Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (40)

40.

Джулия каза, че се нуждае от развлечение и разсейване. Не казвайте на никого, но мисля, че тя изпитваше потребност отново да се качи на пиедестала си и да провеси крака оттам. Джулия искаше да отнеме девствеността на Майкъл Голдфарб. Колкото и да се представя за безгрижна пред света, тя е много чувствителна и докачлива. Провалът с Питър Морган нарани чувствата й, обиди я и малко я смути. Джулия загуби ориентация. Тя можеше да реагира по няколко начина. Да се чука с девственик, изглеждаше най-лесният. И най-забавният.

Джил Ванс много се развълнува, когато Джулия се върна в актьорския състав на „Нашият град“. Сю Китайката не се беше справила с ролята на Емили. Тя мълчеше нацупено и дори враждебно и другите актьори бяха започнали да я пренебрегват, опитвайки се да заместят репликите й с импровизирано бъбрене. Седмица преди премиерата, на генералната репетиция, присъстваха неколцина членове на съвета на „Джипси Плейърс“. В края на представлението двама седяха на сцената като мъртъвци в последното действие, третият си бе подал оставката като член на съвета, а четвъртият флиртуваше с гримьорката зад кулисите. Но шоуто продължи.

Репетицията се оказа прощалната поява на Сю Китайката. В последната минута тя предложи на Джил промяна в сценария. Каза му, че вместо да умре от естествена смърт, както е написал Торнтън Уайлдър, Емили трябва да се самоубие. Тази решителна постъпка повече подхождала на характера на героинята й. Доводите й били произнесени с едносрични думи. Джил я погледна така, сякаш се замисли дали цялото население на Гроувърс Корнърс няма да я пребие с камъни. Но сдържа гнева си.

— Малко е късно за самоубийство — отговори той. — Но ще помисля по въпроса.

И той го направи.

На другия ден Джулия разговаря със Сю Китайката в галерията и си възвърна ролята на Емили. В професионален аспект Джил се зарадва, че Джулия се върна. Но в личен план той скоро разбра, че не е достоен съперник на бившата ми съпруга, що се отнася до Майкъл Голдфарб. Когато Джулия се появи на репетицията, Майкъл се превърна в още по-послушно кученце. Джулия не срещна никакви затруднения да щракне каишката около врата му. Той с готовност изпълняваше всички желания на господарката си.

Когато заговорихме за моя провал, Джулия беше колкото е възможно по-тактична и мила.

— Съжалявам за Кейт, Хич. Цялата история е много объркана, нали?

Трябваше да се съглася с нея.

— Тя може да се оправи — продължи Джулия. — Попаднала е на толкова много лоши хора. Кейт знае, че ти си добър. Дай й време.

Помолих я да ми обясни какво точно се е случило в къщата на Питър Морган.

— Кейт какво ти каза?

— Почти нищо. Видяла името на сестрата на Морган в списъка на членовете на директорския съвет на „Епоха“ и отишла там, за да го разобличи за ролята му в заговора за убийството на съпруга й. Бауман стоял на вратата и когато слязла от колата си, стрелял по нея. И Кейт отвърнала.

— Да, така беше.

— И ти ли беше на вратата?

— Минавах оттам, когато Бауман потропа. Отворих, точно когато Кейт слизаше от колата.

— Кейт каза ли му нещо, преди Бауман да стреля по нея?

Без да откъсва поглед от мен, Джулия взе очилата ми от катедрата, духна в стъклата, избърса ги с крайчеца на ризата ми и ми ги даде.

— Искаш ли да знаеш? — попита тя.

— Затова питам.

— Да. Каза му нещо. Изкрещя: „Хей! Копеле!“.

— Ясно.

Умълчахме се. На сцената падна нещо. Мисля, че беше декорът на църквата.

— Имаш ли други въпроси? — попита Джулия.

— Само два.

Погледнах към черния таван. Там ми беше по-лесно да си представя сцената.

— Кейт вече беше ли извадила револвера си, когато изкрещя на Бауман?

— Револверът беше изваден и насочен право към него.

— Ясно.

— Какъв е вторият ти въпрос?

Сложих си очилата. През тях всичко изглеждаше плоско. Дори пищните форми на Джулия.

— Другият ми въпрос е ти какво каза на полицията. Че Кейт е слязла от колата с насочен револвер? Че е предизвикала Бауман? И че той е стрелял при самоотбрана? Каза ли на ченгетата всичко това?

— Доколкото си спомням, пропуснах тази част.

— Напомни ми да те почерпя едно питие някой път.

— Не е необходимо да ми благодариш, Хич. Не ми хареса как ме гледаше онзи тип, когато отворих вратата.

— Е, да. Но не мисля, че Кейт го е застреляла заради това.

— Хич, виждал ли си как Кейт борави с оръжие?

— Не.

— Страхотна е. Няма грешка.

 

 

През следващата седмица Кейт не ми се обади. Оставих няколко съобщения на телефонния й секретар и една вечер минах с колата покрай къщата й, но прозорците бяха тъмни. Вероятно се бе вслушала в съвета ми и бе заминала някъде. Името и снимката й отново бяха във вестниците. Най-умното за нея беше да бъде навсякъде другаде, но не и в Балтимор.

Джил ни даваше последни указания преди премиерата.

— Искам да благодаря на всички за ентусиазма, който показахте, изследвайки дълбочината на тази чудесна пиеса. А сега, нека още веднъж да повторим всичко. Хичкок е помощник-режисьорът. Той е вашият пилот. Вашият господ. Хич, залагам цялата постановка на теб. В мига, в който ти се стори, че колегите ти са на погрешен път или измислят нови реплики, намеси се. Ясно ли е на всички? Тази вечер няма да има никакви съчинени монолози. Вървете на сцената и играйте като истински актьори!

И тъй като е суетен, честолюбив и самотен и нищо човешко не му е чуждо, Джил се обърна към Майкъл Голдфарб, който съзерцаваше изящните си пръсти.

— Това се отнася и за теб!

Не слушах съсредоточено, защото разсъждавах. Сред няколкото поздравителни картички за премиерата и цветята, които получих, имаше телеграма. Изпратена от Лас Вегас.

Хич, още размишлявам. Иска ми се вече да бях спряла. Липсваш ми. Пукни се от радост, ако искаш.

С обич:

Кейт

Взех телеграмата и я сложих на катедрата до сценария. На няколко пъти не чух подадените ми реплики, защото вниманието ми беше раздвоено. Телеграмата на Кейт не съдържаше почти никаква информация, но трябваше да се опитам да изтълкувам оскъдните данни. Единствената недвусмислена част от телеграмата беше мястото на изпращането й. Лас Вегас. Не можех да проумея какво прави Кейт там. Самото послание беше пестеливо, но обнадеждаващо. Това обаче беше всичко.

Както вече споменах, бях адски разсеян, защото погледнах около триста пъти телеграмата. Не успях да изпълня ролята на висш авторитет, каквато Джил ми бе определил. Приличах на идиот с тропическия си шлем, очилата с телени рамки и тънките мустачки, а актьорският състав на „Нашият град“ лудуваше върху остатъците от пиесата на Торнтън Уайлдър, досущ като необучена група за модерен балет.

Джулия се забавляваше особено много, след като бе чакала до тази вечер, за да забележи съществуването на Майкъл Голдфарб. И не само да го забележи. Изведнъж двамата започнаха да си пасват страхотно. Другите, изглежда, се заразиха от ентусиазма на Джулия, макар и не толкова успешно, и към края на представлението заспалото градче сякаш бе атакувано с газообразен феромон. Гражданите на „Нашият град“ бяха изпълнени с енергия и желание да играят. Джил Ванс бе възнаграден със страхотна концепция, независимо дали я искаше или не. Но на мен ми допадна.

Голдфарб и Джулия се появиха след около час от началото на купона. Наричам го не Майкъл, а Голдфарб поради простата причина, че каквото и да се бе случило между двамата между спускането на завесата и влизането им в галерията на Джулия, където беше увеселението, това завинаги бе променило мрачния млад мъж. Той се разхождаше из галерията като бик с големи топки, току-що пристигнал от Пасището на мечтите. А що се отнасяше до Джулия, лицето й сияеше като Коледната елха на площад „Таймс“. Двамата набързо си разменихме няколко закодирани реплики. Започнах аз.

— Пиедестал?

— Циник.

— Щастлива ли си?

— Иска ли питане.

По едно време пияната Либи Маслин започна да ме сваля. За малко. Но и без това нямаше да се поддам. Докато се измъквах рано от соарето, забелязах, че Либи почиства петно от вино върху ризата на един от членовете на управителния съвет на „Джипси“, когото бе притиснала до стената.

Тръгнах по кея, минаващ покрай „Ухилената стрида“. Стигнах до края и се вторачих в мастиленочерните води.

Чувствах се неспокоен. Нямах настроение. Бях потиснат.

Проблемът започна да се избистря в главата ми. Смятах, че като стоя там и гледам черните води, ще проясня съзнанието си и няма да мисля за нищо определено. Но някъде в ума ми нещо, което не се връзваше, взе да придобива ясни очертания.

И после се сетих.

Кейт ми бе казала, че веднага щом чула за самоубийството на Каролин Джеймс, влязла в апартамента й и намерила копие на порнографската видеокасета с Аманда Стюарт в главната роля. Предполагаше се, че онзи, който след няколко дни уби Гай Фелоус — Лу Бауман — е взел видеокасетата на тенисиста, вероятно като бъдещ обект за изнудване или просто за да прекарва свободното си време, като брои луничките по голия задник на Аманда Стюарт. Струваше ми се логично някой като Бауман да прибере прословутата видеокасета, след като убие Гай Фелоус. Дори ако щете, за да запълни скучните нощи в Хийхоу, когато злобната Моли е особено досадна. Бауман имаше всички основания да се радва на придобиването на видеокасетата. Особено след като Алан Стюарт обяви кандидатурата си за губернатор, цената й бе скочила високо. Дали трите хиляди долара на месец не бяха всъщност резултат от факта, че Бауман е изнудвал Алан Стюарт? Продължавайки оттам, откъдето Гай Фелоус е бил принуден — от назъбения нож — да спре?

Не. В това нямаше логика. Вече беше установено, че допълнителната премия на Бауман е заради убийството на Гай Фелоус. В такъв случай, каква стойност имаше видеокасетата? Нямаше ли една от инструкциите на Алан Стюарт да бъде Бауман да намери записа, след като убие Гай Фелоус, и да му го занесе? Разбира се. Това би обяснило и защо Бауман бе използвал нож, а не огнестрелно оръжие, за да убие Фелоус. Било му е необходимо време, за да търси видеокасетата. Време, с което не би разполагал, ако съседите се бяха обадили в полицията, че са чули изстрел от апартамента на Фелоус.

Сигурно съм стоял в края на кея по-дълго, отколкото съзнавах. Или бях толкова потънал в мислите си, че не забелязах мъглата, спускаща се над пристанището. Усетих влагата по кожата си. Около уличните лампи се бяха образували ореоли. По-далечните светлини и сгради изчезнаха, а очертанията на по-близките станаха неясни. На мястото на нощното небе надвисна черно-сив облак. Разнесе се далечен тътен. После още един, не толкова далечен. След миг стоях под проливния дъжд.

И тогава ме осени прозрението.

Не Лу Бауман, а Кейт Забриски бе убила Гай Фелоус. Лу Бауман би си донесъл нож. Не би разчитал на случайността, че ще намери нож в кухнята на Гай Фелоус. Не съм детектив, но убийството с кухненски нож не означава — поне в случая — предумишлено деяние. И със сигурност не престъпление, извършено от наемен убиец, а убийство при афект. Или при самоотбрана.

И убийството на Лу Бауман беше извършено при тези две обстоятелства. Кейт бе провокирала Бауман да стреля пръв. Първият й изстрел можеше да се квалифицира като при самоотбрана. Но вторият, третият, четвъртият и петият, които бяха разкъсали белия дроб, бъбрека, гърлото и накрая сърцето на Бауман? Ще ви оставя да прецените сами.

Но не кухненският нож, а видеокасетата на Кейт, сложена в кутията на „Пинокио“ ме накара да стигна до този извод. Видеокасетата в къщата на Бауман също беше поставена в кутия от филм на Дисни. „Фантазия“.

Но нито Гай Фелоус, нито Каролин Джеймс бяха скрили разобличаващата видеокасета в кутия от „Пинокио“. Беше го направила Кейт. Това беше предпазна мярка, начин да скрие веществено доказателство на видно място.

Докато нощното небе надвисваше над мен, аз разбрах колко елементарно бе станало всичко. Разбира се, не можех да сглобя напълно сценария на убийството, но останалото ми се изясни. Знаех колко усилия е положила Кейт, за да изтръгне Каролин Джеймс от лапите на Гай Фелоус — глупавият й план да й уреди фалшиво погребение — и предполагах, че смъртта на Каролин не се е отразила добре върху Кейт. Може би Фелоус бе споменал нещо за самоубийството и Кейт се бе ядосала. Или Фелоус се бе ядосал. Или може би бе научил, че Кейт спи с него по заповед на Алан Стюарт. И после да й е посегнал.

Или Кейт бе побесняла от гняв? И бе видяла в лицето на Гай Фелоус всички насилници, които бяха откъсвали частица от нея с течение на годините? Баща й. Алан Стюарт. Другите. Дали убийството на Гай Фелоус не беше закъсняла проява на героизъм? Дали Кейт бе застанала между злодея и беззащитното момиче? И за да раздаде справедливост, бе забила ножа в Гай Фелоус?

Ако, ако, ако… Може би, може би, може би…

— Майка ти не ти ли е казвала да не стоиш на дъжда?

За миг помислих, че чувам някой от гласовете в главата ми, които крещяха: „Ами ако…“. Но после се обърнах и видях, че към мен се приближава фигура с чадър. Кейт. Тя спря на метър от мен. Лицето й беше скрито от чадъра.

— Мислех, че си в Лас Вегас.

— Току-що се върнах. Изпратих ти телеграмата и тръгнах. Вслушах се в съвета ти, Хич. Отидох в пустинята. В Долината на смъртта. В Забриски Пойнт.

— Не си устояла на всичкия този символизъм.

— Ядосан си.

— Позна. Защото не ме пускаш под чадъра си.

Кейт наклони чадъра и леко го подхвърли. Чадърът падна във водата.

— Ти си убила Гай Фелоус.

Тя ме погледна. Изражението й беше ужасяващо прямо.

— Да.

— При самоотбрана ли беше?

— Казваш го така, сякаш не го вярваш.

— Не отговори на въпроса ми.

— Да, беше при самоотбрана. Той щеше да ме убие.

— Искаш да кажеш така, както и Бауман е щял да те убие?

Кейт пое дълбоко въздух и избърса дъждовните капки от очите си.

— Каролин му остави предсмъртно писмо. И на мен. Тя беше много самотна… Беше ми написала онова, което вече знаех. Гай бил изнудвач и Каролин била уплашена до смърт. Не знаела защо не може да избяга от Гай и от цялата бъркотия. Но не можела. Той я биел. Обиждал я. Унижавал я. Но тя не можела да избяга. Разбирам я… В писмото й до Гай пишеше почти същото. Самоубийството било единственият начин, който могла да измисли, за да избяга. Споменаваше и за мен. Беше написала, че знам всичко, което тя и Гай правят.

— Защо го е написала, за бога?

Кейт сви рамене.

— От глупост. Предполагам, че това е било най-доброто, което е могла да направи, за да му отмъсти. Да нанесе последен удар. Да установи някаква степен на контрол. Кой знае?

— И Гай Фелоус не е останал доволен от теб.

— Никак.

— Какво се случи?

— Той ми се обади и ми каза, че трябва да ме види веднага. Престори се, че е покрусен от самоубийството на Каролин. Тъкмо се бе върнал от погребението. Отидох. Влязох в апартамента му и той ме удари. Уплаших се, че ми е счупил носа. Гай беше бесен. Размаха пред лицето ми писмото на Каролин и изкрещя: „Защо ти е казала всичко това? Какво става, по дяволите?“. Не ми даде възможност да го прочета. Зашлеви ме, после ме сграбчи за косите и ме измъкна от кухнята.

— Мил човек.

— Хич… Побеснях от гняв. Той непрекъснато ме наричаше „кучка“… Уплаших се до смърт.

— Къде те замъкна?

— Там, където бе намерен трупът му. Във всекидневната. Докато препъвайки се, излизах от кухнята, видях няколко ножа, сложени в керамичен съд на плота. Без да гледам, взех единия. Гай не видя това. Дори не знаех какъв нож съм взела. Можеше да е нож за мазане на масло.

— Но не беше.

На рамото на Кейт висеше голяма чанта. Дясната й ръка се скри вътре и когато отново се появи, държеше дълъг, тесен нож. С черна дръжка. Назъбен.

— Не, не беше нож за мазане на масло.

Стояхме на кея и дъждът се лееше върху нас. Капките рикошираха водата като куршуми. Чадърът на Кейт се наклони на една страна и постепенно се скри под повърхността.

Погледнах ножа в ръката й. По блестящото острие се стичаха дъждовни капки.

— Гай ме завлече на дивана — продължи Кейт. — Сграбчи отпред роклята ми. Знаех какво смята да направи. Не мога да се закълна, Хич, но бях сигурна, че после ще ме убие. А може би нямаше. Не знаех какво ще решат съдебните заседатели. Но това няма значение. Нямах намерение да му позволявам да направи нищо с мен. Замахнах и забих ножа в ръката му, докато разкъсваше роклята ми. И не спрях дотам. Падна ми пердето. Наречи ме кръвожадна, ако искаш. Не ми пука. За нищо на света не бих му позволила отново да ме докосне. Беше ми писнало. Нямам представа колко пъти го наръгах. Той бързо загуби сили и аз продължавах да забивам ножа, докато най-после Гай се свлече на пода… Не проверих дали е мъртъв. Взех писмото, което Каролин му бе написала и намерих видеокасетата. Беше залепена със скоч под нощното му шкафче.

— Не е било много оригинално.

— Никак.

— Тогава Каролин не е имала запис.

Кейт поклати глава.

— Не. Застраховката, за която Алан толкова много се тревожеше, никога не е съществувала.

— И какво направи после?

— Избягах. Имаше само две веществени доказателства, които можеше да ме свържат с убийството. Това. — Тя показа ножа. — А другото беше кръвта от носа ми, когато Гай ме удари. На ризата му имаше няколко капки. Съдебномедицинските експерти взеха проба.

Кейт ме погледна в очите и видя неприкрития ми въпрос.

— Казаха, че е изчезнала.

— Изчезнала. — Поклатих глава, сетне посочих ножа. — А това? Защо не изчезна?

— Не знам. Предполагам, че въпреки всичко изпитвам угризения. Обучена съм системата да бъде крайният арбитър. Мисля, че… Не знам. Може би си запазвам правото на избор да се предам.

— Къде се вмества Бауман във всичко това?

— Бауман? Това беше щастлива случайност. Много просто. Предполагам, че онази седмица той дойде тук, за да иска от Алан още пари. Допълнителните три хиляди долара. Кандидатурата на Алан за губернатор вероятно е накарала Бауман да размисли за финансовото изражение на мълчанието.

Размишленията ми бяха подобни.

— И когато отидохме в Мейн…

— Направих копие на видеокасетата. Сложих я в кутията на „Фантазия“. Това беше грешка, но я разбрах по-късно. Оставих видеокасетата в къщата на Бауман, когато влязох там онази нощ. Заложих на факта, че Бауман беше в Балтимор същата седмица, когато Гай беше убит. След като Крук ми каза, че Бауман е стрелял по Чарли, поставянето на видеокасетата ми се стори… Ами, добра застраховка. — Кейт си позволи да се изсмее безрадостно. — И когато се оказа, че зад Бауман стои Алан… Хич, почти повярвах, че има господ. Държах на прицел и двамата. Алан и Бауман.

— И уби Бауман, за да не разкаже своята версия на историята. Затова ли го направи? За да не каже, че не е убил Гай Фелоус?

— Убих Бауман при самоотбрана.

— Хубаво. И още защо?

— Той уби съпруга ми.

— Хубаво. И още защо?

— Господи, Хич! И още защо? Гай Фелоус тормозеше и пребиваше до смърт Каролин Джеймс… до собствената й смърт, Хич. И ме нападна. Междувременно Бауман уби съпруга ми и подгони теб. И сега трябва да се оправдавам? Писна ми от цялата проклета история.

— Алан Стюарт ли е източникът на всичко?

— Кучият син е арестуван.

— Добра работа за един ден.

— И още как.

Тя пристъпи към мен. В същия миг блесна светкавица. Кожата на Кейт изглеждаше синкавобяла. Очите й бяха тъмни и непроницаеми. Отново блесна светкавица и светлината й се отрази в ножа. Ръката, която го държеше, се вдигна и Кейт направи още една крачка към мен. Тя промълви: „Съжалявам“, но гръмотевица заглуши думите й.

Кейт ми подаде ножа.

Известно време стояхме там, без да говорим. Дъждът се усили. Беше невъзможно да преценя дали по страните на Кейт се стичат сълзи или дъждовни капки. Тя ме гледаше изпитателно. Предполагам, че искаше да прочете мислите ми или да разбере какво смятам да направя. Дали щях да я хвана за лакътя и да я заведа при детектив Крук? Аз, добросъвестният гражданин Хич?

Или дали ножът нямаше да се изплъзне от пръстите ми, да цамбурне във водата и бавно да потъне на дъното на пристанището? Беше съвсем лесно — едно леко подхвърляне, и цялата тъжна история потъва в забвение.

Погледнах Кейт. Очите й бяха безизразни. Тя се чувстваше самотна. Вече изтърпяваше присъдата си. Макар че нямаше да бъде наказана за убийствата на Гай Фелоус и Лу Бауман, съвестта щеше да я измъчва до края на живота й. Затова, имаше ли значение как щях да постъпя? Защо да не хвърля ножа във водата и да не прегърна Кейт? Може би аз щях да й дам онова, което тя търсеше, откакто бе скочила от ръцете на баща си и се бе хвърлила в обятията на ченгето спасител. Може би щях да положа благородното усилие да бъда героят на Кейт.

Но „благородното усилие“ пред лицето на неизбежен провал съвсем не е благородно, а глупаво.

А аз не съм глупав.

Кейт още стоеше с наведена глава, когато аз тръгнах по Темз стрийт към бар „Задънена улица“ и към желаната чаша уиски. И чиния вдигащи пара миди. Може би две чаши уиски. И защо не, по дяволите? На другия ден нямаше да погребвам никого. А тази вечер определено трябваше да погреба нещо.

Вдигнах яката си. Дъждът се лееше върху мен. От малките барове се разнасяше музика…

Бях върнал ножа на Кейт.

И й бях пожелал късмет.