Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (35)

35.

Протегнах ръце и подадох чувала. Сали ми лепна силна влажна целувка.

— Цветя! О, Хичкок, идеално! — Тя взе чувала от ръцете ми и изсипа съдържанието на пода. — На Еди много щеше да й хареса.

Никой не се изненада, че Сали се оказа страхотна домакиня на поклонението. Мълвата за кончината на Еди и на лодката се бе разпространила бързо, както и обещанието на Сали, че питиетата ще са безплатни. Барът се напълни за нула време. Сали не преставаше да налива алкохол. Някои от редовните посетители на „Стридата“ си бяха направили труда да се издокарат за случая. Ал, продавачът на видеокасети, беше с вратовръзка, а Бил, книжарят, с папийонка. Те стояха от двете страни на ковчега на Еди и, разбира се, спореха за нещо. След час пристигна жена, облечена в черно и с воал, закриващ лицето й. Тя се приближи до мен и изръмжа:

— Купих си дрехите специално за тази вечер. Нали каза, че ще бъде поклонение. Струва ми се, че другите не са облечени официално.

Карол.

— Изглеждаш страхотно — рекох аз.

Тя вдигна воала, за да видя лицето й.

— Викай ми Черната вдовица.

Карол намигна, после отново спусна воала и се намести на високото столче с отработеното движение на човек, който е правил това през половината си живот.

Сали бе казала, че ще има нещо като старомодно бдение и бе поканила млад цигулар. Тя поведе танците, като вдигна полите си и започна да тропа, заплашвайки да прекатури почитаемата ни гостенка. По едно време Франк се приближи до Еди и тържествено вдигна чаша. Не бих се заклел, но освен ако точно в този момент не му беше влязла прашинка в окото, мисля, че съзрях истински сълзи.

Джулия пристигна в разгара на танците. Застана на прага и огледа тълпата. Беше с бял костюм и зелен шал и както винаги, изглеждаше великолепно. Беше си сложила голямо количество грим и червило. Тя ме видя и ми изпрати въздушна целувка в стил Мерилин Монро. И после зад нея се появи Питър Морган.

Той обходи цялата сцена с един-единствен поглед. Синът на сина на милионера несъмнено бе дошъл от любопитство. Хора като него не посещаваха заведения като „Ухилената стрида“. Морган беше с ленен костюм и обувки за пет хиляди долара и изглеждаше страхотно.

Джулия и милионерът й тръгнаха към бара. Тя каза нещо на баща си. Франк кимна няколко пъти и се ръкува с Морган, който после му направи знак да даде бутилка шампанско.

Разговарях с Тони Марино, който ми разказваше за риболова в шотландското Северно море. Разбира се, Тони никога не бе ловил риба там, а само рецитираше монолог, който бе чул в един бар в Инвърнес. А Тони Марино не е Джек Лондон. Нямах усещането, че ме пръскат вълни. Не се напрягах да изтегля мрежите. Не замръзвах от студ и не изпитвах носталгия по родината. Той видя, че Джулия гледа към нас и настойчиво каза:

— Иди при нея.

Горкият човек. Той наистина е обсебен от изгубената любов.

Приближих се до бара и поздравих влюбените.

— Добър вечер. Да ви заведа ли до масата ви?

— Добър вечер, Хич — отговори Джулия. — Мисля, че познаваш Питър.

Той вече бе протегнал ръка и каза:

— Питър Морган.

— Франк Синатра — отвърнах аз.

Стиснахме си ръцете. Джулия ме гледаше предпазливо.

— Мъртъв си, да знаеш — рече Морган, проявявайки уважение към шегата ми.

— Знам. Общувам с ангелите.

Той се ухили.

— Веднъж го видях. На Бермудските острови. Ако искаш вярвай, но миеше колата си. Мерцедес 280L.

— Господи, Франк наистина е бил народен човек, нали?

Инстинктите на Джулия мигновено засякоха сигнал за тревога. Тя се намеси, за да ме накара да млъкна.

— Питър не е народен човек, Хич. Той е милионер. Но въпреки бремето на богатството си, е добър човек.

— Не съм казал нищо лошо — рекох аз.

— Ти си местен пес на собствена територия, мили мой. И мисля, че си пиян. Ще те сритам по задника, ако се наложи.

Питър Морган ни наблюдаваше с интерес.

— Аз ще го сритам, ако се наложи, скъпа — обърна се той към Джулия.

— Аз съм по-висок от теб — усмихвайки се, му напомних аз.

— Големи сладури сте, момчета — рече Джулия. — Питър, да кажа ли на Хичкок новината.

— На всяка цена.

Тя се обърна към мен. Страните й поруменяха.

— Хич, Питър и аз ще се женим. — Очите й блеснаха закачливо. — Ще бъда богата.

Морган вече бе отворил шампанското.

— Защо не се присъединиш към нас да вдигнем наздравица? — Той направи знак на Франк. — Още една чаша?

Мисля, че дори изщрака с пръсти. „Внимавай — помислих аз. — Това е бъдещият ти тъст.“ Докато Морган пълнеше чашата ми, аз улових погледа на Джулия, който ме предупреждаваше: „Бъди мил“.

Морган ми даде чашата и тримата вдигнахме наздравица. Ако милионерът бе казал: „За нас“, не знам какво щях да направя. За щастие, той не го каза. Оказа се по-тактичен, отколкото предполагах.

— За Джулия Фини, божият дар за малцина щастливци.

Бих поспорил какво е определението му за „малцина“, но със сбитостта, ласкателството и фалшивата си скромност, това беше бисерът на наздравицата ни. Джулия отново поруменя. Чукнахме чаши и отпихме от шампанското. Джулия сигурно се притесняваше, че се е изчервила пред мен. Това беше рядък миг на вълнение за нея.

Шампанското е странно нещо. Не всички знаят, но тази напитка се прави от скапаната реколта на бялото грозде в областта Шампания и е мигновено разпознаван, долнопробен доведен братовчед на високо цененото семейство на френските вина. Оригиналното шампанско е истинско разочарование и с радост се подхвърля на непретенциозните небца на селската класа.

Джулия и Питър Морган се гледаха сладострастно. Какъв обрат. Само преди седмица двете влюбени птичета бяха престанали да чуруликат във веселия Париж. Изгарях от желание да разбера как Морган я бе спечелил отново и започнах изтънчено да подпитвам.

— Знаеш ли, че първоначално шампанското е било смятано за притеснителен неуспех и е било отделяно за низшите класи?

— Правели са го от лошата реколта — рече Морган.

— Аз ти го казах — напомни му Джулия.

Настъпи моментът да захвърля наметалото на изтънчеността.

— Как я спечели отново, Питър? Джулия ми каза, че държането ти в Париж било невъобразимо отвратително.

— Той преувеличава — обясни му Джулия.

Морган отговори искрено.

— Имах много грижи по време на онова пътуване. Държах се като задник.

— Винаги ли се държиш като задник, когато имаш много грижи?

— Хич, сега ти се държиш като задник — скастри ме Джулия.

— Само се грижа да не се случи нещо лошо с благоденствието на бившата ми съпруга… Нали разбираш това, Питър?

Джулия се усмихна.

— Хич, изненадана съм, че пикаеш срещу вятъра. Но от друга страна трябва да кажа, че съм поласкана.

— Джулия е човекът, който ми е необходим, за да ми напомня да не се държа като задник — рече Морган. — Тя ми помага да видя нещата в истинската им светлина.

— Странно. Върху мен винаги е имала обратния ефект. А ти, Джулия, какво се надяваш да спечелиш от този съюз?

— Всичките му пари, огромното му имение и позлатения му член.

Наведох глава.

— Уви, аз мога да ти предложа само тенекиен.

Питър Морган само се преструваше, че разговорът го забавлява. Неоспорима истина е, че хората стават нервни, когато бившите им половинки се шегуват открито по сексуални въпроси. Тримата някак съумяхме да сменим темата. Джулия поиска да разбере какво се е случило с лодката. Разказах им съкратена версия на инцидента. Не споменах, че един бивш детектив от полицията за малко не ми е нанесъл лични поражения заради приноса ми в разобличаването му за взимане на подкуп в размер на пет — а после на осем — хиляди долара всеки месец от организация, в чийто директорски съвет случайно членува близначката на единствения човек в бара, който с право може да се нарече милионер. Щеше да ми бъде трудно да обясня всичко това. Казах само, че Еди е хвърлила бутилка и лодката се е откъснала от веригите и е паднала върху нея. Морган попита дали Франк и Сали ще търсят отговорност по съдебен ред.

— Еди им беше приятелка — обясни му Джулия. — Приятелите не съдят приятелите си.

— Особено когато са мъртви — добавих аз.

Джулия прокара пръсти по чашата на Морган и рече:

— Ако не възразяваш, че го казвам, ти имаш твърде силно чувство за отговорност, Питър. Това е едно от нещата, които смятам да променя в теб.

Той се ухили.

— Жените винаги искат да променят нещо в мъжете си.

— Джулия никога не е искала да промени нещо в мен — похвалих се аз. — Бях съвършен.

— Тогава защо се разведохте?

— Ти му кажи — обърнах се към Джулия.

— Защото аз бях по-съвършена.

Изведнъж ми се догади. Не беше от ревност. Само че тримата ставахме твърде самодоволни. Твърде дружелюбни. Сграбчих кормилото на разговора и рязко го завъртях в друга посока.

— Сестра ти е омъжена за Алан Стюарт, нали?

За миг Морган изглеждаше объркан. Но се съвзе бързо.

— Точно така.

— Тя ти е близначка, нали?

— Пак си прав.

— Кой от двама ви се е родил пръв?

— Аманда. Пет минути и трийсет секунди преди мен.

— А ти какво си правил през цялото това време?

— Приготвях си багажа — самодоволно се усмихна той.

Остроумно. Макар че сигурно го бе казвал и преди.

— Не си приличате много — отбелязах аз.

— Братята и сестрите близнаци невинаги си приличат. Двуяйчни сме.

Джулия изпъшка.

— Мразя разговорите за размножаване.

— Откога са женени сестра ти и Стюарт? — попитах аз.

— О, не знам. Чакай да помисля. Може би от десет-единайсет години.

— Омъжила се е млада.

— Е, да. Беше на двайсет. Твърде млада ли е била?

— Напоследък се женят все по-млади — обади се Джулия.

— И нямат деца?

— Аманда и Алан ли? Не. Тя не може да има деца. Нещо не й е наред и лекарите са й казали да се прости с тази мисъл.

— Стюарт знаеше ли за състоянието й, когато се ожени за нея?

Джулия ме погледна така, сякаш бях откачен.

— Не отговаряй на този въпрос, Питър — каза тя.

Морган обаче не й обърна внимание.

— Мисля, че не знаеше. — Той не си правеше труда да прикрива нарастващото си раздразнение от темата. А може би от егоистичната липса на искреност на сестра си. Не бях сигурен кое от двете.

— Не е било много хубаво от нейна страна — отбелязах аз.

— Ако познаваш Аманда, ще свикнеш.

— Не я познавам.

— Тя е злият близнак — засмя се Морган, макар и глухо и неубедително.

Джулия трескаво ми правеше знаци с очи, но аз умишлено отбягвах погледа й.

— Преди една-две седмици видях сестра ти в крайградския клуб — продължих аз, после разкрасих истината. — Играеше тенис.

— Какво си правил там? — нацупи се Джулия.

— Отидох да се видя с един човек на име Руди. Той е главен градинар там. Може да го взема да свърши някоя работа на гробището. Разговорът ни беше делови. И видях сестра ти на корта. Имаше урок с един от професионалистите в клуба. Помагаше й с бекхенда.

— Аманда има добър бекхенд — сухо отбеляза Морган.

— Тогава треньорът е свършил добра работа с нея.

— Имахме тенискорт в къщата на родителите ни. Аманда винаги е обичала да играе тенис.

— Освен това показва хубавите си крака.

— Да, да — намеси се Джулия. — И са застраховани в „Лойдс“ в Лондон. Вижте какво, момчета, ако искате, вярвайте, но не издържам на всичкия този тестостерон. Вие размахвайте тоягите си един срещу друг, а аз ще отида да побъбря с мама.

Докато ставаше, Джулия отново ме стрелна с поглед. „По-кротко!“ Мисля, че това беше посланието. Останахме двамата с Морган. По мъжки.

— Долавям ли подчертан интерес към сестра ми? — попита той, след като Джулия се отдалечи.

— Само поддържам разговора.

— Не забравяй, че тя е омъжена.

— Как бих могъл. И то не за кой да е, а за бъдещия губернатор на Мериленд.

Морган чукна на дърво. Интересно.

— Защо го направи? — попитах аз. — Нима мислиш, че зет ти няма да стане губернатор? Не ще победи Спенсър Дейвис?

— Е, засега води пред него. Така показват допитванията. Но знаеш какво е политиката. Нищо не е сигурно, докато не свърши.

Морган не прикриваше раздразнението си. Изгълтах шампанското си и подадох чашата си за още.

— Значи мислиш, че шефът на полицията има слабо място? — попитах аз.

— Не съм казал такова нещо.

— Но може да се появи нещо, което да наклони везните в полза на Дейвис?

— На теория, да. Всичко е възможно.

— А на практика? Има ли факт, който може да го стори?

— Нямам ни най-малка представа. Защо питаш?

— Ами, ти си му зет. И най-големият дарител за кампанията му. Всичко това те прави вътрешен човек. По една случайност съм приятел на организатора на кампанията на зет ти. Последния път, когато говорих с него, и той беше малко притеснен. Питам се дали се тревожи за същото като теб.

— Кой казва, че се тревожа?

— Преди малко чукна на дърво.

— Ами човек никога не може да бъде сигурен, нали?

— Не знам. А ти?

— За какво намекваш, по дяволите?

Бинго!

— Знаеш ли, че треньорът по тенис на сестра ти беше убит?

— Разбира се, че знам. Ужасна история.

— Познаваше ли го?

— Активен съм в клуба. Знаех кой е.

— Не е ли странно, че сестра ти е взимала уроци по тенис, след като вече е имала бекхенд убиец?

Последната дума се изплъзна неволно от устата ми.

— Защо първо не отговориш на въпроса ми?

— Съжалявам. Би ли го повторил?

— За какво намекваш, по дяволите?

— Само поддържам разговора.

— Разговорът не е интересен.

— Нима? Съжалявам. На мен ми е интересен. Красива жена взима уроци по тенис, от които не се нуждае, от красив мъж, по-късно намерен убит. Красивата жена е омъжена за властен човек, който се е кандидатирал за губернатор и, изглежда, нищо не може да му попречи, освен когато говориш с организатора на кампанията му и със зет му, милионер и негов поддръжник. Знам, че това не означава нищо. Но аз съм невежа в политиката. Цялата история обаче звучи толкова красиво и секси, че не мога да се сдържа.

— Може би трябва да се опиташ да се сдържаш. Говориш за реално съществуващи хора, а не за герои от роман.

— Имаш ли представа кой е убил Гай Фелоус?

— Не. Може да го е направила сестра ми. С нейния бекхенд убиец.

— Гай Фелоус е бил наръган с нож.

Милионерът въздъхна.

— Господи, не е ли все едно?

— Мислиш ли, че тя е способна на това?

— Виж какво, мисля, че Аманда е способна да направи всичко, което реши. Но нека да ти кажа нещо за сестра ми. Тя не е убила Гай Фелоус. Особено ако е било престъпление от страст. Сестра ми не е способна да изпитва чувства. Това е грозната й малка тайна. Макар че ако я познаваш, не е тайна. Аманда е истинска ледена кралица. Намекваш, че е спяла с Фелоус. Може би. Няма да ме шокираш, ако такова е намерението ти. Но мога да гарантирам, че това не е означавало нищо за нея. Тя не е имала мотив да го убие. Просто не й пука.

— Откога завеждаш връзките й с обществеността?

Морган отново въздъхна.

— Ти ме принуди да го кажа. Само я защитавам.

— Интересна защита. „Твърде безчувствена, за да убива.“

— Ако искаш вярвай. Истината е, че не ме е грижа. — Той взе бутилката и напълни чашата си. — Виж какво, ще отида да очаровам бъдещата ми тъща. Смятам, че с теб вече се наприказвахме.

— Като стари приятели — съгласих се аз. — Но имам още един въпрос. Ако не възразяваш.

Той бе станал, но се обърна към мен. Изражението му не беше особено ентусиазирано.

— Знаеш ли нещо за дружество с ограничена отговорност на име „Епоха“?

Мигновено разбрах, че Морган знае. Сестра му беше в съвета на директорите, за бога.

Но той излъга. Бавно поклати глава, сякаш наистина се замисли.

— Не. А сега, извини ме — отговори Морган и отиде да омайва Сали.

Но излъга.

В същия миг вратата се отвори и в бара влезе Тони Марино, издокаран в шотландски национален костюм — карирана пола, кожен колан и калпак. И наду гайдата. Акустиката в „Ухилената стрида“ беше изумителна. Звуците на „Божия милост“ изпълниха всяка свободна молекула във въздуха с най-вдъхновеното и прочувствено изпълнение на Тони Марино. Той се отправи към Еди, като маршируваше тържествено, със ситни стъпки, и ревеше като бебе. Това беше най-благородното зрелище, което съм виждал.