Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (8)

8.

Детектив Кейт Забриски ме гледаше, докато говореше по телефона, който иззвъня, точно когато седнах. Отговорите й бяха кратки и отсечени. Не ме изпускаше от поглед. Разговорът свърши и тя затвори.

— Как сте, господин Сюъл?

— Добре. А вие?

Кейт Забриски се облегна назад на стола си и скръсти ръце.

— Зависи.

— От какво?

— От вас.

Втрещих се. Наведох се напред и сложих ръце на бюрото, после й направих знак да се приближи до мен, сякаш исках да й кажа някаква тайна, която никой друг не трябваше да чуе. Тя се наведе и аз изсъсках:

— Какво става тук, по дяволите?

Това я стресна. Но тя мигновено се съвзе.

— Справедлив въпрос. Да видим дали ще мога да отговоря. — Кейт Забриски отново се облегна назад и се замисли за миг. — Като начало ще ви кажа, че не съм Каролин Джеймс. Предполагам, че вече сте се досетили.

— Едно мъртво пиленце ми го каза.

— Съжалявам. Беше глупаво от моя страна. Държах се безразсъдно. Бях… малко изнервена.

— Да се представяш за човек, който малко след това се самоубива, може здравата да те изнерви. Или поне така са ми казвали.

— Сърдите ми се.

— Да, може да се каже, че съм малко ядосан, госпожице Забриски. Или и това не е името ви?

— Казвам се Кейт Забриски. Ще ви покажа шофьорската си книжка, ако не вярвате.

— Вярвам ви. За пореден път.

Тя отново се вторачи в мен. Сякаш гледаше полурешена кръстословица. Това беше смущаващо, меко казано.

— Моля ви, не ме гледайте така.

Кейт Забриски примигна.

— Съжалявам. Бях се замислила.

— Неприятно ми е да ви го кажа, но мисля, че ми дължите обяснение.

— Имате право. Така е.

— Каква е цялата тази история? Защо ми казахте, че сте Каролин Джеймс? Защо попитахте за уреждане на погребение? Откъде знаехте, че тя ще се самоубие? Каква е връзката… — Млъкнах. Чувал съм, че интелигентността може да се измери с времето, необходимо за разпалването на асоциативни искри между две привидно хаотични мисли. Изведнъж се почувствах асоциативно предизвикан. — Каролин Джеймс не се е самоубила — казах аз. — Нали?

— Защо смятате така?

— Защото вие сте знаели, че тя ще умре. Освен ако не сте ясновидка.

— Намеквате, че съм я убила?

Лицето й беше непроницаемо.

— Не знам какво намеквам. Но може да сте надушили нещо.

Чертите й омекнаха. Гласът също.

— Опитвах се да спася Каролин Джеймс, господин Сюъл.

— Да не се самоубие?

— Да не я убият.

— Някой е искал да я убие?

Тя кимна. И когато заговори, в гласа й прозвуча непогрешима нотка на тъга.

— Не успяха. Каролин Джеймс реши проблема вместо тях.

Детектив Забриски насочи поглед към петното влага на тавана, което беше с очертанията на Южна Америка. Явно се чувстваше виновна.

— Ще ми обясните ли всичко това? — прекъснах аз мислите й.

— Сложно е.

Изсмях се. Не можах да се сдържа. Детектив Забриски ме изгледа студено.

— Казах, че е сложно, а не смешно.

— Знам, че не е смешно. Двама човека, които не познавам, са мъртви, и онзи Наполеон ме довлече тук, за да ме изтезава. Това не е смешно. Странният номер, който ми извъртяхте, също не беше смешен. Но сега казвате, че било сложно. Това вече е смешно. Дано наистина да е сложно, детективе. И настоявам да ми го изясните.

— Защо не забравите цялата история?

— Как така?

— Ей така. Заличете я от паметта си. Припишете всичко на онази странна седмица, ако искате. Оставете тази работа на другите и си гледайте живота.

Бавно поклатих глава.

— Не мога да го направя, детективе.

— Трябва.

— Да речем, че съм необикновено любопитен.

— По-скоро безразсъдно любопитен.

— Добре, щом казвате. Но безразсъдно или не, продължавам да съм любопитен. И още ми дължите обяснение.

— Опитвам се да ви предпазя да не се забъркате в нещо неприятно.

— Трябваше да помислите за това, преди да нахлуете на работното ми място под фалшивото име на човек, който после умря, и да поискате да уредя погребението ви.

— Знам, че трябваше, по дяволите. Имах лош ден. Това говори ли ви нещо?

— Мисля, че съм чел нещо по въпроса.

Тя удари с длани по бюрото.

— Защо сте толкова ироничен?

— А вие защо сте толкова потайна?

— Аз съм ченге! Това е част от работата ми. — Кейт Забриски скочи, грабна телбода от бюрото си и го запокити към стената. Лицето й почервеня. Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката. — Не. Няма проблем. Благодаря.

Кейт Забриски тресна слушалката и гневно се вторачи в мен. Държах си устата затворена. В края на краищата, някъде в кабинета тя имаше пистолет. Кейт Забриски изчака десет секунди, а може би и повече, и внимателно обмисли думите си.

— Такава ми е работата, господин Сюъл. И не успях да спася живота на Каролин Джеймс. Ясно ли е? Чувствам се ужасно. Ето защо се опитвам да предпазя вас, но вие не ми позволявате.

— Не съм в опасност.

— Вярно. И защо да не продължава да бъде така? Ще ми позволите ли да ви предпазя? Ще се откажете ли от тази история, господин Сюъл?

— Не.

Тя въздъхна отчаяно.

— Тогава трябва да поговорим.

— Точно така.

— Но не тук. Предпочитам да разговаряме извън тази сграда. Да се срещнем утре вечер. Да речем в шест?

— Добре.

— В музея на изкуството. В понеделник там е отворено до късно.

— Това културна среща ли ще бъде?

Тя ме изгледа студено.

— Няма да бъде среща, господин Сюъл. Вие настоявате за обяснение. И ще го получите. Знаете ли къде се намира голямата синя картина на Матис?

Кимнах.

— Чакайте ме там.

— Добре. В шест часа. При голямата синя картина на Матис. — Станах от стола, когато ми хрумна нещо. — Детектив Крук знае ли, че сте идвали в погребалния дом?

Лицето й беше безизразно.

— После ще говорим за това.

Тръгнах към вратата. Кейт Забриски ме спря с въпрос.

— Казахте ли му?

Обърнах се.

— Не знаех, че сте вие. Забравихте ли?

— Но споменахте ли, че някаква жена се е представила за Каролин Джеймс?

Отворих вратата.

— После ще говорим за това.

 

 

— Хич!

Дори не бях стигнал до тротоара, когато чух името си и се обърнах. По стъпалата слизаше мъж, облечен в елегантно палто. Ухилен до ушите. Джоуел Хъчинсън.

Потупахме се по раменете, ръкувахме се сърдечно и после всеки направи крачка назад, за да оцени пораженията, нанесени от времето.

— Изглеждаш ужасно!

— Ти изглеждаш още по-зле!

— Какво те води насам? — попита Хъч. — Да не би най-после да си признал за бика в улея за боулинг?

— Не бях аз, а ти. Само ти помогнах да го вкараш в асансьора, ако си спомняш.

— Отричам всичко!

— Господи, Хъч, ти никога не си отричал нищо.

— Е, промених се. Сега отричам всичко. Станах политик.

Пак го потупах по рамото. Ние, мъжете, обичаме това.

— Загазил ли си, Хъч? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Много смешно, Сюъл. Е, как я караш, по дяволите? Чух, че погребваш мъртъвци.

— Те са най-добрите.

— И си се оженил, нали? За художничка.

— След година се разведохме. А ти? Съществува ли жена, която може да пречупи могъщия Джоуел Хъчинсън?

— Представи си, да.

— Шегуваш се.

— Не. Казва се Кристи. Тя ме оплете в мрежите си, Хич, и това много ми харесва. Ипотека. Две коли, две деца и едно на път и куче на име Макс. Същински рай.

— Живеем в епохата на чудесата, Хъч.

— Сигурно.

Известно време продължихме да си разменяме подобни реплики. Познавах Джоуел Хъчинсън от колежа „Фростбърг Стейт“, малко, сиво учебно заведение с курсове за напреднали по напиване с бира, сгушено в планините на Западен Мериленд. Всеки колеж има по един идиот, и Хъч беше нашият. Той беше готов на всичко и по всяко време. Освен това беше гениален, затова щуротиите рядко се отразяваха на академичното му представяне. Хъч беше един от онези хора, за които предполагаш, че или ще бъдат убити, или ще свършат в затвора, или ще управляват бизнеса на огромната си империя от плажа на далечен частен остров.

Той ми каза, че ръководи кампанията на Алан Стюарт — шефът на полицията в Балтимор. Сегашният губернатор на Мериленд вече залязваше политически и бях чул слухове, че шефът на полицията в града смята да се кандидатира за поста му. Хъч потвърди това.

— Утре Алан официално ще обяви кандидатурата си.

Алан Стюарт беше упорит и неотстъпчив тип, който не се шегуваше, и непоклатим блюстител на реда и закона. Това беше всичко, което знаех за него. Той щеше или да спечели изборите със съкрушителна победа, или да претърпи поражение, предизвикано от огромен скандал. Хъч не се задоволяваше със средно положение и можех да се обзаложа, че и кандидатът му не е такъв.

— Трябва да се видим някой път — рече той. — Но откровено казано, не знам кога. Тази кампания ми изсмуква силите.

— Може да дойда да ти помагам, като удрям по един език на пликовете с бюлетините.

Хъч се засмя.

— Защо не? Ще те взема. Между другото, какво правиш тук?

— Нищо.

Разказах му набързо, че наскоро съм имал контакт с човек, който тази сутрин е бил намерен убит в дома си. Хъч кимна замислено.

— Гай Фелоус, нали?

— Да. Откъде знаеш? — учудих се аз.

— Предположих. Бях вътре и ги чух да говорят за него. Работата ми е да любопитствам. Каква, казваш, че е връзката ти с него?

— Никаква. Не го познавам, но вчера той дойде на едно погребение и възникна лек скандал. Гай Фелоус беше избухлив. Както и да е, полицаите искаха да чуят моята версия, защото Фелоус очевидно не е проговорил.

Хъч не обърна внимание на шегата ми. Той извади от джоба си електронен бележник и го включи.

— Виж какво, Хич, свободен ли си утре? Много бих искал да се видим. — Той натисна няколко миниатюрни клавиша и сви устни. — В десет и половина?

— Добре.

— Свободен ли си?

— Ако никой не умре, да.

Хъч ме погледна озадачено, после схвана.

— Аха, ясно. Знаеш ли къде се намира „При Сами“? Малко кафене на север от съдебната палата.

— Сигурен съм, че ще го намеря.

— Чакай ме там в десет и трийсет. Ще поговорим още. После ще те заведа на истинско политическо събиране. Мислиш ли, че ще издържиш на вълнението?

— Ще си легна рано.

Хъч ме потупа по рамото.

— Тогава до утре.

— До утре.

И аз го потупах.

Хъч тръгна по тротоара. Докато вървеше, той извади малък черен телефон и го включи. Хъч явно разполагаше с всички съвременни технически средства.

И така, за утре имах две уговорки. Едната със Сами, а другата — с голямата синя картина на Матис.

За миг се зачудих дали да не се върна в участъка и да попитам детектив Крук дали са избрали погребален дом за Гай Фелоус. Но реших, че това може би ще изглежда като проява на лош вкус.