Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (36)

36.

Главата ми дрънчеше.

Не. Телефонът звънеше.

Грешка.

Всъщност главата ми пулсираше. Пипнешком намерих слушалката, доближих я до ухото си и издадох някакъв звук — нещо средно между стенание и сумтене.

Обаждаше се Кейт. Беше ядосана.

— Защо не отговори на обаждането ми?

Пулсирането в главата ми се засили. Събрах сили и изграчих:

— В моята родина казваме здравей.

— Добре. Здравей. Не получи ли съобщението ми?

Телефонният ми секретар просветваше укорително.

— Не прослушах съобщенията си, Кейт. Съжалявам. Не… си спомням как съм се добрал до леглото. Сигурно мигновено съм заспал.

Погледнах се и видях, че не съм свалил ризата, вратовръзката и чорапите си.

— Поклонението е било доста забавно, а? — язвително подхвърли Кейт.

В замъгленото ми съзнание се фокусираше сцена от изминалата нощ. Темз стрийт. Късно вечерта. Процесия. Ковчегът на Еди — носен на рамене. Остатъкът от лодката — хвърлен в пристанището.

Седнах в леглото.

— По дяволите!

Възклицанието ми привлече вниманието на Алкатраз, който вдигна глава и излая.

— Какво се е случило? Добре ли си? — В гласа на Кейт прозвуча искрена тревога.

Спомените постепенно нахлуха в паметта ми. Спомних си, че за щастие, ковчегът с Еди благополучно стигна до погребалния дом.

— Добре съм. Но за миг помислих… Няма значение.

Алкатраз отново излая — явно искаше да излезе навън — и аз не чух началото на онова, което каза Кейт.

— … и този път ще се вдигне голям скандал. Не искам да се притесняваш за мен.

— Какво каза, Кейт? Съжалявам, но…

— Нямам време да ти обяснявам. Виж какво, Хич, съжалявам за… всичко. Вече ти казах, че не исках да те замесвам в цялата тази история. Съжалявам.

— Чакай малко. Какви ги говориш, Кейт? Вече се разсъних. Трябва да ми кажеш какво става. Съжалявам, че не прослушах съобщението ти. Какво откри вчера? Какво беше онова за Аманда Стюарт и „Епоха“? Снощи се срещнах с Питър Морган. Той се престори, че не е чувал за „Епоха“. Излъга.

Последва мълчание, сетне Кейт попита:

— Срещнал си Питър Морган?

— Да. Джулия го доведе на поклонението.

Кейт не каза нищо. За миг помислих, че е затворила.

— Кейт?

— Да. Искам да внимаваш, Хич. Моля те. Не се тревожи за мен. Само ми направи една услуга. Стой настрана. Каквото и да се случи.

— За какво говориш? Какво ще се случи?

— Нищо. Не се безпокой.

— Кейт, трябва да ми кажеш за какво говориш.

— Уморена съм, Хич. — Гласът й потрепери. — Наистина… съм много уморена.

— Плачеш ли, Кейт?

Този път не чух нищо, защото тя наистина затвори.

Веднага набрах номера на домашния й телефон, но отговори секретарят. Може би Кейт седеше там и слушаше. Не знам. Не оставих съобщение. Провесих крака от леглото. Какъв неподходящ момент да се чувствам зле! Нямах представа за какво говореше Кейт. Какво щеше да се случи? Защо да стоя настрана? От какво? От нея ли? В главата ми се въртяха рой въпроси. И само пулсиране вместо отговори.

Прескочих Алкатраз, отидох в банята, намерих няколко аспирина и ги сдъвках. После се съблякох, застанах под душа и стоях там, докато топлата вода от бойлера се свърши. Беше болезнено, но подейства. Излязох от банята значително по-жизнен, отколкото когато влязох. Щях да изпия кофа кафе и напълно да се възстановя.

Сложих си черния костюм, бяла риза и виненочервена вратовръзка. Съвсем не бях в настроение за погребение, но нямаше какво да се прави. Щракнах каишката на врата на Алкатраз и двамата тръгнахме към погребалния дом. По пътя кучето се погрижи за естествените си нужди. Алкатраз изприпка нагоре към апартамента на Били, настани се на овчата кожа в ъгъла на всекидневната й и се прозя.

Сам вече бе изкарал катафалката. Задната врата беше отворена и готова да погълне ковчега с мъртвеца. Сам се бе облегнал на колата и се припичаше на слънцето.

— Добро утро, Сам — казах аз. — Готов ли си?

— Да.

— Тогава да започваме. Влизай.

Вътре Били пиеше чай с госпожа Симънс.

— Съжалявам за Еди — каза госпожа Симънс, когато ни видя.

Погледнах двата ковчега отсреща. Очевидно бяхме паркирали Еди тук след снощното поклонение.

— Искате ли чай, момчета? — попита Били.

— Не. По-добре да започваме.

Госпожа Симънс въздъхна.

— На гробището ще бъде същински зоопарк.

Насочих пръст към нея. Точно така, старо момиче.

 

 

Наредихме цветя върху ковчега, после занесох останалите букети на гробището. Видях, че разполагам с малко свободно време, преди да се върна в погребалния дом. Тръгнах на север и след пет минути стоях пред надгробна плоча с надпис „Сюъл“. Коленичих и оскубах тревата около трите по-малки плочи на родителите ми и на неродената ми сестричка.

Бях щастлив, когато майка ми и баща ми бяха живи. И макар сестричката ми да нямаше шанса да ме радва, винаги съм предполагал, че тя щеше да бъде най-прекрасното създание на света. С нетърпение очаквах появата й.

Погалих плочата, изправих се и казах:

— Обичам ви. Трябва да тръгвам.

Но докато вървях към колата ми, вече не мислех за злочестото ми семейство, а за Кейт. Тревожех се. Питах се дали не подценявам натиска, на който е подложена. Дори да установеше със сигурност, че куршумът на Бауман е убил съпруга й, Кейт също бе стреляла по него. Тя бе изпитала онзи необикновен шок и от шест месеца живееше в агония. А през това време насила бе станала любовница на шефа си, а после — на известен изнудвач. Някой бе убил изнудвача. Вероятно Стюарт. А сега — всички онези разкрития за Бауман и „Епоха“… Кейт имаше много сметки за разчистване. Тя беше под такова напрежение, каквото само можех да си представям. Много й се струпа. Нищо чудно, че беше толкова отчаяна по телефона. И уязвима. Изгарях от желание да знам къде е и как да я намеря.

„Не се безпокой.“ Имаше ли по-безполезни думи?

Качих се в колата и се замислих за нещо друго, което ми бе казала Кейт. „Стой настрана.“ Включих двигателя, стиснах волана и застанах неподвижно. Кейт ме изолираше. През последните двайсет и четири часа контактът ни изведнъж се сведе до две кратки телефонни обаждания. Тя умишлено ме държеше настрана. Дали нещата между нас не се развиваха твърде бързо за нея? Явно й беше трудно да се отпусне и да се забавлява. Това я плашеше. Тя сигурно мислеше, че не го заслужава или че всичко ще свърши бързо, затова е по-добре да приключи преждевременно.

От друга страна, Кейт имаше психиката на герой. Тя се подлагаше на жестоките удари, за да предпази другите. Подкарах на изток и спрях на червен светофар. Може би ме гонеше параноя. Може би аз страдах от комплекса на човека, погрешно смятан за герой. Може би аз показвах признаци на колебание и страх от връзката ни. Убеден съм, че ако насоча проницателния поглед на доктор Фройд към себе си, ще напиша цяла книга. Лесно е да се плува в чисти води. Съвсем различно е да си проправяш път в блато.

Завих надясно по Бродуей. Опитах се да си внуша да се отпусна. Кейт и аз отново щяхме да бъдем заедно и да прогоним всички тези глупави опасения. Не успях. Нещо не беше наред. Чувствах го.

Минах покрай болница „Джон Хопкинс“, където родителите и сестричката ми бяха обявени за мъртви и където съм роден. Центърът на града се намираше на около километър и половина вляво. Пред мен и зад мен беше… останалият свят.

Понякога се налага да се ориентираш къде се намираш.

 

 

Всичко беше готово за погребението. Опечалените вече бяха започнали да пристигат. Бяхме наредили столовете в полукръг и бяхме оставили достатъчно място за телевизионната камера, която щеше да предава на живо събитието.

По-късно щях да разбера, че и на служебния си телефонен секретар бях получил няколко съобщения, които също не прослушах. Ето защо се стъписах от появата на антуражите на двамата главни съперници за поста губернатор на Мериленд.

Спенсър Дейвис пристигна пръв. Той стисна ръката ми и рече:

— Приятно ми е. Спенсър Дейвис.

Кандидатът бе намалил интензитета на ослепителната си усмивка заради случая, но въпреки това изглеждаше дръзновен, млад либерал. Спенсър Дейвис беше висок горе-долу колкото мен и имаше момчешки вид.

— Хичкок Сюъл.

— Мога ли да ви представя съпругата си?

Разбира се. Защо не? Той ме представи на приятна, симпатична жена. Според мен беше малко стеснителна, но смело се бореше това да не й личи. Около очите й имаше тъмни кръгове, които й придаваха вид на миеща мечка. Леко прошарените й коси стигаха до раменете. Не ми беше трудно да си я представя като колежанка — широки дрехи, без сутиен, боса, да раздава листовки, протестиращи един господ знае срещу какво, да пуши марихуана и да рисува цветя по лицето на приятеля си. С други думи, леко бунтарска младост и много повече кураж, отколкото виждах сега в жената, която се ръкуваше с мен.

Човек може да натрупа милиони, ако е в състояние да гадае бъдещето само по едно ръкостискане. Гадаенето на миналото е по-скоро салонен трик.

Кандидатът и съпругата му си намериха места и седнаха. Бил, телохранителят на Дейвис, се втурна в залата. Обаждал се и оставил няколко съобщения на телефонния ми секретар, за да ме информира, че кандидатът ще присъства на погребението.

— Какво толкова спешно имаше? — попитах аз и посочих господин и госпожа Дейвис. — Струва ми се, че той се оправя много добре.

— Аз… Ами… Камерата…

— Разбирам. Тогава всичко е наред, нали?

Бил не можа да отговори.

Леля Били и аз бяхме сложили бележки „Запазено“ на десетина стола отпред. Госпожа Симънс, разбира се, можеше да заеме единия. Джеф беше единственият й син, при това ерген. Днес семейният фактор нямаше да играе голяма роля.

— За кого са запазени онези места? — поиска да знае Бил.

— За спортните журналисти, новинарите и за метеоролозите — отговорих аз. — И за участниците в рекламите. Може и за онова момиче, което изтегля печелившите лотарийни билети.

Бил изглеждаше озадачен.

— Какво?

— За колегите на покойния — обясних аз. — Би ли влязъл? Стоиш на входа.

Той влезе. Явно не беше доволен от разпределението на местата. Неговият човек нямаше да е в светлината на прожекторите.

В момента пристигаха колегите на покойния новинар. Долових неудобството на някои от тях. Те бяха свикнали да се усмихват на публични места. Но сега бяха на погребение. Трябваше да си сложат тъжните физиономии. Онези, с които разказват за серийните убийци и за жертвите на торнадо. Насочих обезпокоените посетители към запазените места. Мими Уиг, разбира се, беше сред тях. Кожата й беше като на труп — бяла и лъскава.

В следващия миг се озовах лице в лице с поразителна блондинка. Последния път, когато я видях, тя не беше облечена точно за погребение.

Алан Стюарт се извиси застрашително зад съпругата си.

— Вие сте господин Сюъл, нали? Организаторът на кампанията ми разказа за вас. — Стюарт сложи ръка на рамото на жена си. — Мисля, че не познавате съпругата ми.

Стиснах ръката, която ми предложиха. Този път салонните трикове нямаше да минат. Това беше дъщеря на милионер. Разглезена и безчувствена. Дали не е тежко да си такъв?

— Приятно ми е, господин Сюъл.

— Здравейте, госпожо Стюарт. Приятно ми е да се запознаем.

Дали се дължеше на мъжката ми суетност или наистина съзрях блясък в студените й сини очи? Флиртуваше ли дамата с мен в присъствието на съпруга си? Алан Стюарт се усмихна, сякаш искаше да каже: „Знам. Тя винаги прави така. Но аз не й обръщам внимание“. Аз обаче й обърнах внимание.

— Познавахте ли се лично с господин Симънс? — Осъзнах, че дланите ми са изпотени.

— Да — отговори Аманда Стюарт. — Той беше поддръжник на Алан. Но на екрана, разбира се, беше безпристрастен. Джефри беше тактичен човек.

— Снощи видях брат ви — рекох аз, бързо сменяйки темата.

— Нима?

— Да. Той се среща с бившата ми съпруга. С която аз още се срещам. Макар и не по същия начин.

Ледът се разчупи, когато лейди Стюарт се намръщи.

— Господин Сюъл се шегува, Аманда — намеси се Алан Стюарт и стисна ръката ми. — Вероятно ще можем да поговорим след погребението.

Това не беше предложение, а заповед. Той посочи резервираните столове.

— Онези места запазени ли са?

— Да.

— Добре. Благодаря.

Те се отдалечиха. Прекрасна двойка.

Видях, че Бил се вбеси, когато Алан и Аманда Стюарт седнаха на запазените места, до популярните спортни журналисти, и се приближи към мен.

— Какво беше това? Настоявам Спенсър да седне в секцията за важни гости.

— Няма такава секция — отговорих аз. — Онези места са за семейството и за приятелите.

— Алан Стюарт не беше приятел на Джеф Симънс. Мразеха се и в червата!

— Не съм го поканил там. Сам се настани.

— Арогантно копеле!

Запитах се дали има предвид мен.

Залата се напълни. Както Били бе предвидила, събра се огромна тълпа. Мнозина явно бяха почитатели, а не приятели или членове на семейството. Някои притискаха до гърдите си снимки на покойния Джефри Симънс. Беше малко късно за автографи. Придружих госпожа Симънс до мястото й.

Тръгнах по пътеката между столовете и видях, че Алан Стюарт ме гледа. Погледът му беше строг и недоволен. Спомних си какво ми бе казал Хъч в парка до паметника на Вашингтон. Независимо че вече не се срещаше с Кейт, Стюарт беше безумно деспотичен човек. И най-малкото връзката ми с Кейт ми бе спечелила раздразнението му. Предполагам, че не му е достатъчно да има до себе си онази красива и червива с пари жена. Разбира се, ако можеше да се вярва на Хъч, Стюарт ме подозираше, че го изнудвам и се опитвам да съсипя кариерата му. Да не говорим, че искам да се измъкна безнаказано с убийство. Смених посоката и се приближих до Спенсър Дейвис и съвършената му съпруга, които се държаха за ръце.

— Господин Дейвис, бихте ли желали вие и съпругата ви да се преместите на по-видни места? Не искам да седите в ъгъла.

Дейвис погледна към високопоставените гости. Алан Стюарт ни гледаше. Хубаво.

— Тук сме добре, господин Сюъл. И без това Бет ще се чувства неудобно от прожекторите.

Импулсивно стиснах ръката му. Той ме потупа сърдечно по рамото.

— Благодаря, все пак.

Върнах се в задната част на залата. Хъч беше там. Той бъбреше с телевизионния екип и забеляза присъствието ми, едва когато свещеникът зае мястото си зад ковчега и започна опелото. Хъч се приближи до мен и прошепна в ухото ми:

— Получих съобщението ти. Много си далеч от истината.

— Боли ли истината?

— Този път дълбоко грешиш.

— Сигурен ли си?

— Алан ще ти види сметката, Хич. Не си избрал разумно врага си.

— Знаеш ли какво съм разбрал, Хъч? Човек не избира враговете си. Те сами се появяват.

Хъч се вторачи гневно в мен.

— После ще говорим.

Той тръгна да изпълнява обществените си задължения. Оказваше се, че и Хъч е замесен. Какво ли смятаха да направят двамата с Алан Стюарт? Да ме изведат в задната уличка и да ме обработят? Може би щях да успея да ги накарам да чакат, докато се появи и Лу Бауман. Тогава всички заедно можеха да се нахвърлят върху мен.

Отново насочих вниманието си към свещеника, който обясняваше на аудиторията от възрастни хора, че Джеф Симънс ще бъде при агънцата и лъвовете. Раят, представен като зоопарк от домашни любимци. Не знам кой е измислил тази щуротия.

Бяха произнесени няколко прощални слова. Гвоздеят на програмата, разбира се, беше Мими Уиг. Ако бях очаквал, че миниатюрната новинарка ще ни възхити с подробности за последните земни наслади на Джеф Симънс, щях да остана разочарован. Вместо това голямата глава на Мими Уиг ни възхити с остроумни истории зад кадър за починалия й колега. Камерата снимаше всичко.

Мими Уиг бе предпочела да поднесе прощалното си слово в щастливия новинарски стил, който бе служил толкова добре на съвместната им поява с Джеф Симънс в ефира. За мое изумление, точно по средата на щастливите си спомени с Джеф, дребната новинарка импровизира. Тя коленичи, взе една от вазите с формата на телевизор и сложи проклетото нещо върху ковчега. Двамата с Джеф сякаш отново бяха заедно. За последен път. Камерата жадно запечата всичко — безценните кадри на простотия и несъмнена проява на лош вкус. Страхотна телевизия.

Умереното ми възхищение от безочието на миниатюрната новинарка внезапно бе прекъснато от силно чуруликане. Разбрах, че това е клетъчният телефон на Хъч, едва когато той го откачи от колана си. Обаждането беше кратко и явно го обезпокои. Буреносните облаци се събираха с изумителна скорост. Хъч каза няколко думи и прекъсна линията. Сетне мигновено набра друг номер и погледна към първите редове в залата. Проследих погледа му. Алан Стюарт се стресна, после бръкна в джоба на сакото си, извади нещо и се вторачи в него. Сигурно беше пейджър, защото Стюарт се обърна и погледна Хъч, сетне прошепна нещо на съпругата си, стана и тръгна по пътеката между столовете. Мими Уиг млъкна за миг, но тъй като беше опитен професионалист, успя да превърне прекъсването в театрална пауза. Тя се усмихна лигаво и огледа тълпата.

— Джеф много обичаше да разказва за животните… Беше толкова мил с тях…

Алан Стюарт вървеше бързо. Хъч вече говореше с някой друг по клетъчния си телефон. Отново чух чуруликане и видях, че един от репортерите също извади мобилния си телефон. Трябваше да им ги събера на влизане. Мими Уиг пак направи пауза, после гласът й напрегнато се извиси. Сигурно едва сега осъзна, че пропуска нещо и трябва да приключи с прощалното си слово. Сбогом, Джеф. Беше ми приятно, че те познавах. А сега трябва да тръгвам.

Алан Стюарт стигна до Хъч и му направи знак да прекъсне разговора. Даде му точно една секунда, после грабна телефона от ръката му и го изключи. Хъч протегна врат и тихо заговори на шефа си. Стюарт отговори на глас.

— По дяволите!

Няколко глави се обърнаха към него. Но на Стюарт не му пукаше. Опечалените се втурнаха към изхода, за да видят Мими Уиг. Стюарт и Хъч започнаха да си пробиват път през тълпата, опитвайки се да излязат. Приближих се към тях и попитах:

— Какво става?

— Проклетият Лу Бауман — изръмжа Хъч.

Лу Бауман? Кръвта ми се смрази.

— Какво е направил?

Алан Стюарт загуби самообладание и започна да блъска гражданите. Гласоподавателите се отдръпнаха. Хъч го последва и извика през рамо.

— Простреляли са го!