Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (30)

30.

— Коя е приятелката ти?

— Карол. Качвай се.

Кейт се настани на задната седалка. Бях се насочил към къщата на Бауман и настигнах Кейт, която вървеше по пътя за градчето.

— Мъртва ли е?

Включих на скорост и потеглих.

— Заспа. Дълга история.

— Господи, Хич, оставих те само преди два часа. Не си губиш времето.

— Тя е собственичката на бара. Нуждаеше се от чист въздух. Не се тревожи за нея. Кажи ми какво стана. Намери ли доклада?

Кейт се облегна назад и рече:

— Дълга история.

„О-хо — помислих аз. — Ядоса се.“ Но когато погледнах в огледалото за обратно виждане, тя се хилеше.

— Не го намерих, но открих нещо друго.

— Разказвай.

— Може би първо трябва да оставим някъде приятелката ти. Как й беше името?

— Карол.

Кейт пъхна глава между двете предни седалки, за да огледа положението. Карол се бе проснала като мокра парцалена кукла.

— Виж ти.

Карол се размърда. Натежалите й клепачи се повдигнаха. Не се изненада много, че вижда ново лице. Предполагам, че след известно време жените като Карол свикват с изненадите.

— Аз съм Карол.

— Здравей, Карол. Аз съм Кейт.

Карол насочи пронизващите си очи към мен.

— Шибаният Боб Спринкъл — ухили се тя, сетне се обърна към Кейт. — Познаваш ли го?

— О, Боб ми е скъп приятел — весело отговори Кейт.

— Той е убил петима човека — тържествено заяви Карол.

Кейт закачливо ме тупна по рамото.

— Не си ми казвал, че са петима, Боб.

— Готвех се да те изненадам.

— Къде отиваме? — Карол явно осъзна, че се намира в кола, която се движи.

— Уместен въпрос. Къде искаш да отидеш, Карол? Желаеш ли да се върнеш в „Еленова пътека“?

— Да му го начукам на бар „Еленова пътека“.

— Струва ми се, че каза не — рече Кейт и се облегна назад.

Карол смъкна стъклото и наклони глава надясно, така че вятърът да духа в лицето й. Тя затвори очи и аз помислих, че отново заспа. Но след малко Карол каза:

— Мисля, че ще повърна.

Спрях. Тя се наведе през прозореца и си свърши работата. Намирахме се близо до градчето и Кейт и аз се вторачихме в пристанището, докато Карол повръщаше.

— Намерих банкови записи — неочаквано съобщи Кейт. — Всеки месец на шестнайсето число Бауман внася пет хиляди долара на сметката си.

— Това говори ли ти нещо? — попитах аз.

— Разбира се. Няма починала леля, както каза и Крук, но неизвестно как, Лу Бауман притежава голяма къща, яхта и джип и всеки месец получава отнякъде по пет хиляди долара. Някой му плаща. За какво?

— За какво? — като ехо повторих аз.

— Сигурна съм, че това е подкуп. Лу Бауман нямаше причина да убива Чарли. Имам предвид лична. Някой му е платил, за да го убие. Ето какво е станало. Било е удар и аз случайно съм се озовала там. Бауман взима пет хиляди всеки месец плюс другото, което е получил, за да се установи тук. За убийството на Чарли. Ако бях успяла да намеря изчезналия доклад, щяхме да разберем кой е собственикът на земята, който толкова много е искал да затвори устата на Чарли.

— Но не го намери.

— Не. Но намерих банкови записи. Собственикът на отровената земя всеки месец изпраща пари на Бауман. Ако приятелката ти престане да повръща, ще се върнем в хотела, ще проверим доклада на частния детектив и ще видим на коя дата Бауман е получил пакета, изпратен по експресната поща. Депозитите на Бауман са като по часовник — на шестнайсети всеки месец. Обзалагам се, че получава пратките на същата дата. И знаеш ли защо съм убедена, че ще спипаме копелето? Защото днес е петнайсети — победоносно заяви Кейт. — Дошли сме навреме, за да видим как Бауман ще прибере парите за мълчанието си. Господ е на наша страна.

Карол спря да повръща и насочи вниманието си към нас.

— Боб — дрезгаво изпелтечи тя, — нуждая се от кафе.

 

 

Фамилното име на Карол беше Шипли. Майка й била кмет на Хийхоу, преди туристите да започнат да идват, а баща й — собственик на „Еленова пътека“. А сега — вероятно в интерес на симетрията — брат й Роджър беше кмет, а Карол — собственичка на „Еленова пътека“.

— Политиката не е в кръвта ми — обясни тя, като се засмя насила. — Майка ми управляваше цял град, а аз имам само онзи скапан бар.

Пиехме кафе на терасата на хотелския ресторант. Нощта беше безоблачна. От мястото, където седяхме, се виждаше къщата на Лу Бауман. Прозорците светеха. Чудовището беше в бърлогата си. Кейт непрекъснато поглеждаше натам.

— Брат ми ме мрази и в червата — продължи Карол. — И аз го мразя. Той превръща града в педерастки. Когато майка ми го управляваше, градът беше чудесен. Нямаше външни хора.

— А сега трябва да търпите натрапници като нас — отбеляза Кейт.

Карол сякаш не я чу.

— Мислите, че съм тежък случай, нали? Да, така е. Всеки ден съм ядосана и дори не знам защо.

— Няма ли да си по-щастлива, ако се преместиш другаде? — попита Кейт.

Карол поклати изрусената си до бяло глава.

— Тук всички ме познават. Не всички ме обичат, но ме познават.

— Това толкова ли е хубаво?

Карол се замисли.

— Може би вече не е толкова хубаво — съгласи се тя. — Вероятно започват да ме мислят за скучна и досадна.

Кейт ме стрелна с поглед, който предупреждаваше: „Не коментирай“, сетне попита:

— Била ли си омъжена, Карол? Знам, че не е моя работа, но…

— Не се притеснявай. Да, бях омъжена. По дяволите, аз съм местната Елизабет Тейлър. Жених се три пъти. Всъщност четири, но единият не се брои.

— Защо? — обадих се аз.

— Няма да искаш да знаеш — мрачно и убедително отговори Карол.

Сега, след като вече не попадах в мерника й, Карол не проявяваше интерес към мен. Нито към Кейт. Самата Карол беше най-интересната тема на разговора и докато изтрезняваше, неспирно бъбреше за живота си в Хийхоу, Мейн. В „Еленова пътека“ бях чул основната тема. Мъжете са лайнари. По-младите и по-хубавите жени от Карол също са досадни. Въпреки това тя се държеше учтиво с Кейт, която беше и двете. Пък и Кейт я насърчаваше, подавайки й реплики, за да говори, макар че съвсем не беше необходимо да го прави. Женска солидарност. Пред очите ми. Или поне така мислех.

По едно време Карол призна, че е скарана с математиката и макар да притежава бар, има много дългове. Освен това, предишната година била принудена два пъти да затвори „Еленова пътека“ за по десет дни като наказание, че продава алкохол на непълнолетни.

— Младежи с мотоциклети — каза тя, свивайки рамене. — Видя ли татуировка, сервирам алкохол. Сигурно съм старомодна.

Карол обвини брат си за проблемите си. Тя беше убедена, че той е накарал шерифа да изпрати млади мотоциклетисти, за да натопи сестра си.

— Брат ми иска да ме съсипе.

Извод: Карол не беше добра в бизнеса и не можеше да води прозаичен личен живот.

— Нямам дори кола — продължи тя. — Банката я взе през зимата. Знаете ли колко студено става тук през зимата? Не можеш да вървиш пеша. На четирийсет и шест години съм, по дяволите, а пътувам на автостоп. Извинявай, че ругая, Боб.

— Ругай на воля, морячке — рекох аз.

— Много е сладък — обърна се Карол към Кейт.

Кейт обаче не потвърди това. Мислите й бяха другаде. И аз знаех къде. След като още няколко минути слушахме интересната биография на Карол, Кейт изведнъж предложи:

— Слушай, Карол, искаш ли да изкараш малко пари? Бързо?

Карол я погледна недоверчиво.

— Няма да направя нищо извратено.

— Не. Става дума за друго. Малко е сложно за обяснение, но… Искаш ли да спечелиш пет хиляди долара?

— Бих им намерила място в бюджета си.

— Сещам се само за една засечка. Ще трябва да си вземеш отпуск. Веднага. Заради собствената ти безопасност.

— Тогава е нещо незаконно. Или само опасно?

— Не е много незаконно. Нещо средно. Но може да е опасно. Мисля, че ще бъде по-безопасно, ако за няколко седмици изчезнеш от града. Можеш ли да го направиш?

— И без това през повечето време ме няма — изсумтя Карол.

— Какво си намислила? — обърнах се аз към Кейт.

— Мисля, че Карол заслужава почивка. И се нуждае от пари. Както и да се махне за малко оттук. — Кейт се обърна към мадам Шипли. — Ще ни помогнеш ли?

— За пет хиляди бих танцувала върху лицето на Боб.

 

 

Планът на Кейт беше измамно сложен. Първото изискване беше Карол да остане при нас в хотела. Тази част не беше толкова сложна, колкото озадачаваща. Вече описах как изглежда Карол и докато ексцентричните господин и госпожа Франк Синатра я водеха нагоре по стълбите, въображението на служителя на рецепцията несъмнено се развихри.

Настоях да легна на дивана и да позволя на двете дами да се разполагат на двойното легло. Дадох една от ризите си на Карол. Жестът беше болезнен за романтик като мен. Двете се кикотеха като ученички, след като лампите угаснаха.

Следващият етап на плана на Кейт изискваше рано сутринта Карол да ни заведе в местния клон на експресната поща. Взехме няколко различни по размери пликове, писалка, розова тоалетна хартия и плажна чанта. После отидохме в магазина за домашни потреби и купихме нож за картон.

Взех си и нова шапка, на която бе нарисуван пътуващ на автостоп хипар, застинал от ужас пред приближаващи се фарове. Надписът гласеше: „Магистрален убиец“.

После идваше сложната част. Карол ни показа пътя, водещ до магазина за авточасти. Дадохме й писалката, пликовете, тоалетната хартия и плажната чанта и я оставихме на ъгъла, а ние продължихме и спряхме на паркинга на съседната пресечка, обслужващ пицария, обществена пералня и магазин за видеокасети, и зачакахме. След час пристигна микробусът на експресната поща. Човекът, който слезе от него, носеше плик, и влезе в магазина за авточасти.

— Като по часовник — каза Кейт. Докладът на частния детектив на Крук беше на коленете й.

Безпокоях се за няколко неща. Снощният скандал между Бауман и злобната Моли можеше да попречи на месечната им уговорка с пратките. Но Карол ни увери, че двамата непрекъснато се карат. Втората ми тревога беше свързана с предстоящата част от плана на Кейт. Успехът зависеше от това дали Лу Бауман ще спре, за да вземе един стопаджия.

— Ами ако отмине? — попитах аз.

Бях задал въпроса си в хотелската стая, докато двете жени се кикотеха.

— Ще спре — заяви Карол.

— Откъде си толкова сигурна?

— Правил го е и преди.

Категоричният й тон сложи край на по-нататъшните разговори по този въпрос. И на кикотенето.

След час джипът на Лу Бауман спря на паркинга. Бауман влезе в магазина за авточасти. Изглеждаше ядосан и зъл като предишния ден. Може би Моли харесваше точно това в него. Кейт, която седеше зад волана на взетата под наем кола, си сложи тъмните очила и рече:

— Започва се.

Тя включи двигателя, бавно влезе в паркинга и спря зад големия джип на Лу Бауман. Отворих вратата и слязох. Приклекнах и забих ножа за картон в задната дясна гума на джипа. Положих трескави усилия, докато я пробия, после бързо я разрязах.

— Качвай се! — неочаквано подвикна Кейт.

Върнах се в колата, затворих вратата и наведох глава, а Кейт плавно подкара по шосето.

— Можеш да се изправиш — рече тя, гледайки в огледалото за обратно виждане.

Изправих се и хвърлих през прозореца ножа за картон.

— Защо го направи? — обезпокоено попита тя.

— Така се прави — уверих я аз.

Тъй като беше детектив, Кейт, разбира се, не беше смаяна от театралния ми жест.

Завихме зад ъгъла и Кейт натисна два пъти клаксона. Сестрата на кмета на Хийхоу излезе от сенките на стар дъб. Не бих се заклел, но мисля, че бе вдигнала още по-високо миниполата си. И така, на пътя се появи изрусена до бяло блондинка с голям бюст и дълги крака и вдигна палец. Кейт намали. Още гледаше в огледалото за обратно виждане.

— Наведи се! — заповяда Кейт.

Обърнах се и за миг съзрях каква поза за автостоп бе заела Карол. Краката й бяха леко разкрачени, ръката — вдигната, а главата — отметната назад. Тя имаше право. Беше глупаво от моя страна да се тревожа, че Бауман може да не я качи. И най-консервативният евангелист би я взел. Видях, че джипът зави зад ъгъла и намали.

— Наведи се! — отново изсъска Кейт.

Не искахме да рискуваме Бауман да ме познае. А що се отнасяше до колата, трябваше да заложим на невзрачността й. Бяла. С четири врати. Пътят беше тесен и криволичещ. Кейт караше с позволената за този участък скорост. Идеята беше да попречи на Бауман бързо да стигне до банката.

Пък и задната му дясна гума беше срязана.

— Да! — неочаквано извика Кейт.

— Спира ли?

— Да — победоносно отговори тя. — Спира.

 

 

Минахме покрай банката на Лу Бауман и спряхме на отсрещната страна на улицата, пред едно кафене. Решихме, че на Бауман ще му трябва най-малко половин час, за да смени гумата, затова влязохме в кафенето.

Измамно сложният план вече беше във финалната си фаза. Докато Бауман сменяше гумата, Карол трябваше да намери в плажната чанта плик с размерите на онзи, който той бе взел от магазина за авточасти и да препише информацията за подателя. После трябваше да го напълни с тоалетна хартия, за да стане дебел колкото плика на Бауман и да размени двата плика.

— Бауман се занимава с нещо престъпно, нали? — бе попитала Карол, след като Кейт я инструктира.

— Той уби съпруга ми.

— О, това е голямо престъпление. Да го ритна ли в топките, след като взема плячката?

Разбира се, че не. Карол трябваше да се разкара от Бауман колкото е възможно по-бързо. След кратко обсъждане отхвърлихме идеята Карол да се измъкне незабелязано и да тръгне пеша към града. Бауман можеше да провери дали пликът е в джипа, да открие подмяната и да настигне Карол. На този етап той щеше да бъде твърде разярен, за да й позволи да го срита в топките.

Кейт и аз седнахме в кафенето и се вторачихме през прозореца. Щом Бауман влезеше в банката, трябваше да действаме бързо.

— Харесва ли ти детективската работа? — попита Кейт.

— Откровено ли да ти кажа? Имам чувството, че е престъпна.

— Много си проницателен, Хич. Когато си играеш с лошите типове, понякога трябва да действаш по техните правила.

— Предполагам, че затова някои ченгета стават корумпирани. — Съжалих за думите си в мига, в който ги произнесох. Кейт се намръщи. — Извинявай. Не исках…

Но беше късно. Очите й блеснаха. Тя се вторачи в чашата си и тихо каза:

— Не вярвам, че Чарли е бил корумпиран. Алан е измислил всичко това. Съзрял е възможност да ме направи уязвима и да се възползва от мен. Безсилна съм, Хич. Вероятно съм най-безсилният човек, когото познаваш.

— Това е най-смешното нещо, което съм чувал. Дълбоко грешиш, Кейт. Ти си един от най-_силните_ хора, които познавам. И един от най-хубавите.

— Тогава не ме познаваш. Наистина ли мислиш, че съм хубава, Хич?

— Кейт, това е типично женски въпрос.

— Въпрос на несигурна жена. Хич… нямаш представа какво беше детството ми. Знам, че не съм единствената и има много по-лоши случаи, но не ме интересува. Баща ми… Кучият син ми внушаваше страх. Исках някой добър човек да го замести. Но се съмнявах дали този добър човек ще ме иска. Старата история. Познавам по-добре лошите типове и техния свят и мястото ми е там. Чарли беше по-добър от всички, които познавах. Чувствата ни бяха искрени. Разбирахме се много добре. И после — бум! И пак се върнах при лошите типове. Такива като Алан. И като Гай Фелоус. Отново съм в играта, която познавам най-добре.

Очите й се напълниха със сълзи, но тя гневно ги преглътна. Беше изпила кафето си и мачкаше в ръката си картонената чаша. Господи, как започнахме този разговор? Кейт отново се вторачи навън през прозореца, но мисля, че не виждаше нищо.

— А аз? Не съм чак толкова лош, нали? И ми се струва, че се спогаждаме.

Тя ме погледна. Изглеждаше невероятно тъжна.

— Ти си добър човек, Хич. Не съм сигурна за професията ти, но си добър.

— Виждаш ли? Не си прокълната, както мислиш.

Кейт сви устни и ме погледна тъжно.

— Ние не се броим. Познаваме се твърде отскоро.

— Господи, не бъди такава песимистка, Кейт. Имай малко вяра.

— Не вярвам в нищо, по дяволите.

Приготвих се да я предизвикам, но изведнъж и двамата осъзнахме, че слънчевата светлина е изчезнала. И пред слънцето не минаваше облак. Пред прозореца бе спрял голям бяло-зелен автобус. На спирката слязоха няколко пътници. Шофьорът, който приличаше на Борис Елцин, се измъкна от автобуса и отвори вратата на багажното отделение. Пътниците взеха куфарите и чантите си. Елцин размени няколко думи с една млада жена, тресна вратата и отново седна зад волана. Няколко души се качиха и автобусът потегли. Ауспухът избълва малък облак сив пушек.

Към кафенето тичаше жена. Тя размахваше ръце, за да увеличи до максимум скоростта на краката си с обувки с високи токчета. Устните й бяха отворени в безмълвен писък. Джипът на Бауман беше паркиран пред банката. Жената беше Карол.

— Мамка му! Да изчезваме!

Кейт и аз изскочихме от кафенето. Карол бе останала без дъх.

— Взех го! — извика тя, размахвайки плика от експресната поща. — Той се вбеси заради гумата.

— Добре — каза Кейт. — Да тръгваме.

Качихме се в колата под наем. Аз седнах зад волана.

— Искаш ли да си вземеш някакъв багаж? — обърна се Кейт към Карол.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Карол бе отворила плика, надничаше вътре и се усмихваше.

— Взела съм си всичко, деца!