Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (1)

1.

Живеех си много добре, тържествено съпровождах мъртъвците до гробовете им и общо взето си гледах работата, когато жена, която се представи с името Каролин Джеймс, навря хубавото си лице в живота ми и предизвика хаос.

Но, разбира се, животът често поднася изненади. Казват, че дори кихавица в подходящия момент може да промени хода на историята. Твърдо вярвам в това. Животът е странен. Бившата ми съпруга стана будист — наред с още няколко провокиращи неща — и сравнява живота си с непрекъснато препъване напред. Джулия твърди, че качеството на живота зависи от ловкостта ти да преодоляваш десетките хиляди препятствия, които се явяват на пътя ти, докато се препъваш напред. В края на живота си, разбира се… човек неизбежно пада. Непредотвратимо е. Окончателното препъване. Не мисля, че това е будистка риторика, но защо да спорим? Думите й отговарят на истината.

Аз действително се препъвах по неравния път на живота, когато без никакво предупреждение пред мен се появи препятствие в къса поличка за тенис и широк пуловер и подложи на изпитание ловкостта ми.

Аз съм на трийсет и четири години — твърде млад за окончателното падане — и съм висок — метър осемдесет и седем. А от тази височина се пада лошо.

 

 

В онази сряда през май леля Били и аз имахме поклонение в зала едно. Погребалният дом, който ръководя с леля ми, се намира във Фелс Пойнт, Балтимор. Там съм прекарал така наречените формиращи години от живота си. Кварталът е работнически и е сгушен в края на пристанището, на около километър и половина от центъра на града. Погребалният дом е на няколко преки от пристанището, последен в редицата от магазинчета и барове. Понякога хората се шегуват, че е на един хвърлей от „Задънена улица“ — барът в дъното на улицата. Но ние бяхме там преди тях. Грозният ми чичо Стю започнал бизнеса малко след Втората световна война, през която станал свидетел на зрелищни събития, включително на ужасния десант в Нормандия. Някой би предположил, че идеята да стане погребален агент е била реакция на катарзис след потресаващата гледка на стотиците трупове през войната, но истината е съвсем прозаична. Според фамилната легенда чичо Стю взел решението си, след като му връчили сметката за погребението на баща му. Макар че нямат деца, леля и чичо решили да нарекат погребалния дом „Сюъл и синове“. Идеята била на Били. Тя внася в бизнеса необходимата „топлота и сантименталност“, които липсват на чичо ми.

Сградата ни е безлична като улицата и околните къщи. Човек може да се облегне на стената на „Сюъл и синове“ и да запали цигара, без да забележи, че стои пред погребален дом. Имаме две зали и двама служители — аз и леля Били. И двамата сме лицензирани погребални агенти. Това означава, че имаме правото да правим всички онези неща с труповете, за които повечето хора не искат и да чуят. Били е бежанка от старата аристокрация на Юга и държи смъртта да бъде чествана тържествено. И тъй като Били ме е отгледала, в мен се е просмукала голяма доза от отношението й към нещата. Мисля, че именно празничното отношение към смъртта отличават „Сюъл и синове“ от другите погребални домове. И брендито, което Били предлага на посетителите.

В онзи ден почитаемият мъртвец беше пенсиониран пожарникар от Таусън. Той бе починал от естествена смърт — ако сърдечният удар може да се смята за такава — и вдовицата му бе информирала леля Били, че опечалените ще бъдат малко. Между двете зали има плъзгаща се врата. Когато очакваме многобройна тълпа, дърпаме плъзгащата се врата. Така беше например на погребението на родителите ми.

Леля Били се занимаваше с погребението на пожарникаря. Редувахме се. Аз седях в кабинета ми. Бях си вдигнал краката на бюрото и четях некролози. Шегувам се. Четях пиесата на Торнтън Уайлдър^[1] „Нашият град“ и поради причини, които ще обясня по-късно, бях в скапано настроение. Чувствах се неспокоен. Десетина пъти взимах пиесата, въздишах и я хвърлях на бюрото. Накрая я зарязах и отидох да видя какво става в зала едно.

Там се стичаха хора, събираха се на групи, шепнеха и усърдно отбягваха почитаемия ни гост господин Уедърби, който лежеше мъртъв в ковчега. Намръщената ми физиономия беше неподходяща за случая, затова смених изражението си и започнах загрижено да обикалям помещението. Не помня дали споменах, че не изглеждам зле. Черни коси. Сини очи. Хубава кожа. Страхотна брадичка. Казвали са ми, че приличам на онези лекари по телевизията, които непрекъснато се забъркват в афери с красиви пациентки. Лицето ми е фантастично за професията. Предразполага хората.

Разходих се из залата, стиснах ръцете на неколцина опечалени и чух, че пожарникарят е бил добър човек. Винаги казват така. Само извън погребалния дом може да чуеш, че умрелият е бил гадно копеле.

Съзрях леля Били, която стоеше в ъгъла до покойника и бе прегърнала вдовицата. До ковчега, скрита между гладиолите, стоеше трийсет и няколко годишна жена — висока, облечена в морскосин пуловер и къса бяла поличка за тенис, от която се подаваха прекрасни дълги крака, обути в маратонки. На глезените й имаше гривни. Страхотен тоалет за погребение. Гарвановочерните й коси се спускаха до раменете и в момента скриваха лицето й.

Тръгнах към нея. Тя вдигна глава и ме прикова с влажни, кафяви очи. Имах чувството, че ме гледа сърна, която съм взел на прицел и се готвя да застрелям. Лицето й имаше формата на сърце. Брадичката бе заострена, устата — малка и червена, а носът — правилен и изключително секси. Очите й бяха големи и гледаха недоверчиво. Тъй като и двамата бяхме високи, за миг си представих, че сме женени и имаме рояк високи, недоверчиви деца. Сетне протегнах ръка и се представих.

— Здравейте. Аз съм Хичкок Сюъл.

Тя се вторачи изпитателно в мен, после стисна ръката ми и каза:

— Странно име.

Това, разбира се, го бях чувал хиляди пъти.

Страните й поруменяха и жената леко залитна. Майката на високите ми недоверчиви деца беше пила. Тя пусна ръката ми и погледна господин Уедърби.

— Познавахте ли го? — попитах аз.

Жената поклати глава.

— Виждам го за пръв път през живота си. — В гласа й прозвуча нотка на предизвикателство, а очите й обходиха залата. — Онази там, съпругата му ли е?

Леля Били още разговаряше с госпожа Уедърби.

— Да.

— Трябва да кажа нещо.

— Не е необходимо.

— Разбира се, че е необходимо. Не мога да вляза и да изляза ей така. Това е погребение. Всъщност, можете ли да ме изведете оттук?

— Разбира се.

Непознатата направи крачка напред, но залитна и едва не събори гладиолите. Протегнах ръка да я хвана за лакътя, но тя се дръпна.

— Не съм възрастна дама.

— Но не сте и много стабилна.

Жената се опита да ме погледне гневно, но ядът й бързо премина.

— Имах лош ден.

— Ако това означава нещо, и моят не беше особено добър — дипломатично отговорих аз. — Хайде, да се махаме оттук.

Макар и с нежелание, тя ме хвана под ръка. Тръгнахме и неколцина човека се обърнаха към нас. Госпожа Уедърби вдигна глава и жената до мен прошепна:

— Какво да кажа?

— Кажете, че е бил добър човек. Всички явно са единодушни по този въпрос.

— Сериозно?

— Покойният е бил пожарникар. Кажете й, че преди много години е спасил котката ви и никога няма да го забравите.

— Не се ли сещате за нещо не толкова сантиментално?

Докато се приближавахме, видях, че леля Били ми е благодарна за появата.

— Госпожо Уедърби, аз съм Хичкок Сюъл, племенникът на Били. Ужасно съжалявам. Такава загуба. А това е…

— Каролин Джеймс — каза жената до мен и стисна ръката на вдовицата. — Моите съболезнования. Съпругът ви беше… Вие не ме познавате… Той… Аз имах котка…

Притекох й се на помощ.

— Съпругът ви е спасил котката на госпожица Джеймс. Била се качила на едно дърво. Котката била бременна и госпожица Джеймс била толкова благодарна на съпруга ви, че кръстила едно от котенцата Уедърби. В негова чест. Госпожица Джеймс случайно видяла тъжната вест във вестника днес следобед, след като играла тенис, и решила веднага да дойде тук, за да изрази уважението си.

Вдовицата измънка нещо в отговор и задържа ръката на Каролин Джеймс.

— Много мило от ваша страна, госпожице Джеймс — намеси се леля Били и ме стрелна с поглед, който искаше да каже: „Разкарай я оттук, по дяволите“. Ето защо дръпнах Каролин Джеймс настрана и я поведох към вратата.

— Какви бяха онези щуротии за бременната котка? — изсъска тя.

Кимнах угрижено на двойката старци, които влязоха в залата и отговорих:

— Така вдовицата ще има какво да разказва край масата за бридж.

Излязохме във фоайето и аз попитах Каролин Джеймс дали не иска да се разпише в книгата за съболезнования. Тя отказа.

— Мисля да изчезна незабелязано — рече Каролин и тръгна към вратата.

Настигнах я и двамата едновременно хванахме дръжката.

— Не мислите ли, че ми дължите обяснение? — попитах аз. — Преди да „изчезнете незабелязано“, искате ли да ми кажете защо дойдохте? Тук рядко се отбиват случайни посетители.

— Предпочитам да не ви казвам.

Но аз не пуснах ръката й.

— Съжалявам, че ви развалих купона, господин Сюъл.

— Моля.

— Няма да се повтори.

Свих рамене.

— Винаги сте добре дошла.

Тя присви очи и ме погледна изпитателно.

— Идването ми тук беше импулсивно. Отбих се да уредя… едно погребение.

— Така ли? Тогава защо е цялото това суетене? Кабинетът ми е ей там. Защо не отидем…

— Промених решението си. А сега може ли да си вървя?

— Надявам се, че не сте променили решението си заради онези глупости за котката. Леля ми ще се погрижи за погребението, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре.

— Няма да има погребение. — Очите й блеснаха и Каролин вдигна предизвикателно рамене. — Ясно ли е?

— Да, госпожице — отговорих аз и отворих вратата. — А мога ли да попитам кого смятахте да погребете?

Тя въздъхна.

— Да. Себе си.