. Естествено, Били и аз трябваше да уредим погребението. А това беше проблем. От болница „Хопкинс“ вече бяха изпратили тялото на Джеф Симънс и ние трескаво подготвяхме двете зали за тълпата опечалени, които бяха започнали да идват, за да отдадат последна почит на телевизионния новинар. Къде щяхме да сложим Еди? Джеф Симънс изглеждаше добър човек по телевизията и майка му беше мила и сърдечна жена, но да бъда проклет, ако скръстех ръце и оставех Еди да чака, набутана в мазето, и последните й часове на този свят да бъдат помрачени в резултат на погребението на някоя знаменитост. Старото момиче определено заслужаваше нещо по-добро.

Погледнах Еди. В доклада на съдебния лекар пишеше, че смъртта е настъпила следствие на „многобройни удари по главата от гладки, твърди предмети“. На жаргона на съдебните лекари това означаваше бирени бутилки. Еди имаше и множество рани по лицето, но не бяха толкова ужасно загрозяващи, че да не можем да я изложим за поклонение за приятелите й.

Не желая никому преждевременна смърт, но донякъде се радвах, че има за какво да изразходвам енергията си. Подготовката на погребенията на Еди и на Джеф Симънс за известно време отвлече вниманието ми от отрезвяващия факт, че едно разгневено бивше ченге очевидно желае много кратка и окончателна среща с мен.

— Още цветя — съобщи Били.

— Здравейте, госпожо Сюъл. Ето ги цветята — каза куриерът Фред.

Познавахме го от цяла вечност. Наричахме го Фред Флората. Нямах представа какво е фамилното му име. Виждаха се само кльощавите му крака и ръце, които бяха прегърнали букет, достоен за Мис Вселена.

— Сложи ги някъде, Фред. Благодаря.

Флората затътри крака към зала едно и след миг отново се появи.

Наблюдавах всичко това от кабинета си. Вратата ми беше отворена, защото обичам да посрещам гости. Пък и мислех, че е умна идея да разбера колкото е възможно по-бързо дали Лу Бауман е дошъл да ме види. Трябва да призная, че като съзрях Фред, скрит зад цветята, стомахът ми се сви. Ами ако Лу Бауман се бе сетил за този номер? Ами ако през официалния вход се вмъкнеше планина от лилии, а после изведнъж извадеше пистолет и започнеше да стреля? Тази гледка не ми даваше покой.

Излязох от кабинета, за да проверя как вървят нещата. Били и аз вече бяхме дръпнали плъзгащата се врата. Двете зали бяха пълни с цветя. Някой предприемчив бизнесмен печелеше купища пари, продавайки керамични вази с формата на телевизор. В залите ни вече имаше две дузини такива вази. На всички бе залепена снимката на Джеф Симънс. Рекламна снимка. Преди пластичната операция. Може би от преди десет години.

Попитах Фред дали знае откъде идват керамичните вази. Той отговори, че не знае.

Били се приближи до мен и рече:

— Изглежда ще има погребение.

Тя обожава тази шега.

— Какво ще правим с Еди? — изплаках аз. В момента тя беше в мазето, до Джеф Симънс.

— Трябва да отложим погребението й за друг ден. Нищо не можем да направим.

Били, разбира се, имаше право. Един поглед към отрупаните с цветя зали потвърждаваше това. Но мисълта за Еди продължаваше да ме измъчва.

— Еди заслужава нещо по-добро, отколкото да чака в мазето.

Били започна да се разхожда сред цветята. Знаех какво мисли. И аз мислех за същото.

Били завря нос в лилиите и ги помириса, после се обърна към мен.

— Хрумна ми нещо. Да видим какво ще кажеш.

Точно преди обяд изнесохме Джеф Симънс от мазето и го сложихме в едната от залите. Майка му дойде да ни помогне. Тя оправи вратовръзката му и махна няколко невидими прашинки от синьото му сако. Синът й изглеждаше добре.

Въпреки прилива от цветя и керамични вази с формата на телевизори, не очаквахме много хора на следобедното поклонение. Щяха да дойдат предимно членовете на семейството, приятели и колеги. Огромната тълпа щеше да се изсипе на погребението, което местната телевизия щеше да предава на живо. Какво пък, по дяволите! Джеф Симънс бе прекарал живота си в телевизията и всички го познаваха. Излъчването на живо на погребение по принцип беше глупаво, но в случая и уместно. Камерите привличаха хората като мухи. А знае се какво привлича мухите.

Били ме увери, че ще свърши повечето работа около поклонението на Симънс и ме освободи да се заловя с Еди. И аз незабавно пристъпих към действие.

Тони Марино ми помогна. Той обиколи магазините за алкохол в града и донесе дузина кашони. Взех няколко найлонови чувала за смет и тръгнахме. Сали ни посрещна на вратата на „Стридата“. Очите й бяха подпухнали. Явно приемаше тежко смъртта на Еди.

Тя ни покани да влезем и Тони и аз се заловихме за работа. Напълнихме чувалите с всички онези бутилки и кутии. Намерихме няколко интересни вещи, които през годините бяха попаднали в лодката. Портфейл, съдържащ билет за Музея на порнографията в Индианаполис, и снимка на красив млад мъж с подигравателна усмивка. Той държеше топка за боулинг, в която бе затъкната дълга червена свещ. Очевидно рожден ден. Сали пъхна снимката в рамката на огледалото зад бара. Намерихме и няколко шапки, пожарникарска каска, сутиен в леопардови шарки, две патерици, транзистор, брой на списание „Лук“, бирени капачки, кучешка каишка с шипове, която предложих Сали да завърже на врата на сексапилния си дърт съпруг, и екземпляр на „Война и мир“ с меки корици, скъсан точно по средата.

Тони и аз замъкнахме чувалите пред служебния вход на бара, откъдето щяха да ги приберат боклукчиите. Събрахме повечето трески и ги изхвърлихме през черната врата на пристанището. Подходящ край за старата лодка. Проверявах през половин час телефонния си секретар. Безпокоях се за Кейт. Не се беше обаждала.

Голямо парче от лодката бе останало непокътнато — носът и двуметровата част от щирборда. Тони и аз го подпряхме на стената срещу бара. Носът сочеше към тавана. После отидохме в погребалния дом и взехме Еди. Закарахме ковчега в „Ухилената стрида“, внимателно го сложихме в остатъка от лодката и махнахме капака. Еди изглеждаше много красива.

Идеята беше на Били. И според мен беше гениална. Еди беше редовна посетителка на „Стридата“. Тя бе живяла и умряла тук. Сали разпространи мълвата, че поклонението на Еди ще се състои довечера в бара. Питиетата щяха да бъдат безплатни. Придирчивите не трябваше да присъстват.