Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (14)

14.

Хъч се оказа прав. Спенсър Дейвис, другият кандидат за губернатор, наистина приличаше на Кенеди. Имаше неговите зъби, които блясваха, когато се усмихнеше. Усмивката му беше обаятелна и подкупваща, а лицето му пулсираше от искреност и добри намерения. Жалко, че този човек беше политик. Не ни е дадено да разберем истината.

Гледах областния прокурор Спенсър Дейвис по телевизора в бар „Ухилената стрида“. Звукът беше изключен, затова не чувах изтърканите фрази. По новините показваха появата на кандидата днес следобед в приют за жени от малцинствата със заразени от СПИН деца. Дейвис явно смяташе, че някои неща на този свят трябва да бъдат оправени. И вероятно имаше право. Утопията още има привърженици.

Последва репортаж от коктейла предишната вечер в библиотеката на консерваторията „Пийбоди“. Там нямаше болни бебета. Посочих екрана.

— Хей, Сали, ето, за това ти говорих. Политическото нещо.

Умението ми да се изразявам понякога ме смайва.

— О, мислиш ли, че ще покажат дъщеричката ми?

Франк се преструваше, че не обръща внимание на телевизора.

— Колко мило, нали — прошепна Сали. — На дъртия пръч наистина му пука.

Но не показаха Джулия, а Аманда Стюарт. Камерата се задържа на изваяното й от лед лице десетина секунди, което в телевизията е цяла вечност. Аманда Стюарт сияеше. Усмивката й сякаш казваше: „Гласувайте за съпруга ми“.

— Това ли е жена му? — попита Сали.

— Да.

— Прилича ми на някого.

— На Грейс Кели.

— Точно така. Красива жена. Ако погледите можеха да убиват…

Сали тръгна покрай бара, за да събуди един от клиентите си.

В същия миг камерата показа в едър план Аманда Стюарт, която явно едва тогава забеляза, че я снимат. Очите й блеснаха от раздразнение. После на екрана се появи Джеф Симънс.

Пиех бира, но преминах на бърбън. Първата чаша беше хубава. Втората — още по-хубава. А третата завиждаше на първите две.

Нещата можеха да се усложнят.

Ако погледите можеха да убиват…

Хората можеха да убиват.

Хората с красива външност можеха да убиват.

Господи, дори Шерлок Холмс би се затруднил да проследи нишката на подобна дедуктивна гениалност. Докато телевизионните новини пробягваха на екрана, тази мисъл придоби ясни очертания в съзнанието ми.

Аманда Стюарт бе убила Гай Фелоус.

Дали?

Господи, какво ставаше със света? Излях още едно питие в гърлото си. Добре. Направи най-лошото, на което си способен — серум на истината. Покажи на Хичкок светлина в тунела.

Вече не си спомням защо избрах колежа „Фростбърг“, за да усъвършенствам знанията си. Вероятно защото това беше първият колеж, в който ме приеха, и по този начин исках да изразя признателността си. Нещо такова.

Както вече споменах, във „Фростбърг“ се запознах с Джоуел Хъчинсън. Той беше отличник и си падаше по белите. Хъч беше и агресивно лоялен, ако мога да се изразя така. Лепнеше ли се за някого, не го оставяше на мира. Той беше в стихията си, когато насърчаваше другите да преминат границата. Подстрекател.

По-точно, очарователен скандалджия.

Приятелството ми с Хъч достигна кулминационната си точка в нощта, когато пуснахме онзи бик да изхвърли купчина димящи изпражнения върху лакирания дървен под на улея в залата за боулинг. Както можете да си представите, чувствахме се непобедими. Положихме огромни усилия да изкараме бика от пасището, да го натоварим на микробуса, който Хъч бе присвоил от службата по почистването в колежа, да го напъхаме в служебния асансьор и да го пуснем в залата за боулинг в три часа сутринта. Въпросът защо си направихме този труд е неуместен. Но авантюрата ни направи кръвни братя за известно време. Батман и Робин Худ. Буч и Сънданс Кид. Хъмпти и Дъмпти. Хич и Хъч.

А после Хъч отвлече професор Смолит от мое име и това влоши взаимоотношенията ни.

Петдесет и няколко годишният професор Смолит се смяташе за нещо като гуру във факултета по социология във „Фростбърг“. Причината беше, че преди шест-седем години той бе написал книга, която за кратко време разпали общественото въображение. Озаглавена „Тя пее, той се люлее“, творбата доказваше самостоятелния еволюционен път на развитие на мъжа и жената. Основното беше, че жената се е отдалечила повече от предшествениците си, човекоподобните маймуни, отколкото бяха сторили бруталните мъжкари. Книгата започваше с абсолютно абсурдна глава за окосмяването на тялото. Като теза за размисъл, претендираща за научност, книгата бе адски странна. Но оглави класациите. Професор Смолит обиколи страната, за да я рекламира, и откри статута на рок звездите, на който понякога се радват и писателите. Нямаше нищо лошо във факта, че книгата е възхвала на жената. С други думи, Смолит изчука стотици мадами. Той се върна от турнето, разведе се с еволюционно по-висшата си съпруга и си накъдри косата. След няколко месеца книгата изпадна от класациите и професор Алфред Смолит започна да преподава на първокурсниците, които, разбира се, трябваше да прочетат „Тя пее, той се люлее“, за да получат необходимия брой кредитни точки по социология.

Професор Смолит не ми беше симпатичен. Тъй като бях по-низша човекоподобна маймуна, аз смятах за крещяща несправедливост да се пъча, да подскачам и да излъчвам чар и прелъстителност, за да убедя някоя колежка да легне с мен, докато Алфред Смолит седеше в прашния си малък кабинет и трупаше бройки със значително по-малко усилия и с далеч повече успех. Не искам да кажа, че всички студентки от „Фростбърг“ лекомислено се хвърляха в скапаното му легло. Но първокурсничките са лесна плячка за мръсници като Смолит. За него това беше игра. Фасулска работа.

Особено много се ядосах, когато той прицели гнусния си старчески пищов в Анджела По, защото я харесвах. Тя беше най-милото и свенливо същество, в което някога можете да направите глупостта да се влюбите. Фантазиите ми за Анджела По бяха невинни като току-що паднал сняг. Тя дори не подозираше колко е красива, нито как тихият глас, големите черни очи и нервната й усмивка ме караха да издигна барикада около чина й, за да предупредя всички останали да стоят настрана от нея. Но както вече споменах, това бяха само фантазии. Анджела По беше девствена и тъй като бях надменен и самонадеян идиот, аз исках тя да остане такава. Разликата между мен и Алфред Смолит беше, че той не мислеше така.

И Анджела По загуби девствеността си.

В деня, в който я видях да седи в час с отнесено, шокирано и засрамено изражение на красивото лице, разбрах, че се е случило нещо ужасно, което коренно ще промени живота й. Досетих се каква е причината. И когато видях погледа, който Анджела По и великият професор си размениха, всичко ми стана ясно.

И реших да действам.

Но лоялният Хъч ме изпревари. Той хвана Алфред Смолит, завърза очите му и го качи в същия микробус, с който бяхме докарали бика. Няколко часа Хъч разхожда из града разгонения професор и го тормози с мегафон, с който огласяваше улиците: „Щом си ги чукал, и аз ще ти го начукам“, преправяйки гласа си и добавяйки немски акцент. Алфред Смолит седеше безпомощно в задната част на микробуса. Хъч не спомена нито веднъж името на Анджела По, но Смолит сигурно разбра за какво става дума. Освен това Хъч правеше резки завои и пленникът му се лашкаше ту на една, ту на друга страна, без да е в състояние да направи нищо.

Преди да го пусне, Хъч накара Смолит да напише сто пъти „Съжалявам“. Отначало професорът се държеше арогантно и спореше. Но Хъч беше добър с мегафона и здравата го уплаши. Когато професорът стигна до седемдесетото „Съжалявам“, по лицето му се стичаха сълзи, а на деветдесетото — ревеше с глас. Когато Смолит свърши да пише, на мен ми идваше да повърна. Хъч спря пред дамския университетски клуб и изхвърли на тротоара похотливия дърт пръч.

— Е, доволен ли си? — сияейки попита Хъч. — Той наистина те ядоса, а? Сега се чувстваш по-добре, нали?

Съвсем не се чувствах добре. Гадеше ми се. Можех да мина и без такава лоялност.

Сали размахваше нещо пред лицето ми. Ръката си.

— Слез на земята, Хичкок.

След няколко секунди се върнах в шумния свят на „Ухилената стрида“. Еди Велвит небрежно хвърли празната си бирена бутилка в лодката. Друго шише рикошира в коритото, падна на пода и се разби на стотици зелени парчета.

— Къде се беше унесъл? — попита Сали.

— Бях се замислил.

Тя изсумтя, бръкна под бара, извади шепа стрелички и ги тресна на плота.

— Иди да поиграеш, синко. Разтовари се. Или иди да мислиш другаде.

Разумен съвет. Взех стреличките и тръгнах към мишената. Бях обезпокоен, че в мен се бе събудил споменът за Хъч и мечешката му „услуга“. Спомням си колко засрамен бях на другия ден и не смеех дори да погледна Анджела По. И, разбира се, вечно присмиващите се богове не устояха на изкушението да се забавляват. Същия ден Анджела По се приближи до мен и ме попита нещо за предстоящия изпит — повод да започнем разговор. Тя ме харесваше. Измънках някакъв отговор и отминах.

Хвърлях стреличките, но не уцелвах десетката.

— Не те бива, човече — подвикна едър тип с мустаци.

— Старая се да не улуча малката точка в средата — отвърнах аз. — Не е лесно.

— Е, тогава те бива.

Не се вслушах в съвета на Сали и продължих да разсъждавам, без да ми пука какво ми коства това. Колкото по-дълго обмислях хипотезата Аманда Стюарт да е убила Гай Фелоус, толкова по-вероятно ми се струваше, че Джоуел Хъчинсън също е замесен. Хъч сигурно имаше пръст в тази работа. В края на краищата ставаше дума за съпругата на кандидата. А Хъч беше кукловодът на кандидата.

Но имаше нещо още по-обезпокоително от мисълта, че ръцете на Аманда Стюарт са окървавени или може би Хъч й бе помогнал да ги измие. Още си представях ухилената физиономия на Хъч, след като остави професора на тротоара и настъпи газта. „Доволен ли си? По-добре ли се чувстваш сега?“

Господин Специалист по всичко. Но изобщо не ми пукаше за това.

Хвърлих поредната стреличка, без дори да гледам мишената. Но вечно присмиващите се богове не спяха. Стреличката попадна точно в десетката.

Едрият тип се засмя толкова силно, че се закашля. Но не и преди да изреве:

— О, човече, наистина си гола вода!